Литературна поредица "Добрите българи" се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“.

Кои са “Добрите българи от старо време”?

Създателят на националния исторически сайт „Сторник“ Момчил Цонев представя и ново свое начинание в друг от сайтовете си „Добрите българи“ dobrite.bg – едноименна литературна поредица от 30 истории. Целта й е да разкаже за съвременни или исторически личности и организации – дарители, благодетели, доброволци, инициатори на благотворителни начинания. Литературната поредица „Добрите българи“ се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“.

Сайтът dobrite.bg вече има разработени рубрики в тази насока – „Добросторник“ за съвременни будители, благодетели и герои на доброто, както и „Добрите българи от старо време“ за исторически личности с принос в дарителството и благотворителността. Дейността на сайта „Добрите българи“ е широко известна и заради нея Момчил Цонев получи отличието като една от 10-те „Най-изявени млади личности на България“ за 2019 г. в класацията на Международната младежка камара, както и номинацията за „Будител на годината“ за 2020 г. в кампанията на Българското национално радио.

Момчил Цонев създава инициативата „Добрите българи“ през 2013 г. като Фейсбук страница с идеята да популяризира примера на онези българи, които с добри дела са направили нещо повече за своята общност, квартал, град.

Като исторически сайт „Сторник“ ще популяризира именно статиите от литературната поредица „Добрите българи“, посветени на миналото.

Велин Григоров Димитров (най-вляво) в типична шопска носия, с младежи от с. Слатина. Снимка: семеен архив Виолета Златанова (Григорова), публикувана в www.svetlina1921.eu

За родовете Балджийте (Чучуците), Ташочките и Стойковите от Слатина

Народно читалище „Светлина 1921“ в софийския квартал Слатина публикува в уебсайта си истории от стари слатински родове. Идеята е на читалищната библиотекарка Петруна Маринова. В рудриката „Родослов“ на „Сторник“ ви представяме разказ на Виолета Златанова (Григорова) за рода Балджийте, споделен в читалищния сайт.

Обикновено, когато някой разказва за своя род, винаги започва от дедите си.  А аз реших да започна своя разказ от своята прабаба Латинка Димитрова Маринова (Дюлгерова), известна като баба Лата Ташочка и да изкажа благодарност към нея и нейната памет, за грижите и обичта, с които ме обсипваше. Тя беше човекът, който успя да вдъхне у мен любов към моя род, към моите корени с интересните си  разкази за предците ми.

Спомням си, като малка, тя често ме вземаше със себе си, когато трябваше да отиде някъде из Слатина.  Хората, които срещахме, я познаваха и поздравяваха. Беше мъдра и строга жена, ползваше се с голямо уважение в квартала. У дома при нея често идваха много хора, някои за съвет, други да я видят и да си поприказват. Винаги се опитваше да  ми обясни кой ни е от рода. Сега осъзнавам, че почти всички хора в някогашна Слатина са били свързани с някакви роднински връзки, сватове, кумове, кумци и затова всички са се познавали.

Баба Латинка с правнуците си – Виолета и Валентин Григорови. Снимка: семеен архив Виолета Златанова (Григорова), публикувана в www.svetlina1921.eu

Моята прабаба Латинка е родена през 1888 г. и умира през 1972 г. Тя е дъщеря на Димитър Дюлгеров от рода Ташочки и на Еленица от рода Стойкови. Два заможни и уважавани рода. Ташоците са живели на югоизточния бряг на Слатинската река, а  Стойковите от западната страна на реката в близост до наскоро откритите нови археологически разкопки на древно селище. Дядо Димитър Дюлгеров е бил известен като Майстор Митар. Той е направил иконостаса на старата слатинска църква „Св. Мина“ , в която се е крил Васил Левски. Църквата е построена през 1872 г., от външната й страна има вграден надпис, на който са изредени имената на майсторите строители. Там е написано и името на майстор Митар. Баба Еленица е била много умна и начетена за своето време жена. Говорела е свободно турски език. Разказвала е на децата си как турците насила са ги накарали да присъстват на обесването на Васил Левски. Тогава тя е била бременна със сина си Стоилко. Семейството е имало един син Стоилко и три дъщери Гина,  Латинка (Лата)  и Христина (Риза).

На Старата Слатинска чешма моята прабаба Латинка е избрана за невеста от прадядо ми Григор. Старата  (Байковата)  чешма се намира под сегашната улица „Гео Милев“. Водата й е била много студена и пивка. Въпреки че е имало много кладенци в селото, хората са предпочитали да пият от нейната вода. На тази чешма момците са ухажвали момите, напивали са им менците и стомните, а момите са им давали китки и са си давали думи да се вземат. Според легенда нощем  на чешмата идвали самодиви.

Прадядо ми е Григор Димитров Маринов, наричан Глиго Чучука. Той е най-големият син на Димитър (Мито)  Маринов Балджийски. Дядо Мито е най-малкото от деветте деца на Марин (Маринко) Иванов Балджийски. Семейството е имало пет сина и четири дъщери. Имал е огромен двор, който разделя между трима от синовете си. На двама от тях дава имоти около реката в северната част на Слатина. По-късно при създаване на градоустройствения план на София и изграждането на улиците в Слатина, настъпват значителни изменения в парцелите. Дядо Мито остава в бащината къща, а в съседния двор си построява дом неговия брат Ангел, когото всички наричали Геле. Той поставя началото на фамилия Гелеви. Синът му Манол е първи братовчед на моя прадядо Григор. Синовете на дядо Манол и баба Гюра Стоил, Георги и Велин са втори братовчеди на моя дядо Велин. Техните деца Иван, Венета, Цветанка, Велин и Боби са трети братовчеди на моя баща Славчо.

Прапрадядо ми Димитър (Мито) Маринов Балджийски  е роден през 1852 г. Той е последният, който носи тази фамилия. По незнайно каква причина неговите деца имат фамилия Маринови. За всяко следващо поколение, за фамилия на внуците са записвани имената на техните дядовци. Така за съжаление не достига до нас фамилията Балджийски и  изчезва завинаги. Дядо Мито е бил дребничък и много пъргав човек, умира на 103 години. До края на живота си се е грижил за своя бостан, цяло лято той живеел на бостана, и от неговите дини и пъпеши нямало по-вкусни на пазара. Наричали са го Мито Чучука, а от там и неговия род Чучуците.

Така и не успяхме да научим какво означава думата „Чучук“. Най вероятно, това е някаква турска дума произнесена неправилно, за която имаме две предположения:

        1.Kючук –  на турски език  „малък“

        2.Чоджум  –  на турски език „дете“

Дядо Мито се жени за баба Люба от Подуяне. Имат трима сина Григор, Иван и  Божил и две дъщери Кръстана и Гълъбина. Григор е най-големият син, той е моят прадядо.

Моите прадядо Григор и прабаба Латинка се женят през 1909 г. Като зестра прабаба ми донася ниви на Летището, Стубела, Дружба, Хр. Ботев, ПЖИ, Мусагеница, Русоляко. Дядо ми Григор е имал ниви в Дружба, Крушите, Търницата, Крайното, Делийските, Стубела, Къра и на Летището. Семейството е било заможно. Имали са много добитък, за който са се грижели ратаи. Доставяли са мляко с кабриолет в София по домовете, имали са много редовни клиенти. Произвеждали са качествено масло и сирене. По време на жътва са наемали жътвари от с. Бистрица, с. Железница и самоковските села. През 1911 г. си построяват собствен дом, голяма едноетажна къща с дебели и високи стени. Половината къща се ползвала за живеене, а в другата е имало кръчма и магазин. Тази къща е родният дом на дядо ми, на татко, на брат ми и на мен. През 80-те години отчуждиха двора ни и събориха дома ни. Днес там се намира паркинг на ул. „Циклама“.

Прадядо ми Григор е бил умен и уважаван човек и съселяните му го избират за кмет на с. Слатина. По време на неговия мандат започва изграждането на Слатинската църква „Св.Троица“ – Манастира до зала „Фестивална“. Всички жители на Слатина са участвали много активно с пари и труд за изграждането на храма. Голяма част от средствата са дарени от баба Линка, много известна ясновидка и гадателка. За строежа на Манастира кметът Глиго Чучука организира извозването с волски каруци на строителни материали, пясък и камъни. Храмът е завършен и осветен през 1943 г.

В семейството на Григор и Латинка се раждат три деца,  две дъщери Русенка и Гергина и един син Велин – моят дядо. Името Велин е едно от най често срещаните имена по онова време в Слатина.

Дядо ми Велин Григоров Димитров е роден на 07.08.1914 г. Красив и много елегантен мъж. Среден на ръст, със зелени очи и черна чуплива коса.  Винаги е бил облечен с костюм и вратовръзка. Носил е бомбе и бастун. Момичетата от Слатина много са го харесвали, но нито една от тях не успява да плени сърцето му. През 1937 г. с приятели случайно попада на събор в далечното за тогава с. Челопечене, сега квартал на София. Там вижда баба ми Неделя (Делка) – висока, стройна, зеленоока и тъмноруса. Поискал да ги запознаят. И двамата се влюбили от пръв поглед. Уговорили се да се срещнат след няколко дни на Женския пазар в София. Баба ми пристигнала на пазара, придружена от мъжа на по-голямата си сестра. Двамата се видели и поговорили и тогава баба ми му пристанала. Дядо взел такси, което ги закарало до Слатина. Скоро след това вдигнали сватба и се венчали.

Велин Григоров Димитров (най-вляво) в типична шопска носия, с младежи от с. Слатина. Снимка: семеен архив Виолета Златанова (Григорова), публикувана в www.svetlina1921.eu

Свързвала ги е голяма и силна любов. Дълги години след смъртта на дядо, баба винаги говореше за него с голяма обич. За да издържа семейството си, дядо ми започва работа в една печатница в София като книговезец. По онова време много млади мъже от Слатина са тръгвали всяка сутрин много рано, за да стигнат пеша до старото колело на трамвая на ул. „Иван Асен“ и от там да продължат за работа в града.

В семейството на баба Делка и дядо Веле се раждат две породени дечица. През ноември 1938 г. леля ми Иванка и на 08.11.1939 г. моят татко Славчо. Баба ми и дядо ми не са можели да избират имената  на своите деца. По онова време само кръстниците са избирали имената на новородените деца.

Славчо Велинов Григоров със своите родители Велин и Неделя на път за града (София). Снимка: семеен архив Виолета Златанова (Григорова), публикувана в www.svetlina1921.eu

Избухва Втората световна война, за семейството настъпват трудни времена. По време на бомбардировките над София (1939-1943) баба ми неколкократно е евакуирана с малките си деца в старопланинските села Елешница и Желява. Дядо ми е мобилизиран. Семейството е споходено от голямо нещастие и претърпява тежка загуба. Малката им дъщеричка се разболява от скарлатина и умира на 6-годишна възраст. Баба ми и дядо ми са съкрушени.

Годините след 09.09.1944г. са много трудни за семейството и родът. Прадядо ми и прабаба ми са принудени да затворят кръчмата и магазина. Въпреки съпротивата следва насилствената колективизация. Раздялата със земята, с добитъка (крави, коне, овце) се отразява много тежко. Един по един започват да умират мъжете в семейството. През 1955 г. умира дядо Мито, през 1956 г. умира дядо Григор, през 1957 г. неговият брат Иван и през 1959 г. моят дядо Велин само на 45 години. Тогава моят татко е войник в далечната Нова Загора.  Много скръб, много болка, но жените в семейството – прабаба ми Латинка и баба ми Делка доказват колко са силни и че могат да се справят със всичко.

През 1960 г.  моят татко се запознава с майка ми Боби. Двамата сключват брак на Коледа същата година. Аз съм родена през декември 1961 г. Брат ми  Валентин е роден през март 1965 г. Имахме щастливо и безгрижно детство. Израснахме в къща с голям двор. Играехме на воля по улиците на Слатина с връстниците си, зимата се пързаляхме с шейни. Домовете не се заключваха. Хората се познаваха и си имаха доверие. Помагаха си при нужда. Цареше една  особена атмосфера, която не може да се опише с думи. Много мили спомени имам и от нашето училище – 74 ОУ.  За 24 май обирахме градините на бабите си и правехме венци от купища цветя. Имаше голямо тържество в двора на училището. От библиотеката на читалище „Светлина“ награждаваха учениците, прочели най-много книги. След това се отправяхме на манифестация в квартала, за която ни подготвяше любимата на много поколения учителка по физическо възпитание др. Панайотова. На  всяка манифестация най-отпред маршируваха отличниците, закичени с ленти. Жителите на квартала ни аплодираха. В навечерието на 2 юни се организираше тържествена заря проверка заедно с батковците курсанти от ПЖИ, които имаха с нас шефство. Качени на кулата на читалището, войниците изстрелваха прекрасни фойерверки. През 1973/74 г. в квартала започнаха да настъпват неприятни промени. Най-напред направиха 74 училище начално, нас ни преместиха в 109 ОУ „Хр. Смирненски“ в Робов дол. През 1975/76 г. започнаха да отчуждават и събарят къщите и да строят ужасните панелни блокове. Това беше голям удар за всички, почти нямаше порта без некролог. През 1979 г. почина и моят баща Славчо Велинов Григоров само 39 години. Брат ми беше само на 14, а аз на 17 и половина години. Трябваше да порасна много бързо и да покажа колко съм силна. Никога не можах да почувствам панелката, с която  ни обезщетиха  като дом. Баба ми Делка също не можа да свикне да живее в нея, почина през 1982 г. Майка и брат ми за сега са все още там. Аз много отдавна не живея в жк. Хр. Смирненски, който за мен винаги ще си остане СЛАТИНА.

Бележка на редакцията: Текстът е публикуван със съкращения. Пълния текст може да прочетете в сайта на читалище „Светлина 1921“ ТУК.

Мартеница

Опасната Баба Марта

България е разположена изцяло върху земите на някогашната Римска империя и преплитането на римски и славянски обичаи е характерно за българската народна култура. Март, първият месец на стария римски календар, е бил посветен на бог Марс и самият бог се свързвал с началото на селскостопанската година, с цикъла на умиране и възкръсване на природата.

Славяните също са имали божество, свързано с цикъла на живота и смъртта и със сезонните ритуали. У нас е останало само името ѝ, Марена, и то в клетви: „На Марена да идеш, та да се не върнеш! Да маренясаш дано!“ А словашкото име на Марена, Мармурена, директно ни препраща към най-архаичния облик на Марс – Мармур. В средата на март са празнували празника мармуралии – изгонване на стария Марс, олицетворяван от старец, облечен в животински кожи.

У нас повечето обичаи, свързани с Марс, са пренесени през Тодоровата неделя след Сирница, като най-наситени са кукерските игри през Песи понеделник. А пък Марс-Март става баба Марта.

Защо баба? В редица случаи думата баба се използва като евфемизъм вместо табуирано име. Най-много такива названия са останали в растителния културен код: бабин прешлен вм. вероника, бабино ухо вм. юдино ухо, бабино грозде, бабини зъби, бабин квас и много други. Образът на мартенската бабичка, с която са свързани редица поверия, е разпространен в широки предели от Северен Кавказ до Португалия. Но само у нас месец март е наречен баба Марта.

Древните божества не само са помагали, те са могли да бъдат и отмъстителни. Образът на разярената старица, която наказва за неуважение, се пази в легендите. Според преданието една бабичка изкарала козите си на паша преди да му дойде времето. Тя се присмяла на отминаващия Сечко с думите „Тръш, яре, в планина! Пръдни Сечку на брадина!“ . Баба Марта се ядосала и взела назаем три дни от брат си Сечко. Времето застудяло, навалял сняг, а бабичката заедно с козите си замръзнала и се вкаменила.

Първите дни на март се наричат заемници, защото са заети от февруари. В Западните покрайнини покрай тази легенда се е изпълнявал обредът за лъжливата паша. В началото на март по стар стил (14 март) няколко баби минават от единия до другия край на селото, като карат магаре, натоварено с покъщнина (менци, ведра, черги). Това трябва да увери зрителите и най-вече децата, че наистина изкарват животните на паша в планината. Но всички знаят, че това е шега, и се забавляват. Ако в този ден вали дъжд или сняг, викат, че бабичките са се напикали и се смеят.

Когато баба Марта се смее, грее слънце, но като се ядоса, вали дъжд или сняг. За да се омилостиви своенравната старица, изнасят нещо червено – дрехи, покъщнина – и го простират навън, „за да се засмее баба Марта и да пече слънце“. А за да не ги „хване Марта“, хората носят мартеници. По-рано мартениците са били популярни и в Гърция (мартоатоно), и в Албания (вероре). В Румъния и до сега има марцишори, но ги носят само жени и деца.

Снимката е илюстративна. Pixabay

Нова радиопиеса търси истински истории от възрастни хора

Историческият сайт „Сторник“ е партньор в нов проект, чиято цел е създаването на радиопиеса на документална основа. Проектът беше разработен през 2020 г. и кандидатства за финансиране през септември 2020 г. по програма „Социално ангажирани изкуства“ на Национален фонд Култура, като получи одобрение на 12 октомври 2020 г. Основният екип на проекта включва Мануела Саркисян (автор на концепцията, актриса), Момчил Цонев (координатор на проекта, интервюиращ), Радослав Чичев (автор на драматургичния текст на радиопиесата). Освен „Сторник“ партньори на проекта са вестник “Трета възраст” и двете инициативи “Приеми ме на село” на Община Габрово и “Резиденция Баба”, които свързват младежи от градове и възрастни хора в села от различни краища у нас.

„Сторник“ подкрепи идеята заради желанието на екипа да създаде художествено произведение на основата на дълбочинни интервюта с възрастни хора от страната. Интервютата ще се водят от създателя на „Сторник“ Момчил Цонев, журналист, писател и автор на поредица от исторически книги „Габрово – живият град“. Генерираният документален материал ще се използва за драматургия на радиопиесата и ще се публикува в Stornik.org, каквато е и идеята на сайта ни още от създаването му на 27 март 2018 г. – да напишем най-голямата колективна история на България чрез множество автори и да създадем първия дигитален архив на лични, семейни, родови и селищни истории.

Споделяме посланието на екипа на проекта и покана към всеки, който желае да сподели своята история:

Ние сме Мануела Саркисян (актриса), Радослав Чичев (радиожурналист) и Момчил Цонев (журналист и автор на исторически книги) – основната част от екипа на бъдеща радиопиеса, вдъхновена от житейските истории на възрастни хора от страната. 

И тримата сме имали или имаме скъпа и ценна връзка с наши баби и дядовци, и си даваме сметка, че възрастните хора често имат нужда просто да бъдат изслушани, да споделят от опита си на тези след тях, да продължат живота чрез думите и спомените си. За написването на радиопиесата търсим именно Вашите истории – за преломните моменти в живота, какво Ви е давало сила да ги преодолеете и какъв е бил смисълът от трудностите. Каним Ви да ни разкажете за Вашите чувства и преживявания, с Вашето слово, през Вашия поглед.

Изключително ще се радваме да разширим познанствата си и извън създадените вече партньорства. В работата по радиопиесата ще се включат и музиканти, които ще създадат подходяща звуково-музикална среда и предложенията за песни от Ваша страна ще бъдат добре дошли. Актьори ще озвучат текстовете, но Вашите гласове също може да станат част от радиопиесата. Премиерата на резултата от общото ни дело се очаква наесен по Българското национално радио, програма “Христо Ботев”.

Всеки ден между 10:00 и 17:00 ч. до 20 март може да се обаждате на тел. 0879 47 57 86 (Мануела Саркисян) и да разберете как да се включите с Ваша собствена история. В случай, че предпочитате писмената кореспонденция, може да ни разкажете историята си в писмо до адрес гр. София 1000, ул. „Ген. Гурко“ 70, ет. 3, ап. 9, до Мануела Саркисян (За Радиопиесата), или на e-mail: info@stornik.org (За Радиопиесата).

Благодарим за вниманието! Останете със здраве! 

Мартеница. Изображение: Регионален етнографски музей Пловдив

Етнографски музей Пловдив разказва за Баба Марта и мартениците

Регионален етнографски музей Пловдив представя бита, културата и традициите на две етнографски групи, населявали Тракия, Родопите и Средногорието – Рупци и Тракийци. Богатата експозиция запознава посетителите с живота на хората в региона през епохата на Възраждането. Открийте Регионален етнографски музей Пловдив онлайн: Посетете уебсайта. Харесайте Фейсбук страницата.

„Сторник“ отправя покана към музеи, архиви, библиотеки, галерии, университети и други научно-образователни институции за сътрудничество в популяризирането на селищна история, етнография, генеалогия, езикознание и др. При желание, може да пишете на електронна поща info@stornik.org.

1 март, наречен още Първа Марта или Стара Марта, е начало на пролетно-летния период. Природата се съживява, птиците подхващат своите песни, зеленина обкичва всичко наоколо. Идва чаканият слънчев сезон. Настъпва аграрната и скотовъдна нова година. Правят се редица обреди, които целят да умилостивят Баба Марта, та да има благоприятно за посевите време. В Югоизточна България наричат първия ден от този месец Летник, „защото се почва лятото“.

Времето през месец март е много непостоянно, защото според старите българи то се ръководи от настроенията и своенравието на Баба Марта. „Разсърди ли се тя, студ настава, усмихне ли се стопля се земята“. Затова хората са я умилостивявали с ред обредни забрани и действия. Жените не тъкат, защото се боят, че като блъскат с кросното, може гръм да падне. Пак по същата причина не бухат с бухалки и не простират бели дрехи.

Рано призори на 1 март домакините изнасят на двора някоя червена тъкан, „за да се разсмее Баба Марта“ и да има топли, благоприятни дни за посевите. Рано сутрин, още по тъмно или от предния ден се почистват къщите, комините, дворовете.

Палят се и се прескачат огньове, в които да изгори всичко старо и ненужно, да избягат бълхите и влечугите, „да се отмести“ зимата и да даде път на пролетта, да нахлуе „новото слънце“ в дома. Понеже мартенските лъчи са силни и малко опасни, някъде палят огън за предпазване от слънчево обгаряне – „ние да опърлим Марта, а не тя нас да опърли“. В Родопите българите мюсюлмани надприпкват огъня и се тумрят (опушват) с вярването, че по този начин се предпазват от ухапване от змии, бълхи и всякакви други гадинки, които се пробуждат напролет.

Първомартенското почистване и огън не са само практически действия. Те имат по-дълбока символика – да се премахне всичко старо, да изгори ненужното и да се отвори пространство за новото, пролетта да отмести зимата, да бягат змии и гущерите. За целта някъде в Родопите групички от деца обхождат къщите в селото, като люлеят звънци или жените обикалят три пъти около дома отдясно наляво, дрънчейки с тенджери и други метални предмети, изричайки: „Бягайте змии, гущери и поганци, че Баба Марта иде с железния топуз и желязната патерица и където удари син сок пуска!“ Влечугите в случая са олицетворение на злото, което се отпраща надалече с шум и трясък.

Интересен обред от Асеновградско е т. нар. мартуване. Изработват се специални дървени играчки от леска, на които с подръпване на въженце се върти издялано птиче (лястовичка), поставено на пръчица. С тях малките момчета обикалят домовете и мартуват – пеят мартенски песни, а стопаните ги даряват с яйца и бонбони. Подобна практика има и в Благоевградско.

На този ден навсякъде из страната се правят мартеници. Някога те са се изработвали в навечерието на 1 март или рано преди зазоряване на самия празник. Майки и баби пресукват червени и бели конци, които после връзват за здраве на децата и домашните животинки. Момите пък правят това за своите избраници. Допълнително прикачват апотропейни украси от скилидки чесън, сини мъниста, черупки от охлюви и други природни материали. Вярват, че те пазят от злото. Децата носят червено-белите кичила, докато видят щъркел или лястовица, после ги слагат под камък, където родителите са оставили предварително парички за своите деца. В наши дни се връзват най-често на плодни дръвчета или се пускат по течаща река.

Лозе.  Снимка: Pixabay

Виното, Дионис и Трифон Зарезан

Виното е характерно за традициите на повечето средиземноморски народи. Според легендата Дионис избягал от Месопотамия, защото тамошните жители пиели бира вместо вино.

Лозата и виното са дълбоко вкоренени в българската традиционна култура. В кухнята ни се приготвя винен кебап, сладки мъстеници от шира, със зеленото грозде се подкиселяват гозби. Лозето се споменава в многобройни пословици, а  най-сладките приказки се водят под лозницата. В градинския спор  на растенията „крива лоза винена“  излиза победител, защото няма обред, който може да мине без нея:

Аз ще родя много грозде,
ще оженя много млади юнаци,
ще омъжа много млади девойки,
ще заровя триста стари старци,
ще си кръстя триста луди дечица.

В много от езиците на средиземноморските народи думата за вино звучи сходно: в латински винум, в архаичния гръцки войнос, в езика на хетите виана, арабското уайнун и сродното му еврейско яйин. Това предполага, че виното се е разпространявало заедно с думата, която го описва.

Най-старите археологически доказателства за производство на вино са намерени в Грузия, Армения и Иран.  Персийската легенда разказва как Шах Джамшид  изгонил от харема си една държанка. Отчаяна, тя искала да се самоубие. Видяла в килера една делва с надпис отрова – там имало развалено грозде.  “Развалено”, защото почнало да кипи. Пила от течността – и се развеселила. Отнесла на Шаха откритието си и той толкова го харесал, че заповядал всичкото грозде в Персеполис  да се прави на “мей” – вино. Отворили се и винени къщи – мей-хана.

Персийската дума мей е сродна на „медовина“ и не подхожда за източник на думата вино. Такъв източник се открива в грузинския език. В грузински виното се нарича гвино и е свързано с редица еднокоренни думи – гагвидзеба, „събужда“, гвивили, „прекипява, ферментира“ и др.

В прастари времена виното се разпространява и в Тракия. Из нашите земи е пълно с древни шарапани – издълбани в скалите каменни корита за мачкане на гроздето. Богът на виното, Дионис, е пряко свързан с Тракия. Той бил принуден да бяга и да се крие от ревнивата Хера. Тя поразила с безумие съпрузите, които го отглеждали, и тогава го взели водните нимфи  в Тракия. Според Херодот тракийското племе сатри имали светилище на най­-високата Родопска местност, наречена Ниса, в чест на Дионис.

В древността на Дионис са били посветени редица празници:  малки дионисии, ленеи, антестерии, големи дионисии. В наши дни малко народи имат специални празници на виното. В България, напротив, лозарските празници са многобройни.  На Кършовден (св. Константин и Елена) се окършват ненужните лозови пръчки, за да не отнемат силата на лозата. След Преображение или Голяма Богородица се освещава първото грозде, а гроздоберът започва след Кръстовден.

У понеделник бе Кръстовден,
виноберма доде.
Виноберма се захвана,
лозята обраха.

Най-големият лозарски празник е Трифоновден. У другите балкански народи св. Трифон е покровител на плодородието и предпазва посевите от вредители. Само у нас той е свързан предимно с лозарството, откъдето и прозвището му Трифон Пияница.

Изследователите виждат в св. Трифон християнски приемник на Дионис. По време на антистериите, предпролетните дионисови празници, статуя на Дионис се вози от морето до града и се отваря  новото вино. У нас на Трифоновден сред най-добрите лозари се избира цар на лозята. Увенчават главата му с трифонски венец от лозови пръчки и на двуколка или на ръце го носят до селото. Шумното шествие спира пред всеки дом, където стопанинът черпи с вино. Накрая празненството завършва в дома на новоизбрания цар.

Според народната легенда заради присмеха си на св. Богородица, св. Трифон си отрязал с косер носа, затова едно от имената му е Трифон Чипия. Тази легенда се смята за  отглас на мита за тракийския цар Ликург, който изгонил от страната си Дионис. Разгневеният бог изпратил на Ликург безумие и в момент на умопомрачение , мислейки, че зарязва лоза, той убил своя син.

В редица европейски страни християнската църква се е погрижила да изкорени повечето остатъци от езичеството. У нас църквата, лишена от държавна подкрепа след загубата на суверенитета ни, не е имала сили за това. Като резултат древната митология в една или друга форма се запазва по-дълго. Етнографите откриват у нас три-четири пъти повече митологични мотиви, отколкото в католическите страни.

Гостуваща изложба "Пороците" на Исторически музей Горна Оряховица в Национален политехнически музей София

Политехническият музей в София представя „Пороците“

Националният политехнически музей в София ще представи любопитна гостуваща изложба. Под общото наименование „Пороците“, екипът на Исторически музей – Горна Оряховица е подготвил за представяне три тематични колекции: „Захар, кафе & сие“, „Тютюн, енфие & сие“ и „Алкохол & Амбалаж“, посветени на едни от най-разпространените човешки изкушения.

Откриването на изложбата е на 11 февруари 2021 г. от 11:00 ч. и ще може да бъде разгледана в НПТМ до края на м. май 2021 г. С оглед на пандемичната обстановка, посещенията в музея се осъществяват контролирано и при спазване на всички необходими мерки.

„Захар, кафе & сие“ разказва историята на захарта и сладките изкушения. Показани са множество уреди и приспособления за мелене, печене, съхранение и консумация на чай и кафе.

„Тютюн, енфие & сие“ проследява навлизането на тютюна по нашите земи, както и различните начини за употреба му – дъвчене, смъркане и пушене. Любопитно е и разнообразието от табакери, запалки и кибрити.

Третата част, наречена „Алкохол & Амбалаж, в допълнение към предишните представя всевъзможни видове алкохолни бутилки, гарафи, чаши, халби, мострени етикети от началото на миналия век, реклами на бира и/или кръчмарски сюжети и др.

Особен акцент в изложбата са специално извадените от фондовете на НПТМ емблематични експонати от „Дворцовата колекция“. Най-атрактивна е луксозната кутия за папироси, подарена на княз Фердинанд от „Д. Ставридис & Сие“ (собственик на известното пловдивско предприятие „Тютюнева работница Орел“ ) – за спомен от деня на официалното откриване на първото Пловдивско изложение. Не по-малко интересно е и Сребърното етюи за папироси – дар за цар Фердинанд от Безименното акционерно дружество на Съединените тютюневи фабрики (Пловдив-Шумен-Русе-Варна) по повод 25-годишнината от възшествието му на българския престол, 1912 г.

Изложбата се открива в „Седмицата на брака“ в България. Националният политехнически музей за поредна година се включва в тази инициатива. По този повод – на 11.02. 2021 г., след 11:00 ч. посещението в експозицията ще бъде със свободен вход.

Как да публикувате новини в рубриката “Музейник”?

Историческият сайт “Сторник” предоставя безплатна реклама на дейността на музеи, галерии и други научни институции чрез отразяване на новини за изложби, конференции, печатни издания и др. Необходимо условие за това е да сте наш партньор и периодично да предоставяте авторски исторически материали за публикуване в “Сторник”. Тематиката на материалите, които „Сторник“ търси, са поселищна история, генеалогия, етнография, езикознание. Може да заявите партньорство на info@stornik.org.
Трифон Зарезан. Снимка: Регионален етнографски музей Пловдив

Етнографски музей Пловдив разказва: Трифон Зарезан

Регионален етнографски музей Пловдив представя бита, културата и традициите на две етнографски групи, населявали Тракия, Родопите и Средногорието – Рупци и Тракийци. Богатата експозиция запознава посетителите с живота на хората в региона през епохата на Възраждането. Открийте Регионален етнографски музей Пловдив онлайн: Посетете уебсайта. Харесайте Фейсбук страницата.

„Сторник“ отправя покана към музеи, архиви, библиотеки, галерии, университети и други научно-образователни институции за сътрудничество в популяризирането на селищна история, етнография, генеалогия, езикознание и др. При желание, може да пишете на електронна поща info@stornik.org.

На 1 февруари, с тържествена служба Църквата отдава почит на Св. Трифон – един от най-славните лечители, който изцелявал болни и прогонвал с молитва бесовете. Живял през III век, не пожелал да се отрече от християнската вяра, за което загинал мъченически.

В народната култура светецът Трифон е покровител на градинари, лозари, винари и кръчмари. Много вино се изпива в този празничен за цялата страна ден. Колкото по-изразен лозаро-винарски център е селището, толкова по-шумно и буйно се празнува Трифон Зарезан. Една от легендите разказва как Богородица се упътила към храма, да й се прочете молитва по случай четиридесетия ден от раждането на Младенеца. Отивайки към лозята, я срещнал Трифон, присмял й се, разсърдила се тя и го нарочила да се пореже. Така и станало, като замахнал с косера да покаже как се реже с него, си подрязал носа. Затова и празникът носи още наименованието Трифон чипия.

Рано сутринта всяка домакиня пече обредна пита и сварява кокошка. Облечен в нова премяна, стопанинът премята през рамо пълната торба и потегля към лозята. Като стигне там, се обръща към слънцето, прекръства се и отрязва по няколко пръчки от един или три корена из лозето си и полива с вино върху отрязаното с наричане: „Колкото капки, толкоз коля грозде!“. Всичко се напръсква със светената „трифонска“ вода. Някъде заравят светена вода в средата на лозето, за да не го бие град.

Зарязването е най-важният обред за деня. Затова този празник се нарича още и Зарезановден. След зарязването мъжете се събират насред лозята и си правят общ гуляй с песни и хора, като всеки е донесъл храна и вино за почерпка.

В някои райони на Северна България, се избира цар на лозята, наричат го Трифон. Той може да заема това място няколко години подред, стига да е имотен, добре да стопанисва стоката си и „да е късметлия“, за да има изобилие от грозде. Мъжете поставят на главата на царя корона от лозови пръчки, качват го на двуколка и сами я теглят, обикаляйки ритуално лозята. Главното обредно лице благославя за берекет. Мъжете театрално питат: „Трифоне, виждаш ли ме?“, а той отвръща: „Нищо не мога да видя от бяло и червено грозде!“. После понасят царя върху раменете си и така шествието продължава към селото, където се обхождат домовете. Стопаните ги посрещат с хляб и котле с вино, от което всички пият и каквото остане, го изливат върху царя за плодородие. Всички мъже, участвали в обредното зарязване, сядат на богата празнична гощавка в дома му, където веселието продължава. Често празникът завършва в кръчмата с още виночерпене. За да е обилен гроздоберът през есента, на този ден напиването е част от ритуалния порядък. Народът го е казал: „След зарязването идва нарязването!“

В някои по-високопланински части на Родопите, където лозовите насаждения не виреят, се прави трифоносване или магическо заплашване на онези овощни дръвчета, които не дават плод. Двама души отиват сутрин рано в градината, единият замахва с брадвата към фиданката, а другият го спира, като изрича високо, че през тази година тя ще роди плод. В подкрепа на традицията, на този ден в двора на Регионален етнографски музей – Пловдив също се прави ритуално зарязване на лозата с водосвет.

Празнуват имениците: Трифон(ка), Лоз(к)а, Лозан(а), Грозда, Грозделин(а) и др.

Честит да ни е Св. Трифон, здраве да е и „нека берекетът да прелива през праговете!“

Сградата на Студентски дом през годините. Източник: Национален студентски дом

Зараждането на студентското движение у нас и неговото наследство днес. Част 3

Публикацията на Христиан Даскалов е създадена въз основа на спомени на Тома В. Томов (1939) и сборниците на Националния студентски дом „Книга за Студентския дом“ (2002) и „Академични дискусии“ (2003).

Първите две части от публикацията може да прочетете тук: Зараждането на студентското движение у нас и неговото наследство днес. Част 1; Част 2

Тъй като темата на настоящата публикация е свързана със „зората на студентското движение у нас“, не следва да удължаваме прекомерно нашия разказ. Още повече, че по темата за студентските организации и обединения в България след 1931 г. има наскоро издадена книга на младия историк Б. Боев – Любов към науката, любов към народа. Студентските организации и обединения в България (1931-1939), С., Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. Ако погледнем отвъд идеологически натоварения й наратив, тази книга обобщава подробно развитието на процесите от онзи период. Накратко, 1930-те са период, доминиран от борбата за влияние между Български национален студентски съюз (БНСС) от една страна и Български общ народен студентски съюз (БОНСС) от друга.

Създателите на Студентски дом. Източник: Национален студентски дом

Фактът, че именно признатият от университетските власти и държавата Български национален студентски съюз оглавява акцията по изграждането на Студентския дом през втората половина на 20-те и през 30-те години на ХХ век, не пречи на крайно левия БОНСС да се опита да си припише техните заслуги след комунистическия преврат от 1944 г. БОНСС поетапно се трансформира в Общ съюз на народното студентство, Съюз на народната младеж и Димитровски комунистически младежки съюз (1956 г.) като последният (познат ни като „Комсомол“) поема щафетата над управлението и развитието на „Студентския дом на културата“ – от повторното му отваряне като такъв през 1957 г. чак до 1990 г.

Концерт на Академичен хор „Георги Димитров“ (днес „Ангел Манолов“), посветен на 20-години „Централен студентски дом на културата“ (1977 г.). Хорът е създаден към Софийския университет и е първата формация с репетиции в Студ. дом през 1933 г. Източник: Национален студентски дом

От направения дотук преглед става видно, че в първите десетилетия на студентското движение у нас Студентският дом е преди всичко споделен продукт на идеята за равен достъп до висше образование, за солидарност между студентите отвъд университетски, политически, държавни и дори времеви граници. Такъв остава той и днес, вече като самостоятелна държавна институция, подопечна на Министъра на образованието и науката.

Институцията с над 115-годишна история е проект на онези академически граждани, които виждат в нея „гарант за солидна социална и културна база на мнозинството студенти“ (Дойнов, П. 2003. Сборник „Академични дискусии“. С., Академичен център за литература и култура). Проект е на онези български и европейски студенти, които спокойно са прекрачили границата на бъдещето вътре в себе си, тъй като са съчинили и подпомогнали създаването на нещо, от което чудесно са разбирали, че няма да се ползват те самите, тъй като ще бъдат завършили следването си, а създаденото от тях ще служи на следващите поколения. Затова днес общата история на Студентския дом може да ни учи и на настояще, и на бъдеще, и на преминаване на границите между тях.

През 2003 г. ректорът на НБУ проф. П. Дойнов пише, че ползвайки тъкмо този опит за „пречупване на времето“ студентите и техните нови организации в началото на 90-те години на ХХ век събуждат академическите граждани и провеждат знаменитите стачки и протести от периода 1989/ 1990 г. и 1997 г., след които никой в България не може да постави под съмнение европейските ценности, ценностите, свързани с личната и академичната свобода. Приключваме историческия обзор там откъдето започнахме, за да покажем защо е важно да се проследява развитието на всяка една система, в т.ч. системата на студентското представителство и застъпничество – за да може тя да бъде разбрана по-добре от гледна точка на стратегическите цели, които е създадена да преследва и обслужва.

На 14.12.1989 г. Желю Желев произнася реч от терасата на Студентския дом след ден на студентски шествия и протести с искания за отмяната на член I от Конституцията. Източник: Национален студентски дом

Тъй като оригиналната идея при формирането на множество обществени системи (каквато е и системата на студентското самоуправление) твърде често се губи или деформира в лабиринта на времето, както и понеже съществува т. нар. „ефект на музея“, съгласно който при преминаването на определен праг във всеки исторически процес времето спира и започва се подрежда в пространство, да структурира паметта си, да задържа и инвентаризира изминалите моменти (Дойнов, П. 2003. Сборник „Академични дискусии“. С., Академичен център за литература и култура), през 2020 г. в Националния студентски дом решихме да създадем музеен архив, който по същество представлява постоянна експозиция на артефакти, свързани с развитието на студентското движение през Третото българско царство, Народна република България и Втората българска република (след 1990 г.) – едно общо, физическо пространство за среща на опита, академичните, обществени и културни проекти на студентската общност през десетилетията.

Музейната колекция „Проф. Иван Д. Шишманов“, открита в НСД на 08.12.2020 г. Източник: Национален студентски дом

През годините на пл. „Народно събрание“ № 10 са се срещнали най-продуктивните академични и творчески модели на студентското битие, които в своите обществени трансформации и днес продължават да отместват хоризонта на академичното развитие. Ако в себе си пазите частица от тези събития, добре дошли сте да я споделите със света – музейната колекция на Студентския дом се допълва постоянно, а даренията са винаги добре дошли!

Сградата на Студентски дом през годините. Източник: Национален студентски дом
В. "Студентска борба", 1932 г. Източник: Национален студентски дом

Зараждането на студентското движение у нас и неговото наследство днес. Част 2

Публикацията на Христиан Даскалов е създадена въз основа на спомени на Тома В. Томов (1939) и сборниците на Националния студентски дом „Книга за Студентския дом“ (2002) и „Академични дискусии“ (2003).

Първа част от публикацията може да прочетете тук: Зараждането на студентското движение у нас и неговото наследство днес. Част 1

Студентският клуб до Първата световна война

През 1910 г. Студентският клуб инициира учредяването на независим Граждански комитет както като гаранция за постигането на своята цел и срещу заплахата от „аристократизация“ на висшето образование. Тогава студентите свързват въпроса за издигането на собствено здание с въпроса за достъпността на образованието и питат реторично:

„Да се аристократизира ли висшето образование у нас или то да бъде фактически и занапред достъпно за масите? Да се ограничи ли източникът на интелектуалните сили на нацията, като се стесни неговата база или пробирането и занапред да може да става от пълния запас на нацията? Да се смажат ли високо одарените умове сред масата, за да се издигнат само имотните посредствености или обратно? Към културно обогатяване или към културна мизерия?“

Като общостудентска организация, представляваща българското студентство и пред чуждестранните студентски организации, Студентският клуб изигра една много ценна роля за сближаването на студентството от всички балкански страни в годините преди Балканската война. Той организира големи студентски посещения в Белград, Букурещ, Цариград и Атина. Тези посещения допринасят много за опознаването на научните и културни постижения на нашите съседи. Студентският клуб се опитва да създаде връзки и със западно-европейското студентство, но войните оказват негативно влияние върху тези усилия.

Студентският клуб за последен път съществува през учебната 1914/1915 година. Въпреки разгара на големите обществени борби, които съществуват в онзи период, Клубът съумява да обедини студентството върху почвата на неговите общи духовни интереси и на общите интереси на нацията. Той полага основата за построяването на Студентския дом, но и за цялостното развитие на студентското движение през следващите две десетилетия. След началото на Първата световна война, Студентският клуб не се появява повече, а като негов естествен приемник в годините след войната се възприема Общостудентската организация – О.С.О. “Христо Ботев”, която продължава мисията за изграждането на „едно постоянно огнище, където студентството да възпита и у себе си едно здраво национално чувство“ до нейния успешен финал.

Студентите с организации на името на Ботев и Левски

О.С.О. “Христо Ботев” (организацията на студентите от Софийския университет) в обединение с О.С.О. „Васил Левски“ (създадената през 1921 г. организация на студентите от Свободния университет, днес УНСС) прерастват с подкрепата на държавата в Български национален студентски съюз (БНСС) през втората половина на 1920-те, а БНСС от своя страна се присъединява към Международната студентска конфедерация (Confédération Internationale des Étudiants) – наричана от мнозина по онова време „световен студентски парламент“. По този начин, каузите на българските студенти излизат на международната сцена след годините на изолация, последвали края на Общоевропейската война. Двете студентски дружества – „Христо Ботев“ и „Васил Левски“, запазват  самостоятелните си функции на представителни за висшите училища организации за защита на студентските интереси пред съответните академични ръководства.

Активисти на Българския национален студентски съюз, участници в Строителния комитет на БНСС по изграждането на Студентския дом (начело с Васил Г. Янков). Източник: Национален студентски дом

Българи и чужденци даряват за построяването на Студентски дом в София

Войната оставя своя отпечатък върху каузите на студентското движение у нас и по още един любопитен начин. В началото на 20-те години се създава пацифистко Движение за международна студентска взаимопомощ, чиято основна цел е материалното подпомагане на студентите от победените в Първата световна война държави. Студенти от Англия, САЩ, Франция, Холандия и други страни-победителки се солидаризират със своите колеги от Австрия, Германия, Унгария и България, не само за да удовлетворят техните непосредствени нужди (например, мизерията сред австрийските студенти, последиците от земетресението в Южна България през пролетта на 1928 г.), но и за да стартират стратегически проекти на младата академична общност.

Движението за солидарност и взаимопомощ (ISS), прераснало в организация със седалище в Женева (Entr’aide universitaire internationale), гласува на своя конгрес в Шартр през 1928 г. решение да отпусне 15 000 долара (2,000,000 лв.) за построяване на Студентски дом в София, при условие, че в България се съберат допълнителни 11 000 долара. В този акт на международна подкрепа има и българска следа в лицето на Татяна Киркова. В началото на 1931 г. са изпълнени всички условия и Международната университетска взаимопомощ връчва чека с обещаната сума на церемония на 30 май 1931 г. — при полагането на основния камък на Дома.

По този начин, Студентският дом възниква през 30-те години на ХХ век като пространство на студентска солидарност, което олицетворява взаимопомощта като основна ценност сред младите академически граждани. Принципите на тази солидарност са ярко застъпени по време на цялата многогодишна акция по изграждането на Дома. Като безпрецедентна проява на всеобща гражданска и академична солидарност може да се приеме фактът, че хиляди студентски и помощни комитети, дарители, сътрудници-доброволци, интелектуалци и публични личности от цяла България обединяват усилия, ресурси и съзидателна воля, за да издигнат сградата на пл. „Народно събрание“ №10 във времето на може би най-разтърсващата световна икономическа криза на ХХ век.

Позив за дарителство от членовете на Гражданския комитет за построяването на Студентския дом, публикуван от органа на БНСС – в-к „Студентска борба“, през 1929 г. Източник: Национален студентски дом

Мащабното историческо поле на съпричастност не спира своето развитие и след старта на дейността в Студентския дом. В обособената студентската трапезария в сутерена на сградата (Менза „Академика“) за изхранването на бедните студенти помага учредената от А. Коюмджийски през 1937 г. с капитал от 7 млн. лв. „Фондация за подпомагане бедни студенти“. Дейността на Мензата и довършването на Дома се субсидират както от държавата, така и чрез ежегодни отчисления от таксите на самите студенти.

Във все по-бурните години на обществено – политическо противопоставяне, предхождащи непосредственото начало на Втората световна война, Мензата продължава да бъде пространство за единение. Тя е едно от малкото места в София, което се посещава и от десните студенти националисти, и от левите студенти социалисти, като между 1936 и 1941 г. се стопанисва под формата на студентски кооперативен стол от представители на последните. На горните етажи дейност се развива в канцелариите на студентските дружества, а кино-салонът, художествената галерия и читалнята са местата за отдих и самоусъвършенстване. През годините на войната цял етаж е заделен за учебния процес на Физико-математическия факултет. Разкрити са и десетки места за настаняване на студенти от Македония и Западните покрайнини, които нямат възможност да се връщат по домовете си през ваканциите.

Тази задушевна атмосфера на адаптиране според нуждите на другия, на солидарност в едни иначе тъмни времена, представлява недостижима нравствена школа и служи за методично приучаване към себеотрицание на отделната личност пред олтара на по-големите обществени и отечествени интереси.

Следва продължение…

Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.