Коледна картичка. Източник: Исторически музей Дряново

Коледни и новогодишни картички от колекцията на Исторически музей Дряново

Исторически музей – Дряново е създаден с Решение на Министерски съвет от 23.I.1970 г. Мотивите за това са, че в района има богато културно-историческо, етнографско и документално наследство с висока значимост за националната ни история и те следва да бъдат популяризирани и широко достъпни за посетители от страната и чужбина. ИМ Дряново разполага с четири постоянни експозиции: „Колю Фичето”, посветена на възрожденския майстор строител и създател на национален архитектурен стил; „Градски бит от края на XIX и началото на XX век” – етнографска експозиция с мебели, тъкани и характерни за региона накити, която се помещава в Лафчиевата къща, принадлежала на заможни търговци; „Възрожденско църковно изкуство” – колекция от 100 късносредновековни и възрожденски икони, домашни иконостаси и дърворезби, разположена в Икономовата къща, дело на Колю Фичето; “Археология и Възраждане” в Дряновския манастир. Открийте Исторически музей Дряново онлайн: Посетете уебсайта. Посетете Фейсбук страницата.

„Сторник“ отправя покана към музеи, архиви, библиотеки, галерии, университети и други научно-образователни институции за сътрудничество в популяризирането на селищна история, етнография, генеалогия, езикознание и др. При желание, може да пишете на електронна поща info@stornik.org.

В колекцията от поздравителни картички за Рождество Христово и Нова година на Исторически музей – Дряново преобладават образци от първите десетилетия и началото на 80-те години на ХХ век. Те са български или от чужбина. В тях се честитят празниците на роднини, приятели и клиенти, като им се пожелава здраве, дълголетие, успехи и късмет.

Картичките са пъстроцветни или черно-бели с традиционни за случая изображения, сцени от раждането на Исус Христос, ангелчета, джуджета и новогодишни елхи, но понякога са заменени с визитки, зимни пейзажи и изгледи, скиори и млади, невинни девойки.

Любопитна е картичката за дейността на Българска поща, която пощальоните в дряновската Телеграфо-пощенска станция Димитър Василев и Сава Молдованов подаряват на жителите по случай Нова година , за да имат „Щастие в живота, цял”:

Новогодишна картичка. Източник: Исторически музей Дряново

Християните изпращат до духовните си наставници картички с ангелчета, с Богородица и младенеца и с каноничното изображение на Рождеството.

Коледна картичка. Източник: Исторически музей Дряново
Коледна картичка. Източник: Исторически музей Дряново

Близки приятели си разменят закачливи и шеговити картички, влюбените – романтични, посветени на любовта.

Коледна картичка. Източник: Исторически музей Дряново

За децата избират честитки с весел сюжет, усмихнати момченца с подаръци, красиви животинки и др.

Новогодишна картичка. Източник: Исторически музей Дряново
Новогодишна картичка. Източник: Исторически музей Дряново

Като празнични картички се ползват и изгледи от градовете, в които се намират подателите или много луксозни картички с цветя и лирични сцени.

Коледно-новогодишна картичка. Източник: Исторически музей Дряново
Коледно-новогодишна картичка. Източник: Исторически музей Дряново

Празничните картички със сърдечните благопожелания се запазват в семейните албуми, за да останат вечен мил спомен за любимите хора и фамилните тържества.

Картичка. Източник: Исторически музей Дряново
Картичка. Източник: Исторически музей Дряново
Новогодишна картичка. Източник: Исторически музей Дряново
Св. Стефан и Св. Трифон. Иконописец: Захария Цанюв, тревненски зограф. Източник: Специализиран музей Трявна

Специализиран музей Трявна разказва: Стефановден

Специализираният музей за резбарско и зографско изкуство в Трявна обединява 8 музейни обекта в града. Откриването му е на 23 октомври 1963 г. Фондът му възлиза на над 86000 движими културни ценности. Има и библиотека с над 4500 заглавия. Открийте Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство в Трявна онлайн: Посетете уебсайта. Посетете Фейсбук страницата.

„Сторник“ отправя покана към музеи, архиви, библиотеки, галерии, университети и други научно-образователни институции за сътрудничество в популяризирането на селищна история, етнография, генеалогия, езикознание и др. При желание, може да пишете на електронна поща info@stornik.org.

27 декември църквата е отредила за почит на свети Стефан – един от първите мъченици на християнската вяра и един от седемте ученици на Исус Христос, избрани веднага след възкресението му, да се грижат за непрекъснато увеличаващото се християнско общество в Палестина. Избраниците били наречени дякони, а Стефан пръв измежду тях бил наречен архидякон. Притеснени от нарастващия брой християни юдейските началници веднага настроили народа срещу архидякона. Той бил обвинен, че хули Бога и престъпва Мойсеевия закон. Старейшините осъдили на смърт набедения за вероотстъпник. Извели го извън Ерусалим, в Йосафатовата долина, където разярена тълпа го замервала с камъни до смърт. Малко преди да предаде Богу дух, свети Стефан се помолил: „Господи, не им зачитай този грях“. В 415 г. мощите на първомъченика Стефан били открити чрез чудно видение, което имал един свещеник и били поставени в Сионския храм в Йерусалим.

Св. Стефан и Св. Трифон. Иконописец: Захария Цанюв, тревненски зограф. Източник: Специализиран музей Трявна

Стефановден е третият ден на Коледа и последният християнски празник за календарната година, а дедите ни вярвали, че с този ден се затваря и кръга на старата година. По традиция, младото семейството отива на гости на кумовете, кръстниците или родителите си, а на трапезата се слагат месни ястия. Приготвя се свинско с кисело зеле или баница с месо.

От Стефановден до Йордановден се спазват обичаите, характерни за Мръсните дни – жените не бива да метат, мият косите си, перат, не се правят венчавки, кръщенета, опела.

На места в Средна и Северна България, вместо на 31 декември, обичаят „ладуване“ се спазвал на Стефановден. Всички моми за женене правят китки и привързват към тях пръстен или друг личен предмет, после го топват в менче, пълно с мълчана вода, което се покрива с червено було. На другия ден мома, облечена като булка, вади една по една китките и докато другите пеят заклинателни песни (ладанки), предвещавала коя за какъв момък ще се омъжи.

Според статистиката Стефан е сред най-разпространените имена в България. В превод то означава венец. На този ден празнуват всички с имената Стефан и Стефка и производните им: Стефи, Стефко, Стефанка, Стефания, Фани, Теки, Венчо, Венцислав, Венцислава, Стамен, Стан, Стамена, Станчо, Станимира, Станислава, Стане, Цако, Цанко, Цано, Цанчо, Цанка, Стою, Стоян, Стояна, Стоичко.

Снимката е илюстративна. Източник: Pixabay

Поверия за Мръсните дни от село Горна Росица

За поверията за Мръсните дни (Мръсниците) в севлиевското село Горна Росица разказва Иванка Иванова Маринова. Записът е направен на 26.07.1998 г. от 15-годишния Момчил Цонев, създател на Сторник. 90-годишната тогава баба Иванка Маринова е един от най-големите разказвачи на стари обичаи от Горна Росица, които е записал Момчил Цонев.

Иванка Маринова (6 ноем. 1908 – 26 септ. 2008), село Горна Росица, община Севлиево. Снимка: Момчил Цонев

Мръсниците (известни и като Мръсни дни) са дните от Коледа (Рождество Христово) до Богоявление. В тези дни ходят таласъми и караконджули. Земята тогава е „на решето“. Не се правят седенки и тлъки.

През Мръсниците има много забрани – не се излиза навън вечерно време след залез слънце, не се мие и не се пере, не се замазва пода на къщата с гнила (глина), не се преде и тъче, не се извършва никаква работа с вълна и кълчища.

Не се пере и мие и хората не се къпят, тъй като водата не е кръстена, осветена (това става на Йордановден – Богоявление), а е мръсна. Ако трябва дете да се окъпе през Мръсници, във водата се слагат горящи въглени (най-често три на брой).

ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ:

Архангеловден – съборът на с. Горна Росица

На Бъдни вечер и Коледа в село Горна Росица

Етнографски музей Пловдив разказва: Мръсни дни

Поверие от Белица за караконджеровите вечери

Игнажденска трапеза. Източник: РЕМ Пловдив

Етнографски музей Пловдив разказва: Ритуали и забрани на Игнажден

Регионален етнографски музей Пловдив представя бита, културата и традициите на две етнографски групи, населявали Тракия, Родопите и Средногорието – Рупци и Тракийци. Богатата експозиция запознава посетителите с живота на хората в региона през епохата на Възраждането. Открийте Регионален етнографски музей Пловдив онлайн: Посетете уебсайта. Харесайте Фейсбук страницата.

„Сторник“ отправя покана към музеи, архиви, библиотеки, галерии, университети и други научно-образователни институции за сътрудничество в популяризирането на селищна история, етнография, генеалогия, езикознание и др. При желание, може да пишете на електронна поща info@stornik.org.

За да не се разпръсва имането и да има плодородие, на Игнажден се спазват ред ритуални действия и забрани:

● Пари назаем не се дават. Добре е дотогава да се съберат вересиите, ако има такива.
● Не се изнася нищо от вкъщи навън. Дори боклукът не се изхвърля, за да не се изнесе имането.
● Домашните не работят и се пазят от кавги, за да не върви годината на инат. Самият празник се зове Инатят (Източни Родопи).
● Съпрузите се въздържат от сексуално общуване.
● Тогава са започнали предродилните мъки на Божията майка. „Трудните“ жени не шият, не предат, не тъкат, не перат, за да раждат леко.
● Жените намотават прежда на кълбета и мотовилки, за да няма запъртъци по яйцата и да се излюпят много пилета.
● В този ден всички си стоят у дома. Не се ходи по съседите, за да не се пръскат кокошките по чуждите дворове.
● Когато кокошките кълват от зърното, което е прекадено вечерта, стопаните ги заграждат с пояс или с въже, за да се събират само в техните дворове и да се множат повече.
● В полозите на кокошките се слагат от съчките на полязника, за да мътят и снасят там, а не по чуждите обори. Дават им и от зърното, върху което е седял полязникът.
● Жените пукат и варят царевица, дават от нея на кокошките, на децата и гостите. Кокошките се захранват също с квас и червен пипер, за да снасят „бели и червени яйца“ (Пловдивско).
● Докато се месят хлябовете, с дарака или с четката за вълна бодват от втасалото тесто – вярва се, че то служи за лек от бодеж. Замесват малки колачета, които се оставят да изсъхнат, а по-късно с тях церят болестите (Западна България).
● Върху тестото за игнажденските колаци се правят три кръстни знака за предпазване от зли сили (Западна България).
● В Пещерско празникът се свързва и с роенето на пчелите, затова мъжете гърмят с пушки. През целия ден в домовете са запалени свещи от пчелен восък и това „помага на пчеларите“.
● В Чепинско има момински гадателски практики – пускат си пръстените в котле с „мълчана вода“ и с припявки се правят наричания за женитба.
● Вечерта преди лягане момите слагат къшей хляб от празничната софра под възглавницата и вярват, че който ерген дойде в съня им, за него ще се оженят през идната година.
На този ден започва събирането на коледарските дружини и подготовката за святата нощ с разучаване на песните и благословиите за Рождеството.
Празнуват имениците: Игнат(ий), Огнян(а), Пламен(а), Светла(на), Светлин(a), Искра, Искрен и др.
Честит да ни е Игнажден! Здраве да е и да „има лек полез“ през Новата година!

ПРОЧЕТЕТЕ И ПЪРВА ЧАСТ ОТ ТЕКСТА ЗА ИГНАЖДЕН:

Етнографски музей Пловдив разказва: Игнажден

Иконописец на икона на Св. Димитър: Янко Кавръков. Източник: РЕМ Пловдив

Етнографски музей Пловдив разказва: Димитровден

Регионален етнографски музей Пловдив представя бита, културата и традициите на две етнографски групи, населявали Тракия, Родопите и Средногорието – Рупци и Тракийци. Богатата експозиция запознава посетителите с живота на хората в региона през епохата на Възраждането. Открийте Регионален етнографски музей Пловдив онлайн: Посетете уебсайта. Харесайте Фейсбук страницата.

„Сторник“ отправя покана към музеи, архиви, библиотеки, галерии, университети и други научно-образователни институции за сътрудничество в популяризирането на селищна история, етнография, генеалогия, езикознание и др. При желание, може да пишете на електронна поща info@stornik.org.

На 26 октомври Православната църква отбелязва паметта на Св. вмчк Димитър Солунски Чудотворец. Живял през III век и заради ревностната си християнска вяра е хвърлен в тъмница.

Иконописец на икона на Св. Димитър: Янко Кавръков. Източник: РЕМ Пловдив

Димитровден бележи повратен момент в народния календар. „Св. Димитър носи зима, а Св. Георги води лято.“ В народните представи тези двама братя светци разделят годината на две: от Гергьовден до Димитровден и от Димитровден до Гергьовден. Стопаните знаели, че „дойде ли Димитровден, идва и снегът.“ Според преданията, докато светецът язди червения си кон, от бялата му брада се сипят снежинки.

До Митровден, както още се знае този празник, се привършва кърската работа и се подготвят дървата за огрев. Наричат го също „Разпус“, защото чорбаджиите се разплащат с пастири и ратаи, „разпускат“ ги и се договарят с тях за следващата година.

Правят се сборове и общоселски курбани с богата софра. На трапезата се слагат ракия и вино, овчи курбан, яхния от петел, пита с ябълки. Настъпва годежарско и сватбарско време, където ергените и техните родители избират бъдещите невести на „сглядното хоро“ на мегдана.

Източник: Фонд „Фототека“ на РЕМ – Пловдив

По този ден се гадае и какво ще е времето през идния сезон. Дълга и сурова зима се очаква, ако листата на дърветата окапят преди Димитровден, ако воловете реват след паша или овцете се скупчват помежду си в обора. Вярва се, че когато срещу празника месечината е пълна, пчелите ще се роят и ще има пълни кошери с мед. Шестте последователни дни след Димитровден (някъде в Родопите ги наричат „броените дене“) показват какви ще са следващите шест месеца.

Народът знае Св. Димитър като голям юнак, но и голям пакостник. След оплакване на светиите Господ го наказал, като го затворил за три години на дъното на морето. За освобождаването му се помолили Св. Петка и Св. Неделя, но чак след застъпничеството на Св. Богородица, той бил освободен. Оттогава светецът прави само добрини, за да не го накажат отново.

Димитровден е празник за имениците Димитър, Димитрина, Димитрия, Димо(а), Димана, Митра, Митко(а) и др., както и за ковачи, дюлгери, техници, инженери, металурзи. По стара традиция на имен ден се ходи неканен и се подарява бяла китка, за да е снежна и мека зимата, усукана с червен конец, за да е бял и червен именикът.

Представление за слушане "Сънят на сезоните"

Предстои премиерата на „Сънят на сезоните“ по истински истории от възрастни хора

Представлението за слушане „Сънят на сезоните“ ще има своята радиопремиера на 29 октомври от 21:30 ч. в предаването “Аларма” по програма “Христо Ботев” на Българското национално радио. След премиерата представлението ще може да бъде слушано онлайн в сайта “Сторник” (stornik.org). Припомняме, че „Сторник“ отправи призив в началото на март тази година за желаещи да се включат с историите си в проекта.

Автор на идеята и концепцията на “Сънят на сезоните” е актрисата Мануела Саркисян. Произведението е вдъхновено от житейски истории на възрастни хора, интервюирани през април тази година в 10 населени места – с. Климент и Каравелово в община Карлово, с. Гъбене, Враниловци, Драгановци и Яворец в община Габрово, с. Сухозем в община Калояново, в градовете Плачковци, Етрополе и София. Интервюиращ е Момчил Цонев – журналист, писател и създател на историческия сайт “Сторник”.

В разговорите с възрастните хора екипът търси преломни моменти в живота, примери за извор на сила, смисъла зад появата на трудности, бушуващи чувства и преживявания. Така се събира огромен материал от лични разкази, дори споделени поетични и прозаични произведения, които стават вдъхновение при създаването на драматургичния текст на пиесата, чийто автор е Радослав Чичев – радиожурналист и писател.

Представление за слушане „Сънят на сезоните“

В „Сънят на сезоните“ има 5 главни действащи лица. В ролите влизат актьорите Маргарита Петрова, Веселин Петров и Мануела Саркисян, както и самият драматург Радослав Чичев и Василена Камбурова, която е само на 7 години. Музиката и звуковата среда в представлението са създадени от Александър Евтимов – Шаманчето и Александър Даниел. Художник на визията на материалите за произведението е Миглена Папазова.

Освен самото аудиопредставление, в сайта “Сторник” (stornik.org) ще могат да бъдат гледани и документалните видеоинтервюта с възрастни хора. Сайтът е създаден именно, за да събира, дигитализира и популяризира лични, семейни, родови и селищни истории, както и народни обичаи, стари думи и песни и др.

Зад първоначалния импулс и мотивацията за проекта се крие силна връзка на екипа с възрастните родители и осъзнаването, че те често имат нужда просто да бъдат изслушани; да усетят, че има на кого да споделят опита, разказите и спомените си.

Гледайте видеа от документалните интервюта по проекта ТУК. Слушайте аудиопредставлението „Сънят на сезоните“ ТУК.

Проектът се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд “Култура” и в партньорство с две инициативи, които свързват младежи с възрастни хора в села от различни краища у нас – “Приеми ме на село” на Община Габрово и “Резиденция Баба”, вестник “Трета възраст” и “Фотопавилион”. 

За повече информация може да следите събитието във Facebook https://www.facebook.com/events/3055906018058652   и сайта “Сторник” https://stornik.org/ .  

Портрет на Васил Левски. Този оригинал е запазен от Георги Данчов - Зографина и подарен на НБКМ от синовете му Никола и Иван Г. Данчови през 1953 г. Той е бил размножен и разпространен от турската полиция във връзка с издирването на Левски след Арабаконашкия обир (1872). Източник: НБКМ-БИА C 65

Според новооткрити османски документи Васил Левски е роден през 1840 г.

През настоящата 2021 г. историкът от Софийския университет проф. Пламен Митев и Григор Бойков, доктор по османска история от Историческия факултет на Университета Билкент в гр. Анкара, Турция, публикуват  в сп. „История“, кн. 1, статията „Документални свидетелства за годината на раждане на Васил Левски“. Въз основа на регистър за мъжкото население на Карлово, съхраняван в Османския архив на Истанбул, двамата обосновават тезата, че Васил Иванов Кунчев най-вероятно е роден не през 1837, а през 1840 г.

Нюфуз регистрите, какъвто е и използваният от тях  документ, са съставяни през 30-40-те години на ХIХ век от османската администрация с цел събиране и предоставяне на централното управление на Османската империя на „надеждни и актуални данни за мъжкото население“, чрез които се уточняват „броя на годните за военна повинност мюсюлмани и размера на данъците, събирани от немюсюлманите“ (цитатите в статията са по сп. „История“, кн. 1, 2021, Документални свидетелства за годината на раждане на Васил Левски“, автори Пламен Митев, Григор Бойков). Тези регистри са „форма на протопреброявания [т. е. първични преброявания], която включва цялото мъжко население на империята“. Тяхното създаване е част от поредицата реформи за „оптимизация на административния капацитет“ на държавата след ликвидирането на еничарския корпус от султан Махмуд II (1808 – 1839 г.) и създаването на нова структура на армията за справяне с поредната следвоенна криза. Записите за един град или село в такива документи представляват пълен поименен списък на наличното мъжко население – главата на домакинството, неговите синове, братя, внуци и всички други членове. Всички те са описвани индивидуално със съответните им отличителни белези като възраст, ръст, цвят на очите и косата, лицево окосмяване, в повечето случаи се посочва и упражняваната професия.

В своята работа по установяването на факти за семейството на Левски и за неговата рождена дата авторите използват „възможно най-широк спектър от различни по вид регистри на данъци  и население“, които са съставяни от османската власт след 30-те години на ХIХ век. Установено е, че османските служители проявяват „по-голямо усърдие при регистрацията на децата, момчетата и младежите“, които са бъдещите военни попълнения в турската армия. Най-ранният регистър, в който се открива информация за семейството на Васил Левски, е датиран от 1833 г. и се съхранява също в Османския архив в Истанбул. В джизие регистъра са описани поименно християните в нахиите (най-малката административно-териториална единица, първоначално равностойна по обхват на казата, а впоследствие нейно подразделение) Гьопса и Конуш, част от казата Филибе (дн. Пловдив). Жителите християни на гр. Карлово – център на Гьопсенската нахия, като  платци на данъка джизие (поголовен данък, събиран от немюсюлманското население), са описани с четирите махали – Михал, Сърб, Табак и Пейо, които населяват. При описанието на Табашката махала, разположена в източната част на града, са включени характеристики на следните данъкоплатци: „кабзъмал [в случая – прекупвач или доставчик на плодове и зеленчуци] Въло, син на Кунчо, възраст – 30, средна категория; синът му Иван, възраст – 6; брат му Иван, син на Кунчо, възраст – 20, средна категория“. Всъщност това е домакинство, начело на което е Въло (чичото) и към него се числи брат му Иван (бащата) на Левски, който все още е неженен и няма данни за негов син. Този документ, според авторите, е „първото ясно доказателство за време“, в което Васил Левски все още не е роден.

Вторият извор (нюфуз регистър) включва данни за времето от 17 март 1839 г. до 4 март 1840 г. Ако Васил Иванов Кунчев е роден през 1837 г., то към датата на съставяне на документа, той „би трябвало да е момче на две години и да попадне сред описаните от османския регистратор лица“. Вписаните данни установяват липса на „лице, наречено Васил, син на Иван Кунчев“ и тази констатация отхвърля възприетата  досега рождена дата като невярна. Но се откриват интересни физически характеристики на бащата: „висок на ръст, с руси мустаци, възраст – 35“.  Никаква информация за Левски не се съдържа и в трети регистър, датиран 5 март 1840 – 22 февруари 1841 г. Това все повече потвърждава тезата, че „официализираната“ досега дата следва да бъде ревизирана. Пл. Митев и Гр. Бойков коментират, че ако Васил не фигурира в регистрацията от 1840 г., то е поради два факта – или все още не е роден (данните по регистрацията са събирани през пролетта или ранното лято на 1840 г.), или е бебе на много невръстна възраст, за да не бъде описан.

Най-ранният османски писмен извор, в който поименно е споменат малкият Васил, е регистър от 22 януари 1844 до 9 януари 1845 г. Домакинството на Въло, син на Кунчо и брат на Иван, продължава да живее в карловската махала Табак, но вече има значително разрастване – с още двама Вълови сина (Кунчо на възраст 5 г. и [Х]ристо на 2 месеца). А на брат му – гайтанджията Иван, който е отбелязан с възраст 40-годишен, е вписан синът му Васил на 4 години и другият му син [Х]ристо на 2 месеца.Т. е. в периода 1840-1844 г. братята Въло и Иван стават бащи на по двама сина.

За раждането на Васил Левски към 1840 г. насочват и мемоарните бележки на Панайот Хитов, Васил Стоянов, Христо Иванов – Големия. А арестуваният заедно с Апостола в Къкринското ханче Никола Цвятков свидетелства пред летописеца на Ловеч и Ловешкия революционен комитет д-р Параскев Стоянов, че при първия им разпит в Търново Левски твърди, че „бил 32-годишен“. Това твърдение  отново насочва към рождена година 1840-та. 

Чрез записите в този регистър се установяват данни и за Васильовите братя – Христо, записан към 1844 г. като бебе на два месеца и най-малкият Петър, който още не е роден. Важно уточнение се прави и относно месторождението на Васил Левски. Той се ражда в карловската махала Табак, където се намира къщата  на Въло Кунчев. Но към средата на 40-те години на ХIХ век този дом отеснява и се налага семейството  на Иван Кунчев да се премести в сочената днес за „родна“ къща на Левски, където се намира днес и неговият музей. Този факт се потвърждава в регистър от 1845 г., според който домакинството на Въло Кънчоглу вече се състои от трима данъкоплатци или брат му заедно с децата си се отделя самостоятелно.

Още едно важно разкритие е направено при работата с османските документи. В регистър от 13 януари 1850 до 13 декември 1850 г. са вписани промени, настъпили сред населението от Пловдивския регион през описаната 1850 г. За Табашката махала в Карлово е записан значим за семейството на Васил Левски факт, смъртта на баща му: „Иван, син на Кунчо, възраст – 46, средна категория. Починал на 15 Рамазан 1266 [25 юли 1850 г.]“.

Двамата автори – проф. Пламев Митев и д-р Григор Бойков – правят няколко важни извода въз основа на текста на документите: Васил Левски е роден не през 1837 г., а през 1840 г.; бащата на Апостола – Иван Кунчев, умира на 25 юли 1850 г.; родната къща на Дякона се е намирала в Табашката махала на Карлово, а семейството на Иван и Гина Кунчеви се установява в дома, където понастоящем се помещава Националният музей „Васил Левски“, едва години след раждането на Апостола.

Тази нова фактология  „тепърва трябва да се променя“ и да се „утвърждава“ в националния календар. Така към утвърдения от Стоян Заимов точен рожден ден 6/ 18 юли (стар/ нов стил) трябва да се прибави ревизираната рождена година 1840-та  и да  обобщим, че Васил Левски – Апостола на българската свобода е роден на 6/ 18 юли 1840 г. Предстои ни да отбележим 181-годишнина от неговото рождение.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

„Нему друг равен нямаше“ – как Левски създава мрежа от тайни комитети
Как историците откриват коя е рождената дата на Васил Левски?
Родът на Васил Левски
„Аз, Васил Лъвский в Карлово роден“ – историята на автобиографията на Левски

Стародумци

От жлъчката до севдата и любовната болест

Гръцкият учен Хипократ развива учението, че „телесните течности“ определят здравословното състояние. Тези течности според древното учение са кръв, флегма, жълта жлъчка и черна жлъчка. Черната жлъчка на гръцки се казва µέλαινα χολή и причинява меланхолия. Когато флуидът, който се нарича меланхолия, завладява останалите телесни течности, тогава човек се поддава  на страшни и тъжни неща.

Арабските учени възприемат учението на Хипократ, но въвеждат собствена терминология. Черен на арабски е sawad, а черната жлъчка съответно е sawda. В османски думата е заета във формата sevda. Освен черната жлъчка, с тази дума се описва състоянието на дълбоко страдание и копнеж, свързано с несподелена любов, на любовна болест.

Мотивът за влюбването като за  болест е широко застъпен в народната поезия на балканските народи (То не е болест от Бога, току е болест от мерак). Влюбеният моли за милост, която на турски се казва аман, и припевът аман-аман е широко разпространен в песните. Влюбването се сравнява с пожар (изгорях за тебе) и любимата се нарича изгора. В крайна сметка думата севда става синоним  именно на „изгора“:

На сърце ми лежи
една люта змия.
Не ми било змия
току кара севда.

У нас Севдалина често е името на възлюбената (Севдалино моме, севдо моя), а в Босна песните за несподелена любов носят името севдалинки.  Най-популярните севдалинки имат красноречиви названия: Девойка соколу зулум учинила; Разболе се Султан Сулейман; Дошла вода от брега до брега.

Любовното страдание се описва със сравнения, достигащи космически размери:

Небето да бе книга,
морето – мастило,
не стигат да напиша
любовното писмо.

Този стих е от стара градска песен, но метафората има древни корени. Намираме почти буквало съвпадение в една стара сефарадска песен от Солун:

El Cielo kero por papel, La mar kero por tinta, Los arboles por pendola, Par escrivir mis lagrimas /Небето искам за хартия, морето искам за мастило, дървета за перо, за да опиша сълзите си/

Не е съвсем ясно дали този мотив е възникнал на Балканите или испанските евреи са го донесли още от старата си родина. Във всеки случай арабският термин sawda продължава да живее и в Пиренейския полуостров. Португалската производна дума saudade означава носталгичен копнеж или меланхоличен блян по нещо, за което човек милее. Смята се, че думата е придобила актуалност по време на великите географски открития, когато жените тъгуват по мъжете си, които заминават на пътешествия в незнайни морета и често загиват в корабокрушения или просто никога не се връщат. Сега saudade е централен мотив в португалското фадо – вид „кахърна“ музика, възникнала през XIX век.

Цонева, Даниела, Цонев, Момчил. Кварталите на Габрово. Част 1. София, Фондация за българска литература, 2020, първо издание. 352 с. ISBN 978-954-677-111-7

Новата книга „Кварталите на Габрово. Част 1“ представя най-пълната история на града до края на 2020 г.

Новата книга „Кварталите на Габрово. Част 1“ на Момчил Цонев и Даниела Цонева представя най-пълната история на град Габрово, като обхваща събития от ранния османски период до края на 2020 г. Книгата е пета подред в историческата колекция „Габрово – живият град“, стартирала през 2008 г. Издател отново е Фондация за българска литература – София в партньорство със сдружение Обществен комитет “Васил Левски” – Габрово. В 352 страници авторите представят 28 очерка за габровските квартали от Б (Баждар) до М (Монев дол).

Книгата е енциклопедична по своя характер и обхваща разнородна тематика, в най-широки времеви граници – османски период, Възраждане, Трето българско царство, социализъм и съвремие до края на 2020 г. Читателите ще научат как са възникнали кварталите и какво означават техните имена, кога околните села и колиби са били обявени за квартали на Габрово, кои са най-известните личности и фамилии, родени там, както и историята на фабриките, училищата, църквите и други обществени, културни, образователни, спортни институции, създадени в тях. Оформени са и специални рубрики – „Знаете ли, че…“ с любопитни факти, „Из старите легенди“, „Из старата книжнина“ и „Д-р Вапцов разказва“ с избрано от предишни издания в поредицата „Габрово – живият град“.

„Кварталите на Габрово. Част 1“ е първата книга от поредицата „Габрово – живият град“ с наличен QR код на задната корица, чрез сканирането на който от мобилно устройство читателите ще могат да посетят специална страница в „Онлайн музей на Габрово“ https://gabrovomuseum.bg/kvartalite-na-gabrovo/. В нея ще се публикуват уточнения и допълнения към публикуваното в книгата или ново дигитално съдържание, свързано с габровските квартали. Към всеки раздел за квартал в книгата има отделен QR код, чрез сканирането на който читателите ще могат да посетят статия в Онлайн енциклопедия на Габрово gabrovowiki.com, посветена на съответния квартал.

Кои са авторите?

Даниела Цонева е дългогодишен историк и общественик в Габрово. Завършила е история във Великотърновския университет и над 30 години е работила в Исторически музей – Габрово. Съавтор е на историческата поредица „Габрово – живият град“. Автор е на повече от 70 изложби с историческа тематика, на над 200 популярни и над 60 научни статии. Момчил Цонев е културен мениджър, журналист и писател. Завършил е журналистика и културология в Софийския университет. Създател е на общностната медия за доброто „Добрите българи“ dobrite.bg, на историческия сайт „Сторник“ stornik.org, на събитийния формат „Нощ на историите“, на Онлайн музей на Габрово gabrovomuseum.bg и на Онлайн енциклопедия gabrovowiki.com. През 2019 г. е обявен за една от 10-те най-изявени млади личности на България от Международната младежка камара, а през 2020 г. е номиниран за “Будител на годината” в кампанията на БНР.

В поредицата “Габрово – живият град” с автори Момчил Цонев и Даниела Цонева досега са издадени: „Имало едно време в Габрово“ (2008), „Габрово и габровци в старата книжнина. Т. 1. Пътеписи (1662 – 1878 г.)“ (2010), „Снежно Габрово за деца“ (2011), „Габрово след Освобождението. Спомени от Константин Вапцов“ (2012).

Къде се продава книгата „Кварталите на Габрово. Част 1“

ГАБРОВО

В тези книжарници може да откриете и други две книги от поредицата „Габрово – живият град“ – „Габрово и габровци в старата книжнина. Т. 1. Пътеписи (1662 – 1878 г.)“ и „Габрово след Освобождението. Спомени от Константин Вапцов“.

СОФИЯ

  • „Български книжици“ (София, ул. „Аксаков“ 10 – градинката „Кристал“)
  • „Сиела Витоша“ (София, бул. „Витоша“ № 60)
  • „Сиела Ректората“ (бул. „Цар Освободител“ № 22, подлеза на Ректората)
  • „Сиела Граф Игнатиев“ (София, ул. „Граф Игнатиев“ № 44)

ВАРНА 

  • „Сиела Фестивален и конгресен център“ (Варна, бул. „Сливница“ № 2)

ОНЛАЙН

  • „Български книжици“ (ТУК)
  • „Сиела“ (ТУК)
  • „Хеликон“ (ТУК)
Стара София, картина на Йозеф Зебастиан Обербауер

Младата столица София – ориенталска или модерна?

НПТМ е единственият музей в България с акцент върху развитието на техниката, науката и технологиите. Открийте музея онлайн: Посетете уебсайта. Харесайте Фейсбук страницата. Музеят се намира на ул.“Опълченска“ 66 в София.

Ако и вашата институция – музей, архив, библиотека, галерия и т.н., желае да си партнира със „Сторник“, пишете ни на info@stornik.org.

На 3 април 1879 г. София е обявена за столица на България. Макар и избрана за главен град, тя никак не се отличава с модерен вид. София има ориенталски облик, вехти тясно слепени къщички, криви и задънени улички, с „бездънна кал и дълбоки гьолове“ (К. Иречек), с хаотично пръснати джамии и църкви. Във в. „Целокупна България“ (януари 1880 г.) се отбелязва: „Вместо да е център, от който да се разсейват идеи за цивилизация и напредък, София ще бъде дълго време, ако не и навсякога, много и по-назад от Русчук и Варна – места, колкото и те стоят по-долу от Париж и Виена“. Критични думи, но как стоят нещата всъщност?

Още през 1884 г. телефонен звън оглася столицата, а малко по-късно софиянци ще се запознаят с фонографа и първите грамофонни апарати. По софийските улици около 1886-1888 г. препускал с „железния си кон“ г-н Митович – един от първите велосипедисти, който „забит като скакалец с карфица“, се въртял около високата седалка, следван от зяпачи. Вероятно около 1896 г. се появява и „новото чудо“ – автомобилът на Август Шедеви и така се поставя началото на автомобилното нашествие.

В действителност София е една от първите електрифицирани столици в Европа (1900 г.) Много от европейските градове от това време се осветяват все още със светилен газ, а по улиците им господства конният трамвай. Съвсем скоро след пускането на ВЕЦ „Панчарево“ електроенергията ще навлезе и в градския транспорт на София. През есента на 1904 г. в столицата влиза още нещо непознато – киното, а след това и още толкова много, и различни новости… Историята е дълга и няма как да я опишем в един пост, но ние обичаме София – тя може и да не е „Париж и Виена“- но си е нашата София.

Бележка на редакцията: Изображението е картина от Йозеф Обербауер на стара София. Йозеф Обербауер е първият художник, който посвещава значителна част от творческата си дейност на София. Неговите прецизно изпълнени акварели и рисунки са безценни свидетелства за облика на столицата и други градове от страната ни от края на ХІХ и началото на ХХ век. 

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

3 април 1879 г. – София е избрана за столица по предложение на Марин Дринов
Как столичани приели първия трамвай на София