Портрет на Васил Левски. Този оригинал е запазен от Георги Данчов - Зографина и подарен на НБКМ от синовете му Никола и Иван Г. Данчови през 1953 г. Той е бил размножен и разпространен от турската полиция във връзка с издирването на Левски след Арабаконашкия обир (1872). Източник: НБКМ-БИА C 65

Според новооткрити османски документи Васил Левски е роден през 1840 г.

Автор: ИсторииПоследни

През настоящата 2021 г. историкът от Софийския университет проф. Пламен Митев и Григор Бойков, доктор по османска история от Историческия факултет на Университета Билкент в гр. Анкара, Турция, публикуват  в сп. „История“, кн. 1, статията „Документални свидетелства за годината на раждане на Васил Левски“. Въз основа на регистър за мъжкото население на Карлово, съхраняван в Османския архив на Истанбул, двамата обосновават тезата, че Васил Иванов Кунчев най-вероятно е роден не през 1837, а през 1840 г.

Нюфуз регистрите, какъвто е и използваният от тях  документ, са съставяни през 30-40-те години на ХIХ век от османската администрация с цел събиране и предоставяне на централното управление на Османската империя на „надеждни и актуални данни за мъжкото население“, чрез които се уточняват „броя на годните за военна повинност мюсюлмани и размера на данъците, събирани от немюсюлманите“ (цитатите в статията са по сп. „История“, кн. 1, 2021, Документални свидетелства за годината на раждане на Васил Левски“, автори Пламен Митев, Григор Бойков). Тези регистри са „форма на протопреброявания [т. е. първични преброявания], която включва цялото мъжко население на империята“. Тяхното създаване е част от поредицата реформи за „оптимизация на административния капацитет“ на държавата след ликвидирането на еничарския корпус от султан Махмуд II (1808 – 1839 г.) и създаването на нова структура на армията за справяне с поредната следвоенна криза. Записите за един град или село в такива документи представляват пълен поименен списък на наличното мъжко население – главата на домакинството, неговите синове, братя, внуци и всички други членове. Всички те са описвани индивидуално със съответните им отличителни белези като възраст, ръст, цвят на очите и косата, лицево окосмяване, в повечето случаи се посочва и упражняваната професия.

В своята работа по установяването на факти за семейството на Левски и за неговата рождена дата авторите използват „възможно най-широк спектър от различни по вид регистри на данъци  и население“, които са съставяни от османската власт след 30-те години на ХIХ век. Установено е, че османските служители проявяват „по-голямо усърдие при регистрацията на децата, момчетата и младежите“, които са бъдещите военни попълнения в турската армия. Най-ранният регистър, в който се открива информация за семейството на Васил Левски, е датиран от 1833 г. и се съхранява също в Османския архив в Истанбул. В джизие регистъра са описани поименно християните в нахиите (най-малката административно-териториална единица, първоначално равностойна по обхват на казата, а впоследствие нейно подразделение) Гьопса и Конуш, част от казата Филибе (дн. Пловдив). Жителите християни на гр. Карлово – център на Гьопсенската нахия, като  платци на данъка джизие (поголовен данък, събиран от немюсюлманското население), са описани с четирите махали – Михал, Сърб, Табак и Пейо, които населяват. При описанието на Табашката махала, разположена в източната част на града, са включени характеристики на следните данъкоплатци: „кабзъмал [в случая – прекупвач или доставчик на плодове и зеленчуци] Въло, син на Кунчо, възраст – 30, средна категория; синът му Иван, възраст – 6; брат му Иван, син на Кунчо, възраст – 20, средна категория“. Всъщност това е домакинство, начело на което е Въло (чичото) и към него се числи брат му Иван (бащата) на Левски, който все още е неженен и няма данни за негов син. Този документ, според авторите, е „първото ясно доказателство за време“, в което Васил Левски все още не е роден.

Вторият извор (нюфуз регистър) включва данни за времето от 17 март 1839 г. до 4 март 1840 г. Ако Васил Иванов Кунчев е роден през 1837 г., то към датата на съставяне на документа, той „би трябвало да е момче на две години и да попадне сред описаните от османския регистратор лица“. Вписаните данни установяват липса на „лице, наречено Васил, син на Иван Кунчев“ и тази констатация отхвърля възприетата  досега рождена дата като невярна. Но се откриват интересни физически характеристики на бащата: „висок на ръст, с руси мустаци, възраст – 35“.  Никаква информация за Левски не се съдържа и в трети регистър, датиран 5 март 1840 – 22 февруари 1841 г. Това все повече потвърждава тезата, че „официализираната“ досега дата следва да бъде ревизирана. Пл. Митев и Гр. Бойков коментират, че ако Васил не фигурира в регистрацията от 1840 г., то е поради два факта – или все още не е роден (данните по регистрацията са събирани през пролетта или ранното лято на 1840 г.), или е бебе на много невръстна възраст, за да не бъде описан.

Най-ранният османски писмен извор, в който поименно е споменат малкият Васил, е регистър от 22 януари 1844 до 9 януари 1845 г. Домакинството на Въло, син на Кунчо и брат на Иван, продължава да живее в карловската махала Табак, но вече има значително разрастване – с още двама Вълови сина (Кунчо на възраст 5 г. и [Х]ристо на 2 месеца). А на брат му – гайтанджията Иван, който е отбелязан с възраст 40-годишен, е вписан синът му Васил на 4 години и другият му син [Х]ристо на 2 месеца.Т. е. в периода 1840-1844 г. братята Въло и Иван стават бащи на по двама сина.

За раждането на Васил Левски към 1840 г. насочват и мемоарните бележки на Панайот Хитов, Васил Стоянов, Христо Иванов – Големия. А арестуваният заедно с Апостола в Къкринското ханче Никола Цвятков свидетелства пред летописеца на Ловеч и Ловешкия революционен комитет д-р Параскев Стоянов, че при първия им разпит в Търново Левски твърди, че „бил 32-годишен“. Това твърдение  отново насочва към рождена година 1840-та. 

Чрез записите в този регистър се установяват данни и за Васильовите братя – Христо, записан към 1844 г. като бебе на два месеца и най-малкият Петър, който още не е роден. Важно уточнение се прави и относно месторождението на Васил Левски. Той се ражда в карловската махала Табак, където се намира къщата  на Въло Кунчев. Но към средата на 40-те години на ХIХ век този дом отеснява и се налага семейството  на Иван Кунчев да се премести в сочената днес за „родна“ къща на Левски, където се намира днес и неговият музей. Този факт се потвърждава в регистър от 1845 г., според който домакинството на Въло Кънчоглу вече се състои от трима данъкоплатци или брат му заедно с децата си се отделя самостоятелно.

Още едно важно разкритие е направено при работата с османските документи. В регистър от 13 януари 1850 до 13 декември 1850 г. са вписани промени, настъпили сред населението от Пловдивския регион през описаната 1850 г. За Табашката махала в Карлово е записан значим за семейството на Васил Левски факт, смъртта на баща му: „Иван, син на Кунчо, възраст – 46, средна категория. Починал на 15 Рамазан 1266 [25 юли 1850 г.]“.

Двамата автори – проф. Пламев Митев и д-р Григор Бойков – правят няколко важни извода въз основа на текста на документите: Васил Левски е роден не през 1837 г., а през 1840 г.; бащата на Апостола – Иван Кунчев, умира на 25 юли 1850 г.; родната къща на Дякона се е намирала в Табашката махала на Карлово, а семейството на Иван и Гина Кунчеви се установява в дома, където понастоящем се помещава Националният музей „Васил Левски“, едва години след раждането на Апостола.

Тази нова фактология  „тепърва трябва да се променя“ и да се „утвърждава“ в националния календар. Така към утвърдения от Стоян Заимов точен рожден ден 6/ 18 юли (стар/ нов стил) трябва да се прибави ревизираната рождена година 1840-та  и да  обобщим, че Васил Левски – Апостола на българската свобода е роден на 6/ 18 юли 1840 г. Предстои ни да отбележим 181-годишнина от неговото рождение.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

„Нему друг равен нямаше“ – как Левски създава мрежа от тайни комитети
Как историците откриват коя е рождената дата на Васил Левски?
Родът на Васил Левски
„Аз, Васил Лъвский в Карлово роден“ – историята на автобиографията на Левски

Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:

Сторник

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?

Фейсбук
Ако искате да споделите забравена стара дума, народен обичай, занаят, предмет от бита, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Стародумци

От жлъчката до севдата и любовната болест

Автор: ПоследниСтародумци

Гръцкият учен Хипократ развива учението, че „телесните течности“ определят здравословното състояние. Тези течности според древното учение са кръв, флегма, жълта жлъчка и черна жлъчка. Черната жлъчка на гръцки се казва µέλαινα χολή и причинява меланхолия. Когато флуидът, който се нарича меланхолия, завладява останалите телесни течности, тогава човек се поддава  на страшни и тъжни неща.

Арабските учени възприемат учението на Хипократ, но въвеждат собствена терминология. Черен на арабски е sawad, а черната жлъчка съответно е sawda. В османски думата е заета във формата sevda. Освен черната жлъчка, с тази дума се описва състоянието на дълбоко страдание и копнеж, свързано с несподелена любов, на любовна болест.

Мотивът за влюбването като за  болест е широко застъпен в народната поезия на балканските народи (То не е болест от Бога, току е болест от мерак). Влюбеният моли за милост, която на турски се казва аман, и припевът аман-аман е широко разпространен в песните. Влюбването се сравнява с пожар (изгорях за тебе) и любимата се нарича изгора. В крайна сметка думата севда става синоним  именно на „изгора“:

На сърце ми лежи
една люта змия.
Не ми било змия
току кара севда.

У нас Севдалина често е името на възлюбената (Севдалино моме, севдо моя), а в Босна песните за несподелена любов носят името севдалинки.  Най-популярните севдалинки имат красноречиви названия: Девойка соколу зулум учинила; Разболе се Султан Сулейман; Дошла вода от брега до брега.

Любовното страдание се описва със сравнения, достигащи космически размери:

Небето да бе книга,
морето – мастило,
не стигат да напиша
любовното писмо.

Този стих е от стара градска песен, но метафората има древни корени. Намираме почти буквало съвпадение в една стара сефарадска песен от Солун:

El Cielo kero por papel, La mar kero por tinta, Los arboles por pendola, Par escrivir mis lagrimas /Небето искам за хартия, морето искам за мастило, дървета за перо, за да опиша сълзите си/

Не е съвсем ясно дали този мотив е възникнал на Балканите или испанските евреи са го донесли още от старата си родина. Във всеки случай арабският термин sawda продължава да живее и в Пиренейския полуостров. Португалската производна дума saudade означава носталгичен копнеж или меланхоличен блян по нещо, за което човек милее. Смята се, че думата е придобила актуалност по време на великите географски открития, когато жените тъгуват по мъжете си, които заминават на пътешествия в незнайни морета и често загиват в корабокрушения или просто никога не се връщат. Сега saudade е централен мотив в португалското фадо – вид „кахърна“ музика, възникнала през XIX век.

Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:

Сторник

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?

Фейсбук
Ако искате да споделите забравена стара дума, народен обичай, занаят, предмет от бита, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Цонева, Даниела, Цонев, Момчил. Кварталите на Габрово. Част 1. София, Фондация за българска литература, 2020, първо издание. 352 с. ISBN 978-954-677-111-7

Новата книга „Кварталите на Габрово. Част 1“ представя най-пълната история на града до края на 2020 г.

Автор: Музейник

Новата книга „Кварталите на Габрово. Част 1“ на Момчил Цонев и Даниела Цонева представя най-пълната история на град Габрово, като обхваща събития от ранния османски период до края на 2020 г. Книгата е пета подред в историческата колекция „Габрово – живият град“, стартирала през 2008 г. Издател отново е Фондация за българска литература – София в партньорство със сдружение Обществен комитет “Васил Левски” – Габрово. В 352 страници авторите представят 28 очерка за габровските квартали от Б (Баждар) до М (Монев дол).

Книгата е енциклопедична по своя характер и обхваща разнородна тематика, в най-широки времеви граници – османски период, Възраждане, Трето българско царство, социализъм и съвремие до края на 2020 г. Читателите ще научат как са възникнали кварталите и какво означават техните имена, кога околните села и колиби са били обявени за квартали на Габрово, кои са най-известните личности и фамилии, родени там, както и историята на фабриките, училищата, църквите и други обществени, културни, образователни, спортни институции, създадени в тях. Оформени са и специални рубрики – „Знаете ли, че…“ с любопитни факти, „Из старите легенди“, „Из старата книжнина“ и „Д-р Вапцов разказва“ с избрано от предишни издания в поредицата „Габрово – живият град“.

„Кварталите на Габрово. Част 1“ е първата книга от поредицата „Габрово – живият град“ с наличен QR код на задната корица, чрез сканирането на който от мобилно устройство читателите ще могат да посетят специална страница в „Онлайн музей на Габрово“ https://gabrovomuseum.bg/kvartalite-na-gabrovo/. В нея ще се публикуват уточнения и допълнения към публикуваното в книгата или ново дигитално съдържание, свързано с габровските квартали. Към всеки раздел за квартал в книгата има отделен QR код, чрез сканирането на който читателите ще могат да посетят статия в Онлайн енциклопедия на Габрово gabrovowiki.com, посветена на съответния квартал.

Кои са авторите?

Даниела Цонева е дългогодишен историк и общественик в Габрово. Завършила е история във Великотърновския университет и над 30 години е работила в Исторически музей – Габрово. Съавтор е на историческата поредица „Габрово – живият град“. Автор е на повече от 70 изложби с историческа тематика, на над 200 популярни и над 60 научни статии. Момчил Цонев е културен мениджър, журналист и писател. Завършил е журналистика и културология в Софийския университет. Създател е на общностната медия за доброто „Добрите българи“ dobrite.bg, на историческия сайт „Сторник“ stornik.org, на събитийния формат „Нощ на историите“, на Онлайн музей на Габрово gabrovomuseum.bg и на Онлайн енциклопедия gabrovowiki.com. През 2019 г. е обявен за една от 10-те най-изявени млади личности на България от Международната младежка камара, а през 2020 г. е номиниран за “Будител на годината” в кампанията на БНР.

В поредицата “Габрово – живият град” с автори Момчил Цонев и Даниела Цонева досега са издадени: „Имало едно време в Габрово“ (2008), „Габрово и габровци в старата книжнина. Т. 1. Пътеписи (1662 – 1878 г.)“ (2010), „Снежно Габрово за деца“ (2011), „Габрово след Освобождението. Спомени от Константин Вапцов“ (2012).

Къде се продава книгата „Кварталите на Габрово. Част 1“

ГАБРОВО

В тези книжарници може да откриете и други две книги от поредицата „Габрово – живият град“ – „Габрово и габровци в старата книжнина. Т. 1. Пътеписи (1662 – 1878 г.)“ и „Габрово след Освобождението. Спомени от Константин Вапцов“.

СОФИЯ

  • „Български книжици“ (София, ул. „Аксаков“ 10 – градинката „Кристал“)
  • „Сиела Витоша“ (София, бул. „Витоша“ № 60)
  • „Сиела Ректората“ (бул. „Цар Освободител“ № 22, подлеза на Ректората)
  • „Сиела Граф Игнатиев“ (София, ул. „Граф Игнатиев“ № 44)

ВАРНА 

  • „Сиела Фестивален и конгресен център“ (Варна, бул. „Сливница“ № 2)

ОНЛАЙН

  • „Български книжици“ (ТУК)
  • „Сиела“ (ТУК)
  • „Хеликон“ (ТУК)
Стара София, картина на Йозеф Зебастиан Обербауер

Младата столица София – ориенталска или модерна?

Автор: Краевед

НПТМ е единственият музей в България с акцент върху развитието на техниката, науката и технологиите. Открийте музея онлайн: Посетете уебсайта. Харесайте Фейсбук страницата. Музеят се намира на ул.“Опълченска“ 66 в София.

Ако и вашата институция – музей, архив, библиотека, галерия и т.н., желае да си партнира със „Сторник“, пишете ни на info@stornik.org.

На 3 април 1879 г. София е обявена за столица на България. Макар и избрана за главен град, тя никак не се отличава с модерен вид. София има ориенталски облик, вехти тясно слепени къщички, криви и задънени улички, с „бездънна кал и дълбоки гьолове“ (К. Иречек), с хаотично пръснати джамии и църкви. Във в. „Целокупна България“ (януари 1880 г.) се отбелязва: „Вместо да е център, от който да се разсейват идеи за цивилизация и напредък, София ще бъде дълго време, ако не и навсякога, много и по-назад от Русчук и Варна – места, колкото и те стоят по-долу от Париж и Виена“. Критични думи, но как стоят нещата всъщност?

Още през 1884 г. телефонен звън оглася столицата, а малко по-късно софиянци ще се запознаят с фонографа и първите грамофонни апарати. По софийските улици около 1886-1888 г. препускал с „железния си кон“ г-н Митович – един от първите велосипедисти, който „забит като скакалец с карфица“, се въртял около високата седалка, следван от зяпачи. Вероятно около 1896 г. се появява и „новото чудо“ – автомобилът на Август Шедеви и така се поставя началото на автомобилното нашествие.

В действителност София е една от първите електрифицирани столици в Европа (1900 г.) Много от европейските градове от това време се осветяват все още със светилен газ, а по улиците им господства конният трамвай. Съвсем скоро след пускането на ВЕЦ „Панчарево“ електроенергията ще навлезе и в градския транспорт на София. През есента на 1904 г. в столицата влиза още нещо непознато – киното, а след това и още толкова много, и различни новости… Историята е дълга и няма как да я опишем в един пост, но ние обичаме София – тя може и да не е „Париж и Виена“- но си е нашата София.

Бележка на редакцията: Изображението е картина от Йозеф Обербауер на стара София. Йозеф Обербауер е първият художник, който посвещава значителна част от творческата си дейност на София. Неговите прецизно изпълнени акварели и рисунки са безценни свидетелства за облика на столицата и други градове от страната ни от края на ХІХ и началото на ХХ век. 

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

3 април 1879 г. – София е избрана за столица по предложение на Марин Дринов
Как столичани приели първия трамвай на София

Литературна поредица "Добрите българи" се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“.

Кои са “Добрите българи от старо време”?

Автор: За Сторник

Създателят на националния исторически сайт „Сторник“ Момчил Цонев представя и ново свое начинание в друг от сайтовете си „Добрите българи“ dobrite.bg – едноименна литературна поредица от 30 истории. Целта й е да разкаже за съвременни или исторически личности и организации – дарители, благодетели, доброволци, инициатори на благотворителни начинания. Литературната поредица „Добрите българи“ се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“.

Сайтът dobrite.bg вече има разработени рубрики в тази насока – „Добросторник“ за съвременни будители, благодетели и герои на доброто, както и „Добрите българи от старо време“ за исторически личности с принос в дарителството и благотворителността. Дейността на сайта „Добрите българи“ е широко известна и заради нея Момчил Цонев получи отличието като една от 10-те „Най-изявени млади личности на България“ за 2019 г. в класацията на Международната младежка камара, както и номинацията за „Будител на годината“ за 2020 г. в кампанията на Българското национално радио.

Момчил Цонев създава инициативата „Добрите българи“ през 2013 г. като Фейсбук страница с идеята да популяризира примера на онези българи, които с добри дела са направили нещо повече за своята общност, квартал, град.

Като исторически сайт „Сторник“ ще популяризира именно статиите от литературната поредица „Добрите българи“, посветени на миналото.

Велин Григоров Димитров (най-вляво) в типична шопска носия, с младежи от с. Слатина. Снимка: семеен архив Виолета Златанова (Григорова), публикувана в www.svetlina1921.eu

За родовете Балджийте (Чучуците), Ташочките и Стойковите от Слатина

Автор: ПоследниРодослов

Народно читалище „Светлина 1921“ в софийския квартал Слатина публикува в уебсайта си истории от стари слатински родове. Идеята е на читалищната библиотекарка Петруна Маринова. В рудриката „Родослов“ на „Сторник“ ви представяме разказ на Виолета Златанова (Григорова) за рода Балджийте, споделен в читалищния сайт.

Обикновено, когато някой разказва за своя род, винаги започва от дедите си.  А аз реших да започна своя разказ от своята прабаба Латинка Димитрова Маринова (Дюлгерова), известна като баба Лата Ташочка и да изкажа благодарност към нея и нейната памет, за грижите и обичта, с които ме обсипваше. Тя беше човекът, който успя да вдъхне у мен любов към моя род, към моите корени с интересните си  разкази за предците ми.

Спомням си, като малка, тя често ме вземаше със себе си, когато трябваше да отиде някъде из Слатина.  Хората, които срещахме, я познаваха и поздравяваха. Беше мъдра и строга жена, ползваше се с голямо уважение в квартала. У дома при нея често идваха много хора, някои за съвет, други да я видят и да си поприказват. Винаги се опитваше да  ми обясни кой ни е от рода. Сега осъзнавам, че почти всички хора в някогашна Слатина са били свързани с някакви роднински връзки, сватове, кумове, кумци и затова всички са се познавали.

Баба Латинка с правнуците си – Виолета и Валентин Григорови. Снимка: семеен архив Виолета Златанова (Григорова), публикувана в www.svetlina1921.eu

Моята прабаба Латинка е родена през 1888 г. и умира през 1972 г. Тя е дъщеря на Димитър Дюлгеров от рода Ташочки и на Еленица от рода Стойкови. Два заможни и уважавани рода. Ташоците са живели на югоизточния бряг на Слатинската река, а  Стойковите от западната страна на реката в близост до наскоро откритите нови археологически разкопки на древно селище. Дядо Димитър Дюлгеров е бил известен като Майстор Митар. Той е направил иконостаса на старата слатинска църква „Св. Мина“ , в която се е крил Васил Левски. Църквата е построена през 1872 г., от външната й страна има вграден надпис, на който са изредени имената на майсторите строители. Там е написано и името на майстор Митар. Баба Еленица е била много умна и начетена за своето време жена. Говорела е свободно турски език. Разказвала е на децата си как турците насила са ги накарали да присъстват на обесването на Васил Левски. Тогава тя е била бременна със сина си Стоилко. Семейството е имало един син Стоилко и три дъщери Гина,  Латинка (Лата)  и Христина (Риза).

На Старата Слатинска чешма моята прабаба Латинка е избрана за невеста от прадядо ми Григор. Старата  (Байковата)  чешма се намира под сегашната улица „Гео Милев“. Водата й е била много студена и пивка. Въпреки че е имало много кладенци в селото, хората са предпочитали да пият от нейната вода. На тази чешма момците са ухажвали момите, напивали са им менците и стомните, а момите са им давали китки и са си давали думи да се вземат. Според легенда нощем  на чешмата идвали самодиви.

Прадядо ми е Григор Димитров Маринов, наричан Глиго Чучука. Той е най-големият син на Димитър (Мито)  Маринов Балджийски. Дядо Мито е най-малкото от деветте деца на Марин (Маринко) Иванов Балджийски. Семейството е имало пет сина и четири дъщери. Имал е огромен двор, който разделя между трима от синовете си. На двама от тях дава имоти около реката в северната част на Слатина. По-късно при създаване на градоустройствения план на София и изграждането на улиците в Слатина, настъпват значителни изменения в парцелите. Дядо Мито остава в бащината къща, а в съседния двор си построява дом неговия брат Ангел, когото всички наричали Геле. Той поставя началото на фамилия Гелеви. Синът му Манол е първи братовчед на моя прадядо Григор. Синовете на дядо Манол и баба Гюра Стоил, Георги и Велин са втори братовчеди на моя дядо Велин. Техните деца Иван, Венета, Цветанка, Велин и Боби са трети братовчеди на моя баща Славчо.

Прапрадядо ми Димитър (Мито) Маринов Балджийски  е роден през 1852 г. Той е последният, който носи тази фамилия. По незнайно каква причина неговите деца имат фамилия Маринови. За всяко следващо поколение, за фамилия на внуците са записвани имената на техните дядовци. Така за съжаление не достига до нас фамилията Балджийски и  изчезва завинаги. Дядо Мито е бил дребничък и много пъргав човек, умира на 103 години. До края на живота си се е грижил за своя бостан, цяло лято той живеел на бостана, и от неговите дини и пъпеши нямало по-вкусни на пазара. Наричали са го Мито Чучука, а от там и неговия род Чучуците.

Така и не успяхме да научим какво означава думата „Чучук“. Най вероятно, това е някаква турска дума произнесена неправилно, за която имаме две предположения:

        1.Kючук –  на турски език  „малък“

        2.Чоджум  –  на турски език „дете“

Дядо Мито се жени за баба Люба от Подуяне. Имат трима сина Григор, Иван и  Божил и две дъщери Кръстана и Гълъбина. Григор е най-големият син, той е моят прадядо.

Моите прадядо Григор и прабаба Латинка се женят през 1909 г. Като зестра прабаба ми донася ниви на Летището, Стубела, Дружба, Хр. Ботев, ПЖИ, Мусагеница, Русоляко. Дядо ми Григор е имал ниви в Дружба, Крушите, Търницата, Крайното, Делийските, Стубела, Къра и на Летището. Семейството е било заможно. Имали са много добитък, за който са се грижели ратаи. Доставяли са мляко с кабриолет в София по домовете, имали са много редовни клиенти. Произвеждали са качествено масло и сирене. По време на жътва са наемали жътвари от с. Бистрица, с. Железница и самоковските села. През 1911 г. си построяват собствен дом, голяма едноетажна къща с дебели и високи стени. Половината къща се ползвала за живеене, а в другата е имало кръчма и магазин. Тази къща е родният дом на дядо ми, на татко, на брат ми и на мен. През 80-те години отчуждиха двора ни и събориха дома ни. Днес там се намира паркинг на ул. „Циклама“.

Прадядо ми Григор е бил умен и уважаван човек и съселяните му го избират за кмет на с. Слатина. По време на неговия мандат започва изграждането на Слатинската църква „Св.Троица“ – Манастира до зала „Фестивална“. Всички жители на Слатина са участвали много активно с пари и труд за изграждането на храма. Голяма част от средствата са дарени от баба Линка, много известна ясновидка и гадателка. За строежа на Манастира кметът Глиго Чучука организира извозването с волски каруци на строителни материали, пясък и камъни. Храмът е завършен и осветен през 1943 г.

В семейството на Григор и Латинка се раждат три деца,  две дъщери Русенка и Гергина и един син Велин – моят дядо. Името Велин е едно от най често срещаните имена по онова време в Слатина.

Дядо ми Велин Григоров Димитров е роден на 07.08.1914 г. Красив и много елегантен мъж. Среден на ръст, със зелени очи и черна чуплива коса.  Винаги е бил облечен с костюм и вратовръзка. Носил е бомбе и бастун. Момичетата от Слатина много са го харесвали, но нито една от тях не успява да плени сърцето му. През 1937 г. с приятели случайно попада на събор в далечното за тогава с. Челопечене, сега квартал на София. Там вижда баба ми Неделя (Делка) – висока, стройна, зеленоока и тъмноруса. Поискал да ги запознаят. И двамата се влюбили от пръв поглед. Уговорили се да се срещнат след няколко дни на Женския пазар в София. Баба ми пристигнала на пазара, придружена от мъжа на по-голямата си сестра. Двамата се видели и поговорили и тогава баба ми му пристанала. Дядо взел такси, което ги закарало до Слатина. Скоро след това вдигнали сватба и се венчали.

Велин Григоров Димитров (най-вляво) в типична шопска носия, с младежи от с. Слатина. Снимка: семеен архив Виолета Златанова (Григорова), публикувана в www.svetlina1921.eu

Свързвала ги е голяма и силна любов. Дълги години след смъртта на дядо, баба винаги говореше за него с голяма обич. За да издържа семейството си, дядо ми започва работа в една печатница в София като книговезец. По онова време много млади мъже от Слатина са тръгвали всяка сутрин много рано, за да стигнат пеша до старото колело на трамвая на ул. „Иван Асен“ и от там да продължат за работа в града.

В семейството на баба Делка и дядо Веле се раждат две породени дечица. През ноември 1938 г. леля ми Иванка и на 08.11.1939 г. моят татко Славчо. Баба ми и дядо ми не са можели да избират имената  на своите деца. По онова време само кръстниците са избирали имената на новородените деца.

Славчо Велинов Григоров със своите родители Велин и Неделя на път за града (София). Снимка: семеен архив Виолета Златанова (Григорова), публикувана в www.svetlina1921.eu

Избухва Втората световна война, за семейството настъпват трудни времена. По време на бомбардировките над София (1939-1943) баба ми неколкократно е евакуирана с малките си деца в старопланинските села Елешница и Желява. Дядо ми е мобилизиран. Семейството е споходено от голямо нещастие и претърпява тежка загуба. Малката им дъщеричка се разболява от скарлатина и умира на 6-годишна възраст. Баба ми и дядо ми са съкрушени.

Годините след 09.09.1944г. са много трудни за семейството и родът. Прадядо ми и прабаба ми са принудени да затворят кръчмата и магазина. Въпреки съпротивата следва насилствената колективизация. Раздялата със земята, с добитъка (крави, коне, овце) се отразява много тежко. Един по един започват да умират мъжете в семейството. През 1955 г. умира дядо Мито, през 1956 г. умира дядо Григор, през 1957 г. неговият брат Иван и през 1959 г. моят дядо Велин само на 45 години. Тогава моят татко е войник в далечната Нова Загора.  Много скръб, много болка, но жените в семейството – прабаба ми Латинка и баба ми Делка доказват колко са силни и че могат да се справят със всичко.

През 1960 г.  моят татко се запознава с майка ми Боби. Двамата сключват брак на Коледа същата година. Аз съм родена през декември 1961 г. Брат ми  Валентин е роден през март 1965 г. Имахме щастливо и безгрижно детство. Израснахме в къща с голям двор. Играехме на воля по улиците на Слатина с връстниците си, зимата се пързаляхме с шейни. Домовете не се заключваха. Хората се познаваха и си имаха доверие. Помагаха си при нужда. Цареше една  особена атмосфера, която не може да се опише с думи. Много мили спомени имам и от нашето училище – 74 ОУ.  За 24 май обирахме градините на бабите си и правехме венци от купища цветя. Имаше голямо тържество в двора на училището. От библиотеката на читалище „Светлина“ награждаваха учениците, прочели най-много книги. След това се отправяхме на манифестация в квартала, за която ни подготвяше любимата на много поколения учителка по физическо възпитание др. Панайотова. На  всяка манифестация най-отпред маршируваха отличниците, закичени с ленти. Жителите на квартала ни аплодираха. В навечерието на 2 юни се организираше тържествена заря проверка заедно с батковците курсанти от ПЖИ, които имаха с нас шефство. Качени на кулата на читалището, войниците изстрелваха прекрасни фойерверки. През 1973/74 г. в квартала започнаха да настъпват неприятни промени. Най-напред направиха 74 училище начално, нас ни преместиха в 109 ОУ „Хр. Смирненски“ в Робов дол. През 1975/76 г. започнаха да отчуждават и събарят къщите и да строят ужасните панелни блокове. Това беше голям удар за всички, почти нямаше порта без некролог. През 1979 г. почина и моят баща Славчо Велинов Григоров само 39 години. Брат ми беше само на 14, а аз на 17 и половина години. Трябваше да порасна много бързо и да покажа колко съм силна. Никога не можах да почувствам панелката, с която  ни обезщетиха  като дом. Баба ми Делка също не можа да свикне да живее в нея, почина през 1982 г. Майка и брат ми за сега са все още там. Аз много отдавна не живея в жк. Хр. Смирненски, който за мен винаги ще си остане СЛАТИНА.

Бележка на редакцията: Текстът е публикуван със съкращения. Пълния текст може да прочетете в сайта на читалище „Светлина 1921“ ТУК.

Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:

Сторник

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?

Фейсбук
Ако искате да споделите забравена стара дума, народен обичай, занаят, предмет от бита, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Мартеница. Снимката е илюстративна. Pixabay

Опасната Баба Марта

Автор: Стародумци

България е разположена изцяло върху земите на някогашната Римска империя и преплитането на римски и славянски обичаи е характерно за българската народна култура. Март, първият месец на стария римски календар, е бил посветен на бог Марс и самият бог се свързвал с началото на селскостопанската година, с цикъла на умиране и възкръсване на природата.

Славяните също са имали божество, свързано с цикъла на живота и смъртта и със сезонните ритуали. У нас е останало само името ѝ, Марена, и то в клетви: „На Марена да идеш, та да се не върнеш! Да маренясаш дано!“ А словашкото име на Марена, Мармурена, директно ни препраща към най-архаичния облик на Марс – Мармур. В средата на март са празнували празника мармуралии – изгонване на стария Марс, олицетворяван от старец, облечен в животински кожи.

У нас повечето обичаи, свързани с Марс, са пренесени през Тодоровата неделя след Сирница, като най-наситени са кукерските игри през Песи понеделник. А пък Марс-Март става баба Марта.

Защо баба? В редица случаи думата баба се използва като евфемизъм вместо табуирано име. Най-много такива названия са останали в растителния културен код: бабин прешлен вм. вероника, бабино ухо вм. юдино ухо, бабино грозде, бабини зъби, бабин квас и много други. Образът на мартенската бабичка, с която са свързани редица поверия, е разпространен в широки предели от Северен Кавказ до Португалия. Но само у нас месец март е наречен баба Марта.

Древните божества не само са помагали, те са могли да бъдат и отмъстителни. Образът на разярената старица, която наказва за неуважение, се пази в легендите. Според преданието една бабичка изкарала козите си на паша преди да му дойде времето. Тя се присмяла на отминаващия Сечко с думите „Тръш, яре, в планина! Пръдни Сечку на брадина!“ . Баба Марта се ядосала и взела назаем три дни от брат си Сечко. Времето застудяло, навалял сняг, а бабичката заедно с козите си замръзнала и се вкаменила.

Първите дни на март се наричат заемници, защото са заети от февруари. В Западните покрайнини покрай тази легенда се е изпълнявал обредът за лъжливата паша. В началото на март по стар стил (14 март) няколко баби минават от единия до другия край на селото, като карат магаре, натоварено с покъщнина (менци, ведра, черги). Това трябва да увери зрителите и най-вече децата, че наистина изкарват животните на паша в планината. Но всички знаят, че това е шега, и се забавляват. Ако в този ден вали дъжд или сняг, викат, че бабичките са се напикали и се смеят.

Когато баба Марта се смее, грее слънце, но като се ядоса, вали дъжд или сняг. За да се омилостиви своенравната старица, изнасят нещо червено – дрехи, покъщнина – и го простират навън, „за да се засмее баба Марта и да пече слънце“. А за да не ги „хване Марта“, хората носят мартеници. По-рано мартениците са били популярни и в Гърция (мартоатоно), и в Албания (вероре). В Румъния и до сега има марцишори, но ги носят само жени и деца.

Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:

Сторник

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?

Фейсбук
Ако искате да споделите забравена стара дума, народен обичай, занаят, предмет от бита, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Снимката е илюстративна. Pixabay

Нова радиопиеса търси истински истории от възрастни хора

Автор: МузейникПоследни

Историческият сайт „Сторник“ е партньор в нов проект, чиято цел е създаването на радиопиеса на документална основа. Проектът беше разработен през 2020 г. и кандидатства за финансиране през септември 2020 г. по програма „Социално ангажирани изкуства“ на Национален фонд Култура, като получи одобрение на 12 октомври 2020 г. Основният екип на проекта включва Мануела Саркисян (автор на концепцията, актриса), Момчил Цонев (координатор на проекта, интервюиращ), Радослав Чичев (автор на драматургичния текст на радиопиесата). Освен „Сторник“ партньори на проекта са вестник “Трета възраст” и двете инициативи “Приеми ме на село” на Община Габрово и “Резиденция Баба”, които свързват младежи от градове и възрастни хора в села от различни краища у нас.

„Сторник“ подкрепи идеята заради желанието на екипа да създаде художествено произведение на основата на дълбочинни интервюта с възрастни хора от страната. Интервютата ще се водят от създателя на „Сторник“ Момчил Цонев, журналист, писател и автор на поредица от исторически книги „Габрово – живият град“. Генерираният документален материал ще се използва за драматургия на радиопиесата и ще се публикува в Stornik.org, каквато е и идеята на сайта ни още от създаването му на 27 март 2018 г. – да напишем най-голямата колективна история на България чрез множество автори и да създадем първия дигитален архив на лични, семейни, родови и селищни истории.

Споделяме посланието на екипа на проекта и покана към всеки, който желае да сподели своята история:

Ние сме Мануела Саркисян (актриса), Радослав Чичев (радиожурналист) и Момчил Цонев (журналист и автор на исторически книги) – основната част от екипа на бъдеща радиопиеса, вдъхновена от житейските истории на възрастни хора от страната. 

И тримата сме имали или имаме скъпа и ценна връзка с наши баби и дядовци, и си даваме сметка, че възрастните хора често имат нужда просто да бъдат изслушани, да споделят от опита си на тези след тях, да продължат живота чрез думите и спомените си. За написването на радиопиесата търсим именно Вашите истории – за преломните моменти в живота, какво Ви е давало сила да ги преодолеете и какъв е бил смисълът от трудностите. Каним Ви да ни разкажете за Вашите чувства и преживявания, с Вашето слово, през Вашия поглед.

Изключително ще се радваме да разширим познанствата си и извън създадените вече партньорства. В работата по радиопиесата ще се включат и музиканти, които ще създадат подходяща звуково-музикална среда и предложенията за песни от Ваша страна ще бъдат добре дошли. Актьори ще озвучат текстовете, но Вашите гласове също може да станат част от радиопиесата. Премиерата на резултата от общото ни дело се очаква наесен по Българското национално радио, програма “Христо Ботев”.

Всеки ден между 10:00 и 17:00 ч. до 20 март може да се обаждате на тел. 0879 47 57 86 (Мануела Саркисян) и да разберете как да се включите с Ваша собствена история. В случай, че предпочитате писмената кореспонденция, може да ни разкажете историята си в писмо до адрес гр. София 1000, ул. „Ген. Гурко“ 70, ет. 3, ап. 9, до Мануела Саркисян (За Радиопиесата), или на e-mail: info@stornik.org (За Радиопиесата).

Благодарим за вниманието! Останете със здраве! 

Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:

Сторник

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Мартеница. Изображение: Регионален етнографски музей Пловдив

Етнографски музей Пловдив разказва за Баба Марта и мартениците

Автор: Староверци

Регионален етнографски музей Пловдив представя бита, културата и традициите на две етнографски групи, населявали Тракия, Родопите и Средногорието – Рупци и Тракийци. Богатата експозиция запознава посетителите с живота на хората в региона през епохата на Възраждането. Открийте Регионален етнографски музей Пловдив онлайн: Посетете уебсайта. Харесайте Фейсбук страницата.

„Сторник“ отправя покана към музеи, архиви, библиотеки, галерии, университети и други научно-образователни институции за сътрудничество в популяризирането на селищна история, етнография, генеалогия, езикознание и др. При желание, може да пишете на електронна поща info@stornik.org.

1 март, наречен още Първа Марта или Стара Марта, е начало на пролетно-летния период. Природата се съживява, птиците подхващат своите песни, зеленина обкичва всичко наоколо. Идва чаканият слънчев сезон. Настъпва аграрната и скотовъдна нова година. Правят се редица обреди, които целят да умилостивят Баба Марта, та да има благоприятно за посевите време. В Югоизточна България наричат първия ден от този месец Летник, „защото се почва лятото“.

Времето през месец март е много непостоянно, защото според старите българи то се ръководи от настроенията и своенравието на Баба Марта. „Разсърди ли се тя, студ настава, усмихне ли се стопля се земята“. Затова хората са я умилостивявали с ред обредни забрани и действия. Жените не тъкат, защото се боят, че като блъскат с кросното, може гръм да падне. Пак по същата причина не бухат с бухалки и не простират бели дрехи.

Рано призори на 1 март домакините изнасят на двора някоя червена тъкан, „за да се разсмее Баба Марта“ и да има топли, благоприятни дни за посевите. Рано сутрин, още по тъмно или от предния ден се почистват къщите, комините, дворовете.

Палят се и се прескачат огньове, в които да изгори всичко старо и ненужно, да избягат бълхите и влечугите, „да се отмести“ зимата и да даде път на пролетта, да нахлуе „новото слънце“ в дома. Понеже мартенските лъчи са силни и малко опасни, някъде палят огън за предпазване от слънчево обгаряне – „ние да опърлим Марта, а не тя нас да опърли“. В Родопите българите мюсюлмани надприпкват огъня и се тумрят (опушват) с вярването, че по този начин се предпазват от ухапване от змии, бълхи и всякакви други гадинки, които се пробуждат напролет.

Първомартенското почистване и огън не са само практически действия. Те имат по-дълбока символика – да се премахне всичко старо, да изгори ненужното и да се отвори пространство за новото, пролетта да отмести зимата, да бягат змии и гущерите. За целта някъде в Родопите групички от деца обхождат къщите в селото, като люлеят звънци или жените обикалят три пъти около дома отдясно наляво, дрънчейки с тенджери и други метални предмети, изричайки: „Бягайте змии, гущери и поганци, че Баба Марта иде с железния топуз и желязната патерица и където удари син сок пуска!“ Влечугите в случая са олицетворение на злото, което се отпраща надалече с шум и трясък.

Интересен обред от Асеновградско е т. нар. мартуване. Изработват се специални дървени играчки от леска, на които с подръпване на въженце се върти издялано птиче (лястовичка), поставено на пръчица. С тях малките момчета обикалят домовете и мартуват – пеят мартенски песни, а стопаните ги даряват с яйца и бонбони. Подобна практика има и в Благоевградско.

На този ден навсякъде из страната се правят мартеници. Някога те са се изработвали в навечерието на 1 март или рано преди зазоряване на самия празник. Майки и баби пресукват червени и бели конци, които после връзват за здраве на децата и домашните животинки. Момите пък правят това за своите избраници. Допълнително прикачват апотропейни украси от скилидки чесън, сини мъниста, черупки от охлюви и други природни материали. Вярват, че те пазят от злото. Децата носят червено-белите кичила, докато видят щъркел или лястовица, после ги слагат под камък, където родителите са оставили предварително парички за своите деца. В наши дни се връзват най-често на плодни дръвчета или се пускат по течаща река.

Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:

Сторник

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Лозе. Снимка: Pixabay

Виното, Дионис и Трифон Зарезан

Автор: Стародумци

Виното е характерно за традициите на повечето средиземноморски народи. Според легендата Дионис избягал от Месопотамия, защото тамошните жители пиели бира вместо вино.

Лозата и виното са дълбоко вкоренени в българската традиционна култура. В кухнята ни се приготвя винен кебап, сладки мъстеници от шира, със зеленото грозде се подкиселяват гозби. Лозето се споменава в многобройни пословици, а  най-сладките приказки се водят под лозницата. В градинския спор  на растенията „крива лоза винена“  излиза победител, защото няма обред, който може да мине без нея:

Аз ще родя много грозде,
ще оженя много млади юнаци,
ще омъжа много млади девойки,
ще заровя триста стари старци,
ще си кръстя триста луди дечица.

В много от езиците на средиземноморските народи думата за вино звучи сходно: в латински винум, в архаичния гръцки войнос, в езика на хетите виана, арабското уайнун и сродното му еврейско яйин. Това предполага, че виното се е разпространявало заедно с думата, която го описва.

Най-старите археологически доказателства за производство на вино са намерени в Грузия, Армения и Иран.  Персийската легенда разказва как Шах Джамшид  изгонил от харема си една държанка. Отчаяна, тя искала да се самоубие. Видяла в килера една делва с надпис отрова – там имало развалено грозде.  “Развалено”, защото почнало да кипи. Пила от течността – и се развеселила. Отнесла на Шаха откритието си и той толкова го харесал, че заповядал всичкото грозде в Персеполис  да се прави на “мей” – вино. Отворили се и винени къщи – мей-хана.

Персийската дума мей е сродна на „медовина“ и не подхожда за източник на думата вино. Такъв източник се открива в грузинския език. В грузински виното се нарича гвино и е свързано с редица еднокоренни думи – гагвидзеба, „събужда“, гвивили, „прекипява, ферментира“ и др.

В прастари времена виното се разпространява и в Тракия. Из нашите земи е пълно с древни шарапани – издълбани в скалите каменни корита за мачкане на гроздето. Богът на виното, Дионис, е пряко свързан с Тракия. Той бил принуден да бяга и да се крие от ревнивата Хера. Тя поразила с безумие съпрузите, които го отглеждали, и тогава го взели водните нимфи  в Тракия. Според Херодот тракийското племе сатри имали светилище на най­-високата Родопска местност, наречена Ниса, в чест на Дионис.

В древността на Дионис са били посветени редица празници:  малки дионисии, ленеи, антестерии, големи дионисии. В наши дни малко народи имат специални празници на виното. Едва през 2020 година украинският президент Владимир Зеленски издаде указ за честване на Ден на лозаря и винаря. В България, напротив, лозарските празници са многобройни.  На Кършовден (св. Константин и Елена) се окършват ненужните лозови пръчки, за да не отнемат силата на лозата. След Преображение или Голяма Богородица се освещава първото грозде, а гроздоберът започва след Кръстовден.

У понеделник бе Кръстовден,
виноберма доде.
Виноберма се захвана,
лозята обраха.

Най-големият лозарски празник е Трифоновден. У другите балкански народи св. Трифон е покровител на плодородието и предпазва посевите от вредители. Само у нас той е свързан предимно с лозарството, откъдето и прозвището му Трифон Пияница.

Изследователите виждат в св. Трифон християнски приемник на Дионис. По време на антистериите, предпролетните дионисови празници, статуя на Дионис се вози от морето до града и се отваря  новото вино. У нас на Трифоновден сред най-добрите лозари се избира цар на лозята. Увенчават главата му с трифонски венец от лозови пръчки и на двуколка или на ръце го носят до селото. Шумното шествие спира пред всеки дом, където стопанинът черпи с вино. Накрая празненството завършва в дома на новоизбрания цар.

Според народната легенда заради присмеха си на св. Богородица, св. Трифон си отрязал с косер носа, затова едно от имената му е Трифон Чипия. Тази легенда се смята за  отглас на мита за тракийския цар Ликург, който изгонил от страната си Дионис. Разгневеният бог изпратил на Ликург безумие и в момент на умопомрачение , мислейки, че зарязва лоза, той убил своя син.

В редица европейски страни християнската църква се е погрижила да изкорени повечето остатъци от езичеството. У нас църквата, лишена от държавна подкрепа след загубата на суверенитета ни, не е имала сили за това. Като резултат древната митология в една или друга форма се запазва по-дълго. Етнографите откриват у нас три-четири пъти повече митологични мотиви, отколкото в католическите страни.

Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:

Сторник

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?

Фейсбук
Ако искате да споделите забравена стара дума, народен обичай, занаят, предмет от бита, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.