Битовите условия в с. Ковачевци, Радомирско, след освобождението от турското робство 1877-1878 г. Част 2. Сватбите

Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:

Спомените са написани на ръка през 1955 г. от Димитър Николов, учител от радомирското село Ковачевци, роден на 16 октомври 1880 г. Даскал Димитър е брат на моя прапрадядо Евтим Николов. Техният баща, даскал Никола Петров, който според фамилната история завършва първото светско училище в България, прословутата Априловска гимназия в Габрово, е основоположник на фамилията Даскалови, чийто член съм и аз. Непосредствено след Освобождението на България и неуспешното Кресненско-Разложко въстание на македонските българи, през 1879 г. родът на Никола Петров се установява в село Ковачевци, тъй като е принуден да напусне село Ключ, Петричко, останало в пределите на Османската империя до 1912 г.

ЧЕТЕТЕ Част 1: Битовите условия в с. Ковачевци, Радомирско, след освобождението от турското робство 1877-1878 г. Част 1. Бит

Част 3: Битовите условия в с. Ковачевци, Радомирско, след освобождението от турското робство 1877-1878 г. Част 3. Обичаите

Единствените развлечения на хората по това време бяха разните религиозни обичаи при сватбите, хора́та, седенките, тлаките и съборите. Всяка СВАТБА винаги се предшестваше от тъкмеж (годеж) на момата. Годежът обикновено ставаше срещу неделя през нощта. На годеж отиваха малко хора – трима, четирима, и то – най-близките на момчето. Това нещо се правеше с единствената цел – да не се разбере от външните хора, ако годежът няма да стане. Ако ли годежът се осъществеше, тогава годежниците чакат в къщата на момата да се разсъмне и тогава си тръгват, като започват да гърмят с пушки и револвери и да пеят разни маркови песни. На всички годежници се окачват на гърбовете по една риза, а на младоженеца и свекъра по риза, кърпа и чорапи. Обикновено сватбата ще стане идната неделя.

В събота вечерта двама девери, от страна на момчето, заминават за дома на момата. С тяхното пристигане сватбата е вече почнала. Деверите са длъжни да донесат в един голям котел от най-близкия кладенец, бунар или чешмяна вода, за да измие главата си булката. При донасянето на водата, обикновено се правят известни пречки, като се изсипва във водата по една или няколко шепи пепел или кал и по този начин тази вода става замърсена и деверите са длъжни да се върнат втори път за вода. Но и на втория път същото нещо се повтаря – пак водата е замърсена. Едва на третия път се занася чиста вода. След като момата си измие главата, най-близките й дружки пристъпват да й оплетат косите, като същевременно пеят подходящи песни. В същото това време, когато плетат косите на булката, в домът на младоженеца един берберин го бръсне, като момите му пеят „Бричи ми се доседел главурдо, бричея го девет берберина. Всите девет бричи изтрошиха“ и т.н.

На сутринта в неделя една друга важна работа на деверите е да прострат на дълги опънати въжета (конопци) всичкия дар (чеиз) на момата, за да се види какво ще се занесе в дома на младоженеца. Деверите са длъжни да вардят дара да не се открадне нещо или пък да не се изцапат дрехите докато са изложени на въжетата. От изложените дарове първо място заемат мъжките и женските кошули (ризи). След това следват: саите на булката, чергите, чорапите, поясите, фустите, опрегачките (престилките), кърпите за лице и други дарове. Дарът на момата ще стои окачен на въжетата докато дойдат сватовете. Щом пристигнат те, свекървата (майката на момчето) ще обходи и ще разгледа всичкия дар на момата (снахата) и ще определи коя риза ще се даде на нея, коя на свекъра и коя на младоженеца. В изложения чеиз на момата нямаше по онова време гащи и килоти, защото тогава никой не носеше такива работи. Често пъти при тези излагания на моминия чеиз (дар) ставаха известни неприятни сцени, тъй като често се излагаха за пред хората и чужди дарове. Това нещо често пъти се разкриваше и инцидентите бяха неминуеми.

В дома на младоженеца всички сватбари, рано сутринта в неделя, чакат кога кумът ще заповяда да засвирят чалгаджиите и да затупат тъпаните, за да поемат сватовете. Веднага след това се дават няколко револверни и пушечни изстрела и шествието тръгва.

Щом сватовете приближат на километър, километър и половина от дома на момата, няколко по-мераклии млади момчета с по-силни коне, спускат се с най-бърз бяг за към дома на момата. Тези надбегвачи се казват „утичници“. Някои от утичниците още от началото се отказват от препускането като само двама или трима пристигат до дома на момата. Щом пристигнат утичниците, излиза самата мома и закача на конете им по една бяла кърпа, а на първия утичник дава и една плоска (калено шише) с ракия. След това, утичниците пак със силен бяг, се връщат надире и посрещат сватовете, начело с кума, на когото предават шишето с ракията (плоската) и пак се включват в редовете на сватбата.

Когато сватовете приближат близо до къщата на момата, свирджиите и тупанджиите заемат свирнята и бумтенето на тъпаните. Колкото по-богато е момчето, толкова повече са сватбарите и свирджиите. И обратното.

Когато пристигнат сватовете в двора на момата, всички близки на момата са излезли на двора и с песни посрещат сватовете. След това всички се отправят към гостната стая, която е пригодена да събере повече хора. Трапезата е сложена. На най-челно място сяда кумът и до него от едната страна – младоженеца, а от другата – свекъра.

Между многото обичаи, един от най-важните е бащата на момчето (свекърът) да даде откуп (прит) за момата. Почват се пазарлъците. Бащата на момата ще каже колко да е притът и ако е много голям, всички сватбари викат: „Много е, много е!“ Най-сетне спазаряването става. Обикновено притът за момата се движеше от три-пет-шест, та до десет наполеона. Понякога това спазаряване е уговорено предварително и тогава тази процедура става много бързо. Но когато не е уговорено, може да се стигне и до заинатяване, но пак в края на краищата спогодбата става.

Притът за момата, харченето по вадене на фула от поповете (разрешение да се встъпи в законен брак), правенето на дрехи за булката – сая, контуше (връхна дреха от скъп черен плат), обуща, пендарки и други, подаръци за майката, бащата и други членове от семейството на момата, купуване на вино, ракия, месо, лъжици, вилици и други неща, нужни за сватбата, ставаха причина, щото много по-сиромашки семейства окончателно да се опропастят. Защото спестени пари нямат, а харчовете по сватбата бяха доста големи. Затова се принуждаваха да взимат пари на заем от някой лихвар – кожодер. Тези лихвари бяха известни не само в селото, но се знаеха и в цялата околия. Те не отказваха да дадат пари в заем, стига да са сигурни, че ще им се върнат на определения срок и според направения договор.

Лихвата на парите беше на 100 гроша за един месец по три или четири гроша, а това значеше 36 – 48 % годишно. Често пъти в условието имаше и такава клауза, според която заемодавецът (лихварят) да има право, когато поиска, да отлъчи от овцете или говедата на длъжника една част на такава цена, каквато той определи. Освен това, в договора се определя, ако в казания срок длъжникът не може да върне дължимата сума, заложените недвижими имоти като нива, ливада, кория, бъхча и др. (определя се кои) да стават собственост на лихваря. По тази причина много селяни, които прибягваха до услугите на тези лихвари, оставаха без имот и добитък. Ставаха последни сиромаси – исполджии. Оттук иде и народната поговорка: „Тумба – лумба за три дни, олеле – мамице за вси дни!“.

След като се определи цената на прита, почват се веселбите. Определените певци почват да редят под звуците на гайдата или кеменето марковите песни. И тук се извършват известни обичаи, докато дойде време за венчавката. Обикновено венчавката се извършва в черквата, а там където няма черква, в дома на булката.

След венчавката всички сватбари са готови за път. Пак начело на сватбата са кумът и младоженецът. Булката е качена в най-подредената волска кола. С нея са три-четири зълви. Булката и зълвите винаги стоят прави в колата. Друга кола върви след тях. Тя е с даровете на булката. Тук е свекървата, кумата и някои други жени. И сега има „утичници“. Пристигането на сватбарите в дома на младоженеца, слизането на булката от колата, завеждането й вкъщи, всичко това става по строго определен обичай.

Вечерта, когато дойде време кумът да отиде на спане, булката и младоженецът ще трябва да си вземат благословия от него, като му целуват ръка. Той ги благославя и ги освобождава да отидат в брачното легло и да си починат. Такова брачно легло обикновено се определяше в някой килер или земник.

На следващия ден тупанджиите и свирджиите още от рано почват да свирят и тупат, а двама девери са готови с топлата блага ракия да заминат за дома на булката при нейните родители. Тук те предават топлата ракия в знак, че всичко е благополучно. Някои девери занасяха на майката ризата на булката, за да се види, че дъщеря й е честна мома. След това деверите се връщат обратно в дома на младоженците. Няколко души сватбари заедно с булката и младоженеца отиват в къщата, където е спал кумът, за да го вземат обратно да отиде на сватбата. Черпят го с топла ракия. Оттук нататък, почва истинската сватба.

Най-близките хора на младоженеца дохождат с поклони – погача, баница, вино, ракия, гозба и други разни подаръци. Всеки от гостите ще сложи поклона на софрата пред него си. Такъв поклон има и пред кума. Неговият е най-интересен. След това се почват наздравиците. Всеки гости дава на кума да благослови неговата наздравица – т.е. неговото шише с ракията. Тук няма чаши, а има цели шишета, плоски и крондири (керамични съдове, наподобяващи стомни), пълни с ракия. Всички пият. След това се почва обяда, а след него булката, придружена от свекървата и зълвите, раздава даровете, като започва от кума и свършва с най-малкия член на семейството.

Често пъти при раздаването на даровете се случват известни недоразумения, затова че на едни е даден по-хубав дар, а на други – по-лош. Когато жителят от нашето село, дядо Анто Николов, женеше сина си Давитко, на сватбата му е бил и моят баща. При раздаването на даровете, на баща ми е дадена една кърпа за лице. Свекърът дядо Анто, като вижда, че на неговия близък приятел се дава малък дар, веднага става от трапезата, сваля своята риза, от рамото си и я качва на рамото на баща ми. Това нещо е създало цяла тревога между сватбарите. Бащи ми не е приел новия дар, но инцидентът е станал. Такъв случай имах и аз. Поканен бях от училищния слуга Стойо да отида на сватбата на син му Темелаки (Темо). Обещах. След като пуснах учениците, отидох. В този момент раздаваха даровете. И на мен сложиха една риза. След като се свърши раздаването на даровете, булката, придружена от свекървата и една зълва, почнаха да черпят ракия и вино. При това черпене всеки сватбар е длъжен да даде подарък на булката. Дойде ред и на мен. Булката ми целуна ръка и аз й дадох два лева. Аз не знаех, че другите сватбари били дали по 50-60 стотинки, а аз давам два лева. Свекървата Дота забележи и веднага спря черпенето. Бързо излезе и пак скоро се върна. Свали от рамото ми първата риза и закачи друга. Сигурно втората риза беше кенарлия и с шевици.  

След раздаването на даровете всички сватове, заедно с булката, младоженеца и кума, отиват на реката да си измият ръцете. И тук стават разни обичаи, като на някои от сватбарите щом са се вече измили, хвърлят им пепел или кал, за да се продължи наново миенето. Шествието на сватбарите винаги се придружаваше от трима – четирима преправени палячовци, единият от които облечен в булчински дрехи и много мъчно различим от булката. Различаваше се по това, че тази „булка“ тичаше измежду сватбарите, вдигаше си полите на саята, гонеше някои от циганите, които са я закачили и пр. За една такава преправена булка, майка ми, която в Македония не е виждала такъв обичай, като видяла „булката“ на младоженеца Димитър Хр. Кумитски, погледала, погледала, па казала: „Боже, Боже, колко хубаво и богато момче, па каква луда невеста е взело“. Едвам се успокоила майка ми, когато околните жени й посочили истинската невеста, а тази била преоблечен мъж.

Традицията със сватбарите – палячовци, съхранена и до днес от сурвакарската група на с. Ковачевци. Фестивал „Долината на Маските“, село Ковачевци, 2008 г. Личен архив на Христиан Даскалов
Традицията със сватбарите – палячовци, съхранена и до днес от сурвакарската група на с. Ковачевци. Фестивал „Долината на Маските“, село Ковачевци, 2008 г. Личен архив на Христиан Даскалов

ЧЕТЕТЕ Част 1 тук: Битовите условия в с. Ковачевци, Радомирско, след освобождението от турското робство 1877-1878 г. Част 1. Бит

Част 3: Битовите условия в с. Ковачевци, Радомирско, след освобождението от турското робство 1877-1878 г. Част 3. Обичаите

София, 1.I.1955 г.

РЪКОПИС:

Димитър Николов, учител от село Ковачевци

Роден 16.09.1880 г., живущ в гр. София, ул. „Генерал Паренсов“ № 17

НАБОР:

Христиан Даскалов, доктор по организация и управление

Роден 09.05.1989 г., живущ в гр. Перник


Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:

Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:



Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в "Сторник"?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците". Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България".

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Като продължавате да използвате сайта, Вие приемате използването на "бисквитки". Политика за бисквитки