Народно читалище “Светлина 1921” в софийския квартал Слатина публикува в уебсайта си истории от стари слатински родове. Идеята е на читалищната библиотекарка Петруна Маринова. В рудриката “Родослов” на “Сторник” ви представяме разказ на Виолета Златанова (Григорова) за рода Балджийте, споделен в читалищния сайт.
Обикновено, когато някой разказва за своя род, винаги започва от дедите си. А аз реших да започна своя разказ от своята прабаба Латинка Димитрова Маринова (Дюлгерова), известна като баба Лата Ташочка и да изкажа благодарност към нея и нейната памет, за грижите и обичта, с които ме обсипваше. Тя беше човекът, който успя да вдъхне у мен любов към моя род, към моите корени с интересните си разкази за предците ми.
Спомням си, като малка, тя често ме вземаше със себе си, когато трябваше да отиде някъде из Слатина. Хората, които срещахме, я познаваха и поздравяваха. Беше мъдра и строга жена, ползваше се с голямо уважение в квартала. У дома при нея често идваха много хора, някои за съвет, други да я видят и да си поприказват. Винаги се опитваше да ми обясни кой ни е от рода. Сега осъзнавам, че почти всички хора в някогашна Слатина са били свързани с някакви роднински връзки, сватове, кумове, кумци и затова всички са се познавали.
Моята прабаба Латинка е родена през 1888 г. и умира през 1972 г. Тя е дъщеря на Димитър Дюлгеров от рода Ташочки и на Еленица от рода Стойкови. Два заможни и уважавани рода. Ташоците са живели на югоизточния бряг на Слатинската река, а Стойковите от западната страна на реката в близост до наскоро откритите нови археологически разкопки на древно селище. Дядо Димитър Дюлгеров е бил известен като Майстор Митар. Той е направил иконостаса на старата слатинска църква „Св. Мина“ , в която се е крил Васил Левски. Църквата е построена през 1872 г., от външната й страна има вграден надпис, на който са изредени имената на майсторите строители. Там е написано и името на майстор Митар. Баба Еленица е била много умна и начетена за своето време жена. Говорела е свободно турски език. Разказвала е на децата си как турците насила са ги накарали да присъстват на обесването на Васил Левски. Тогава тя е била бременна със сина си Стоилко. Семейството е имало един син Стоилко и три дъщери Гина, Латинка (Лата) и Христина (Риза).
На Старата Слатинска чешма моята прабаба Латинка е избрана за невеста от прадядо ми Григор. Старата (Байковата) чешма се намира под сегашната улица “Гео Милев”. Водата й е била много студена и пивка. Въпреки че е имало много кладенци в селото, хората са предпочитали да пият от нейната вода. На тази чешма момците са ухажвали момите, напивали са им менците и стомните, а момите са им давали китки и са си давали думи да се вземат. Според легенда нощем на чешмата идвали самодиви.
Прадядо ми е Григор Димитров Маринов, наричан Глиго Чучука. Той е най-големият син на Димитър (Мито) Маринов Балджийски. Дядо Мито е най-малкото от деветте деца на Марин (Маринко) Иванов Балджийски. Семейството е имало пет сина и четири дъщери. Имал е огромен двор, който разделя между трима от синовете си. На двама от тях дава имоти около реката в северната част на Слатина. По-късно при създаване на градоустройствения план на София и изграждането на улиците в Слатина, настъпват значителни изменения в парцелите. Дядо Мито остава в бащината къща, а в съседния двор си построява дом неговия брат Ангел, когото всички наричали Геле. Той поставя началото на фамилия Гелеви. Синът му Манол е първи братовчед на моя прадядо Григор. Синовете на дядо Манол и баба Гюра Стоил, Георги и Велин са втори братовчеди на моя дядо Велин. Техните деца Иван, Венета, Цветанка, Велин и Боби са трети братовчеди на моя баща Славчо.
Прапрадядо ми Димитър (Мито) Маринов Балджийски е роден през 1852 г. Той е последният, който носи тази фамилия. По незнайно каква причина неговите деца имат фамилия Маринови. За всяко следващо поколение, за фамилия на внуците са записвани имената на техните дядовци. Така за съжаление не достига до нас фамилията Балджийски и изчезва завинаги. Дядо Мито е бил дребничък и много пъргав човек, умира на 103 години. До края на живота си се е грижил за своя бостан, цяло лято той живеел на бостана, и от неговите дини и пъпеши нямало по-вкусни на пазара. Наричали са го Мито Чучука, а от там и неговия род Чучуците.
Така и не успяхме да научим какво означава думата „Чучук“. Най вероятно, това е някаква турска дума произнесена неправилно, за която имаме две предположения:
1.Kючук – на турски език „малък“
2.Чоджум – на турски език „дете“
Дядо Мито се жени за баба Люба от Подуяне. Имат трима сина Григор, Иван и Божил и две дъщери Кръстана и Гълъбина. Григор е най-големият син, той е моят прадядо.
Моите прадядо Григор и прабаба Латинка се женят през 1909 г. Като зестра прабаба ми донася ниви на Летището, Стубела, Дружба, Хр. Ботев, ПЖИ, Мусагеница, Русоляко. Дядо ми Григор е имал ниви в Дружба, Крушите, Търницата, Крайното, Делийските, Стубела, Къра и на Летището. Семейството е било заможно. Имали са много добитък, за който са се грижели ратаи. Доставяли са мляко с кабриолет в София по домовете, имали са много редовни клиенти. Произвеждали са качествено масло и сирене. По време на жътва са наемали жътвари от с. Бистрица, с. Железница и самоковските села. През 1911 г. си построяват собствен дом, голяма едноетажна къща с дебели и високи стени. Половината къща се ползвала за живеене, а в другата е имало кръчма и магазин. Тази къща е родният дом на дядо ми, на татко, на брат ми и на мен. През 80-те години отчуждиха двора ни и събориха дома ни. Днес там се намира паркинг на ул. „Циклама“.
Прадядо ми Григор е бил умен и уважаван човек и съселяните му го избират за кмет на с. Слатина. По време на неговия мандат започва изграждането на Слатинската църква „Св.Троица“ – Манастира до зала “Фестивална”. Всички жители на Слатина са участвали много активно с пари и труд за изграждането на храма. Голяма част от средствата са дарени от баба Линка, много известна ясновидка и гадателка. За строежа на Манастира кметът Глиго Чучука организира извозването с волски каруци на строителни материали, пясък и камъни. Храмът е завършен и осветен през 1943 г.
В семейството на Григор и Латинка се раждат три деца, две дъщери Русенка и Гергина и един син Велин – моят дядо. Името Велин е едно от най често срещаните имена по онова време в Слатина.
Дядо ми Велин Григоров Димитров е роден на 07.08.1914 г. Красив и много елегантен мъж. Среден на ръст, със зелени очи и черна чуплива коса. Винаги е бил облечен с костюм и вратовръзка. Носил е бомбе и бастун. Момичетата от Слатина много са го харесвали, но нито една от тях не успява да плени сърцето му. През 1937 г. с приятели случайно попада на събор в далечното за тогава с. Челопечене, сега квартал на София. Там вижда баба ми Неделя (Делка) – висока, стройна, зеленоока и тъмноруса. Поискал да ги запознаят. И двамата се влюбили от пръв поглед. Уговорили се да се срещнат след няколко дни на Женския пазар в София. Баба ми пристигнала на пазара, придружена от мъжа на по-голямата си сестра. Двамата се видели и поговорили и тогава баба ми му пристанала. Дядо взел такси, което ги закарало до Слатина. Скоро след това вдигнали сватба и се венчали.
Свързвала ги е голяма и силна любов. Дълги години след смъртта на дядо, баба винаги говореше за него с голяма обич. За да издържа семейството си, дядо ми започва работа в една печатница в София като книговезец. По онова време много млади мъже от Слатина са тръгвали всяка сутрин много рано, за да стигнат пеша до старото колело на трамвая на ул. „Иван Асен“ и от там да продължат за работа в града.
В семейството на баба Делка и дядо Веле се раждат две породени дечица. През ноември 1938 г. леля ми Иванка и на 08.11.1939 г. моят татко Славчо. Баба ми и дядо ми не са можели да избират имената на своите деца. По онова време само кръстниците са избирали имената на новородените деца.
Избухва Втората световна война, за семейството настъпват трудни времена. По време на бомбардировките над София (1939-1943) баба ми неколкократно е евакуирана с малките си деца в старопланинските села Елешница и Желява. Дядо ми е мобилизиран. Семейството е споходено от голямо нещастие и претърпява тежка загуба. Малката им дъщеричка се разболява от скарлатина и умира на 6-годишна възраст. Баба ми и дядо ми са съкрушени.
Годините след 09.09.1944г. са много трудни за семейството и родът. Прадядо ми и прабаба ми са принудени да затворят кръчмата и магазина. Въпреки съпротивата следва насилствената колективизация. Раздялата със земята, с добитъка (крави, коне, овце) се отразява много тежко. Един по един започват да умират мъжете в семейството. През 1955 г. умира дядо Мито, през 1956 г. умира дядо Григор, през 1957 г. неговият брат Иван и през 1959 г. моят дядо Велин само на 45 години. Тогава моят татко е войник в далечната Нова Загора. Много скръб, много болка, но жените в семейството – прабаба ми Латинка и баба ми Делка доказват колко са силни и че могат да се справят със всичко.
През 1960 г. моят татко се запознава с майка ми Боби. Двамата сключват брак на Коледа същата година. Аз съм родена през декември 1961 г. Брат ми Валентин е роден през март 1965 г. Имахме щастливо и безгрижно детство. Израснахме в къща с голям двор. Играехме на воля по улиците на Слатина с връстниците си, зимата се пързаляхме с шейни. Домовете не се заключваха. Хората се познаваха и си имаха доверие. Помагаха си при нужда. Цареше една особена атмосфера, която не може да се опише с думи. Много мили спомени имам и от нашето училище – 74 ОУ. За 24 май обирахме градините на бабите си и правехме венци от купища цветя. Имаше голямо тържество в двора на училището. От библиотеката на читалище „Светлина“ награждаваха учениците, прочели най-много книги. След това се отправяхме на манифестация в квартала, за която ни подготвяше любимата на много поколения учителка по физическо възпитание др. Панайотова. На всяка манифестация най-отпред маршируваха отличниците, закичени с ленти. Жителите на квартала ни аплодираха. В навечерието на 2 юни се организираше тържествена заря проверка заедно с батковците курсанти от ПЖИ, които имаха с нас шефство. Качени на кулата на читалището, войниците изстрелваха прекрасни фойерверки. През 1973/74 г. в квартала започнаха да настъпват неприятни промени. Най-напред направиха 74 училище начално, нас ни преместиха в 109 ОУ „Хр. Смирненски“ в Робов дол. През 1975/76 г. започнаха да отчуждават и събарят къщите и да строят ужасните панелни блокове. Това беше голям удар за всички, почти нямаше порта без некролог. През 1979 г. почина и моят баща Славчо Велинов Григоров само 39 години. Брат ми беше само на 14, а аз на 17 и половина години. Трябваше да порасна много бързо и да покажа колко съм силна. Никога не можах да почувствам панелката, с която ни обезщетиха като дом. Баба ми Делка също не можа да свикне да живее в нея, почина през 1982 г. Майка и брат ми за сега са все още там. Аз много отдавна не живея в жк. Хр. Смирненски, който за мен винаги ще си остане СЛАТИНА.
Бележка на редакцията: Текстът е публикуван със съкращения. Пълния текст може да прочетете в сайта на читалище “Светлина 1921” ТУК.
Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в "Сторник"?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
