Халва

Сирница, Сирна неделя в село Горна Росица

За празнуването на Сирна неделя в севлиевското село Горна Росица разказва Иванка Иванова Маринова. Записът е направен на 18.06.1998 г. от 15-годишния Момчил Цонев, създател на Сторник. 90-годишната тогава баба Иванка Маринова е един от най-големите разказвачи на стари обичаи от Горна Росица, които е записал Момчил Цонев.

Иванка Маринова (6 ноем. 1908 – 26 септ. 2008), село Горна Росица, община Севлиево. Снимка: Момчил Цонев

През Сирната седмица се ядат само мляко, сирене и яйца. В неделя, наречена Сирница, Сирна неделя, се прави обичая хамкане с халва или сирене, което се нарича “анкяно сирене”.

На Сирна неделя вечерта се прави Олелия. Събират се младежи, ходят из селото и играят, пеят и викат “Олелия!”.

Посетете специалната страница в “Сторник”, посветена на Село Горна Росица – история, етнография, генеалогия

Васил Левски

Васил Левски – последни стъпки по пътя към безсмъртието

Бележка на редакцията: Представеният текст е сценарият на училищната историческа постановка „Васил Левски – последни стъпки по пътя към безсмъртието”, създадена през 2007 г. по повод 170-годишнината от рождението на Апостола. Сценарист е историкът Даниела Цонева, председател на Обществен комитет “Васил Левски” – Габрово. Текстът за разпита е пресъздаден въз основа на книгата “Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд. Документи из турските архиви”.  Под редакцията на Александър Бурмов, 1952 г.        

РАЗКАЗВАЧ: На 5 януари 1873 г. Апостола застава лице в лице със своите съдии. Облечени в парадните си униформи пратениците на султана посрещат с нескривано любопитство водача на революционното движение.

С превързана глава и вериги на ръце, облечен с войнишки шинел, Левски влиза бавно в заседателната зала, оглежда равнодушно съдиите и спира погледа си върху купа от веществени доказателства. Подават му стол и разпита започва с обичайните въпроси на всеки съд:

СЪДЪТ: КАК Е ИМЕТО ТИ? КАК Е ИМЕТО НА БАЩА ТИ? ОТ КЪДЕ СИ? КАКВО Е  ЗАНЯТИЕТО  ТИ?

ЛЕВСКИ: Името ми е Васил, на баща ми – Иван, от Карлово съм и [имам] двадесет и шест, двадесет и седем години. Занятието ми е да облекчавам положението на българите и [аз] обикалях, за да им давам упование.

РАЗКАЗВАЧ: Левски съзнателно намалява възрастта си с няколко години. Очевидно неговата цел е да съкрати времето на своята дейност. Протоколите на съда са сухи и лаконични, за да се види в тези съдбовни дни величието му и неговите усилия да съхрани жива организацията.

Аз Васил Лъвский в Карлово роден
от българска майка  юнак аз роден,
не щях да съм турский и никакъв роб,
същото да гледам и на милият си род.

СЪДЪТ: КОГА ИЗЛЕЗЕ ОТ РОДНОТО СИ МЯСТО КАРЛОВО?                                 

ЛЕВСКИ: Излязох преди седем години, отидох в Сърбия и обикалях Влашко.

МАЙКАТА: Беше на Великата събота, когато син ми, дякон Игнатий, реши да се откаже от духовното си звание…Той ме повика в собата и ми каза: ”Мамо, мене ме призовава народен глас, за да се притека на помощ на заробеното ни отечество. Затуй аз не мога вече да изпълнявам духовната си длъжност и сега се отказвам от нея”…

РАЗКАЗВАЧ: На 7 декември 1858 г. Васил Иванов Кунчев приема монашество в Сопотския манастир и мирското му име е заменено с духовното Игнатий. Година по-късно е ръкоположен за дякон по настояване на вуйчо му хаджи Василий, който като калугер в Хилендарския манастир е изпратен за проповедник и таскидиот в Карлово и околностите му.

МАЙКАТА: Тъй, тъй, бате. Ще гледам да придумам Василча да ти стане послушник. Умен е той, кротък е, има хубав глас, пък и на твоето духовно име е кръстен.

РАЗКАЗВАЧ: И отново следват въпросите на съдебните заседатели, усилията на които са насочени да проникнат по-дълбоко в дейността на Апостола, в мрежата на революционната организация, да узнаят лицата, които образуват централния комитет.

СЪДЪТ: С КАКВО СЕ ЗАНИМАВАШЕ В СЪРБИЯ И ВЛАШКО?

ЛЕВСКИ: В Сърбия ходих да се уча в училище, а от Сърбия ме извикаха в бунтовническия комитет във Влашко.

СЪДЪТ: ВИКАХА ТЕ В БУНТОВНИЧЕСКИЯ КОМИТЕТ ЗА КАКВА СЛУЖБА?

ЛЕВСКИ: Възложиха ми да обнадеждавам цяла България. Данъци много, а нямаш спокойствие. За това щях да го обнадеждавам.

СЪДЪТ: КЪДЕ ХОДИ С ТАЯ ЦЕЛ И КАКВО ПРАВЕШЕ ИЗ МЕСТАТА, КЪДЕТО ХОДЕШЕ?

ЛЕВСКИ: Ходих в Свищов, Ловеч, Търново и Пловдив… обикалях  [и] в местата, дето ходех, оставях книжа; три пъти идвах [и] в София.

РАЗКАЗВАЧ: Получил малка парична подкрепа за своите замисли, на 11 декември 1868 г. Левски потегля през Цариград за България и предприема първата си обиколка. До 24 февруари той обикаля Тракия и Мизия. През зимата на 1869 г. преоблечен  като светогорски монах пребивава и в Габрово. За да се снабди с документ, който да го опълномощава кого представлява и от чие име действа, се завръща в Румъния.

На 1 май 1869 г. преминава Дунава и през Никопол започва втората си обиколка.  Като посещава редица градове и села от двете страни на Балкана, той създава първите революционни ядра, които стават изходни точки на неговата по-нататъшна дейност. Отбива се и в Трявна, Габрово, Севлиево.

По време на третата си обиколка, която е най-продължителна и започва на 27 май 1870 г., Васил Левски посещава Габрово още три пъти – през втората половина на същата година заедно с  Матей Преображенски; на 11-12 ноември 1871 г., придружен от Ангел Кънчев и Димитър Общи; на 22 март 1872 г. – идване, което  е отбелязано в джобното му тефтерче.

СЪДЪТ: КАКВО ПИШЕШЕ В ДАДЕНИТЕ ТИ ОТ КОМИТЕТА ПРЕДПИСАНИЯ И В РАЗПРОСТРАНЯВАНИТЕ ОТ ТЕБЕ КНИЖА?

ЛЕВСКИ: Дадените от комитета книжа бяха запечатани; какво пишеше в тях, не зная.

СЪДЪТ: ТИ КАЗА ВЕЧЕ, ЧЕ СА ТЕ ИЗВИКАЛИ В КОМИТЕТА, ЗА ДА ИЗПЪЛНЯВАШ ТАЗИ СЛУЖБА. НАЙ-НАПРЕД КЪДЕ ОТИДЕ, КАК ОБИКАЛЯШЕ КАЗАНИТЕ ОТ ТЕБ МЕСТА, КАКВО ПРАВЕШЕ И КАК НАМИРАШЕ ХОРАТА?

ЛЕВСКИ: Като ме упълномощиха от комитета във Влашко, аз отидох най-напред в Свищов. Пристигнах вечерта, сутринта влязох в кафенето, но комитетските хора не познавах. Те обаче ме знаеха. Когато излязох от кафенето, те изпратиха след мене човек. В ръцете на тоя [човек] имаше някакъв знак; знака аз познавах. Когато излизах на края на селото, показваха ми знака.

СЪДЪТ: КАК ТИ ПОСОЧВАХА ТИЯ ЗНАЦИ?

ЛЕВСКИ: Когато ме виждаха, подсвиркваха и размахваха намиращия се в ръката знак. Аз разбирах и предавах наставленията.

СЪДЪТ: КОЛКО ТАКИВА КНИЖА ДОНЕСЕ ОТ БУКУРЕЩ И КОЛКО ПЪТИ?

ЛЕВСКИ: Донасях много пъти, обаче за всяко селище оставях на едно място по три, четири писма; те ги разпространяваха помежду си, както намираха за добре.

СЪДЪТ: ЗА КЪДЕ ПИШЕШЕ ПИСМА И КАК ГИ ПОДПИСВАШЕ?

ЛЕВСКИ: Мястото не се подписваше. Надписвах ги до комитетите и се подписвах Левски, Аслан Дервишоглу, пишех също така и Кърджалъ.

СЪДЪТ: КОЛКО ВРЕМЕ ОБИКАЛЯ?

ЛЕВСКИ: С тая година обикалям три години.

СЪДЪТ: КЪДЕ Е ПОСТОЯННОТО ТИ МЕСТОЖИТЕЛСТВО?

ЛЕВСКИ: Никъде не живеех постоянно.

СЪДЪТ: НЯМАШЕ ЛИ ПРИЯТЕЛИ В МЕСТАТА, КЪДЕТО ОБИКАЛЯШЕ, И НЕ СЕ ЛИ СРЕЩАШЕ  С НЯКОГО?

ЛЕВСКИ: Не се срещах с никого, защото те не ми се изказваха. Никого не познавам. Когато отивах в Букурещ, аз слизах в хана “Габровене”, посочваха ме на тайни  хора; после един непознат човек донасяше и ми даваше необходимите ми за определената ми работа наставления и писма.

РАЗКАЗВАЧ: Апостола не потвърждава нищо от големите разкрития, направени до неговото залавяне, нито сам издава нещо.

СЪДЪТ: КАК НАМЕРИ НАСТРОЕНИЕТО НА НАРОДА И ПО КАКЪВ НАЧИН СЕ ПРИБЛИЖИ ДО ВСЕКИГО?

ЛЕВСКИ: Начетените българи, които очакваха напредък чрез просветата, намираха за опасно и неуместно искането на права с оръжие. Те бяха на мнение, че вместо да се прави това, напредъкът и просветата, [както] и тия работи да се уредят чрез държавата, помощта на чуждите народи да се избегне… Отдавна бях разбрал, че мнението да се обърнем към чужди държави е твърде опасно за нашия народ. Обаче селяните, които са залагали тапиите си за сто гроша, които след няколко години ставаха хиляда, бяха на друго мнение. Тия селяни, в такова тежко положение, когато им се говореше за какъвто и да е бунт, с надежда, че ще се отърват от това зло, идваха накъдето ги теглехме.

СЪДЪТ: КЪДЕ ОТИДЕ ПРИ ВТОРОТО СИ ВРЪЩАНЕ В БУКУРЕЩ, КАКВО ПРАВИ И КОГА МИНА ПАК  ОТСАМ?

ЛЕВСКИ: При връщането ми в Букурещ, тоя път по силата на необходимостта, четири-пет месеца не минах отсам. Малко преди обира на хазната заминах през Цариград по суша за Пловдив. Когато пристигнах там, от Букурещ дойде едно писмо, в което беше казано: ”Хазната, която отивала за София, била обрана; поради това задържан бил някой си Димитър; ако по тоя случай се заловят и комитетски хора, ти дай знак за повдигане на общо въстание, ние ще пишем на всички воеводи и те ще ти се притекат на помощ”. След като прочетох това писмо, аз размислих: поради това, че обирът на тая хазна е разбойничество, не намерих за подходящо да се повдигне въстание… Сетне аз реших да отида в Цариград, да потърся големи личности като вас и признавайки престъплението и грешката, да поискам прошка и да разправя от начало до край с всички подробности положението.

СЪДЪТ: КАКВО ТИ ПОПРЕЧИ ДА ИЗПЪЛНИШ ТОВА СИ НАМЕРЕНИЕ?

ЛЕВСКИ: Възнамерявах, щях да отида в Русчук, а оттам щях да отида в Цариград, обаче между това  ме раниха и ме заловиха.

РАЗКАЗВАЧ: От Южна България на път към Ловеч Левски пътува непрекъснато. Отбива се в София, преминава през  Карлово, Сопот, Троянския балкан. В Троянския манастир се среща с членове на местния революционен комитет и с отец хаджи Макарий (игумен на манастира, подпредседател на комитета и сподвижник на Левски). По това време е и последната среща между майка и син:

МАЙКАТА: Накъде ще отидеш, Василе?

ЛЕВСКИ: Утре ще отида в Троян, оттам в Ловеч… (отговаря синът, напълно спокоен)

МАЙКАТА: Пази се, сине! Пази се! (шепнеше Гина)

ЛЕВСКИ: Ще се пазя, мамо. Бъди спокойна!

МАЙКАТА: На добър час! (и тя го прекръсти) Аз те предавам в ръцете на Света Богородица, нека тя те пази!

РАЗКАЗВАЧ: Винаги, когато мислим за него, ние мислим за всичко онова, което бе България за Левски. И винаги достигаме до онзи фатален финал на неговия живот, който самият той неизбежно предчувстваше и неотклонно следваше:

“Ако спечеля – печеля за цял народ, ако изгубя – губя само мене си”, “Трябва да се жертвува всичко, па и себе си”.

След няколкогодишно скитане между народа, правда и свобода да проповядва, Левски попада в ръцете на турската полиция. На 27 декември 1872 г. в ханчето на Христо Цонев – Латинеца, край село Къкрина, той е заловен от турските заптиета.

След залавянето той мисли дълго върху тоя неизбежен час. И сега, когато пред погледа му се явяват отново лица и моменти от живота му, у него зазвучават изказаните вече думи:

“Чисто народният човек се бори, докато може…, ако не сполучи…, трябва да умре в народната си работа”.

Протоколите на съда не могат да ни обяснят напълно душевното състояние на Апостола в тези дни, но висшите сановници не успяват да скрият възхищението си от факта, че пред тях стои необикновена личност с редки качества и сила на духа. Последният въпрос към него е колкото традиционен, толкова и формален:

СЪДЪТ: НЕ ИСКАТЕ ЛИ МИЛОСЪРДИЕТО НИ И ПРОШКАТА НА ПАДИШАХА?

ЛЕВСКИ: Милост от никого не диря!

МАЙКАТА: Отче, моля, кажете ми какво е станало със сина ми? Жив ли е или не? Моля не крийте от мене! Кажете ми самата истина, защото когато се отказа от духовното си звание, остави ми един таен завет: “Мамо, вземи косата ми, та я скрий в сандъка си, защото аз се отделям от тебе, и кога чуеш, че съм загинал, да я извадиш, за да се опее и погребе вместо мене, защото може би ще остана неопят и непогребан!  

РАЗКАЗВАЧ: На 14 януари 1873 г., пет дни след последния разпит на Левски, председателят на съда Али Саиб паша телеграфически уведомява Великия везир, че „водителят и организаторът на бунта Васил Дякон Левски, който е подстрекавал поданиците на султана към въоръжено въстание срещу държавата” е осъден на смърт.

На 6 февруари (нов стил 18 февруари) 1873 г. Васил Левски увисва на бесилката. И само геният на Ботев можа да отрази неизразимото страдание на народа в този момент :

…  Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.   

Стефан Стамболов, най-вероятно от началото на 1880-те г. Източник: https://bg.wikiquote.org

Стефан Стамболов и връзките му с Габрово

За Стефан Стамболов Петко Р. Славейков пише – „едни го въздигат в небесата, а други го обсипват с хули, укори и ругания, всякой наспоред разположението си към него”.

Стефан Николов Стамболов е роден преди 170 години – на 30 януари 1854 г. в Търново. Датата е отбелязана в кръщелното му свидетелство, чийто оригинал се съхранява в архива на Българската академия на науките. Родовите му корени по майчина линия са от Трявна. Баща му е  един от съзаклятниците във Велчовата завера (опит за организиране на въстание през 1835 г.) и съмишленик на Капитан дядо Никола. Първоначално учи в търновско училище, основано през 1830 г. със средства на габровеца хаджи Христо Рачков. През есента на 1869 г. постъпва в частното училище на Тодор Шишков. Година по-късно заминава да учи в Одеската семинария със стипендия от Азиатския департамент на Руското външно министерство. Като семинарист пише първите си поетични творби. В Одеса членува в революционен комитет, създаден от съученика му Илия Луканов със задача да разпространява в българските земи идеите на руските народни демократи. За дейността си в този комитет е изгонен от Русия и на път за България остава известно време в Румъния.

След гибелта на Апостола и залавянето на неговия заместник Атанас Узунов, през август 1874 г. е определен от Общото събрание на БРЦК в Букурещ да поеме функциите на

апостол, наследник на Левски

Включен е в състава на БРЦК и веднага му е възложена задачата за възстановяване на Вътрешната революционна организация, разстроена след обесването на нейния създател Васил Левски. Предприема две обиколки из различни селища на Северна и Южна България. През 1875 г. сътрудничи на в. “Тъпан” и “Знаме”, редактирани от Ботев. Двамата издават заедно стихосбирката “Песни и стихотворения”, получила популярност сред емиграцията в навечерието и по време на въстанието от 1875 г. Историографите на Габрово Христо и Петър Гъбенски пишат, че през 1875 г. Стамболов често идва в Габрово. Поддържа връзки с учителите и възстановява местния революционен комитет, основан от Апостола, работи за подготовката на предстоящото въстание. В учителската стая на Габровската мъжка гимназия се среща с учителя Иван Гюзелев. Стамболов настоява учителите да вземат участие и да се заловят за организацията в Габрово. Среща се и с Христо Конкилев в дома му, където става и споразумението за образуване на комитет в града. За разговорите със Стамболов са посветени още Еким Цанков, Никола Саранов и Тотю Иванов.

След неуспеха на въстанието от септември 1875 г., месец по-късно Стамболов се установява в Румъния. Инициатор е за създаването на Гюргевския революционен комитет и като един от главните му дейци е определен за апостол на

Първи Търновски революционен окръг

В стратегическите планове за Априлското въстание Габрово е един от балканските градове, които трябвало да бъдат превзети и превърнати в опорен пункт на въстаническите действия. Градът е сред първите средища на комитетска дейност, в което идват апостолите Стефан Стамболов и Георги Измирлиев. През пролетта на 1876 г. Стамболов посещава Кръстниковия хан. При срещата си с габровци е принуден да бяга след появата на няколко заптиета. Укрива се десетина дни в дома на Никола Рясков, след което – предрешен в селски дрехи – избягва в Батошевския манастир, както свидетелстват в историята си братя Гъбенски.

Сред габровците – дейци на Априлското въстание, които поддържат контакти със Стамболов, са поп Харитон Станчев Халачев (ръководител на чета, която води сражения при Дряновски манастир), Георги Бочаров (член на щаба и писар на Габровската чета), Стефан Кънев Водски (учител и член на Самоводския революционен комитет). С Георги Бочаров се среща в Гюргево, където габровецът е пратен през февруари 1876 г., за да получи указания за действия, както и да се осигури войвода за готвещото се в Габрово въстание. Поп Харитон и Стамболов поддържат помежду си връзки чрез писма и нарочни куриери. На 31 март 1876 г. поп Харитон пристига в Самоводене при Стамболов. При проведеното на 1 април съвещание е решено двамата да отговарят за Горна Оряховица и околностите. Учител в Самоводене от 1873 г., габровецът Стефан Кънев се включва във възстановения от Стамболов местен революционен комитет.

След потушаване на въстанието от 1876 г. Стамболов се отправя на север и през Дунава се установява отново в Румъния. Важен момент от дейността му през този период е участието в Българското централно благотворително общество – една от последните организации на българската емиграция, основана на 10 юли 1876 г. в Букурещ. Общата им работа в подпомагане на българите, пострадали от въстанието, пресича пътищата на Стефан Стамболов и габровския търговец Иван Грудов, който е привлечен от Кириак Цанков в ръководството още при учредяване на организацията. След Освобождението Иван Грудов насочва дейността си към изясняване на действителните наследници на благодетеля д-р Никола Василиади. За да осуети опитите да се оспори завещанието му, през 1884 г. Грудов призовава Стамболов, тогава председател на IV обикновено Народно събрание, да му съдейства за установяване на истината.

По време на

Руско-турската освободителна война

Стамболов е кореспондент на “Одески вестник”, “Наш век”, “Голос” и др., участва като доброволец за събиране на храни за руската армия. Сред водителите е на общобългарското всенародно движение против решенията на Берлинския конгрес. Инициатор е за създаване на комитетите “Единство”. Комитетска структура на “Единство” се формира и в Габрово. В писмо до представител на габровския комитет Стамболов отправя искане да бъдат изпратени от Габрово “400 пушки заедно с 50 000 картуши [патрони]” на Централния македонски комитет, главното ръководно тяло по подготовката и провеждането на Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879 г. Стамболов получава пълномощно от габровския комитет “Единство”, подписано  на 24 декември 1878 г. от председателя на комитета Сава Илиев, което е необходимо във връзка с възложената му мисия да транспортира от Габрово до Кюстендил оръжието и боеприпасите. В ръководството на габровската структура са Никола Голосманов (секретар), Христо Конкилев (касиер) и членове – Васил Золотович, Атанас Симеонов Кехлибарев.

Паметник на Стефан Стамболов във Велико Търново, Самоводска чаршия. Фотограф: Сторник
Паметник на Стефан Стамболов във Велико Търново, Самоводска чаршия. Фотограф: Сторник

За Учредителното събрание в Търново, свикано на 10 февруари 1879 г., влиза в списъка на “депутатите-сираци”, избран от регионите Македония и Тракия, които по волята на Великите сили не са допуснати за участие. През 1880 г. е не само депутат, но и един от подпредседателите на Народното събрание. Стамболов посреща мига на

Съединението от 1885 г.

като председател на IV обикновено Народно събрание (юни 1884 – август 1886 г.). Той оказва въздействие върху княз Александър Батенберг да признае големия исторически акт. На 8 септември 1885 г. на път от Търново за Пловдив (столицата на съединисткото движение) Стефан Стамболов  заедно с Петко Каравелов, тогава министър-председател, придружават княза, определен за ръководител на Съединението. В Габрово те получават гостоприемство в къщата на индустриалеца Христо Бобчев, основател на втората габровска вълненотекстилна фабрика, наречена на името на българския княз – “Александър”.  

От 20 август 1887 до май 1894 г. Стамболов е

министър-председател

на България. Основна цел на политиката му  са защита на българската независимост, умиротворяване на страната, ускоряване на стопанското й развитие, укрепване на международното положение на България, защита на българската кауза в земите, останали извън Княжество България след решенията на Берлинския конгрес (лятото на 1878 г.). В края на управлението си, през 1894 г. издейства два султански берата (указа) за български владици в Македония и за вдигане временната забрана върху българските училища в европейските владения на Османската империя, наложена от Високата порта.  Габровци, които симпатизират на Стамболовото управление, приветстват и изразяват съпричастие към “благополучното” разрешаване на църковния и училищен въпрос в Македония.

Новината за смъртта на Стамболов (6 юли) през 1895 г. достига до всички краища на България. От 6 до 8 юли съболезнователни телеграми изпращат и габровците Цанко Добрев, Цанко Рачков Цанков, фамилиите Къневи, Калпазанови, Карагьозови, Караджов, Калинов. На 4 юли 1899 г. по инициатива на габровските народнолиберали е отслужена панихида в памет на Стамболов.  

Сурва в село Драгичево, 13 януари 2023 г. Изображение: Сторник/ stornik.org

За село Драгичево, читалище “Пробуда” и сурвакарската група

За село Драгичево

Село Драгичево е разположено на югозападния склон на планината Люлин, във Владайската седловина, на височина 740 метра. Поради околните свлачища и ровини една от четирите махали на селото – Старо село, е изместена към гарата. Поради близостта на селото до Перник и София през годините населението се увеличава. Няма миграционен процес. Селото е изходен пункт към курорта Рударци и към Селимишкия дял на Витоша. Преди Освобождението половината от землището на селото е било покрито с гъсти и хубави дъбови гори. Сега са запазени малки периметри от тях. Селото е разположено около жп линия София – Перник и се състои от четири махали, които носят имената на местността, в която са застроени – Калиница, Реката, Гарата и Рударска.

Старо село е най-старата част на селото. Тя лежи северно от гара Драгичево. Поради свлачищата населението напуска тази местност и се заселва в другите махали. Калиница се намира между Старо село и Гарата. Още по на юг в долината на р. Голобрежка е махала Реката. Рударска махала се намира по пътя за с. Рударци, това е най-новата махала в селото.

Предполага се, че прилюлинското Драгичево се е появило като селище през XVII век. През 1683 – 1684 г. се споменава за първи път за съществуването му. За първи път е нанесено на карта през 1715 г. от Фердинанд фон Хохщетер. Реката, преминаваща през селото, се нарича Голобрежка. През времето на османската власт Драгичево е под владение на Ибрахим бей. Смята се, че селото носи името си на драговичите. През вековете названията са се променяли: Драгишчува – 1420; Драгиджува – 1576 г. и Драгичува – 1728 г. В началото селото е имало около 20 къщи, разположени на склона над махала Калиница. И днес местността носи името Старо село. Останки от него има и днес: прагът на някогашното училище, останки от една-две къщи …

Село Драгичево, Община Перник. Източник на снимката: Кметство Драгичево
Село Драгичево, Община Перник. Източник на снимката: Кметство Драгичево

И тук искам да вмъкна и една легенда за Витоша и Люлин:

„Преди много, много години Витоша и Люлин планина били безименни. Хората от околните села казвали “Големото било” за Витоша и “Дългото било” за Люлин. В едно от околните витошки села имало много красиво момиче, Вита се казвало. Тя била най-голямото дете на родителите си и помагала в отглеждането на овцете – главен поминък на тукашните хора. Пасла стадото из околните ливади и често се изкачвала на “Големото било”, за да нагледа надлъж и шир. Очите й съзирали в далечината река Искър, която като сребърен пояс пресичала софийското плодородно поле и се губела в диплите на Балкана. Когато очите се насищали на красивата гледка и безкрайния простор, Вита запявала. Гласът й бил силен и ясен, та се чувал през девет села.

А на “Дългото било” пасъл стадото си друг овчар, Люлин се наричал. Тих и смирен момък бил Люлин, умеел да свири на гъдулка. И когато чувал мощния глас на Вита, пригласял тихо с гъдулката си. Когато девойката мълчала, той се провиквал, искал да чуе гласа й:

– Витооо!

– Щооо! – отговаряла Вита и ехото на двете провиквания се събирало и носело заедно, което достигало до хората като – Витошоо!

По песен и свирка двамата млади се залюбили – от далеч, без да се срещнат и да се погледнат очи в очи, без да разменят блага дума. Но и двамата изгаряли от желание да бъдат заедно. Нямало кому да оставят стадата си, та да се срещнат и изприкажат. Било определено землището на едното и на другото село, затова стадата пасяли в своя мера и било запретено да се нагазва в чужд синор. Годините изтичали като река, децата растели и възмъжавали. Пораснала и Вита мома и станала за женитба. Искали я ергени от съседните села, но тя връщала стройниците – Люлин обичала, за него искала да се ожени, но срам я било да признае на майка си. А нямала вярна дружка или по-стара сестра, пред която да разкрие сърцето си. И Люлин обикнал Вита, и той искал да се ожени за нея, но не смеел зъб да обели пред родителите си. Страхувал се, че няма да харесат Вита – такава мъжкарана, дето знае само овците, не би била по волята на кротката и уредна Люлинова майка. А се вървели стройници бедни и богати, красиви и грозни, от близки и далечни села, но Вита връщала всички. Един ден дошъл вестоносец от далечно село – най-личният момък, най-добрият майстор зидар пращал стройници за Вита. Всяка година майсторите напускали родното си село и по девет месеца ходели по различни краища да строят къщи, та им трябвало яка и силна жена, която да върти сама дома, докато се върнат гурбетчиите. Овчарката имала такава слава, тъкмо за тяхното момче невеста.

Когато вечерта Вита прибрала стадото, издоила и седнала да вечеря, майка й казала:

– Утре брат ти ще отиде с овците. За тебе идват стройници от добър род и с добър занаят. Ще те женим, вече няма да ни правиш за смях! Нищо не рекла Вита. А сутринта, когато домашните й станали – от нея нямало ни следа. Търсили я тук, търсили я там, но напразно. А към пладне чули гласа й, пеела от височината на “Големото било”. Чули и провикването на Люлин, който пасял овците си по “Дългото било”:

– Витооо!

– Щооо! – отговаряла Вита и ехото на двете провиквания се събирало и носело заедно, което достигало до хората като – Витошоо!

Витината майка разбрала, че и тоя път дъщеря им ще ги направи за смях, излязла на височина над Княжево и проклела през сълзи:

– Гръм да те удари, щерко, да те вкамени, дето си застанала, и черна да почернееш като земята, както чернее и моята душа от срам пред чуждите хора. И тоя Люлин, дето те лъже и мами, и той на земя и камък да стане!

Било ясно и слънчево време, но отведнъж се стъмнило. Надвиснали тежки черни облаци и страшен гръм процепил земята. Вита, която стояла в тоя миг на връх “Големото било”, паднала. Гръм ударил Люлин овчар на “Дългото било”. Оттогава хората нарекли “Големото било” Витоша, а “Дългото било” – Люлин. Върхът, където Вита била ударена от гръм, бил наречен Черни връх.

Така Витоша и Люлин никога не се срещнали!”

За читалище “Пробуда” в село Драгичево

Има културни средища, съхранили се във времето, благодарение на които духовността никога не е угасвала, а ценностите, пренасяни от епоха в епоха, идентифицират иманентните черти на българския дух. Едно от тези средища е читалището.

Следвайки посоката, предписана от първите читалища, създадени през 1856 г. в Свищов, Лом и Шумен, на 10 декември 1922 г. в с. Драгичево се основава народно „драгичевско“ читалище, утвърдено от Министерството на народното просвещение със заповед № 718/14.02.1923 г. с празник „Богоявление“ и с председател Симеон Иванов Симеонов. Председателят полага големи усилия за издигане на селото в културно-просветно отношение, подпомогнат от будни жители на Драгичево – тогавашния народен представител г-н Лазов, кметския наместник г-н Здравко Георгиев, касиера на кооперацията г-н Темелаки Васев, Крум Митов, буден младеж, и много други. Г-н Лазов подарява на новообразуваното читалище 1000 лева, други 100, 50 и пр. Събира се значителна сума. Даряват книги, а и купуват такива, като ги нареждат в малко долапче в училищната канцелария.

Основателите на това просветно и народополезно огнище, сътворено с много жар и вдъхновение, са 31, както следва: Симеон Иванов Смеонов, Темелаки Васев, Здравчо Георев, Крум Андонов Митов, Атанас Стоичков, Димитър Стоев, Борис Добренов, Васил Иванов, Александър Тоскин, Станко Илиев Керин, Христо Лазов, Ефтим Тренев, Лазар Накев, Борис поп Симеонов, Тимчо Мартинов, Владимир Митов, Ефтим Добренов, Славко Стоянов, Кръсто Пейчев, Стамен Рангелов, Зафир Манолов, Ваклин Кацаров, Трайко Матев, Марко Матев, Милан Костов, Стефан поп Минев, Елена Димитрова, Михаил Богданов, Мито Тодоров, Тодор Ценев и Костадин Илиев. Организирани са вечерни курсове, изнасяни са четения, реферати, вечеринки с литературен характер, утра-матинета, театрални пиеси и др. в празничните дни. През 1930 г. е построена сцена в една от училищните стаи. През 1935 г. читалището се преименува на името на писателя Стилиян Чилингиров. През 1942 г. с писмо на Министерството на народното просвещение уведомяват, че съгласно чл. 5 от Закона за наименованията не може читалището ни да се именува „Стилиян Чилингиров“, тъй като той е още жив и е необходимо да се избере друго име на заслужил българин, но той да е починал преди повече от 20 години. Тогава читалището сменя името си на „Пробуда“, както е и до днес.

Сурва в село Драгичево, 13 януари 2023 г. Изображение: Сторник/ stornik.org

Още от създаването се и създава фонд „Постройка“, където непрекъснато се набират средства – към 1944 г. сумата по този фонд е 25 619,00 лв. През 1945 г. читалищната дейност замира поради мобилизирането на по-голяма част от деятелните читалищни членове в т. ч. и председателя тогава свещ. Стефан Станев. През 1950 г. сумата по фонд „Постройка“ е 23 595 лв. и през 1954 г. започва строежът на читалищна сграда. Строежът се извършва на стопански начала без осигурени капитоловложения и лимит. През 1961 г. сградата е още в строеж, но библиотеката е нанесена. Въпреки недовършения салон, редовно се прожектират филми. През 1962 г. сградата гостоприемно отваря вратите си за една по-обемна, по-целенасочена и резултатна дейност. Функционират фолклорна шесторка, индивидуални изпълнители на народни песни, битов хор, театрална трупа, детски и младежки танцови състави, група за рецитация. Още през 1979 г. се вижда, че новопостроената сграда е строена без перспектива, няма условия за дейност, за репетиции, много трудно се отоплява. На 25 декември 1982 г. на тържествено честване на 60-годишния юбилей на читалището е връчен орден “Кирил и Методий” – I степен. В летописната книга на читалището са съхранени писма на първия председател Симеон Иванов Симеонов.

Сега към читалището функционират три групи за народни танци „Майсторите на танца”– две детски и една любители възрастни;  детска група за спортни танци „Стъпка по стъпка”; ТТС „Чекмедже” – две детски групи; два кръжока; детска група за словесен фолклор, игри и обичаи; индивидуални изпълнители на народни песни; сурвакарска група.

Групите към читалището участват в местни, регионални, национални и международни фестивали и конкурси, където печелят медали, дипломи, плакети, грижливо подредени във „витрината на славата” във фоайето на читалището.

Работещите в читалището разработват проекти към Министерство на културата и Община Перник. Печелят ги и се закупуват нови книги за библиотеката, която има 11 000 тома литература, осъществяват се културни мероприятия, лятна детска занималня.

Читалището е организатор на фолклорния фестивал „На мегдано у Драгичево”, който се провежда през една година. Първият фестивал се проведе през юни 2017 г. Няма конкурсен характер, а участниците са около 650 човека от 55 институции.

За сурвакарската група в Драгичево

На 19 декември 2002 г. за 80-годишния юбилей на читалището е първото раздрънкване на новосъздадената от Людмила Филипова сурвакарска група, която наброява 9 участника. Маските са направени от читалищния секретар, а костюмите са ушити от родителите на децата.

Всяка година на 13 и 14 януари участниците в сурвакарската дружина обхождат къщите на цялото село за здраве и берекет. Сурвакарската група се дели на няколко части: група на звънчарите, цигани, сватбарска група, тъпанджии, мечка с мечкар, поп и болюбашия/ войвода.

Думата на болюбашията на две не се дели. Той е облечен с униформа –  червена, бяла или черна, задължително има и свирка, на чиито звук се подчинява и ритъма на сурвакарското хоро, носи сабя. Всички се подчиняват на болюбашията.

Не по-малка значимост в традицията има попа, или по-точно неговата пародия. Той е централно  обредно лице и  неговата благословия е равна на тази на болюбашията.

Сурвакарите представят зимния маскараден обичай „Сурвакарска сватба”. Групата на сватбарите е съставена от булка и младоженя – главни персонажи, които повтарят едно към едно граовската сватба. В ролята на булката влиза също момче, тъй като цялата сурвакарска група в миналото е била съставена от мъже. Сурва е свързана не само с прогонването на злите сили и предвещанието на добруване и благополучие, но и със сватбата в истинския смисъл на този ритуал. Смята се, че момче, което не е излизало сурвакар, не може да се ожени. Голямо значение има и първата къща, в която влизат сурвакарите. Ако там има неомъжено момиче, се смята, че има уговорка групата да посети точно тази къща. Надиграването в този дом е надиграване за девойката.

Мечката в групата „гази“ за здраве, късмет, благополучие.

Групата на звънчарите се придвижва със специфична ритмична стъпка, играят под звуците на тъпана и свирката на болюбашията. Костюмите са от нарязани на ивици плат, пришити към дрехите.

Маската защитава звънчарите от нечистите сили. Тя е и пътят към другия свят, света на предците. Чрез своите маски сурвакарите влизат в контакт с други светове и сили, защитават околните от лоши явления. Маските са страшни с големи зъби и с рога. Направени са от пера, кожи и рога на животни. Маскарадната традиция е жива традиция и като такава търпи промени. Една от промените е включване в групите на жени, девойки и деца.

Сурва в село Драгичево, 13 януари 2023 г. Изображение: Сторник/ stornik.org

Не закъсняват участията във фестивали, събори, карнавали в страната и чужбина. От 2004 г. до момента групата участва във всички международни фестивали „Сурва”, провеждани в град Перник, откъдето е награждавана нееднократно с грамоти, дипломи и плакети за високи художествени постижения: през 2013 г. сребърен медал за атрактивна игра, през 2014 г. – сребърен медал за войвода на групата, а през 2015 г. – отличие за най-възрастен участник в „Сурва“ (Стоян Евтимов Танев – 87-годишен), през 2016 г. – наградата на областния управител, 2017 г. – сребърен медал за предаване на традицията, 2018 г. – специална награда на Община Перник, диплом, плакет и медал; 2019 г. –  сребърен медал за детската група, 2023 г. – сребърен медал за дестката група и бронзов медал за лика на Ванеса Викторова.

През 2008 г. групата участва във фестивала „Белият щъркел” в с. Мрамор, Софийско, и печели втора награда. През 2015 г. групата получава грамота и парична награда от участието си в същия фестивал. Успешни са участията на сурвакарите в Шести , Седми, Осми, Девети, Десети  и Единадесети кукерски събори „Поклади” – Момин проход, където получават грамоти, купи и парични награди. През 2010 г. сурвакарите участват в празника „Заедно на Заговезни” – София, зала „Триадица”.

Сурвакарската група на Драгичево има и участия в чужбина. От 2006 до 2012 г. групата е редовен и неизменен участник в Международния карнавал на маскарадните игри „Рощиляда” в град Лесковац – Сърбия. През 2007 г. участва в международни фестивали в гр. Прилеп – Македония; гр. Птуй и Мозирия – Словения. През 2010 г. достойно представя зимните сурвакарски игри в 15-и фестивал „Невруз” – Турция; в Международния карнавал в гр. Лептокария – Гърция. Следват участия в Международен карнавал в гр. Шабац – Сърбия (2012 г.), фестивал в гр. Пожаревац – Сърбия (2013 г.), фестивал в гр. Белград – Сърбия (2017 г.).

Целта на нашето читалище е да задоволим културните потребности на местното население, да участваме в културния календар на Община Перник, да откриваме младите творчески дарования и им помагаме в техният път,  да научим децата да обичат да четат, да разказват, да творят, да пеят, танцуват, да съхраним, да запазим и предадем традициите и обичаите на подрастващите, да ги докоснем до бита на нашите баби и майки, бащи и дядовци, да научим децата да ценят традициите и да обичат нашето си, българското!

Паметник на Продан Тишков - Чардафон в Габрово. Изображение: Онлайн музей на Габрово https://gabrovomuseum.bg/

Защо габровци превръщат паметника на руския воин в паметник на героя от Съединението Чардафон

Един от внушителните паметници в Габрово представлява революционер, възседнал кон и държащ високо вдигната сабя. Върху каменния постамент е изписано Чардафон Велики – Продан Тишков.
Продан Тишков, с прозвище Чардафон е роден на 7 декември 1859 г. в Габрово. Той е деец на националноосвободителното движение, общественик и дарител. Предвожда Голямоконарската чета по време на Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. Повече за него може да се прочете в статията в Онлайн енциклопедия Габрово Gabrovowiki тук.

През 1961 г. окръжният и градският комитет на БКП в Габрово решават да се създаде паметник в града на героя от Съединението Продан Тишков – Чардафон. През 1965 г. изработването му е възложено на доц. Илия Илиев, а неговият проект е приет едва през 1971 г. В следващите години обаче в Габрово се появява реакция срещу издигането на този паметник, като един от аргументите е, че Чардафон няма толкова голяма роля за Съединението, за да му се „издига 8-метров паметник“. Последващата история е прелюбопитна и за нея научаваме от книгата “Кварталите на Габрово. Част 1” от Даниела Цонева и Момчил Цонев (издание на Фондация за българска литература, София, 2020).

Негативните оценки срещу Чардафон стигат и до крайност, наричайки го „пройдоха, пияница и развратник“. В писмо до местния краевед Илия Габровски арх. Карл Кандулков пише:

„Сега (1975 г.) преработваме главата – слагаме брада и мустаци. Аз искрено съжалявам за станалото… Жалкото е, че сме тръгнали да ровим цялата българска земя, да ровим чуждите библиотеки дано открием нещо за българите, а тук гледаме да оплюем колкото можем повече. Ние сами не се уважаваме, а се сърдим, че другите народи не ни уважават“.

Окръжният комитет на БКП решава върху фигурата на Чардафон да се постави нова глава… на руски воин. През 1975 г. започват подготвителните работи по изграждането на паметник на руския воин-освободител. Негови автори са скулпторът доц. Илия Илиев и арх. Карл Кандулков. Паметникът представлява бронзова фигура на воин с развято наметало и високо вдигната сабя в десницата, седнал върху изваян също от бронз буен кон.

С позлатени букви върху скалната основа на паметника е изписано: „На руския воин – освободител от признателните поколения“.

Откриването на паметника е през март 1978 г. по повод честване 100-годишнината от освобождението на България.

През 1997 г. обаче се пристъпва към възстановяване на началния замисъл за паметник на Чардафон.

По решение на габровската община през март същата година главата на руския войн е свалена от фигурата. Възложено е на скулптора Петър Хаджиганев да я премоделира в глава на Чардафон, за да възвърне първоначалния ѝ вид, създаден през 60-те години на ХХ век от Илия Илиев. Хаджиганев споделя, че като практика смяната на глава на паметник е позната още от древния Рим, когато често са се сменяли императорите. По думите му след древния Рим подобна смяна на главата на паметник не се е случвала нито в България, нито в Европа. Официалното откриване е на 5 септември 1997 г., по време на честването на Съединението на България, с водосвет и панихида за загиналите.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА
7 декември 1859 г. – роден е Продан Тишков (Чардафон)
22 ноември 1906 г. – умира Продан Тишков (Чардафон)
Съединението на България и неговият герой Чардафон

Къщата на Георги Димитров в центъра на с. Ковачевци, оформена в традиционен за средата - края на XIX в. стил, характерен за тази част на България. Източник: Христиан Даскалов

Битовите условия в с. Ковачевци, Радомирско, след освобождението от турското робство 1877-1878 г. Част 1. Бит

Спомените са написани на ръка през 1955 г. от Димитър Николов, учител от радомирското село Ковачевци, роден на 16 октомври 1880 г. Даскал Димитър е брат на моя прапрадядо Евтим Николов. Техният баща, даскал Никола Петров, който според фамилната история завършва първото светско училище в България, прословутата Априловска гимназия в Габрово, е основоположник на фамилията Даскалови, чийто член съм и аз. Непосредствено след Освобождението на България и неуспешното Кресненско-Разложко въстание на македонските българи, през 1879 г. родът на Никола Петров се установява в село Ковачевци, тъй като е принуден да напусне село Ключ, Петричко, останало в пределите на Османската империя до 1912 г.

Заглавна страница на ръкописа “Битовите условия в с. Ковачевци, Радомирско, след освобождението от турското робство 1877-1878 г.” от Димитър Николов, 1955 г. Съхранява се в семеен архив.

На запад от гр. Радомир, на около 15 километра, се намира село Ковачевци. Селото е разположено на десния бряг на река Светля, която пресича на длъж малкото, но красиво плодородно поле. От дясната страна на реката се вливат три суходолини „Суходолка“, „Ракиловска река“ и „Куслук“. Тези суходолини през летния сезон нямат вода, а прииждат само, когато валят силни поройни дъждове и тогава нанасят големи вреди на полето. Цялото поле, от двете му страни, е заобиколено от няколко малки хълма: „Чуката“, „Китка“, Обешеник“, „Въглен“, „Лешйе“, „Косачки рид“ и „Бели брегове“. Много са разнообразни и наименованията на разните места от полето. Като се почне от „Рогуша“, „Върбици“, „Ева“, „Герено“, „Разкърсе“, „Бресето“, „Асаници“, „Хаджийски брод“, „Грукови ливади“, „Мостовище“, „Леви дол“, „Кулата“, „Лешйе“, „Мемчиница“, „Яшарица“ и се свърши с „Бахтурица“, където река Светля се влива в река Струма.


По онова време, преди повече от 50 години, пътните съобщителни средства между околийския център Радомир и този западен край на околията, бяха много лоши. Друг път за отиване до Радомир и връщане обратно нямаше, освен междуселския – тясна пътека, която минава през с. Копаница, „Проклетията“, „Рогалка“, „Църна гора“, Косача и Ковачевци. По този път можеше да се пътува само пеша, или с кон. На някои места се минаваше с риск, особено когато времето е дъждовно. Но все пак се пътуваше, защото друг път нямаше. По настоящем този път е заменен с друг, който е двойно по-дълъг – 30 километра и минава Радомир – Извор – Дебелилак – Егълница – Калища – Лобош – „Вучански камък“ – „Соларски гробища“ – Водениците – село Ковачевци. По първия път през м. май 1901 г. другаря Георги Димитров заведох у дома, където ми гостува три дни. Пътувахме с коне. Много ме беше страх да не би Георги да не знае да язди кон, но скоро се убедих в противното.


Преди Освобождението, село Ковачевци е било населено повечето от турци. Имало е и българи, но те са били повечето слуги и ратаи на турците. В селото е имало двама турци – чифликчии – Мемиш и Мола Асан (Сайдия), които са владеели по-голяма част от имотите на селото. Главният поминък на населението е било земеделието и скотовъдството. Основни земеделски култури са били ръжта, царевицата, овеса, ечемика и конопа. От двете страни на полето имаше доста голяма селска мера, която мера и от двете страни стигаше до река Струма. По тази мера можеше да пасеш доста голямо стадо от овце, говеда и свине. В последствие тези селски мери се разграбиха от разни частни стопани.


По течението на река Светля в района на Ковачевското поле имаше пет водни воденици – „Селската“, „Пандийската“, Груйовата“, Радевата“, „Влашкината“. Четирите от тези воденици бяха собственост на стопани от други села. Само „Пандийската“ беше на жител от селото – Стойо Иванчов. Същото нещо беше и с полските имоти. Половината от полето се владееше от жителите на с. Косача, Ракиловци, Калище, Лобош, Сирищник и Пещера. По тази причина село Ковачевци винаги страдаше от недоимък на храни. Овощни градини (бахчи) имаше само на три места от по 4-5 декара. Останалата част от полето бяха ниви, ливади и мера.

След Освобождението от 1877 – 1878 г., турското население от селото е избягало с аскера в Анадола и селото е останало почти празно. Не се е минало много време и някои селяни от околните села Косача, Ракиловци, Калища, Лобош, Пчелина, Пещера и от селата на Трънска околия – Одраница, Секирна, Глоговица, Мелните и други се преселват в опразненото село. Но малко по-късно, на 14.04.1879 г. са пристигнали в селото около 12-15 македонски фамилии. Тези македонски фамилии се евакуирали, защото в град Дупница е върлувала страшна тифозна епидемия, от която са починали в един къс период 803 македонски бежанци. Между бежанците, които са пристигнали, е бил и моят баща, Никола Петров – учител, както и бащата и майката на другаря Георги Димитров – Димитър Михайлов (Мишов) и госпожица Парашкева Досева. Условията за живеене в селото са били крайно лоши, затова и по-голяма част от македонските бежанци са напуснали селото и са се заселили в градовете Радомир, София, Дупница, Кюстендил. Бащата на Георги – Димитър (Митрето) Михайлов (Мишов) напуска селото през 1884 г. и се заселва в град Радомир и оттам в София през 1888 г.


БИТЪТ

Няма да бъде безинтересно ако мога да направя едно кратко изложение на битовите условия на нашето село след освобождението ни от петвековно турско робство. Безспорно, когато аз почнах да разбирам и да схващам нещата правилно, беше се изминало известно време на културен подем, но все пак беше се запазил в основата си битовият характер на нашето село.

Къщите и придадените към тях постройки, като хамбари, кошари, сайвани, пояти (поята – кошара за дребен добитък, бел. ред.) и други си бяха старите постройки, правени от преди Освобождението. Всички къщи бяха построени в почти един и същи стил – голяма стая, която служи за кухня, малка стая за одая и друга такава за килер. Голямата стая имаше по средата огнище, което служеше за готвене и печене на хляб в земляни подници (подница – глинен съд, бел. ред.). На средата на огнището имаше окачена една доста дълга около два метра желязна верига, на долния край на която имаше голяма кука, на която кука се закачаха котлите. Огнището захващаше около един квадратен метър площ, която площ се обграждаше с каменни плочи. В пепелта на огнището винаги се поставяше каленото гърне или тенджера, в което се вареше боб, леща и други храни.

Вечерно време, преди да си легнат, домакинката взема, че заравя с пепел жаравата, та когато ще стане на утрешния ден, да има от какво да разпали огъня, защото кибрита много малко хора знаеха и употребяваха. На сутринта неизгасеният въглен се поставя в шепа слама, след което почва да се размахва силно, докато се образува и пламък. След това, върху подпалената слама се хвърлят в огнището разни сухи клечки, а след туй и по-големи. Обикновено много дебели дърва рядко се слагаха в огнището, защото селото ни беше без всякакви гори. Всеки 5-10 минути трябваше някой от членовете на домакинството да притуря по 2-3 съчки, та да се поддържа огъня. Много пъти, особено при печене на хляб, стаята се препълваше с дим и обитателите вътре не се виждаха. Когато искаха да има по-дълготрайна жар, обикновено в огнището се слагаше по някоя голяма пенюга (пън, дънер, бел. ред.). Такива пенюги се вадеха обикновено от местата, където бяха изсечени дърветата от кориите.

Зимно време всички членове от домакинството заобикаляха огнището, за да се огреят, тъй като първите години след Освобождението печки нямаше. Осветлението беше още по-примитивно. Всяко домакинство имаше по едно малко газениче, което само пушеше и издаваше неприятна миризма. Имаше семейства, които нямаха и газеничета, а си служеха за осветление с огнището, като хвърляха от време на време по малко слама, или пък запалваха паздер (дребни клечици, които се отделят като отпадък при очукването на стъблото на лен или коноп, бел. ред.) от конопа. Този начин на отопление и осветление много скоро се промени, когато излязоха ламаринените печки и газените лампи. Постепенно всяко семейство започна да се снабдява с тези нови удобства.

Всяка вечер около огнището се постилаше сламена рогожка, която служеше за нещо като дюшек. Върху рогожката се постилаше по една кълчишна или вълнена черга и след туй всички членове от домакинството се нареждаха тъй щото от двата края на леглото да лежи някой по-възрастен член, а по средата се нареждаха по-малките деца. Съвсем малките деца, тези, които са от един месец до две години, спяха в люлката, която е окачена за гредата на стаята. Всички членове се завиваха с една обща завивка – кълчишна или вълнена черга. Често пъти някои от заспалите дълбок сън се намираха съвършено отвити и вкочанени от студ, но това нещо беше най-обикновена работа. В тези семейства, където имаше малки деца от 2 до 7 години, много често през зимния сезон постелките биваха неволно опикавани от премръзналите деца.

Облеклото на местното население, на мъжете, беше съставено от бели опънати чешири (потури, бел. ред.), антерия и кожух, а на жените – саи (сая – дълга горна женска дреха, бел. ред.) от вълнен шаяк. Момите носеха през летния сезон бели саи, нашарени на ръкавите и деколтето с разни гайтани и ширити. Нашето семейство, докато беше жив баща ми (1895 г.), не промени своята македонска носия. Аз и брат ми винаги носехме потури, антерии и палта. Баща ми носеше панталони и палто, а майка ми и сестрите ми носеха саи, но с дълги ръкави.

Домакински пособия и посуда от края на XIX в., подредени в етнографския кът на с. Ковачевци. Източник: уебсайт на община Ковачевци (kovachevtsi.com).

Обикновената храна беше хляба, който се месеше от домакинката в големи нощви и се печеше в подници, направени от земя. Често се печеше хляб и в пепелта на огнището. Обикновено хлябът беше недоброкачествен, защото самото брашно беше такова. В жилището имаше често голямо количество от разни треви и други плевели и по тази причина и брашното, от което се месеше хляба, беше много лошо. Често пъти хлябът горчеше. Някой път мухлясал, а имаше случаи, когато щом се нахраниш от хляба, ставаш като пиян. Тогава казваха, че в житото е имало някаква трева, която се казва „делиже“. Имаше семейства, които месеха хляб само от царевично брашно. От същото брашно варяха качамак, скроб и боза. Скробът не беше нищо друго, освен каша от брашно и вода. След като почне кашата да се провлича, скробът е готов. Изсипва се от котлето в един голям кален гювеч. Надробява се с корав хляб и гозбата е готова за консумация. Това беше обикновената сутрешна закуска. Често пъти нямаше достатъчно количество дървени лъжици и някои от членовете си помагаха с една и съща лъжица. За обяд (ручок) повечето пъти се вареше боб. Като поправка на боба винаги се туряше сол, лют пипер и праз лук.

Когато имаше случай да е дошъл някой гост в семейството, тогава някои домакини вземаха, че стъркваха боба на каша и го посипваха с лют червен пипер. Бозата и качамака също бяха национална храна. През есента всяко домакинство гледаше да набере от дивите круши и да ги постави на слама в някой ъгъл на стаята, докато станат меки (угнили). След това ги слагат в някоя каца и стават годни за храна, а водата става отначало сладка, а после става кисела като оцет. Най-добра туршия ставаше от крушите, наречени „рашки“. Друга туршия се правеше от люти чушки  и зелени домати.

Към края на есента, когато времето стане по-хладно, всяко домакинство заколваше охранената свиня, одираше й кожата и от нея правеше цървули (опинци), а месото и сланината нарязваше на малки късове, насоляваше ги и ги налагаше в качета. Често пъти се слагаше толкова много сол, щото месото не можеше да се яде, ако не се отсоли, като кисне във вода най-малко 24 часа. Свинското месо обикновено се вареше в калени тенджери едновременно ред месо, ред зеле.

Прясно месо почти никой не купуваше. Кокошка ще се заколи само когато има пости, иначе много рядко. Яйцата от кокошките, в повечето случаи, домакините ги продаваха на яйчарите, за да си купят с парите някои дребни домашни потреби като сол, газ, мъниста, колани, гъркини, шпаня, сърма, шамия (забрадка) и други накити. Децата много рядко получаваха яйца, освен на Великден. Много малко семейства чуваха овце и крави, за мляко. Имаше семейства , които не знаеха, че има сирене. Когато на някое дете се купеше от пазара симид, то не го ядеше направо, а винаги ще отхапе черен корав хляб и след туй ще отчупи малко от симида. Също като че ли яде хляб и сирене. Червени домати никой не ядеше. Лютите чушки, боба, бозата, качамака, скроба, киселата вода и от време на време зелник от тиква, това беше националната храна на нашето село.

Немотията и простотията бяха класически. За всичко туй като гратис подпомагаше и религиозното суеверие. Дните през седмицата – сряда и петък, Коледните, Великденските, Петровите и Богородичните пости не позволяваха да се облажи с едно яйце или чаша мляко и най-тежко болният човек, бил стар или малко дете. Да се облажи някой, това беше цяла анатема. Нещастие, ако се случи в семейството, ще се приписва на това, че някой от членовете му се е облажил в сряда или петък, като е изял скришом някое яйце или няколко грама извара (урда). Много пъти обществените бедствия като наводнение, суша, болести, град, паднал в синора на селото, се обясняваха с това, че някой от това село е блажил в сряда или петък, или пък през Коледните, Великденските, Петровите или Богородичните пости. Това суеверие след войните напълно изчезна. Сега вече никой не иска да знае кога е сряда, кога е петък, а на обществените и частни бедствия не се дава никакъв религиозен смисъл и характер.

В селото нямаше черква, затова всички богомолци, които отиваха да се черкуват, ходеха на черква в съседните села Косача и Сирищник. Тези, които отиваха на черква, винаги гледаха да се подокарат с облеклото и обущата. Обикновено всеки ще вземе по нещо от тези, които няма да ходят, защото никой нямаше напълно изправни дрехи и обувки. И понеже отиването на черква ставаше сутрин много рано, един – два часа преди да се разсъмне и осветлението с газеничето беше много слабо, никой никого не виждаше как се е натъкмил – облякъл и обул. Но когато се напуснеше черквата, всеки можеше да се поогледа и да види себе си и другите как са облечени и обути, кой какви дрехи е облякъл, какви калпаци носи на главата, чии цървули и обуща е обул на краката и пр.

Така, на една Коледа, братовчед ми Васил, когато го видяхме как е облечен, изпокъсахме се от смях. Облякъл беше доламата на баща си, за да не му било студено. Тя беше доста голяма за Васил и се влачеше по земята. На главата беше нахлузил една доста голяма войнишка шапка, която напълно закриваше ушите му. Обул беше потурите на баща си и приличаше като надута гайда. Всички богомолци бяхме като някакви чучала, но Васил държеше рекорд.

Когато някое дете или стар човек заболееше от някоя болест, веднага се прибягваше към съветите и лекарствата, давани от врачките и косчарите. Врачките в нашето село ги наричаха „вражалици“. Наспорил ги беше Господ – повече от 5-6 жени и двама мъже. Най-главната вражалица беше Баба Гоца. При нея идеха болни хора не само от нашето село, а и от по-далечни села на околията. След баба Гоза идеше баба Елена Джигрева – често пъти те двете се конкурираха. Вражалиците всичко знаеха и всичко лекуваха. Щом пребаят на болния, веднага болестта го напуска. Някои от вражалиците гасеха вода и огън, други пихаха в сито брашно, трети даваха известни наставления как да се изпъди болестта, та по-скоро да оздравее болния.

Ето една от рецептите на баба Гоца: „Да намериш гърне, в което да не е вряла вода, да туриш в него вода от 9 уврата. С тази вода да изкъпеш болното преди изгрев слънце, преди да се пропели трети петли. Гърнето да се счупи на чужд синор. Не е лошо да занесете на Света Петка – Радибошкия манастир, или на Свети Мина – в Кюстендил, един килограм зайтин, един килограм восък. Не е лошо да отидеш и при Берендерския поп да изчете на болния Василиевите молитви“ и пр. И болния след една неделя ще оздравее.

Много различни бяха целителните рецепти на вражалиците. В помощ на врачките бяха някои от поповете. Такъв поп беше Берендерският. Той четеше Василиевите молитви, като с една Севестополска сабя маха силно над главата на болния и по този начин пропъжда болестта да отиде далеч в девет гори Тилилейски.

И понеже много от болните не можеха да се изцерят само от баене на думи и четене на молитви, мнозина почнаха да търсят и други лекарства. От тези лекарства най-разпространеното беше „ненеагията“. То представляваше течността валерианови капки. На една бучка захар се капват по 5-6 капки ненеагия и се дава на болния да вземе захарчето. Към това лекарство се прибягваше, когато болният го поляло „сърце“.  Друго лекарство, пак от „сърце“, беше ракията. Изобщо, такава беше медицинската помощ в селата след Освобождението.  

Следва втора част “Обичаите”.

София, 1.I.1955 г.

РЪКОПИС:

Димитър Николов, учител от село Ковачевци

Роден 16.09.1880 г., живущ в гр. София, ул. „Генерал Паренсов“ № 17

НАБОР:

Христиан Даскалов, доктор по организация и управление

Роден 09.05.1989 г., живущ в гр. Перник

Цонева, Даниела, Цонев, Момчил. Кварталите на Габрово. Част 2. София, Фондация за българска литература, 2023

Излезе от печат част 2 на “Кварталите на Габрово” – най-съвременната и пълна градска история

Излезе и втората част на книгата „Кварталите на Габрово“ на Даниела Цонева и Момчил Цонев. Изданието представя най-пълната и съвременна история на град Габрово, като обхваща събития от Античността и Средновековието през османски период до 2023 г. В 384 страници са представени 24 очерка за габровските квартали от Н до Я – Негенци, Недевци, Новата махала, Нов център, Падало, Петкова нива, Пройновци, Радецки, Радичевец, Русевци, Сирмани, Славовци, Стефановци (Сарани), Студено кладенче, Тлъчници, Тончевци, Трендафил, Търсиите, Хаджицонев мост, Чехлевци, Шенини, Шести участък и стар център, Шумели, Ябълка.

Книгата е шеста подред в историческата колекция „Габрово – живият град“. Издател отново е Фондация за българска литература – София в партньорство с Обществен комитет “Васил Левски” – Габрово. Книгата се издава по повод 15-годишнината от началото на историческата поредица и нейното първо издание „Имало едно време в Габрово“.

Повествованието за всеки квартал е тематично разделено на основни раздели като „Възникване“, „Наименование“, „Административно развитие“, „История до Освобождението (1878 г.)“, „История (1878 – 1944 г.)“, „История (1944 – 1989 г.)“, „Съвремие“, „Стопанско развитие (до Освобождението)“, „Индустриализация (80-те години на ХІХ – 1947 г.)“, „Индустриализация от втората половина на ХХ век“, „Известни личности и фамилии“. Според спецификите в развитието на конкретните квартали се появяват и раздели като „Култура“, „Образование“, „Здравеопазване“, „Църква“, „Паметници“ и др. Оформени са и специални рубрики – „Знаете ли, че…“ с любопитни факти, „Из старите легенди“, „Из старата книжнина“ и „Д-р Вапцов разказва“ с избрано от предишни издания в поредицата „Габрово – живият град“.

„Кварталите на Габрово. Част 2“ е втората книга от поредицата „Габрово – живият град“ с наличен QR код на задната корица, чрез сканирането на който от мобилно устройство читателите ще могат да посетят специална страница в „Онлайн музей на Габрово“. В нея ще се публикуват уточнения и допълнения към публикуваното в книгата или ново дигитално съдържение, свързано с габровските квартали. Към всеки раздел за квартал в книгата има отделен QR код, чрез сканирането на който читателите ще могат да посетят статия в Онлайн енциклопедия на Габрово, посветена на съответния квартал.

В поредицата “Габрово – живият град” с автори Момчил Цонев и Даниела Цонева досега са издадени: „Имало едно време в Габрово“ (2008), „Габрово и габровци в старата книжнина. Т. 1. Пътеписи (1662 – 1878 г.)“ (2010), „Снежно Габрово за деца“ (2011), „Габрово след Освобождението. Спомени от Константин Вапцов“ (2012), „Кварталите на Габрово. Част 1“ (2020).

Кои са авторите?

Даниела Цонева е дългогодишен историк и общественик в Габрово. Завършила е история във Великотърновския университет и над 30 години е работила в Исторически музей – Габрово. Съавтор е на историческата поредица „Габрово – живият град“. Автор е на повече от 70 изложби с историческа тематика, на над 200 популярни и над 60 научни статии. Момчил Цонев е културен мениджър, журналист и писател. Завършил е журналистика и културология в Софийския университет. Създател е на общностната медия за доброто „Добрите българи“ dobrite.bg, на историческия сайт „Сторник“ stornik.org, на събитийния формат „Нощ на историите“, на Онлайн музей на Габрово gabrovomuseum.bg и на Онлайн енциклопедия gabrovowiki.com. През 2019 г. е обявен за една от 10-те най-изявени млади личности на България от Международната младежка камара, а през 2020 г. е номиниран за “Будител на годината” в кампанията на БНР.

Къде се продават част 1 и част 2 на “Кварталите на Габрово”?

ГАБРОВО

В тези книжарници може да откриете и други две книги от поредицата “Габрово – живият град” – „Габрово и габровци в старата книжнина. Т. 1. Пътеписи (1662 – 1878 г.)“ и „Габрово след Освобождението. Спомени от Константин Вапцов“.

СОФИЯ

  • “Български книжици” (София, ул. “Аксаков” 10 – градинката “Кристал”)
  • “Сиела Витоша” (София, бул. “Витоша” № 60)
  • “Сиела Ректората” (бул. “Цар Освободител” № 22, подлеза на Ректората)
  • “Сиела Граф Игнатиев” (София, ул. “Граф Игнатиев” № 44)

ВАРНА

  • “Сиела Фестивален и конгресен център” (Варна, бул. “Сливница” № 2)

КВАРТАЛИТЕ НА ГАБРОВО. ЧАСТ 1

  • “Български книжици” (ТУК)
  • “Сиела” (ТУК)
  • “Хеликон” (ТУК)

КВАРТАЛИТЕ НА ГАБРОВО. ЧАСТ 2

  • “Български книжици” (ТУК)
  • “Сиела” (ТУК)
  • “Хеликон” (ТУК)
Изложба „Нишки сплитам и оплитам, радост и тъга преплитам“ (Магия и магичност в българската народна култура) - Регионален етнографски музей Пловдив

Етнографският музей в Пловдив с изложба за магията и магичността

Магията и магичността в българската народна култура е темата на най-новата изложба в Регионален етнографски музей – Пловдив, „Нишки сплитам и оплитам, радост и тъга преплитам“. Изложбата ще бъде открита на 15 март 2023 г. (сряда) от 18.00 ч. Автор на картините, представени в изложбата, е пловдивската художничка Дафина Терзиева.

Изложбата представя различните лица на магията, магичната сила на растенията и тяхната употреба. Разкрива ритуали, обичаи, персонажи и предмети, играли важна роля в ежедневието на предците ни. Чудни са поверията за различните магии – как  да свалим месечината, да превърнем човек във животно, да се предпазим от змей или да ни заобича любим човек… 

Магията съпътства делниците и празниците на хората още от праисторическите времена. Тя е съвкупност от действия и обреди, правени с вярата, че чрез определени средства и начини, човек е способен да въздейства върху себеподобните, животните и природата.  Владеят я хора, свързани със свръхестествените сили: магьосница, билкарка, вражалица, мамница. Те по различен начин влияят върху живота и смъртта. Вярва се, че магьосниците използват „тайното“ знание за добро или за лошо, могат да помогнат или да навредят на хората.

Магията на българина е в силата на духа му, преодолял векове изпитания и във вярванията му, устояли на времето.

Проектът е част от програма „Наследство 2023“ на Пловдив – Европейска столица на културата 2019.

НЕ ПРОПУСКАЙТЕ ТЕКСТОВЕТЕ ОТ РЕГИОНАЛЕН ЕТНОГРАФСКИ МУЗЕЙ ПЛОВДИВ В САЙТА СТОРНИК:

Пловдивският род Куюмджиоглу. Част 1

Пловдивският род Куюмджиоглу. Част 2: Куюмджиевата къща

 

buditeli

Денят на народните будители чества 100-годишнина от официалното си обявяване

Преди 100 години министърът на народното просвещение Стоян Омарчевски внася предложение в Министерския съвет за определянето на 1 ноември като Ден на народните будители. Инициативата е на група интелектуалци, сред които народният поет Иван Вазов, писателят Стилиян Чилингиров, актрисите Адриана Будевска и Елена Снежина (Елена Янкова Кирчева), учените – проф. Беньо Цонев, проф. Любомир Милетич, проф. Иван Георгов, Александър Радославов, Михаил Арнаудов, военният деец Димитър Лазов и др.

На 28 юли 1922 г. с Окръжно на просветното министерство денят е записан като “празник на българските будители, ден за отдаване на почит към паметта на големите българи, далечни и близки строители на съвмременна България”. Министър Омарчевски счита, че чрез този празник “първата грижа” на българското общество е “да обърнем погледа на нашата младеж към всичко ценно и светло от нашето минало и да я приобщим към това минало, за да почерпи тя от него бодрост и упование, сила и импулс към дейност и творчество”. Българската младеж, отбелязва той, “трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност, от стремеж; само тогава животът е съдържателен и смислен, когато е обзет от идеализъм, когато душите и сърцата трептят за хубавото, националното, идеалното, а това е вложено в образите и творенията на всички ония наши дейци, които будиха нашия народ в дните на неговото робство, които го водиха към просвета и национална свобода през епохата на Възраждането и които му създадоха вечни културни ценности през неговия свободен живот”.

На 31 октомври 1922 г. излиза и постановление на Министерския съвет за обявяване на празника, а след около месец – на 13 декември, ХIХ -о Народно събрание приема Закон за допълнение на Закона за празниците и неделната почивка. В следващата 1923 г. на 3 февруари цар Борис III подписва специален закон за въвеждането на Деня на народните будители като официален празник. Така 1 ноември – денят на св. Йоан Рилски (по нов стил) е узаконен и уреден планомерно и системно като ден “за помен на великите и малки българи” по думите на Александър Теодоров-Балан. През 1945 г. празникът е отменен, за да бъде възстановен отново през 1992 г. по предложение на Петър Константинов, председател на общонародно сдружение “Мати Болгария”.

Години преди официалното обявяване на празничния ден със закон, българският народ почита своите будители. За първи път е честван в Пловдив през 1909 г.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Как Денят на св. Иван Рилски стана Ден на българските будители – прочетете Окръжно № 17743 на Министерството на народното просвещение от 28 юли 1922 г., с което се определя 1 ноември за празник на българските будители.

Снимки на предците на Димитър Минчев Димитров. Източник: Личен архив

Минковският род от село Ритя, Дряновско

Исторически музей – Дряново представя родови спомени на Димитър Минчев Димитров (бивш директор на музея от 1980 до 1984 г.), които той е предал в институцията.

Исторически музей – Дряново е създаден с Решение на Министерски съвет от 23.I.1970 г. Мотивите за това са, че в района има богато културно-историческо, етнографско и документално наследство с висока значимост за националната ни история и те следва да бъдат популяризирани и широко достъпни за посетители от страната и чужбина. ИМ Дряново разполага с четири постоянни експозиции: „Колю Фичето”, посветена на възрожденския майстор строител и създател на национален архитектурен стил; „Градски бит от края на XIX и началото на XX век” – етнографска експозиция с мебели, тъкани и характерни за региона накити, която се помещава в Лафчиевата къща, принадлежала на заможни търговци; „Възрожденско църковно изкуство” – колекция от 100 късносредновековни и възрожденски икони, домашни иконостаси и дърворезби, разположена в Икономовата къща, дело на Колю Фичето; “Археология и Възраждане” в Дряновския манастир. Открийте Исторически музей Дряново онлайн: Посетете уебсайта. Посетете Фейсбук страницата.

“Сторник” отправя покана към музеи, архиви, библиотеки, галерии, университети и други научно-образователни институции за сътрудничество в популяризирането на селищна история, етнография, генеалогия, езикознание и др. При желание, може да пишете на електронна поща info@stornik.org.

ДИМИТЪР РАЧЕВ НЕНОВ – ДЯДО МИНКО, МОЯТ ПРАПРАДЯДО

Роден е в с. Ритя преди 180 г., в 1842 г., починал през 1940 г. на 98 години. Той е родоначалник на т.нар. Минковски род, клон на Газурския род. Съпругата му се е казвала Мария, родом от с. Цинга. От малък е учил строителния занаят от известните местни майстори строители. Работил е като строител-предприемач заедно с Рачо Станев Карастанев. Строили са в гр. Дряново и околните села. В Дряново строили къщата на Петко Ковача, в Караиванца ремонтирали читалището и къщата на Бенко Рачев-Гайдаря през 1909 г. В село Тъпанарите (дн. Чуково) строили къщата на Миню Тъпанчев, в с. Ритя строили старата къща на Колю Бонев Бейски. Работили и в с. Янтра – на къщата на Дянко джамбазина.

През лятото е ходил в Добруджа на жетва, като драгоманин им бил Петър Пушовски от с. Караиванца. Това отиване в Добруджа наричали – на романя.

Дядо Минко е бил кмет в с. Караиванца през турско време.

Бил е много уважаван и авторитетен човек в с. Ритя – истински старейшина. По много въпроси се допитвали до него и искали неговото мнение.

Има запазена снимка на дядо Минко, заедно със сина си Рачо и неговата съпруга баба Цвята, родом от с. Балалея.

МИНЧО ДИМИТРОВ РАЧЕВ – СИН НА ДЯДО МИНКО, МОЯТ ПРАДЯДО

Роден е в с. Ритя през 1865 г. Починал през 1945, на 80-годишна възраст. Съпругата му била баба Бонка от с. Караиванца.

По професия също е бил строител. Работил е със съдружници – Костадин Денев от с. Балалея, Доню Станев Газурков от с. Ритя, Нанко Минев от с. Ритя, Иван Дечев от с. Пейна и много други.

Работил е и в Румъния – гр. Бузово.

В България най-много е строил в Свищов, свищовските села и гр. Никопол. Работил е и в манастира при с. Царевец – нови постройки и ремонти. В Свищов са строили частни къщи, училища, училището в циганската махала. Построили са къщите на Мишо Аврамов, на Атанас Буров, на Петко Аврамов и много други.

Като дюлгерин работи до 1921 г., след което до края на живота си се занимава със земеделие и животновъдство.

Участвал е в Балканската война. Оригиналните му ботуши от войната съм дарил на Градския исторически музей – Дряново.

Снимки на предците на Димитър Минчев Димитров. Източник: Личен архив

ДИМИТЪР МИНЧЕВ ДИМИТРОВ (ДИМИТЪР МИНКОВ), МОЯТ ДЯДО

Роден е на 16 юли 1894 г. в с. Ритя, починал на 13 април 1977 г., на почти 83-годишна възраст.

Данните за прадедите ми съм записал през 70-те г. на миналия век от него.

Завършва IV отделение в с. Геша. До 17-годишна възраст помагал вкъщи – земеделска работа, пасял добитъка.

На 17 г. започва да учи строителния занаят, като чирак при Костадин Денев от с. Балалея. Отначало работили в Свищов. През зимата на 1913 г. се оженил за баба ми Мария Михайлова Бейска.

На 20 май 1914 г. постъпва войник в V полк – гр. Русе. Там завършва 6-месечна полкова школа и е изпратен като ефрейтор на погранична служба по Дунава – на поста при с. Кривина.

(Бел. тук разказът за дядото на нашия автор продължава с участието му в Първата световна война, по време на която “е раняван и захвърлен в моргата, откъдето по чудо оживява”, но сега нека продължим за него като добър строител, какъвто несъмнено е бил)

През 1920 г. отива пак на работа в Свищов, като калфа при Костадин Денев от с. Балалея. Там работи до 1923 г. Получава и майсторско свидетелство (запазено е).

От 1924 г. работи с Христо Върбичев от с. Караиванца. Строят в търновските села Самоводене, Първомайци, Поликраище, Хотница и др. Предимно строят частни къщи до 1929 г.

От 1930 г. започва работа с Грозю Енчев от с. Джуровци, Тревненско. Работили са в Търново – строят частни къщи и изграждат старата поща. При Грозю Енчев работи като надничар.

Пред пролетта на 1931 г. заминава на работа в Турция.

Работи в Анкара на чифлика на Кемал Ататюрк. Строили краварници и чешма с корита за пиене на добитъка. Срещал се е лично с Кемал Ататюрк. Той бил впечатлен от майсторлъка на дядо ми и го запитал, как прави така, че от всеки чушнар да тече еднакво количество вода. Оценявайки майсторлъка на дядо ми, той му предлага да се премести със семейството си в Анкара и да му стане придворен майстор. Той отказва и отива на работа в Истанбул. В Анкара е работил и на строежа на “Иж Банк”.

През есента на 1932 г. се връща в България. Запазен е оригинал на билета му за връщане, заверено в посолството ни в Анкара.

От пролетта на 1933 до 1939 г. строи отново в Свищов с Костадин Денев. Строили нови къщи и правили ремонти.

От 1940 г. до смъртта си на 13 април 1977 г. се е занимавал със селскостопанска дейност.

(Бел. със спечелените от строителство пари, дядото на Димитър Минчев Димитров успял да закупи около 150 декара имот – ниви, гори, пасища и бил много добър стопанин, за което в 50-те години на ХХ в. е награден с флагче “Най-добър стопанин – с. Геша”.)

МИНЧО ДИМИТРОВ МИНЕВ, МОЯТ БАЩА

Роден е на 2 декември 1918 г. в с. Ритя, починал на 5 юли 2002 г. Началното си образование получава в училището в с. Геша. Основно образование придобива в гр. Дряново през 1934 година.

През 1934-35 г. чиракува при строители в гр. Свищов.

После учи в гр. Трявна в тогавашното професионално столарско училище, което успешно завършва през 1938 г.

(Бел. тук ще съкратим разказа за семейния живот, както и подробното описание на целия професионален път на Минчо Димитров, посветен на столарството и дърводелството, за които притежава майсторски свидетелства, за да стигнем отново до неговото завръщане към строителния занаят след пенсионирането му)

След пенсионирането си започва работа в КПЗ – Царева ливада, като строителен работник (1983-88 г.), към строителни войски. Строили са работни помещения в завода. Построиха и един жилищен блок в Царева ливада.

В гр. Габрово от 1988 до 1992 г. строят автосервиз в близост до автогарата.

Следващите години ни помагаше много с брат ми Радомир, при отглеждането на крави в с. Ритя. Направи основен ремонт на оборите, построи навес и много други работи. Беше много грижовен баща. През 1967 г. завърши строежа на новата ни къща, в която вложи строителните си умения.

02.08.2022 г.

с. Ритя. (подпис)

Димитър Димитров