Бележка на редакцията: Представеният текст е сценарият на училищната историческа постановка „Васил Левски – последни стъпки по пътя към безсмъртието”, създадена през 2007 г. по повод 170-годишнината от рождението на Апостола. Сценарист е историкът Даниела Цонева, председател на Обществен комитет „Васил Левски“ – Габрово. Текстът за разпита е пресъздаден въз основа на книгата “Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд. Документи из турските архиви”. Под редакцията на Александър Бурмов, 1952 г.
РАЗКАЗВАЧ: На 5 януари 1873 г. Апостола застава лице в лице със своите съдии. Облечени в парадните си униформи пратениците на султана посрещат с нескривано любопитство водача на революционното движение.
С превързана глава и вериги на ръце, облечен с войнишки шинел, Левски влиза бавно в заседателната зала, оглежда равнодушно съдиите и спира погледа си върху купа от веществени доказателства. Подават му стол и разпита започва с обичайните въпроси на всеки съд:
СЪДЪТ: КАК Е ИМЕТО ТИ? КАК Е ИМЕТО НА БАЩА ТИ? ОТ КЪДЕ СИ? КАКВО Е ЗАНЯТИЕТО ТИ?
ЛЕВСКИ: Името ми е Васил, на баща ми – Иван, от Карлово съм и [имам] двадесет и шест, двадесет и седем години. Занятието ми е да облекчавам положението на българите и [аз] обикалях, за да им давам упование.
РАЗКАЗВАЧ: Левски съзнателно намалява възрастта си с няколко години. Очевидно неговата цел е да съкрати времето на своята дейност. Протоколите на съда са сухи и лаконични, за да се види в тези съдбовни дни величието му и неговите усилия да съхрани жива организацията.
Аз Васил Лъвский в Карлово роден
от българска майка юнак аз роден,
не щях да съм турский и никакъв роб,
същото да гледам и на милият си род.
СЪДЪТ: КОГА ИЗЛЕЗЕ ОТ РОДНОТО СИ МЯСТО КАРЛОВО?
ЛЕВСКИ: Излязох преди седем години, отидох в Сърбия и обикалях Влашко.
МАЙКАТА: Беше на Великата събота, когато син ми, дякон Игнатий, реши да се откаже от духовното си звание…Той ме повика в собата и ми каза: ”Мамо, мене ме призовава народен глас, за да се притека на помощ на заробеното ни отечество. Затуй аз не мога вече да изпълнявам духовната си длъжност и сега се отказвам от нея”…
РАЗКАЗВАЧ: На 7 декември 1858 г. Васил Иванов Кунчев приема монашество в Сопотския манастир и мирското му име е заменено с духовното Игнатий. Година по-късно е ръкоположен за дякон по настояване на вуйчо му хаджи Василий, който като калугер в Хилендарския манастир е изпратен за проповедник и таскидиот в Карлово и околностите му.
МАЙКАТА: Тъй, тъй, бате. Ще гледам да придумам Василча да ти стане послушник. Умен е той, кротък е, има хубав глас, пък и на твоето духовно име е кръстен.
РАЗКАЗВАЧ: И отново следват въпросите на съдебните заседатели, усилията на които са насочени да проникнат по-дълбоко в дейността на Апостола, в мрежата на революционната организация, да узнаят лицата, които образуват централния комитет.
СЪДЪТ: С КАКВО СЕ ЗАНИМАВАШЕ В СЪРБИЯ И ВЛАШКО?
ЛЕВСКИ: В Сърбия ходих да се уча в училище, а от Сърбия ме извикаха в бунтовническия комитет във Влашко.
СЪДЪТ: ВИКАХА ТЕ В БУНТОВНИЧЕСКИЯ КОМИТЕТ ЗА КАКВА СЛУЖБА?
ЛЕВСКИ: Възложиха ми да обнадеждавам цяла България. Данъци много, а нямаш спокойствие. За това щях да го обнадеждавам.
СЪДЪТ: КЪДЕ ХОДИ С ТАЯ ЦЕЛ И КАКВО ПРАВЕШЕ ИЗ МЕСТАТА, КЪДЕТО ХОДЕШЕ?
ЛЕВСКИ: Ходих в Свищов, Ловеч, Търново и Пловдив… обикалях [и] в местата, дето ходех, оставях книжа; три пъти идвах [и] в София.
РАЗКАЗВАЧ: Получил малка парична подкрепа за своите замисли, на 11 декември 1868 г. Левски потегля през Цариград за България и предприема първата си обиколка. До 24 февруари той обикаля Тракия и Мизия. През зимата на 1869 г. преоблечен като светогорски монах пребивава и в Габрово. За да се снабди с документ, който да го опълномощава кого представлява и от чие име действа, се завръща в Румъния.
На 1 май 1869 г. преминава Дунава и през Никопол започва втората си обиколка. Като посещава редица градове и села от двете страни на Балкана, той създава първите революционни ядра, които стават изходни точки на неговата по-нататъшна дейност. Отбива се и в Трявна, Габрово, Севлиево.
По време на третата си обиколка, която е най-продължителна и започва на 27 май 1870 г., Васил Левски посещава Габрово още три пъти – през втората половина на същата година заедно с Матей Преображенски; на 11-12 ноември 1871 г., придружен от Ангел Кънчев и Димитър Общи; на 22 март 1872 г. – идване, което е отбелязано в джобното му тефтерче.
СЪДЪТ: КАКВО ПИШЕШЕ В ДАДЕНИТЕ ТИ ОТ КОМИТЕТА ПРЕДПИСАНИЯ И В РАЗПРОСТРАНЯВАНИТЕ ОТ ТЕБЕ КНИЖА?
ЛЕВСКИ: Дадените от комитета книжа бяха запечатани; какво пишеше в тях, не зная.
СЪДЪТ: ТИ КАЗА ВЕЧЕ, ЧЕ СА ТЕ ИЗВИКАЛИ В КОМИТЕТА, ЗА ДА ИЗПЪЛНЯВАШ ТАЗИ СЛУЖБА. НАЙ-НАПРЕД КЪДЕ ОТИДЕ, КАК ОБИКАЛЯШЕ КАЗАНИТЕ ОТ ТЕБ МЕСТА, КАКВО ПРАВЕШЕ И КАК НАМИРАШЕ ХОРАТА?
ЛЕВСКИ: Като ме упълномощиха от комитета във Влашко, аз отидох най-напред в Свищов. Пристигнах вечерта, сутринта влязох в кафенето, но комитетските хора не познавах. Те обаче ме знаеха. Когато излязох от кафенето, те изпратиха след мене човек. В ръцете на тоя [човек] имаше някакъв знак; знака аз познавах. Когато излизах на края на селото, показваха ми знака.
СЪДЪТ: КАК ТИ ПОСОЧВАХА ТИЯ ЗНАЦИ?
ЛЕВСКИ: Когато ме виждаха, подсвиркваха и размахваха намиращия се в ръката знак. Аз разбирах и предавах наставленията.
СЪДЪТ: КОЛКО ТАКИВА КНИЖА ДОНЕСЕ ОТ БУКУРЕЩ И КОЛКО ПЪТИ?
ЛЕВСКИ: Донасях много пъти, обаче за всяко селище оставях на едно място по три, четири писма; те ги разпространяваха помежду си, както намираха за добре.
СЪДЪТ: ЗА КЪДЕ ПИШЕШЕ ПИСМА И КАК ГИ ПОДПИСВАШЕ?
ЛЕВСКИ: Мястото не се подписваше. Надписвах ги до комитетите и се подписвах Левски, Аслан Дервишоглу, пишех също така и Кърджалъ.
СЪДЪТ: КОЛКО ВРЕМЕ ОБИКАЛЯ?
ЛЕВСКИ: С тая година обикалям три години.
СЪДЪТ: КЪДЕ Е ПОСТОЯННОТО ТИ МЕСТОЖИТЕЛСТВО?
ЛЕВСКИ: Никъде не живеех постоянно.
СЪДЪТ: НЯМАШЕ ЛИ ПРИЯТЕЛИ В МЕСТАТА, КЪДЕТО ОБИКАЛЯШЕ, И НЕ СЕ ЛИ СРЕЩАШЕ С НЯКОГО?
ЛЕВСКИ: Не се срещах с никого, защото те не ми се изказваха. Никого не познавам. Когато отивах в Букурещ, аз слизах в хана “Габровене”, посочваха ме на тайни хора; после един непознат човек донасяше и ми даваше необходимите ми за определената ми работа наставления и писма.
РАЗКАЗВАЧ: Апостола не потвърждава нищо от големите разкрития, направени до неговото залавяне, нито сам издава нещо.
СЪДЪТ: КАК НАМЕРИ НАСТРОЕНИЕТО НА НАРОДА И ПО КАКЪВ НАЧИН СЕ ПРИБЛИЖИ ДО ВСЕКИГО?
ЛЕВСКИ: Начетените българи, които очакваха напредък чрез просветата, намираха за опасно и неуместно искането на права с оръжие. Те бяха на мнение, че вместо да се прави това, напредъкът и просветата, [както] и тия работи да се уредят чрез държавата, помощта на чуждите народи да се избегне… Отдавна бях разбрал, че мнението да се обърнем към чужди държави е твърде опасно за нашия народ. Обаче селяните, които са залагали тапиите си за сто гроша, които след няколко години ставаха хиляда, бяха на друго мнение. Тия селяни, в такова тежко положение, когато им се говореше за какъвто и да е бунт, с надежда, че ще се отърват от това зло, идваха накъдето ги теглехме.
СЪДЪТ: КЪДЕ ОТИДЕ ПРИ ВТОРОТО СИ ВРЪЩАНЕ В БУКУРЕЩ, КАКВО ПРАВИ И КОГА МИНА ПАК ОТСАМ?
ЛЕВСКИ: При връщането ми в Букурещ, тоя път по силата на необходимостта, четири-пет месеца не минах отсам. Малко преди обира на хазната заминах през Цариград по суша за Пловдив. Когато пристигнах там, от Букурещ дойде едно писмо, в което беше казано: ”Хазната, която отивала за София, била обрана; поради това задържан бил някой си Димитър; ако по тоя случай се заловят и комитетски хора, ти дай знак за повдигане на общо въстание, ние ще пишем на всички воеводи и те ще ти се притекат на помощ”. След като прочетох това писмо, аз размислих: поради това, че обирът на тая хазна е разбойничество, не намерих за подходящо да се повдигне въстание… Сетне аз реших да отида в Цариград, да потърся големи личности като вас и признавайки престъплението и грешката, да поискам прошка и да разправя от начало до край с всички подробности положението.
СЪДЪТ: КАКВО ТИ ПОПРЕЧИ ДА ИЗПЪЛНИШ ТОВА СИ НАМЕРЕНИЕ?
ЛЕВСКИ: Възнамерявах, щях да отида в Русчук, а оттам щях да отида в Цариград, обаче между това ме раниха и ме заловиха.
РАЗКАЗВАЧ: От Южна България на път към Ловеч Левски пътува непрекъснато. Отбива се в София, преминава през Карлово, Сопот, Троянския балкан. В Троянския манастир се среща с членове на местния революционен комитет и с отец хаджи Макарий (игумен на манастира, подпредседател на комитета и сподвижник на Левски). По това време е и последната среща между майка и син:
МАЙКАТА: Накъде ще отидеш, Василе?
ЛЕВСКИ: Утре ще отида в Троян, оттам в Ловеч… (отговаря синът, напълно спокоен)
МАЙКАТА: Пази се, сине! Пази се! (шепнеше Гина)
ЛЕВСКИ: Ще се пазя, мамо. Бъди спокойна!
МАЙКАТА: На добър час! (и тя го прекръсти) Аз те предавам в ръцете на Света Богородица, нека тя те пази!
РАЗКАЗВАЧ: Винаги, когато мислим за него, ние мислим за всичко онова, което бе България за Левски. И винаги достигаме до онзи фатален финал на неговия живот, който самият той неизбежно предчувстваше и неотклонно следваше:
“Ако спечеля – печеля за цял народ, ако изгубя – губя само мене си”, “Трябва да се жертвува всичко, па и себе си”.
След няколкогодишно скитане между народа, правда и свобода да проповядва, Левски попада в ръцете на турската полиция. На 27 декември 1872 г. в ханчето на Христо Цонев – Латинеца, край село Къкрина, той е заловен от турските заптиета.
След залавянето той мисли дълго върху тоя неизбежен час. И сега, когато пред погледа му се явяват отново лица и моменти от живота му, у него зазвучават изказаните вече думи:
“Чисто народният човек се бори, докато може…, ако не сполучи…, трябва да умре в народната си работа”.
Протоколите на съда не могат да ни обяснят напълно душевното състояние на Апостола в тези дни, но висшите сановници не успяват да скрият възхищението си от факта, че пред тях стои необикновена личност с редки качества и сила на духа. Последният въпрос към него е колкото традиционен, толкова и формален:
СЪДЪТ: НЕ ИСКАТЕ ЛИ МИЛОСЪРДИЕТО НИ И ПРОШКАТА НА ПАДИШАХА?
ЛЕВСКИ: Милост от никого не диря!
МАЙКАТА: Отче, моля, кажете ми какво е станало със сина ми? Жив ли е или не? Моля не крийте от мене! Кажете ми самата истина, защото когато се отказа от духовното си звание, остави ми един таен завет: “Мамо, вземи косата ми, та я скрий в сандъка си, защото аз се отделям от тебе, и кога чуеш, че съм загинал, да я извадиш, за да се опее и погребе вместо мене, защото може би ще остана неопят и непогребан!
РАЗКАЗВАЧ: На 14 януари 1873 г., пет дни след последния разпит на Левски, председателят на съда Али Саиб паша телеграфически уведомява Великия везир, че „водителят и организаторът на бунта Васил Дякон Левски, който е подстрекавал поданиците на султана към въоръжено въстание срещу държавата” е осъден на смърт.
На 6 февруари (нов стил 18 февруари) 1873 г. Васил Левски увисва на бесилката. И само геният на Ботев можа да отрази неизразимото страдание на народа в този момент :
… Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.
Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в "Сторник"?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
