Един от внушителните паметници в Габрово представлява революционер, възседнал кон и държащ високо вдигната сабя. Върху каменния постамент е изписано Чардафон Велики – Продан Тишков. Продан Тишков, с прозвище Чардафон е роден на 7 декември 1859 г. в Габрово. Той е деец на националноосвободителното движение, общественик и дарител. Предвожда Голямоконарската чета по време на Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. Повече за него може да се прочете в статията в Онлайн енциклопедия Габрово Gabrovowiki тук.
През 1961 г. окръжният и градският комитет на БКП в Габрово решават да се създаде паметник в града на героя от Съединението Продан Тишков – Чардафон. През 1965 г. изработването му е възложено на доц. Илия Илиев, а неговият проект е приет едва през 1971 г. В следващите години обаче в Габрово се появява реакция срещу издигането на този паметник, като един от аргументите е, че Чардафон няма толкова голяма роля за Съединението, за да му се „издига 8-метров паметник“. Последващата история е прелюбопитна и за нея научаваме от книгата „Кварталите на Габрово. Част 1“ от Даниела Цонева и Момчил Цонев (издание на Фондация за българска литература, София, 2020).
Негативните оценки срещу Чардафон стигат и до крайност, наричайки го „пройдоха, пияница и развратник“. В писмо до местния краевед Илия Габровски арх. Карл Кандулков пише:
„Сега (1975 г.) преработваме главата – слагаме брада и мустаци. Аз искрено съжалявам за станалото… Жалкото е, че сме тръгнали да ровим цялата българска земя, да ровим чуждите библиотеки дано открием нещо за българите, а тук гледаме да оплюем колкото можем повече. Ние сами не се уважаваме, а се сърдим, че другите народи не ни уважават“.
Окръжният комитет на БКП решава върху фигурата на Чардафон да се постави нова глава… на руски воин. През 1975 г. започват подготвителните работи по изграждането на паметник на руския воин-освободител. Негови автори са скулпторът доц. Илия Илиев и арх. Карл Кандулков. Паметникът представлява бронзова фигура на воин с развято наметало и високо вдигната сабя в десницата, седнал върху изваян също от бронз буен кон.
С позлатени букви върху скалната основа на паметника е изписано: „На руския воин – освободител от признателните поколения“.
Откриването на паметника е през март 1978 г. по повод честване 100-годишнината от освобождението на България.
През 1997 г. обаче се пристъпва към възстановяване на началния замисъл за паметник на Чардафон.
По решение на габровската община през март същата година главата на руския войн е свалена от фигурата. Възложено е на скулптора Петър Хаджиганев да я премоделира в глава на Чардафон, за да възвърне първоначалния ѝ вид, създаден през 60-те години на ХХ век от Илия Илиев. Хаджиганев споделя, че като практика смяната на глава на паметник е позната още от древния Рим, когато често са се сменяли императорите. По думите му след древния Рим подобна смяна на главата на паметник не се е случвала нито в България, нито в Европа. Официалното откриване е на 5 септември 1997 г., по време на честването на Съединението на България, с водосвет и панихида за загиналите.
Спомените са написани на ръка през 1955 г. от Димитър Николов, учител от радомирското село Ковачевци, роден на 16 октомври 1880 г. Даскал Димитър е брат на моя прапрадядо Евтим Николов. Техният баща, даскал Никола Петров, който според фамилната история завършва първото светско училище в България, прословутата Априловска гимназия в Габрово, е основоположник на фамилията Даскалови, чийто член съм и аз. Непосредствено след Освобождението на България и неуспешното Кресненско-Разложко въстание на македонските българи, през 1879 г. родът на Никола Петров се установява в село Ковачевци, тъй като е принуден да напусне село Ключ, Петричко, останало в пределите на Османската империя до 1912 г.
Заглавна страница на ръкописа „Битовите условия в с. Ковачевци, Радомирско, след освобождението от турското робство 1877-1878 г.“ от Димитър Николов, 1955 г. Съхранява се в семеен архив.
На запад от гр. Радомир, на около 15 километра, се намира село Ковачевци. Селото е разположено на десния бряг на река Светля, която пресича на длъж малкото, но красиво плодородно поле. От дясната страна на реката се вливат три суходолини „Суходолка“, „Ракиловска река“ и „Куслук“. Тези суходолини през летния сезон нямат вода, а прииждат само, когато валят силни поройни дъждове и тогава нанасят големи вреди на полето. Цялото поле, от двете му страни, е заобиколено от няколко малки хълма: „Чуката“, „Китка“, Обешеник“, „Въглен“, „Лешйе“, „Косачки рид“ и „Бели брегове“. Много са разнообразни и наименованията на разните места от полето. Като се почне от „Рогуша“, „Върбици“, „Ева“, „Герено“, „Разкърсе“, „Бресето“, „Асаници“, „Хаджийски брод“, „Грукови ливади“, „Мостовище“, „Леви дол“, „Кулата“, „Лешйе“, „Мемчиница“, „Яшарица“ и се свърши с „Бахтурица“, където река Светля се влива в река Струма.
По онова време, преди повече от 50 години, пътните съобщителни средства между околийския център Радомир и този западен край на околията, бяха много лоши. Друг път за отиване до Радомир и връщане обратно нямаше, освен междуселския – тясна пътека, която минава през с. Копаница, „Проклетията“, „Рогалка“, „Църна гора“, Косача и Ковачевци. По този път можеше да се пътува само пеша, или с кон. На някои места се минаваше с риск, особено когато времето е дъждовно. Но все пак се пътуваше, защото друг път нямаше. По настоящем този път е заменен с друг, който е двойно по-дълъг – 30 километра и минава Радомир – Извор – Дебелилак – Егълница – Калища – Лобош – „Вучански камък“ – „Соларски гробища“ – Водениците – село Ковачевци. По първия път през м. май 1901 г. другаря Георги Димитров заведох у дома, където ми гостува три дни. Пътувахме с коне. Много ме беше страх да не би Георги да не знае да язди кон, но скоро се убедих в противното.
Преди Освобождението, село Ковачевци е било населено повечето от турци. Имало е и българи, но те са били повечето слуги и ратаи на турците. В селото е имало двама турци – чифликчии – Мемиш и Мола Асан (Сайдия), които са владеели по-голяма част от имотите на селото. Главният поминък на населението е било земеделието и скотовъдството. Основни земеделски култури са били ръжта, царевицата, овеса, ечемика и конопа. От двете страни на полето имаше доста голяма селска мера, която мера и от двете страни стигаше до река Струма. По тази мера можеше да пасеш доста голямо стадо от овце, говеда и свине. В последствие тези селски мери се разграбиха от разни частни стопани.
По течението на река Светля в района на Ковачевското поле имаше пет водни воденици – „Селската“, „Пандийската“, Груйовата“, Радевата“, „Влашкината“. Четирите от тези воденици бяха собственост на стопани от други села. Само „Пандийската“ беше на жител от селото – Стойо Иванчов. Същото нещо беше и с полските имоти. Половината от полето се владееше от жителите на с. Косача, Ракиловци, Калище, Лобош, Сирищник и Пещера. По тази причина село Ковачевци винаги страдаше от недоимък на храни. Овощни градини (бахчи) имаше само на три места от по 4-5 декара. Останалата част от полето бяха ниви, ливади и мера.
След Освобождението от 1877 – 1878 г., турското население от селото е избягало с аскера в Анадола и селото е останало почти празно. Не се е минало много време и някои селяни от околните села Косача, Ракиловци, Калища, Лобош, Пчелина, Пещера и от селата на Трънска околия – Одраница, Секирна, Глоговица, Мелните и други се преселват в опразненото село. Но малко по-късно, на 14.04.1879 г. са пристигнали в селото около 12-15 македонски фамилии. Тези македонски фамилии се евакуирали, защото в град Дупница е върлувала страшна тифозна епидемия, от която са починали в един къс период 803 македонски бежанци. Между бежанците, които са пристигнали, е бил и моят баща, Никола Петров – учител, както и бащата и майката на другаря Георги Димитров – Димитър Михайлов (Мишов) и госпожица Парашкева Досева. Условията за живеене в селото са били крайно лоши, затова и по-голяма част от македонските бежанци са напуснали селото и са се заселили в градовете Радомир, София, Дупница, Кюстендил. Бащата на Георги – Димитър (Митрето) Михайлов (Мишов) напуска селото през 1884 г. и се заселва в град Радомир и оттам в София през 1888 г.
БИТЪТ
Няма да бъде безинтересно ако мога да направя едно кратко изложение на битовите условия на нашето село след освобождението ни от петвековно турско робство. Безспорно, когато аз почнах да разбирам и да схващам нещата правилно, беше се изминало известно време на културен подем, но все пак беше се запазил в основата си битовият характер на нашето село.
Къщите и придадените към тях постройки, като хамбари, кошари, сайвани, пояти (поята – кошара за дребен добитък, бел. ред.) и други си бяха старите постройки, правени от преди Освобождението. Всички къщи бяха построени в почти един и същи стил – голяма стая, която служи за кухня, малка стая за одая и друга такава за килер. Голямата стая имаше по средата огнище, което служеше за готвене и печене на хляб в земляни подници (подница – глинен съд, бел. ред.). На средата на огнището имаше окачена една доста дълга около два метра желязна верига, на долния край на която имаше голяма кука, на която кука се закачаха котлите. Огнището захващаше около един квадратен метър площ, която площ се обграждаше с каменни плочи. В пепелта на огнището винаги се поставяше каленото гърне или тенджера, в което се вареше боб, леща и други храни.
Вечерно време, преди да си легнат, домакинката взема, че заравя с пепел жаравата, та когато ще стане на утрешния ден, да има от какво да разпали огъня, защото кибрита много малко хора знаеха и употребяваха. На сутринта неизгасеният въглен се поставя в шепа слама, след което почва да се размахва силно, докато се образува и пламък. След това, върху подпалената слама се хвърлят в огнището разни сухи клечки, а след туй и по-големи. Обикновено много дебели дърва рядко се слагаха в огнището, защото селото ни беше без всякакви гори. Всеки 5-10 минути трябваше някой от членовете на домакинството да притуря по 2-3 съчки, та да се поддържа огъня. Много пъти, особено при печене на хляб, стаята се препълваше с дим и обитателите вътре не се виждаха. Когато искаха да има по-дълготрайна жар, обикновено в огнището се слагаше по някоя голяма пенюга (пън, дънер, бел. ред.). Такива пенюги се вадеха обикновено от местата, където бяха изсечени дърветата от кориите.
Зимно време всички членове от домакинството заобикаляха огнището, за да се огреят, тъй като първите години след Освобождението печки нямаше. Осветлението беше още по-примитивно. Всяко домакинство имаше по едно малко газениче, което само пушеше и издаваше неприятна миризма. Имаше семейства, които нямаха и газеничета, а си служеха за осветление с огнището, като хвърляха от време на време по малко слама, или пък запалваха паздер (дребни клечици, които се отделят като отпадък при очукването на стъблото на лен или коноп, бел. ред.) от конопа. Този начин на отопление и осветление много скоро се промени, когато излязоха ламаринените печки и газените лампи. Постепенно всяко семейство започна да се снабдява с тези нови удобства.
Всяка вечер около огнището се постилаше сламена рогожка, която служеше за нещо като дюшек. Върху рогожката се постилаше по една кълчишна или вълнена черга и след туй всички членове от домакинството се нареждаха тъй щото от двата края на леглото да лежи някой по-възрастен член, а по средата се нареждаха по-малките деца. Съвсем малките деца, тези, които са от един месец до две години, спяха в люлката, която е окачена за гредата на стаята. Всички членове се завиваха с една обща завивка – кълчишна или вълнена черга. Често пъти някои от заспалите дълбок сън се намираха съвършено отвити и вкочанени от студ, но това нещо беше най-обикновена работа. В тези семейства, където имаше малки деца от 2 до 7 години, много често през зимния сезон постелките биваха неволно опикавани от премръзналите деца.
Облеклото на местното население, на мъжете, беше съставено от бели опънати чешири (потури, бел. ред.), антерия и кожух, а на жените – саи (сая – дълга горна женска дреха, бел. ред.) от вълнен шаяк. Момите носеха през летния сезон бели саи, нашарени на ръкавите и деколтето с разни гайтани и ширити. Нашето семейство, докато беше жив баща ми (1895 г.), не промени своята македонска носия. Аз и брат ми винаги носехме потури, антерии и палта. Баща ми носеше панталони и палто, а майка ми и сестрите ми носеха саи, но с дълги ръкави.
Домакински пособия и посуда от края на XIX в., подредени в етнографския кът на с. Ковачевци. Източник: уебсайт на община Ковачевци (kovachevtsi.com).
Обикновената храна беше хляба, който се месеше от домакинката в големи нощви и се печеше в подници, направени от земя. Често се печеше хляб и в пепелта на огнището. Обикновено хлябът беше недоброкачествен, защото самото брашно беше такова. В жилището имаше често голямо количество от разни треви и други плевели и по тази причина и брашното, от което се месеше хляба, беше много лошо. Често пъти хлябът горчеше. Някой път мухлясал, а имаше случаи, когато щом се нахраниш от хляба, ставаш като пиян. Тогава казваха, че в житото е имало някаква трева, която се казва „делиже“. Имаше семейства, които месеха хляб само от царевично брашно. От същото брашно варяха качамак, скроб и боза. Скробът не беше нищо друго, освен каша от брашно и вода. След като почне кашата да се провлича, скробът е готов. Изсипва се от котлето в един голям кален гювеч. Надробява се с корав хляб и гозбата е готова за консумация. Това беше обикновената сутрешна закуска. Често пъти нямаше достатъчно количество дървени лъжици и някои от членовете си помагаха с една и съща лъжица. За обяд (ручок) повечето пъти се вареше боб. Като поправка на боба винаги се туряше сол, лют пипер и праз лук.
Когато имаше случай да е дошъл някой гост в семейството, тогава някои домакини вземаха, че стъркваха боба на каша и го посипваха с лют червен пипер. Бозата и качамака също бяха национална храна. През есента всяко домакинство гледаше да набере от дивите круши и да ги постави на слама в някой ъгъл на стаята, докато станат меки (угнили). След това ги слагат в някоя каца и стават годни за храна, а водата става отначало сладка, а после става кисела като оцет. Най-добра туршия ставаше от крушите, наречени „рашки“. Друга туршия се правеше от люти чушки и зелени домати.
Към края на есента, когато времето стане по-хладно, всяко домакинство заколваше охранената свиня, одираше й кожата и от нея правеше цървули (опинци), а месото и сланината нарязваше на малки късове, насоляваше ги и ги налагаше в качета. Често пъти се слагаше толкова много сол, щото месото не можеше да се яде, ако не се отсоли, като кисне във вода най-малко 24 часа. Свинското месо обикновено се вареше в калени тенджери едновременно ред месо, ред зеле.
Прясно месо почти никой не купуваше. Кокошка ще се заколи само когато има пости, иначе много рядко. Яйцата от кокошките, в повечето случаи, домакините ги продаваха на яйчарите, за да си купят с парите някои дребни домашни потреби като сол, газ, мъниста, колани, гъркини, шпаня, сърма, шамия (забрадка) и други накити. Децата много рядко получаваха яйца, освен на Великден. Много малко семейства чуваха овце и крави, за мляко. Имаше семейства , които не знаеха, че има сирене. Когато на някое дете се купеше от пазара симид, то не го ядеше направо, а винаги ще отхапе черен корав хляб и след туй ще отчупи малко от симида. Също като че ли яде хляб и сирене. Червени домати никой не ядеше. Лютите чушки, боба, бозата, качамака, скроба, киселата вода и от време на време зелник от тиква, това беше националната храна на нашето село.
Немотията и простотията бяха класически. За всичко туй като гратис подпомагаше и религиозното суеверие. Дните през седмицата – сряда и петък, Коледните, Великденските, Петровите и Богородичните пости не позволяваха да се облажи с едно яйце или чаша мляко и най-тежко болният човек, бил стар или малко дете. Да се облажи някой, това беше цяла анатема. Нещастие, ако се случи в семейството, ще се приписва на това, че някой от членовете му се е облажил в сряда или петък, като е изял скришом някое яйце или няколко грама извара (урда). Много пъти обществените бедствия като наводнение, суша, болести, град, паднал в синора на селото, се обясняваха с това, че някой от това село е блажил в сряда или петък, или пък през Коледните, Великденските, Петровите или Богородичните пости. Това суеверие след войните напълно изчезна. Сега вече никой не иска да знае кога е сряда, кога е петък, а на обществените и частни бедствия не се дава никакъв религиозен смисъл и характер.
В селото нямаше черква, затова всички богомолци, които отиваха да се черкуват, ходеха на черква в съседните села Косача и Сирищник. Тези, които отиваха на черква, винаги гледаха да се подокарат с облеклото и обущата. Обикновено всеки ще вземе по нещо от тези, които няма да ходят, защото никой нямаше напълно изправни дрехи и обувки. И понеже отиването на черква ставаше сутрин много рано, един – два часа преди да се разсъмне и осветлението с газеничето беше много слабо, никой никого не виждаше как се е натъкмил – облякъл и обул. Но когато се напуснеше черквата, всеки можеше да се поогледа и да види себе си и другите как са облечени и обути, кой какви дрехи е облякъл, какви калпаци носи на главата, чии цървули и обуща е обул на краката и пр.
Така, на една Коледа, братовчед ми Васил, когато го видяхме как е облечен, изпокъсахме се от смях. Облякъл беше доламата на баща си, за да не му било студено. Тя беше доста голяма за Васил и се влачеше по земята. На главата беше нахлузил една доста голяма войнишка шапка, която напълно закриваше ушите му. Обул беше потурите на баща си и приличаше като надута гайда. Всички богомолци бяхме като някакви чучала, но Васил държеше рекорд.
Когато някое дете или стар човек заболееше от някоя болест, веднага се прибягваше към съветите и лекарствата, давани от врачките и косчарите. Врачките в нашето село ги наричаха „вражалици“. Наспорил ги беше Господ – повече от 5-6 жени и двама мъже. Най-главната вражалица беше Баба Гоца. При нея идеха болни хора не само от нашето село, а и от по-далечни села на околията. След баба Гоза идеше баба Елена Джигрева – често пъти те двете се конкурираха. Вражалиците всичко знаеха и всичко лекуваха. Щом пребаят на болния, веднага болестта го напуска. Някои от вражалиците гасеха вода и огън, други пихаха в сито брашно, трети даваха известни наставления как да се изпъди болестта, та по-скоро да оздравее болния.
Ето една от рецептите на баба Гоца: „Да намериш гърне, в което да не е вряла вода, да туриш в него вода от 9 уврата. С тази вода да изкъпеш болното преди изгрев слънце, преди да се пропели трети петли. Гърнето да се счупи на чужд синор. Не е лошо да занесете на Света Петка – Радибошкия манастир, или на Свети Мина – в Кюстендил, един килограм зайтин, един килограм восък. Не е лошо да отидеш и при Берендерския поп да изчете на болния Василиевите молитви“ и пр. И болния след една неделя ще оздравее.
Много различни бяха целителните рецепти на вражалиците. В помощ на врачките бяха някои от поповете. Такъв поп беше Берендерският. Той четеше Василиевите молитви, като с една Севестополска сабя маха силно над главата на болния и по този начин пропъжда болестта да отиде далеч в девет гори Тилилейски.
И понеже много от болните не можеха да се изцерят само от баене на думи и четене на молитви, мнозина почнаха да търсят и други лекарства. От тези лекарства най-разпространеното беше „ненеагията“. То представляваше течността валерианови капки. На една бучка захар се капват по 5-6 капки ненеагия и се дава на болния да вземе захарчето. Към това лекарство се прибягваше, когато болният го поляло „сърце“. Друго лекарство, пак от „сърце“, беше ракията. Изобщо, такава беше медицинската помощ в селата след Освобождението.
Следва втора част „Обичаите“.
София, 1.I.1955 г.
РЪКОПИС:
Димитър Николов, учител от село Ковачевци
Роден 16.09.1880 г., живущ в гр. София, ул. „Генерал Паренсов“ № 17
НАБОР:
Христиан Даскалов, доктор по организация и управление
Излезе и втората част на книгата „Кварталите на Габрово“ на Даниела Цонева и Момчил Цонев. Изданието представя най-пълната и съвременна история на град Габрово, като обхваща събития от Античността и Средновековието през османски период до 2023 г. В 384 страници са представени 24 очерка за габровските квартали от Н до Я – Негенци, Недевци, Новата махала, Нов център, Падало, Петкова нива, Пройновци, Радецки, Радичевец, Русевци, Сирмани, Славовци, Стефановци (Сарани), Студено кладенче, Тлъчници, Тончевци, Трендафил, Търсиите, Хаджицонев мост, Чехлевци, Шенини, Шести участък и стар център, Шумели, Ябълка.
Книгата е шеста подред в историческата колекция „Габрово – живият град“. Издател отново е Фондация за българска литература – София в партньорство с Обществен комитет “Васил Левски” – Габрово. Книгата се издава по повод 15-годишнината от началото на историческата поредица и нейното първо издание „Имало едно време в Габрово“.
Повествованието за всеки квартал е тематично разделено на основни раздели като „Възникване“, „Наименование“, „Административно развитие“, „История до Освобождението (1878 г.)“, „История (1878 – 1944 г.)“, „История (1944 – 1989 г.)“, „Съвремие“, „Стопанско развитие (до Освобождението)“, „Индустриализация (80-те години на ХІХ – 1947 г.)“, „Индустриализация от втората половина на ХХ век“, „Известни личности и фамилии“. Според спецификите в развитието на конкретните квартали се появяват и раздели като „Култура“, „Образование“, „Здравеопазване“, „Църква“, „Паметници“ и др. Оформени са и специални рубрики – „Знаете ли, че…“ с любопитни факти, „Из старите легенди“, „Из старата книжнина“ и „Д-р Вапцов разказва“ с избрано от предишни издания в поредицата „Габрово – живият град“.
„Кварталите на Габрово. Част 2“ е втората книга от поредицата „Габрово – живият град“ с наличен QR код на задната корица, чрез сканирането на който от мобилно устройство читателите ще могат да посетят специална страница в „Онлайн музей на Габрово“. В нея ще се публикуват уточнения и допълнения към публикуваното в книгата или ново дигитално съдържение, свързано с габровските квартали. Към всеки раздел за квартал в книгата има отделен QR код, чрез сканирането на който читателите ще могат да посетят статия в Онлайн енциклопедия на Габрово, посветена на съответния квартал.
В поредицата “Габрово – живият град” с автори Момчил Цонев и Даниела Цонева досега са издадени: „Имало едно време в Габрово“ (2008), „Габрово и габровци в старата книжнина. Т. 1. Пътеписи (1662 – 1878 г.)“ (2010), „Снежно Габрово за деца“ (2011), „Габрово след Освобождението. Спомени от Константин Вапцов“ (2012), „Кварталите на Габрово. Част 1“ (2020).
Кои са авторите?
Даниела Цонева е дългогодишен историк и общественик в Габрово. Завършила е история във Великотърновския университет и над 30 години е работила в Исторически музей – Габрово. Съавтор е на историческата поредица „Габрово – живият град“. Автор е на повече от 70 изложби с историческа тематика, на над 200 популярни и над 60 научни статии. Момчил Цонев е културен мениджър, журналист и писател. Завършил е журналистика и културология в Софийския университет. Създател е на общностната медия за доброто „Добрите българи“ dobrite.bg, на историческия сайт „Сторник“ stornik.org, на събитийния формат „Нощ на историите“, на Онлайн музей на Габрово gabrovomuseum.bg и на Онлайн енциклопедия gabrovowiki.com. През 2019 г. е обявен за една от 10-те най-изявени млади личности на България от Международната младежка камара, а през 2020 г. е номиниран за “Будител на годината” в кампанията на БНР.
Къде се продават част 1 и част 2 на „Кварталите на Габрово“?
В тези книжарници може да откриете и други две книги от поредицата „Габрово – живият град“ – „Габрово и габровци в старата книжнина. Т. 1. Пътеписи (1662 – 1878 г.)“ и „Габрово след Освобождението. Спомени от Константин Вапцов“.
СОФИЯ
„Български книжици“ (София, ул. „Аксаков“ 10 – градинката „Кристал“)
„Сиела Витоша“ (София, бул. „Витоша“ № 60)
„Сиела Ректората“ (бул. „Цар Освободител“ № 22, подлеза на Ректората)
„Сиела Граф Игнатиев“ (София, ул. „Граф Игнатиев“ № 44)
ВАРНА
„Сиела Фестивален и конгресен център“ (Варна, бул. „Сливница“ № 2)
Магията и магичността в българската народна култура е темата на най-новата изложба в Регионален етнографски музей – Пловдив, „Нишки сплитам и оплитам, радост и тъга преплитам“. Изложбата ще бъде открита на 15 март 2023 г. (сряда) от 18.00 ч. Автор на картините, представени в изложбата, е пловдивската художничка Дафина Терзиева.
Изложбата представя различните лица на магията, магичната сила на растенията и тяхната употреба. Разкрива ритуали, обичаи, персонажи и предмети, играли важна роля в ежедневието на предците ни. Чудни са поверията за различните магии – как да свалим месечината, да превърнем човек във животно, да се предпазим от змей или да ни заобича любим човек…
Магията съпътства делниците и празниците на хората още от праисторическите времена. Тя е съвкупност от действия и обреди, правени с вярата, че чрез определени средства и начини, човек е способен да въздейства върху себеподобните, животните и природата. Владеят я хора, свързани със свръхестествените сили: магьосница, билкарка, вражалица, мамница. Те по различен начин влияят върху живота и смъртта. Вярва се, че магьосниците използват „тайното“ знание за добро или за лошо, могат да помогнат или да навредят на хората.
Магията на българина е в силата на духа му, преодолял векове изпитания и във вярванията му, устояли на времето.
Проектът е част от програма „Наследство 2023“ на Пловдив – Европейска столица на културата 2019.
НЕ ПРОПУСКАЙТЕ ТЕКСТОВЕТЕ ОТ РЕГИОНАЛЕН ЕТНОГРАФСКИ МУЗЕЙ ПЛОВДИВ В САЙТА СТОРНИК:
Историческият сайт “Сторник” предоставя безплатна реклама на дейността на музеи, галерии и други научни институции чрез отразяване на новини за изложби, конференции, печатни издания и др. Необходимо условие за това е да сте наш партньор и периодично да предоставяте авторски исторически материали за публикуване в “Сторник”. Тематиката на материалите, които „Сторник“ търси, са поселищна история, генеалогия, етнография, езикознание. Може да заявите партньорство на info@stornik.org.
Преди 100 години министърът на народното просвещение Стоян Омарчевски внася предложение в Министерския съвет за определянето на 1 ноември като Ден на народните будители. Инициативата е на група интелектуалци, сред които народният поет Иван Вазов, писателят Стилиян Чилингиров, актрисите Адриана Будевска и Елена Снежина (Елена Янкова Кирчева), учените – проф. Беньо Цонев, проф. Любомир Милетич, проф. Иван Георгов, Александър Радославов, Михаил Арнаудов, военният деец Димитър Лазов и др.
На 28 юли 1922 г. с Окръжно на просветното министерство денят е записан като “празник на българските будители, ден за отдаване на почит към паметта на големите българи, далечни и близки строители на съвмременна България”. Министър Омарчевски счита, че чрез този празник “първата грижа” на българското общество е “да обърнем погледа на нашата младеж към всичко ценно и светло от нашето минало и да я приобщим към това минало, за да почерпи тя от него бодрост и упование, сила и импулс към дейност и творчество”. Българската младеж, отбелязва той, “трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност, от стремеж; само тогава животът е съдържателен и смислен, когато е обзет от идеализъм, когато душите и сърцата трептят за хубавото, националното, идеалното, а това е вложено в образите и творенията на всички ония наши дейци, които будиха нашия народ в дните на неговото робство, които го водиха към просвета и национална свобода през епохата на Възраждането и които му създадоха вечни културни ценности през неговия свободен живот”.
На 31 октомври 1922 г. излиза и постановление на Министерския съвет за обявяване на празника, а след около месец – на 13 декември, ХIХ -о Народно събрание приема Закон за допълнение на Закона за празниците и неделната почивка. В следващата 1923 г. на 3 февруари цар Борис III подписва специален закон за въвеждането на Деня на народните будители като официален празник. Така 1 ноември – денят на св. Йоан Рилски (по нов стил) е узаконен и уреден планомерно и системно като ден “за помен на великите и малки българи” по думите на Александър Теодоров-Балан. През 1945 г. празникът е отменен, за да бъде възстановен отново през 1992 г. по предложение на Петър Константинов, председател на общонародно сдружение “Мати Болгария”.
Години преди официалното обявяване на празничния ден със закон, българският народ почита своите будители. За първи път е честван в Пловдив през 1909 г.
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Исторически музей – Дряново представя родови спомени на Димитър Минчев Димитров (бивш директор на музея от 1980 до 1984 г.), които той е предал в институцията.
Исторически музей – Дряново е създаден с Решение на Министерски съвет от 23.I.1970 г. Мотивите за това са, че в района има богато културно-историческо, етнографско и документално наследство с висока значимост за националната ни история и те следва да бъдат популяризирани и широко достъпни за посетители от страната и чужбина. ИМ Дряново разполага с четири постоянни експозиции: „Колю Фичето”, посветена на възрожденския майстор строител и създател на национален архитектурен стил; „Градски бит от края на XIX и началото на XX век” – етнографска експозиция с мебели, тъкани и характерни за региона накити, която се помещава в Лафчиевата къща, принадлежала на заможни търговци; „Възрожденско църковно изкуство” – колекция от 100 късносредновековни и възрожденски икони, домашни иконостаси и дърворезби, разположена в Икономовата къща, дело на Колю Фичето; “Археология и Възраждане” в Дряновския манастир.Открийте Исторически музей Дряново онлайн: Посетете уебсайта. Посетете Фейсбук страницата.
„Сторник“ отправя покана към музеи, архиви, библиотеки, галерии, университети и други научно-образователни институции за сътрудничество в популяризирането на селищна история, етнография, генеалогия, езикознание и др. При желание, може да пишете на електронна поща info@stornik.org.
ДИМИТЪР РАЧЕВ НЕНОВ – ДЯДО МИНКО, МОЯТ ПРАПРАДЯДО
Роден е в с. Ритя преди 180 г., в 1842 г., починал през 1940 г. на 98 години. Той е родоначалник на т.нар. Минковски род, клон на Газурския род. Съпругата му се е казвала Мария, родом от с. Цинга. От малък е учил строителния занаят от известните местни майстори строители. Работил е като строител-предприемач заедно с Рачо Станев Карастанев. Строили са в гр. Дряново и околните села. В Дряново строили къщата на Петко Ковача, в Караиванца ремонтирали читалището и къщата на Бенко Рачев-Гайдаря през 1909 г. В село Тъпанарите (дн. Чуково) строили къщата на Миню Тъпанчев, в с. Ритя строили старата къща на Колю Бонев Бейски. Работили и в с. Янтра – на къщата на Дянко джамбазина.
През лятото е ходил в Добруджа на жетва, като драгоманин им бил Петър Пушовски от с. Караиванца. Това отиване в Добруджа наричали – на романя.
Дядо Минко е бил кмет в с. Караиванца през турско време.
Бил е много уважаван и авторитетен човек в с. Ритя – истински старейшина. По много въпроси се допитвали до него и искали неговото мнение.
Има запазена снимка на дядо Минко, заедно със сина си Рачо и неговата съпруга баба Цвята, родом от с. Балалея.
МИНЧО ДИМИТРОВ РАЧЕВ – СИН НА ДЯДО МИНКО, МОЯТ ПРАДЯДО
Роден е в с. Ритя през 1865 г. Починал през 1945, на 80-годишна възраст. Съпругата му била баба Бонка от с. Караиванца.
По професия също е бил строител. Работил е със съдружници – Костадин Денев от с. Балалея, Доню Станев Газурков от с. Ритя, Нанко Минев от с. Ритя, Иван Дечев от с. Пейна и много други.
Работил е и в Румъния – гр. Бузово.
В България най-много е строил в Свищов, свищовските села и гр. Никопол. Работил е и в манастира при с. Царевец – нови постройки и ремонти. В Свищов са строили частни къщи, училища, училището в циганската махала. Построили са къщите на Мишо Аврамов, на Атанас Буров, на Петко Аврамов и много други.
Като дюлгерин работи до 1921 г., след което до края на живота си се занимава със земеделие и животновъдство.
Участвал е в Балканската война. Оригиналните му ботуши от войната съм дарил на Градския исторически музей – Дряново.
Снимки на предците на Димитър Минчев Димитров. Източник: Личен архив
ДИМИТЪР МИНЧЕВ ДИМИТРОВ (ДИМИТЪР МИНКОВ), МОЯТ ДЯДО
Роден е на 16 юли 1894 г. в с. Ритя, починал на 13 април 1977 г., на почти 83-годишна възраст.
Данните за прадедите ми съм записал през 70-те г. на миналия век от него.
Завършва IV отделение в с. Геша. До 17-годишна възраст помагал вкъщи – земеделска работа, пасял добитъка.
На 17 г. започва да учи строителния занаят, като чирак при Костадин Денев от с. Балалея. Отначало работили в Свищов. През зимата на 1913 г. се оженил за баба ми Мария Михайлова Бейска.
На 20 май 1914 г. постъпва войник в V полк – гр. Русе. Там завършва 6-месечна полкова школа и е изпратен като ефрейтор на погранична служба по Дунава – на поста при с. Кривина.
(Бел. тук разказът за дядото на нашия автор продължава с участието му в Първата световна война, по време на която „е раняван и захвърлен в моргата, откъдето по чудо оживява“, но сега нека продължим за него като добър строител, какъвто несъмнено е бил)
През 1920 г. отива пак на работа в Свищов, като калфа при Костадин Денев от с. Балалея. Там работи до 1923 г. Получава и майсторско свидетелство (запазено е).
От 1924 г. работи с Христо Върбичев от с. Караиванца. Строят в търновските села Самоводене, Първомайци, Поликраище, Хотница и др. Предимно строят частни къщи до 1929 г.
От 1930 г. започва работа с Грозю Енчев от с. Джуровци, Тревненско. Работили са в Търново – строят частни къщи и изграждат старата поща. При Грозю Енчев работи като надничар.
Пред пролетта на 1931 г. заминава на работа в Турция.
Работи в Анкара на чифлика на Кемал Ататюрк. Строили краварници и чешма с корита за пиене на добитъка. Срещал се е лично с Кемал Ататюрк. Той бил впечатлен от майсторлъка на дядо ми и го запитал, как прави така, че от всеки чушнар да тече еднакво количество вода. Оценявайки майсторлъка на дядо ми, той му предлага да се премести със семейството си в Анкара и да му стане придворен майстор. Той отказва и отива на работа в Истанбул. В Анкара е работил и на строежа на „Иж Банк“.
През есента на 1932 г. се връща в България. Запазен е оригинал на билета му за връщане, заверено в посолството ни в Анкара.
От пролетта на 1933 до 1939 г. строи отново в Свищов с Костадин Денев. Строили нови къщи и правили ремонти.
От 1940 г. до смъртта си на 13 април 1977 г. се е занимавал със селскостопанска дейност.
(Бел. със спечелените от строителство пари, дядото на Димитър Минчев Димитров успял да закупи около 150 декара имот – ниви, гори, пасища и бил много добър стопанин, за което в 50-те години на ХХ в. е награден с флагче „Най-добър стопанин – с. Геша“.)
МИНЧО ДИМИТРОВ МИНЕВ, МОЯТ БАЩА
Роден е на 2 декември 1918 г. в с. Ритя, починал на 5 юли 2002 г. Началното си образование получава в училището в с. Геша. Основно образование придобива в гр. Дряново през 1934 година.
През 1934-35 г. чиракува при строители в гр. Свищов.
После учи в гр. Трявна в тогавашното професионално столарско училище, което успешно завършва през 1938 г.
(Бел. тук ще съкратим разказа за семейния живот, както и подробното описание на целия професионален път на Минчо Димитров, посветен на столарството и дърводелството, за които притежава майсторски свидетелства, за да стигнем отново до неговото завръщане към строителния занаят след пенсионирането му)
След пенсионирането си започва работа в КПЗ – Царева ливада, като строителен работник (1983-88 г.), към строителни войски. Строили са работни помещения в завода. Построиха и един жилищен блок в Царева ливада.
В гр. Габрово от 1988 до 1992 г. строят автосервиз в близост до автогарата.
Следващите години ни помагаше много с брат ми Радомир, при отглеждането на крави в с. Ритя. Направи основен ремонт на оборите, построи навес и много други работи. Беше много грижовен баща. През 1967 г. завърши строежа на новата ни къща, в която вложи строителните си умения.
02.08.2022 г.
с. Ритя. (подпис)
Димитър Димитров
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Сред всички старини, които събирах и записвах в моето село Горна Росица като ученик през 90-те години, бяха и рецепти от моята баба Мария Минчева. Записвах си ги в отделна тетрадка, както имах отделна тетрадка за народни песни или пък родови истории. Една от рецептите в тетрадката ми е за приготвянето на свинска мас. В селските домакинства тогава, благодарение на отглеждането на поне едно прасе, най-използваната мазнина за готвене беше не олиото, а свинската мас. Прасето беше от онези домашно отглеждани животни, от които старите българи използваха почти всичко – от ушите и краката се правеше пача, в червата се пълнеше луканка, дори четината се използваше за четки. Но сега думата е за сланината и как от нея не само ставаше мезе, но и се топеше на мас.Ето и рецептата от моята баба:
Мария Минчева (1929 – 2003). Снимка: Момчил Цонев
Използва се само свинска сланина без кожа и без вътрешна лой (мазнина). Сланината се нарязва (независимо дали на малки кубчета или големи късове) и се кисне във вода поне два дни. Периодично водата трябва да се сменя. След това сланината се слага в арания с поне 1-2 литра вода. Трябва постоянно да се бърка, докато ври, за да не загори.
Когато сланината почне да се топи и да образува бяла чорба, се слага 1 супена лъжица сода бикарбонат. Когато чорбата почне да се избистря, се слагат 2-3 необелени ябълки и 1 паница сварено прясно мляко. Към края на топенето, когато остатъците от сланината са станали на пръжки и маста е готова, може да се сложи и 1 чашка ракия. Към края огънят трябва да е по-слаб. Маста се прецежда и се слага в тенджера или в стъклени буркани.
Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?
Фейсбук
Ако искате да споделите забравена стара дума, народен обичай, занаят, предмет от бита, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Откъс от статията „Опълченец от Габровско пази револвера на Калитин“. Публикувана е за първи път във вестник „Габрово Днес“, бр. 17/ 6133, 2 март 2000 г. Авторът Момчил Цонев (създателят на „Сторник“) тогава е все още ученик в Национална Априловска гимназия в Габрово, но вече от няколко години събира родови истории, песни, диалектни думи, обичаи от своето село Горна Росица. Повече за историческите занимания на автора може да прочетете в статията на „Сторник“ „Как едно 10-годишно момче събираше народни песни и родови истории“.
Един от многото тръгнали към върха на своята, на българската свобода е Райно Божанов, роден през 1849 г. в махала Стоевци, Габровско. Пребивавайки в Румъния като работник, той се записва в Българското Опълчение на 7 май 1877 г.
Своето бойно кръщение получава в боя при Стара Загора (19 юли 1877г.), когато се водят кръвопролитните битки за запазването на Самарското знаме в ръцете на съюзните сили на руските и български бойни части. Руският подполковник Калитин настъпва в отчаяна контраатака срещу многобройния противник. Турските части се насочват към знамето на българското опълчение. Убити и ранени са няколко знаменосеца. Подполковникът лично поема Самарското знаме, но пада от коня си, прострелян от противников куршум. Според разказите на вече стария Райно Божанов при убиването на подполк. Павел П. Калитин той взел револвера-барабанлия на командира на трета дружина и дълго след това го съхранявал като свещена реликва. Днес оръжието се съхранява в Историческия музей в гр. Севлиево.
Павел Калитин, командир на III дружина на Българското опълчение. Източник: Кисов С. И. „Из боевой и походной…“ 1877—1878. София, 1903. Публикувана в Wikipedia
Освен при Стара Загора опълченецът участва в Шипченския отряд, водил тежките сражения на 9 август 1877 г. и в защитата на стоманената батарея на 10 август 1877 г. В съзнанието му се запечатват свръхчовешките усилия на българското опълчение да удържи позициите си и години по-късно разказва на своите близки за борбата на живи и мъртви за свободата на един планински връх, който по-късно прераства в символ на изкуплението на българския народ от греха на робското самосъзнание.
По време на продължителното Шипченско стоене, Райно Божанов получава сериозни измръзвания на крайниците и през ноември 1877 г. е откаран за лечение във военна болница в Санкт Петербург. Уволнен е на 23 юни 1878 г.
Завърнал се в новоосвободена България, Райно Божанов се заселва в с. Божурлука, Свищовско, където престоява близо година и се завръща в родния край, като до края на живота си остава в село Дерелий (днес с. Горна Росица, община Севлиево).
Изживял най-бурните месеци от живота си по бойните полета на смъртта, вкусил горчивия залък на извоюваната с хиляди жертви свобода, останал жив, за да види Нова България, за която воюваха и загинаха и Левски, и Ботев, Райно Божанов умира на преклонна възраст на 8 февруари 1929 г.
Почетен гражданин на Габрово
С Решение № 218 от 24 септември 2020 г. Общински съвет – Габрово обявява за почетни граждани на града останалите живи към 1923 г. 40 габровски опълченци и Добри Цонев от с. Куцина, Великотърновско (от състава на I-ва дружина). Сред почетните граждани е и Райно Божанов. Защо тези опълченци получават толкова късно признание за героизма си? Ето и предисторията: На 12 септември 1922 г. Габровският общински съвет взема решение да обяви за почетни граждани на Габрово опълченците, участвали в защитата на Шипченския проход. На 7 февруари 1923 г., в навечерието на 45-та годишнина от Освобождението на България, Общинският съвет на Габрово потвърждава решението си и провъзгласява за почетни граждани 522-та живи поборници и опълченци от I до Х дружина и Конната сотня, също и участници в четата на Цанко Дюстабанов. Списъците, които Централното Поборническо-опълченско дружество съставя по данни от българските градски и селски общини, се оказват обаче непълни. За 306 души, които също са живи към датата на обявяването (каквото е и условието), не са представени сведения и остават извън оформеното предложение и процедура по присъждане на почетно гражданство. От тях 40 са от Габрово и габровските села.
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
За поверията за баба Марта в севлиевското село Горна Росица разказва Иванка Иванова Маринова. Записът е направен на 19.06.1998 г. от 15-годишния Момчил Цонев, създател на Сторник. 90-годишната тогава баба Иванка Маринова е един от най-големите разказвачи на стари обичаи от Горна Росица, които е записал Момчил Цонев.
Иванка Маринова (6 ноем. 1908 – 26 септ. 2008), село Горна Росица, община Севлиево. Снимка: Момчил Цонев
Баба Марта имала 11 братя, двама от които били по-големи от нея – Януари и Февруари. Те двамата й изпили виното и тя се разсърдила. Тогава тя си накъсала ризата на парцали, затова и през месец март вали сняг на парцали.
Сутринта преди изгрев на 1 март се слага нещо червено , за да се зарадва баба Марта. На ръката се слага мартеница от червен и бял конец, която се сваля, когато се види цъфнало плодно дръвче.
Има още една легенда, посветена на баба Марта. Било март месец и времето било хубаво, затова една овчарка решила да изпъди овцете си на паша. Друга бабичка я предупредила, че рано си изпъжда овцете, обаче овчарката отговорила: „Марта дойде. Марта жена и аз съм жена. Какво ще ми направи?“ Изкарала тя овцете на полето, обаче баба Марта се разсърдила, че овчарката рекла „какво ще ми направи?“. Станал толкова голям студ, че овцете и овчарката с хурката в ръка се вкаменили, така са останали на камъни и до ден днешен.
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Национален парк-музей „Шипка-Бузлуджа“ гостува със своя фотодокументална изложба „Ний летиме от Балкана мощни Шипченски орли…“ в Исторически музей Дряново. Откриването на изложбата ще се състои на 1 март 2022 г. от 17:30 ч. в Икономовата къща в Дряново.
Изложбата е посветена на някогашните български опълченци, които след Освобождението стават кадрови военни и допринасят за бойната слава на младата държава. Изложбата включва 27 табла, от които 5 двойни. Проследяват се биографиите на 22 военни дейци – бивши опълченци, 11 от които достигат до генералски чин, и тяхното участие в ключови за Отечеството ни събития – Съединението, Сръбско-българската война, Балканските войни и Първата световна война.
Името „Ний летиме от Балкана…“ е по текста на един забравен марш, който най-добре изразява принадлежността на непобедимите български полкове към безсмъртния подвиг на шипченските бранители.
Съорганизатори на изложбата са Държавен военноисторически архив – Велико Търново и Исторически музей – Дряново, който участва в нея с архивни материали, свързани с ген. Иван Цончев и дейността му в Македонското дружество тук; оригинални снимки на опълченците Никола Райчев и Минчо К. Острев; сувенири от Руско-турската война (1877-1878).
След сражението при Стара Загора от юли 1877 г. генерал Гурко се обръща към опълченците: „Вие сте ядрото на бъдещата българска армия. Ще минат години и тази бъдеща българска армия ще каже: „Ние сме потомци на славните защитници на Стара Загора“. Тези думи се оказват пророчески. Получили бойното си кръщение при Стара Загора, показали нечувана храброст на Шипка и мъжество край Шейново, след Освобождението мнозина от младите опълченци избират военната кариера. Те бяха капитаните от Сръбско-българската война, полковниците и генералите от Балканските войни и Първата световна. Прославиха се при Сливница, Цариброд и Пирот, при Чаталджа, Лозенград и Видин, при Тутракан и Дойран. Опълченците, превърнали мъжеството, честта и достойнството в синоними на младата българска армия.
Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:
Историческият сайт “Сторник” предоставя безплатна реклама на дейността на музеи, галерии и други научни институции чрез отразяване на новини за изложби, конференции, печатни издания и др. Необходимо условие за това е да сте наш партньор и периодично да предоставяте авторски исторически материали за публикуване в “Сторник”. Тематиката на материалите, които „Сторник“ търси, са поселищна история, генеалогия, етнография, езикознание. Може да заявите партньорство на info@stornik.org.
