Спомените са написани на ръка през 1955 г. от Димитър Николов, учител от радомирското село Ковачевци, роден на 16 октомври 1880 г. Даскал Димитър е брат на моя прапрадядо Евтим Николов. Техният баща, даскал Никола Петров, който според фамилната история завършва първото светско училище в България, прословутата Априловска гимназия в Габрово, е основоположник на фамилията Даскалови, чийто член съм и аз. Непосредствено след Освобождението на България и неуспешното Кресненско-Разложко въстание на македонските българи, през 1879 г. родът на Никола Петров се установява в село Ковачевци, тъй като е принуден да напусне село Ключ, Петричко, останало в пределите на Османската империя до 1912 г.

На запад от гр. Радомир, на около 15 километра, се намира село Ковачевци. Селото е разположено на десния бряг на река Светля, която пресича на длъж малкото, но красиво плодородно поле. От дясната страна на реката се вливат три суходолини „Суходолка“, „Ракиловска река“ и „Куслук“. Тези суходолини през летния сезон нямат вода, а прииждат само, когато валят силни поройни дъждове и тогава нанасят големи вреди на полето. Цялото поле, от двете му страни, е заобиколено от няколко малки хълма: „Чуката“, „Китка“, Обешеник“, „Въглен“, „Лешйе“, „Косачки рид“ и „Бели брегове“. Много са разнообразни и наименованията на разните места от полето. Като се почне от „Рогуша“, „Върбици“, „Ева“, „Герено“, „Разкърсе“, „Бресето“, „Асаници“, „Хаджийски брод“, „Грукови ливади“, „Мостовище“, „Леви дол“, „Кулата“, „Лешйе“, „Мемчиница“, „Яшарица“ и се свърши с „Бахтурица“, където река Светля се влива в река Струма.

По онова време, преди повече от 50 години, пътните съобщителни средства между околийския център Радомир и този западен край на околията, бяха много лоши. Друг път за отиване до Радомир и връщане обратно нямаше, освен междуселския – тясна пътека, която минава през с. Копаница, „Проклетията“, „Рогалка“, „Църна гора“, Косача и Ковачевци. По този път можеше да се пътува само пеша, или с кон. На някои места се минаваше с риск, особено когато времето е дъждовно. Но все пак се пътуваше, защото друг път нямаше. По настоящем този път е заменен с друг, който е двойно по-дълъг – 30 километра и минава Радомир – Извор – Дебелилак – Егълница – Калища – Лобош – „Вучански камък“ – „Соларски гробища“ – Водениците – село Ковачевци. По първия път през м. май 1901 г. другаря Георги Димитров заведох у дома, където ми гостува три дни. Пътувахме с коне. Много ме беше страх да не би Георги да не знае да язди кон, но скоро се убедих в противното.

Преди Освобождението, село Ковачевци е било населено повечето от турци. Имало е и българи, но те са били повечето слуги и ратаи на турците. В селото е имало двама турци – чифликчии – Мемиш и Мола Асан (Сайдия), които са владеели по-голяма част от имотите на селото. Главният поминък на населението е било земеделието и скотовъдството. Основни земеделски култури са били ръжта, царевицата, овеса, ечемика и конопа. От двете страни на полето имаше доста голяма селска мера, която мера и от двете страни стигаше до река Струма. По тази мера можеше да пасеш доста голямо стадо от овце, говеда и свине. В последствие тези селски мери се разграбиха от разни частни стопани.

По течението на река Светля в района на Ковачевското поле имаше пет водни воденици – „Селската“, „Пандийската“, Груйовата“, Радевата“, „Влашкината“. Четирите от тези воденици бяха собственост на стопани от други села. Само „Пандийската“ беше на жител от селото – Стойо Иванчов. Същото нещо беше и с полските имоти. Половината от полето се владееше от жителите на с. Косача, Ракиловци, Калище, Лобош, Сирищник и Пещера. По тази причина село Ковачевци винаги страдаше от недоимък на храни. Овощни градини (бахчи) имаше само на три места от по 4-5 декара. Останалата част от полето бяха ниви, ливади и мера.

След Освобождението от 1877 – 1878 г., турското население от селото е избягало с аскера в Анадола и селото е останало почти празно. Не се е минало много време и някои селяни от околните села Косача, Ракиловци, Калища, Лобош, Пчелина, Пещера и от селата на Трънска околия – Одраница, Секирна, Глоговица, Мелните и други се преселват в опразненото село. Но малко по-късно, на 14.04.1879 г. са пристигнали в селото около 12-15 македонски фамилии. Тези македонски фамилии се евакуирали, защото в град Дупница е върлувала страшна тифозна епидемия, от която са починали в един къс период 803 македонски бежанци. Между бежанците, които са пристигнали, е бил и моят баща, Никола Петров – учител, както и бащата и майката на другаря Георги Димитров – Димитър Михайлов (Мишов) и госпожица Парашкева Досева. Условията за живеене в селото са били крайно лоши, затова и по-голяма част от македонските бежанци са напуснали селото и са се заселили в градовете Радомир, София, Дупница, Кюстендил. Бащата на Георги – Димитър (Митрето) Михайлов (Мишов) напуска селото през 1884 г. и се заселва в град Радомир и оттам в София през 1888 г.

БИТЪТ

Няма да бъде безинтересно ако мога да направя едно кратко изложение на битовите условия на нашето село след освобождението ни от петвековно турско робство. Безспорно, когато аз почнах да разбирам и да схващам нещата правилно, беше се изминало известно време на културен подем, но все пак беше се запазил в основата си битовият характер на нашето село.

Къщите и придадените към тях постройки, като хамбари, кошари, сайвани, пояти (поята – кошара за дребен добитък, бел. ред.) и други си бяха старите постройки, правени от преди Освобождението. Всички къщи бяха построени в почти един и същи стил – голяма стая, която служи за кухня, малка стая за одая и друга такава за килер. Голямата стая имаше по средата огнище, което служеше за готвене и печене на хляб в земляни подници (подница – глинен съд, бел. ред.). На средата на огнището имаше окачена една доста дълга около два метра желязна верига, на долния край на която имаше голяма кука, на която кука се закачаха котлите. Огнището захващаше около един квадратен метър площ, която площ се обграждаше с каменни плочи. В пепелта на огнището винаги се поставяше каленото гърне или тенджера, в което се вареше боб, леща и други храни.

Вечерно време, преди да си легнат, домакинката взема, че заравя с пепел жаравата, та когато ще стане на утрешния ден, да има от какво да разпали огъня, защото кибрита много малко хора знаеха и употребяваха. На сутринта неизгасеният въглен се поставя в шепа слама, след което почва да се размахва силно, докато се образува и пламък. След това, върху подпалената слама се хвърлят в огнището разни сухи клечки, а след туй и по-големи. Обикновено много дебели дърва рядко се слагаха в огнището, защото селото ни беше без всякакви гори. Всеки 5-10 минути трябваше някой от членовете на домакинството да притуря по 2-3 съчки, та да се поддържа огъня. Много пъти, особено при печене на хляб, стаята се препълваше с дим и обитателите вътре не се виждаха. Когато искаха да има по-дълготрайна жар, обикновено в огнището се слагаше по някоя голяма пенюга (пън, дънер, бел. ред.). Такива пенюги се вадеха обикновено от местата, където бяха изсечени дърветата от кориите.

Зимно време всички членове от домакинството заобикаляха огнището, за да се огреят, тъй като първите години след Освобождението печки нямаше. Осветлението беше още по-примитивно. Всяко домакинство имаше по едно малко газениче, което само пушеше и издаваше неприятна миризма. Имаше семейства, които нямаха и газеничета, а си служеха за осветление с огнището, като хвърляха от време на време по малко слама, или пък запалваха паздер (дребни клечици, които се отделят като отпадък при очукването на стъблото на лен или коноп, бел. ред.) от конопа. Този начин на отопление и осветление много скоро се промени, когато излязоха ламаринените печки и газените лампи. Постепенно всяко семейство започна да се снабдява с тези нови удобства.

Всяка вечер около огнището се постилаше сламена рогожка, която служеше за нещо като дюшек. Върху рогожката се постилаше по една кълчишна или вълнена черга и след туй всички членове от домакинството се нареждаха тъй щото от двата края на леглото да лежи някой по-възрастен член, а по средата се нареждаха по-малките деца. Съвсем малките деца, тези, които са от един месец до две години, спяха в люлката, която е окачена за гредата на стаята. Всички членове се завиваха с една обща завивка – кълчишна или вълнена черга. Често пъти някои от заспалите дълбок сън се намираха съвършено отвити и вкочанени от студ, но това нещо беше най-обикновена работа. В тези семейства, където имаше малки деца от 2 до 7 години, много често през зимния сезон постелките биваха неволно опикавани от премръзналите деца.

Облеклото на местното население, на мъжете, беше съставено от бели опънати чешири (потури, бел. ред.), антерия и кожух, а на жените – саи (сая – дълга горна женска дреха, бел. ред.) от вълнен шаяк. Момите носеха през летния сезон бели саи, нашарени на ръкавите и деколтето с разни гайтани и ширити. Нашето семейство, докато беше жив баща ми (1895 г.), не промени своята македонска носия. Аз и брат ми винаги носехме потури, антерии и палта. Баща ми носеше панталони и палто, а майка ми и сестрите ми носеха саи, но с дълги ръкави.

Обикновената храна беше хляба, който се месеше от домакинката в големи нощви и се печеше в подници, направени от земя. Често се печеше хляб и в пепелта на огнището. Обикновено хлябът беше недоброкачествен, защото самото брашно беше такова. В жилището имаше често голямо количество от разни треви и други плевели и по тази причина и брашното, от което се месеше хляба, беше много лошо. Често пъти хлябът горчеше. Някой път мухлясал, а имаше случаи, когато щом се нахраниш от хляба, ставаш като пиян. Тогава казваха, че в житото е имало някаква трева, която се казва „делиже“. Имаше семейства, които месеха хляб само от царевично брашно. От същото брашно варяха качамак, скроб и боза. Скробът не беше нищо друго, освен каша от брашно и вода. След като почне кашата да се провлича, скробът е готов. Изсипва се от котлето в един голям кален гювеч. Надробява се с корав хляб и гозбата е готова за консумация. Това беше обикновената сутрешна закуска. Често пъти нямаше достатъчно количество дървени лъжици и някои от членовете си помагаха с една и съща лъжица. За обяд (ручок) повечето пъти се вареше боб. Като поправка на боба винаги се туряше сол, лют пипер и праз лук.

Когато имаше случай да е дошъл някой гост в семейството, тогава някои домакини вземаха, че стъркваха боба на каша и го посипваха с лют червен пипер. Бозата и качамака също бяха национална храна. През есента всяко домакинство гледаше да набере от дивите круши и да ги постави на слама в някой ъгъл на стаята, докато станат меки (угнили). След това ги слагат в някоя каца и стават годни за храна, а водата става отначало сладка, а после става кисела като оцет. Най-добра туршия ставаше от крушите, наречени „рашки“. Друга туршия се правеше от люти чушки  и зелени домати.

Към края на есента, когато времето стане по-хладно, всяко домакинство заколваше охранената свиня, одираше й кожата и от нея правеше цървули (опинци), а месото и сланината нарязваше на малки късове, насоляваше ги и ги налагаше в качета. Често пъти се слагаше толкова много сол, щото месото не можеше да се яде, ако не се отсоли, като кисне във вода най-малко 24 часа. Свинското месо обикновено се вареше в калени тенджери едновременно ред месо, ред зеле.

Прясно месо почти никой не купуваше. Кокошка ще се заколи само когато има пости, иначе много рядко. Яйцата от кокошките, в повечето случаи, домакините ги продаваха на яйчарите, за да си купят с парите някои дребни домашни потреби като сол, газ, мъниста, колани, гъркини, шпаня, сърма, шамия (забрадка) и други накити. Децата много рядко получаваха яйца, освен на Великден. Много малко семейства чуваха овце и крави, за мляко. Имаше семейства , които не знаеха, че има сирене. Когато на някое дете се купеше от пазара симид, то не го ядеше направо, а винаги ще отхапе черен корав хляб и след туй ще отчупи малко от симида. Също като че ли яде хляб и сирене. Червени домати никой не ядеше. Лютите чушки, боба, бозата, качамака, скроба, киселата вода и от време на време зелник от тиква, това беше националната храна на нашето село.

Немотията и простотията бяха класически. За всичко туй като гратис подпомагаше и религиозното суеверие. Дните през седмицата – сряда и петък, Коледните, Великденските, Петровите и Богородичните пости не позволяваха да се облажи с едно яйце или чаша мляко и най-тежко болният човек, бил стар или малко дете. Да се облажи някой, това беше цяла анатема. Нещастие, ако се случи в семейството, ще се приписва на това, че някой от членовете му се е облажил в сряда или петък, като е изял скришом някое яйце или няколко грама извара (урда). Много пъти обществените бедствия като наводнение, суша, болести, град, паднал в синора на селото, се обясняваха с това, че някой от това село е блажил в сряда или петък, или пък през Коледните, Великденските, Петровите или Богородичните пости. Това суеверие след войните напълно изчезна. Сега вече никой не иска да знае кога е сряда, кога е петък, а на обществените и частни бедствия не се дава никакъв религиозен смисъл и характер.

В селото нямаше черква, затова всички богомолци, които отиваха да се черкуват, ходеха на черква в съседните села Косача и Сирищник. Тези, които отиваха на черква, винаги гледаха да се подокарат с облеклото и обущата. Обикновено всеки ще вземе по нещо от тези, които няма да ходят, защото никой нямаше напълно изправни дрехи и обувки. И понеже отиването на черква ставаше сутрин много рано, един – два часа преди да се разсъмне и осветлението с газеничето беше много слабо, никой никого не виждаше как се е натъкмил – облякъл и обул. Но когато се напуснеше черквата, всеки можеше да се поогледа и да види себе си и другите как са облечени и обути, кой какви дрехи е облякъл, какви калпаци носи на главата, чии цървули и обуща е обул на краката и пр.

Така, на една Коледа, братовчед ми Васил, когато го видяхме как е облечен, изпокъсахме се от смях. Облякъл беше доламата на баща си, за да не му било студено. Тя беше доста голяма за Васил и се влачеше по земята. На главата беше нахлузил една доста голяма войнишка шапка, която напълно закриваше ушите му. Обул беше потурите на баща си и приличаше като надута гайда. Всички богомолци бяхме като някакви чучала, но Васил държеше рекорд.

Когато някое дете или стар човек заболееше от някоя болест, веднага се прибягваше към съветите и лекарствата, давани от врачките и косчарите. Врачките в нашето село ги наричаха „вражалици“. Наспорил ги беше Господ – повече от 5-6 жени и двама мъже. Най-главната вражалица беше Баба Гоца. При нея идеха болни хора не само от нашето село, а и от по-далечни села на околията. След баба Гоза идеше баба Елена Джигрева – често пъти те двете се конкурираха. Вражалиците всичко знаеха и всичко лекуваха. Щом пребаят на болния, веднага болестта го напуска. Някои от вражалиците гасеха вода и огън, други пихаха в сито брашно, трети даваха известни наставления как да се изпъди болестта, та по-скоро да оздравее болния.

Ето една от рецептите на баба Гоца: „Да намериш гърне, в което да не е вряла вода, да туриш в него вода от 9 уврата. С тази вода да изкъпеш болното преди изгрев слънце, преди да се пропели трети петли. Гърнето да се счупи на чужд синор. Не е лошо да занесете на Света Петка – Радибошкия манастир, или на Свети Мина – в Кюстендил, един килограм зайтин, един килограм восък. Не е лошо да отидеш и при Берендерския поп да изчете на болния Василиевите молитви“ и пр. И болния след една неделя ще оздравее.

Много различни бяха целителните рецепти на вражалиците. В помощ на врачките бяха някои от поповете. Такъв поп беше Берендерският. Той четеше Василиевите молитви, като с една Севестополска сабя маха силно над главата на болния и по този начин пропъжда болестта да отиде далеч в девет гори Тилилейски.

И понеже много от болните не можеха да се изцерят само от баене на думи и четене на молитви, мнозина почнаха да търсят и други лекарства. От тези лекарства най-разпространеното беше „ненеагията“. То представляваше течността валерианови капки. На една бучка захар се капват по 5-6 капки ненеагия и се дава на болния да вземе захарчето. Към това лекарство се прибягваше, когато болният го поляло „сърце“.  Друго лекарство, пак от „сърце“, беше ракията. Изобщо, такава беше медицинската помощ в селата след Освобождението.  

Следва втора част „Обичаите“.

София, 1.I.1955 г.

РЪКОПИС:

Димитър Николов, учител от село Ковачевци

Роден 16.09.1880 г., живущ в гр. София, ул. „Генерал Паренсов“ № 17

НАБОР:

Христиан Даскалов, доктор по организация и управление

Роден 09.05.1989 г., живущ в гр. Перник

Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:

 

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в "Сторник"?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.