spasi-spomen-kolaj

Речник на диалектите в с. Горна Росица

Под името “Речник на диалектите в с. Горна Росица” в средата на 90-те започнах в тетрадка да записвам всяка по-непозната, архаична и диалектна дума, която използваха баба ми Мария и други възрастни хора от моето село Горна Росица. По това време бях на 12-13-годишна възраст.

Село Горна Росица се намира в Централния Предбалкан, на 10 км от Севлиево и на 20 км от Габрово. В момента административно е част от община Севлиево, област Габрово. Край него преминава река Росица. Съществува още преди Освобождението, но е било изцяло с турско етническо население. След 1878 г. местните жители турци емигрират почти напълно, а селото се заселва с балканджии от съседните планински села в Севлиевския и Габровския Балкан.

Повече за това как още като ученик през 90-те започнах да събирам спомени, родови истории, стари думи, обичаи, песни от моето село споделих в статията на “Сторник” “Как едно 10-годишно момче събираше народни песни и родови истории”.

Разбира се, този детски ръкописен “речник” не може да претендира за академичност и изчерпателност, но беше израз на моето желание да бъда като големите историци и етнографи. Задълбочавайки се в изследването на миналото, на 15-годишна възраст започнах да публикувам етнографски статии в местните вестници в Габрово и Севлиево.

Моят първи „речник“ – Речник на диалектите в село Горна Росица. Средата на 90-те години. Снимка: Личен архив, Момчил Цонев

Ето и думите от “Речник на диалектите в с. Горна Росица” в подредбата им от ръкописа, запазвам и обясненията на техните значения, които съм дал тогава. Прочитам ги повече от 20 години след записването им, някои от тях съм забравил вече, други все още се използват, но рядко. Останал е ръкописът, думите изчезват от говора с отиването си на възрастните хора.

Кай – каза, 3 л. ед.ч. на “казвам”
Куз – усое, усойно място
Дере – дол, поток
Артарисвам – спестявам, спестя
Виранлив – болен
Арания – голям медник (котел), ператник
Тепсия – тава, голям, кръгъл, плитък и широк меден съд за печене
Козяк – постелка, в която е втъкана козя кожа
Ашове – всекидневна, кухня в къщата
Кебе – одеяло, дебел вълнен план за постилане или завиване
Дам – помещение за едър рогат добитък (манги, биволи)
Миндер – дървено легло, одър
Чеша, стакан – чаша
Джам (жам) – прозорец, стъкло на прозорец
Глина, гнила – земя, пръст
Дилаф – маша, щипки за ловене на огън или нещо горещо
Секира – брадва
Топор
Диканя – земеделско оръдие на труда, с което се вършее (отделят се зърната от житния клас)
Плява – ситна слама, обвивки на житните зърна, премесени с дребна слама
Виялка – машина, която отвява (отделя) зърното от сламата и боклуците
Мекина – най-дребното от житния клас (боклука). Премесено с глина от него се прави кирпич. Мекина = плява
Тамазлък – термин при добитъка. Когато едно едно животно се оставя за развъждане.
Кересте – продукти
Сакънтия – припряност
Икин – земя

Как да публикувате стара дума или история?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история – влезте във Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“, „Сторник“, „Нощ на историите“, “Спаси спомен“.

momchil-tsonev-gorna-rositsa-4

Как едно 10-годишно момче събираше народни песни и родови истории

Моето поприще на малък етнограф и историк тръгна през 90-те. Описвам това пътешествие в моето минало, за да не се забрави, за да не забравя и аз. Възрастните хора от село, герои на този разказ, отдавна не са между нас. Останали са спомените, които записвам, за да не изчезнат и от моята памет.

На 10-годишна възраст започнах да събирам народни песни, през лятото на 1993 г. Възрастната ни съседка на село, баба Мария Кръстинкина, навремето е пеела. Когато аз отидох при нея с тетрадката и започнах да записвам на ръка, тя декламираше песните, от тях останаха само думите, нямам аудиозаписи как са звучали. Но и думите имат своята сила, ще я усетите и вие, сигурен съм:

Посъбрал Богдан дружина до 70 юнака, до 77.
Още му един не стига.
Чуди се Богдан, мае се кого в гората да вземе,
дружина да му поведе, байряка да му развява.
Най-подир Богдан намисли.
Той има братче по-малко, него в гората ще вземе,
дружина да му поведе, байряка да му развява.
Майка им ходи по двори, по двори и по пътища,
където ходи, все плаче и на Богдана думаше:
– Богдане, синко, Богдане.
Не ми ли стига, Богдане, дето баща ти убиха на връх Стара планина.
И вий хайдути, майко, станахте, хайдути, майко, големи.

Първата записана от мен народна песен. Събирачеството на песни започна през лятото на 1993 г., когато бях само на 10 години. Снимка: Личен архив, Момчил Цонев

На 12-годишна възраст започнах да записвам и родовите истории на моето семейство. Ето я и първата документирана дата – 20 май 1995 г., с. Г. Росица, събота. Първият запис е за историята на моя прадядо Кольо, който първо работел в мина Плачковци, а през 1924 г. се отправил на най-голямото си приключение – да работи в далечна Куба. Останала ми е от това време една старовремска снимка на прадядо с бомбе и костюм във фотографско студио.

Първият ми запис на семейна история – за моя прадядо Кольо Чакалов. Датирал съм записа от 20 май 1995 г., бил съм на 12-годишна възраст. Снимка: Личен архив, Момчил Цонев

Прекарвах моите съботи и недели на село. Какво правехте вие на 10, на 12, на 15-годишна възраст? Аз записвах старини. (Разбира се, помагах и на баба ми в градината). И не съжалявам, че моето детство беше такова, някак си архаично, немодерно. След като започнах с народни песни и спомените на прадядо ми, в следващите години с диктофон, лентов фотоапарат и тетрадка посещавах възрастни хора на село през ваканциите и записвах истории, обичаи, песни, стари думи, правех родословни дървета. Чак и стихотворение за селото съм публикувал във “Габровски новини” (бр. 27, 1996 г.), а от вестникът коментирали детсткото ми творчество така: “Тринайсетгодишният Момчил Цонев е написал стихотворение за Горна Росица – селото на своя род. То носи в себе си искрената обич на момчето” (1996).

Част от записите на аудио касети, които правех през 90-те години. Съхраняват родови хроники, обичаи, спомени от едно минало. Снимка: Личен архив, Момчил Цонев

Останали са ми от това време 8 тетрадки, които съм взел със себе си (сещам се за още една, която е на село и в момента – в нея записвах рецепти от баба ми за стари ястия, погачи, туршии, сладка). Всичките са овехтели от времето, пък и как да не са – първата тетрадка беше от баба ми Мария, А4 формат с дебели корици, на която пишеше “Касова книга на…”. На корицата й прилежно съм дописал името си и началната дата – “Започната на 17.Х.1992 г.”. Тетрадката с първите ми родови истории е от баща ми – била е по лекции по руски от първия му курс във висшия институт в Габрово. Имам и тетрадка от студентските години на майка ми. Оставили бяха достатъчно празни листи, които реших да напълня с истории от миналото.

Част от тетрадките, в които през 90-те години записвах родови истории, песни, стари думи, обичаи от село Горна Росица. Снимка: Личен архив, Момчил Цонев

На 15 години публикувах първата си етнографска статия в местния вестник “Габрово днес” – “Архангел Михаил – архистратиг или душевадник”, бр.83/ 5.ХІ.1998. Два дни по-късно публикувах и статия в севлиевския вестник “Росица” – “Архангеловден в българската традиционна система”, бр.49/ 7.ХІ.1998. Неслучайно все за Архангеловден – това е съборът на църквата в моето село “Свети Архангел Михаил”. В статията в “Росица” разказах спомените за горноросишкия събор на друг мой възрастен съсед тогава – дядо Иван Бижев. Баба Иванка Маринова, тогава 90-годишна, ми разказа една народна легенда за Архангел Михаил. Тя ми беше най-големият информатор за стари вярвания и обичаи. От нея записах цял речник с думи, сега разлиствам тетрадката и чета народни вярвания за Дете, Душа, Дъга, Дъжд, Дявол, Слънце, Жертва, Живот… От братовчедката на баба ми – баба Иванка Славова, записах много любопитна и рядка легенда за Ной и потопа, с която участвах в Националната средношколска конференция под егидата на ЮНЕСКО “Вода и цивилизация” – Габрово 1999 г. Темата “Всемирният потоп – краят на една цивилизация” беше публикувана в хуманитарния сборник “Денница” на Националната Априловска гимназия,  книга 13. През 2000 г. написах статия за опълченеца от моето село Райно Божанов – “Опълченец от Габровско пази револвера на Калитин”: в.”Габрово Днес”, бр.17/ 3.ІІІ.2000.

Първата ми публикация във вестник на историческа тематика с разкази от моето село Горна Росица, бил съм на 15 години.
“Архангеловден в българската традиционна система”: в. “Росица”, Севлиево, бр.49/ 7.ХІ.1998

Как обаче се роди тази страст към историята. Историята е в кръвта ми, майка ми е историкът от Габрово Даниела Цонева. Но всъщност нямаше да почна да събирам старини, ако не бяха две домашни от училище, които така и никога не провериха в час. Първото беше задача за лятото по музика – да съберем стари песни. Второто беше по български език и литература – да напишем историята на нашето семейство. За това домашно звъннах на баба ми на село и тя ми разказа първите спомени за моя род, които ме увлякоха. Помня, че повика в кухнята и прадядо ми, той й разказваше, тя на мен по телефона, а аз записвах. Не, тогава нямаше мейли и Месинджър, а телефоните бяха с шайба. Тази може би малка и маловажна история всъщност е моето споделяне колко е важно образованието и дали ще те “запалят” в училище за нещо смислено или не. Така мисията в търсене на изчезващите истории, думи, обичаи и песни намери добра почва у мен. Те сякаш са някой български изчезнал кивот, а аз съм техният Индиана Джоунс. Или съвременен Найден Геров, авторът на „Речник на блъгарский язик с тлъкувание речити на блъгарски и на руски. Събрал, нарядил и на свят изважда Найден Геров“ от 1895 г., събирал думите цели 50 години. И тази страст на Индиана Джоунс или Найден Геров в света на българското минало продължи и по времето, когато вече учех в Националната Априловска гимназия в Габрово.

От всичките ми исторически занимания, най-популярно в медиите стана “Стародумци” за популяризиране на старите думи в нашия език. Но аз събирах не само думи, а старини – преснимах и стари семейни фотографии, събрах и подредих старите документи, които баба ми пазеше из скриновете и гардеробите на различни места. Ако се чудите кой крие документи под дрехите в гардероба… това бяха нотариални актове за ниви, които са били национализирани през 40-те и половин век не са били от никаква полза. Истинско чудо беше, че ги открих, те станаха нужни едва през 90-те при връщането на земите. И аз, един 10-12-13-годишен хлапак бях “библиотекарят” и “архиварят” на семейното ни минало и наследство.

“Стародумци” е игра на думи, която измислих в навечерието на Благовец (Благовещение), на 24 март 2019 г. В българския език има “сладкодумец”, затова казвам, че “Стародумци” са “сладкодумците на старите думи”. В онзи спокоен слънчев следобед на предвечерието на празника бях разгърнал речник на диалектните думи, издание на Българска академия на науките още от 1974 г., в търсене на причудлива дума за друго мое начинание с историческа, културна и туристическа насоченост – “Балканджии от сърцето на България“. Тогава в съзнанието ми се роди и изразът “Стародумци”. Но речникосъздател и стародумец станах още в средата на 90-те, в онзи детски събирачески ентусиазъм бях започнал ръкописен “Речник на диалектите в с. Горна Росица”. Записвах си всяка непозната и по-странна дума, която използваше баба ми, и значението й. Куз – усое, усойно място. Виранлив – болен. Козяк – постелка, в която е втъкана козя кожа. Арания – голям медник (котел)… Никой не използва тези думи вече, откакто баба ми и всички по-възрастни хора, които интервюирах преди над 15 години, си отидоха. Затова и “Стародумци”, и “Имало едно време в България”, и сайтът stornik.org са моето желание да не изчезнат тези спомени, да ги съхраня и предам.

Моят първи “речник” – Речник на диалектите в село Горна Росица. Средата на 90-те години. Снимка: Личен архив, Момчил Цонев

През 2001 г. станах студент по журналистика в Софийския университет. Но въпреки това, като първокурсник си ходех на село всяка събота и неделя. Продължих със събирането на спомени. Последният ми запис с народни песни е от 27 април 2003 г., отново с възрастната ми съседка баба Мария Кръстинкина. Беше Великден, бях си по село. Моята баба Мария Минчева почина на 30 април 2003 г. Тя ми беше връзката със селото и миналото, до нея се допитвах при кой възрастен човек да отида, кой на кого е род. И когато тази връзка изчезна, аз спрях да събирам спомени. Останаха ми ръкописните записки в десетината тетрадки, десетките аудиокасети със записи, десетките снимки на лентов фотоапарат, едно видеоинтервю на VHS касета с прадядо ми Кольо преди да почине на 93-годишна възраст през 1996 г. Завърнах се към тях през март 2018 г., когато създадох “Имало едно време в България” с идеята да бъде експеримент за написването на най-голямата колективна история на България, с множество автори, различни лични, семейни, родови, селищни истории от различни епохи и места. Но защо “Имало едно време в България”? “Пропастта” между 2003 и 2018 г. наистина е голяма и в тези години съвсем не бях спрял да се занимавам с история, но ето как.

Още като студент по журналистика участвах в няколко научни конференции и публикувах научни теми – “Първо слово за миналото на храм “Св. Архангел Михаил” в с. Горна Росица, Севлиевско” в сборника “Православие и краезнание” (2004 г.);  “Митологични мотиви и хероизация в литературните и фолклорните извори за Георги Бенковски” в шести том на Годишника на Общобългарски комитет “Васил Левски” (2004 г.).

През 2008 г. заедно с майка си, историка Даниела Цонева, започнахме историческата поредица “Габрово – живият град”. Майка ми дълги години работеше в Историческия музей в Габрово, беше писала книга за габровските квартали, водеше предаване по бившата кабелна телевизия за кварталите. Имаше книга, както се казва, в ръкопис. Помоли ме да съм й първият читател. И от читател ненадейно станах и съавтор. Тя даваше историята, а аз бях перото на нашата поредица. Така заедно издадохме три исторически книги – “Имало едно време в Габрово” (2008), „Габрово и габровци в старата книжнина. Т. 1. Пътеписи (1662-1878 г.)” (2010), „Габрово след Освобождението. Спомени от Константин Вапцов” (2012). Самостоятелно аз написах първата детска книга с исторически факти за Габрово, наречена “Снежно Габрово за деца” (2011).

В историческата ни поредица за Габрово се появи необходимостта да обясняваме старите думи, за да бъде онзи отминал свят по-разбираем за човека от ХХІ век. Още в книгата от 2008 г. “Имало едно време в Габрово” към статията “Граф Цепелин прелита над Габрово с дирижабъл” споделих кратък речник с думите дирижабъл и цепелин чрез любопитните текстове от “Българска енциклопедия” от 1936 г. В книгата с възрожденски пътеписи от 2010 г. старите думи прииждаха отвсякъде и всяка беше обяснявана в самия текст в скоби – иначе кой знае днес думи като мердивен (подвижна стълба), вочявам се (вглеждам се), кючук (малък), кучеоки (лошави). Или пък колоритните спомени “Габрово след Освобождението” на д-р Константин Вапцов, които издадохме 2012 г. – изобилие от стари думи като джонка (човка), паламут (дъбилно вещество от жълъдните чашки на дъб), шарлан (масло от сусам). Голяма помощ в разгадаването на старите думи както за книгите от “Габрово – живият град”, така и за “Стародумци” сега имат различни речници – от прословутия Речник на българския език на Найден Геров до българо-турски, българо-руски речници и на диалектните думи.

Колекцията от исторически книги на Момчил Цонев и Даниела Цонева в поредицата “Габрово – живият град”

За да популяризирам поредицата ни с книги, през 2010 г. създадох и първата Фейсбук страница на историческа тематика за родния си град – отново под името “Габрово – живият град”. В нея за първи път започнах да създавам колажи от текст и снимки в няколко тематични албуми – “Великите габровци”, “Габровските събития”, “Габровските места”. През 2013 г. направих и поредицата колажи “Гордея се, че съм габровец” – факти от габровското минало, с които можем всички да се гордеем. Именно в тези колажи използвах дизайн и подредба на текст и изображения, които през 2019 г. приложих и в дизайна на “Стародумци”. За “Габрово – живият град” използвах професионалния софтуер Photoshop, а за “Стародумци” – открих подобни като изглед готови дизайни на една безплатна и свободна за ползване програма, която ме улесни в създаването на колажите и препоръчвам на всеки, който няма възможност да наеме графичен дизайнер – Canva. Разбира се, не се чудете, ако и друг използва същия безплатен дизайн, няма как да се избегне това.

Колажите ми “Гордея се, че съм габровец”, които правех през 2013 г. за историческата ми Фейсбук страница “Габрово – живият град”. През 2019 г. използвах същата графична конструкция и за колажите в “Стародумци”. Снимка: Габрово – живият град
Матрицата за дизайн в Canva, на чиято основа е създаден основният дизайн за “Стародумци”. Текстът в изображението е примерен и е зададен от разработчика на дизайна Canva. Източник: canva.com
Колажите на “Стародумци”. Благодарение на Canva всеки може да използва свободни и безплатни готови дизайни, ако няма възможност да наеме дизайнер.

Много спомени преминаха през съзнанието ми, докато пишех този текст. Много спомени изчезнаха. Времето ни е толкова забързано и богато от визуални впечатления, че човек лесно забравя. Не оставяйте спомените да умират. Старите хора имат навика да разказват спомени от миналото си, понякога един и същи го преповтарят по няколко пъти. Не губете време. Запишете спомените им, направете видео с баба и дядо, поне днес всеки има смартфон, направете родословно дърво, снимайте старите предмети в къщата на село. Затова и започнах кампанията “Спаси спомен”, да съхраним изчезващите лични, семейни, родови и селищни истории, обичаи, думи, дори предмети. Опишете спомените на старите хора или Вашите собствени спомени и ги изпратете на имейл info@stornik.org или във Фейсбук – до “Спаси спомен”, можете да ги публикувате и от свое име в групата “Имало едно време в България”, споделете стара дума в “Задруга на Стародумците”.

Сполай ви, стародумци и търсачи на спомени.

Как да публикувате стара дума или история?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история – влезте във Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“, „Сторник“, „Нощ на историите“, “Спаси спомен”.

Пазар за грънци на Разпети петък в Севлиево. Снимка: Момчил Цонев

На Разпети петък на пазар за грънци в Севлиево

Дали всеки град има различни традиции за Великден? От детство съм запомнил пазара за грънци на Разпети петък в Севлиево. “Разпете” – така е известен Велики петък в Севлиевско, така го наричаше и баба ми Мария на село. Севлиевци наричат този пазар за грънци Червен пазар, а провеждането му на Разпети петък съвпада с традиционния пазарен ден за Севлиево – петък.

Не съм чувал за подобна специфична великденска традиция в Габрово например, където през 19 век имало цяла Грънчарска махала, а преданието разказва, че габровските грънчари научили на занаята майсторите в Троян. А какво ли пък разказват в Троян за тази история?

А за грънците си спомням и друга история. Мъжът на наша роднина, родена 1912 година, бил много предприемчив селянин. Шивач по професия и търговец по нюх, в мазето на къщата си на центъра на село Горна Росица дядо Пейо продавал грънци. (И не само – спомням си, че като малък ми подариха устна хармоника, също останала от стоката на магазина). Като остарял, част от непродадените грънци качил на тавана. След смъртта му жена му баба Мария, сестра на прадядо ми, ни подари част от грънците – създадени едно време да служат в домакинството, но толкова пъстри и красиви, че ние си украсихме една стая на село с тях. (За хармониката ще доразкажа друг път)

Година на входа на жилищна кооперация на ул. "Уилям Гладстон" в София. Снимка: Момчил Цонев

Къщите с акт за раждане и име

Има къщи, върху чиито фасада сякаш е отпечатан актът им за раждане – имат си година и име. На най-видно и високо място на някои къщи са изписани инициалите на собственика им – първите букви на името и фамилията на този, който ги е построил. Не открих такава снимка в архива си, но има много такива, особено по селата. Днес минах покрай една кооперация в центъра на София, на чийто праг беше изписана годината 1941. Спомних си и за друга снимка – на софийска кооперация, която се казва “Слава”. 

Надпис над входа на жилищна кооперация на ул. “Ивайло” в София. Снимка: Момчил Цонев

И ето как отминава архитектурната слава… Или може би как остава, въпреки времето и натиска на новото. Чувствам се като археолог – разполагам само с година, име или просто инициали и трябва да разкрия цялата история, всъщност, цяла вселена от множество истории, заседнали между етажите, скрити зад стените, наслоили се като прах по рафтовете. А вашите къщи и кооперации какви истории и спомени пазят?”

Присъедини се към групата Имало едно време в България, разкажи история.

Стародумци

“Стародумци” – сладкодумците на старите думи

“Стародумци” е начинание за популяризиране на старите думи в нашия език, с които говореха нашите баби и дядовци в миналото. С тях езикът ни е още по-колоритен и пъстър. Те носят духа на друго време, на други традиции. “Стародумци” се роди в топлия и слънчев неделен 24 март тази година, точно преди Благовец, Благовещение. Търсех интересна дума в стар речник, но като не знаех и аз какво търся, почнах от А, както се чете роман, ред по ред, страница по страница. Дума не си открих, а ми трябваше за друго мое начинание – “Балканджии – сърцето на България”. (Съвсем друга история е това – с него пък искам да популяризирам културата, историята и туризма в балканджийския край от Тетевен на запад през Троян и Габрово до Трявна, Елена и Велико Търново на изток). Но, да се върнем на речника… четенето на тези стари думи сякаш отключи в мен тайни спомени от едно време. Нахлуха в съзнанието ми стари думи, с каквито говореше баба ми на село. И се роди и това словосъчетание – Стародумци. Като сладкодумци, но от старо време.

У мен мисията в търсене на изчезващите думи намери добра почва. Думите сякаш са някой български изчезнал кивот, а аз съм техният Индиана Джоунс.  Историята ми е в кръвта, майка ми е историкът от Габрово Даниела Цонева. Аз почнах да се занимавам с история още преди гимназията – в 4-5 клас. Оттогава ми е останала една купчина стари ученически и студентски тетрадки от баща ми – първата им половина е изписана от него, най-вече с инженерни чертежи, а втората половина от мен – с истории за родове, народни обичаи, стари думи и песни от моето село Горна Росица. Моите първи източници бяха баба ми Мария и прадядо ми Кольо. Като малък бях много впечатлен от два факта за него – работил е в барутна фабрика в севлиевския Балкан, а приключенският му дух го е отвел да работи чак в Куба. После почнах да обикалям селото с малкото си колело и да събирам в тези тетрадки и други истории. Взех си диктофон да записвам историите на касетки. И тази страст на Индиана Джоунс в света на българското минало продължи и през цялата гимназия. Преди няколко дни открих в една от тези тетрадки от 90-те ръкописен “Речник на диалектите в с. Горна Росица”. Още тогава съм се изявявал като речникосъздател и стародумец.

Откакто се захванах със “Стародумци”, в спомените ми изплуваха много стари думи, които бях забравил сякаш. Във Фейсбук страницата “Стародумци” и в групата “Задруга на стародумците” много хора почнаха да споделят стари думи, типични за техния край. Споделянето съживи забравени думи. А дали думите умират? Да – ако никой вече не ги помни и изговаря, ако никой никъде не ги е записал. Но дори ако някъде са запазени – в речници или научни издания, а никой не ги изговаря вече, това не е ли също смърт за думите? Думата трябва да се изговаря, в това е нейната сила. Вярвам, че “Стародумци” ще е възкресение за стари думи, дори да сме ги смятали за мъртви.

Създадох първоначално само Фейсбук страницата “Стародумци”, но видях, че хората веднага харесаха идеята и започнаха да ми изпращат свои предложения. Затова създадох отделно и групата “Задруга на стародумците”, където всеки член може да споделя с останалите стари думи. Заформя се истинска общност вече. Един споделя дума от своя край, а друг споделя в коментар как същото нещо се нарича в неговото населено място. Има разговор, размяна на думи и истории. Това е много ценно преживяване, което създават “Стародумци”.

Със споделянето в “Стародумци” много хора разказват и любопитни истории. Научаваме за цял един свят около думите. Ето и някои от последните ми стародумски открития.

Например, в Русенско казвали на дървеното легло “пат”: “За най-възрастния мъж в семейството, който е бил на голямо уважение заради възрастта му и са му казвали старец, за него лятно време са приготвяли легло ”пат”, което слагали на язлата на прохладно място да спи отделно от другите членове на семейството, които спяли вътре заедно и на пода. Това било от уважение към стареца.”

От село Чифлик в Троянския балкан ми споделиха за “уруглювица” – “когато бяхме малки и наближаваше Сирни заговезни, татко ни правеше уруглювица (малка факла). Изработва се, като върху прът се нанизват кори от череша. Татко ги слагаше край печката, за да изсъхнат. Ставаха къдрави. На Сирни заговезни ги запалвахме и въртяхме”.

Има и истории от типа “Изгубени в превода”. В Добруджа се говорят и някои румънски думи. Както обясниха това – нали са били близо 30 години “под румънско”. Ето и конкретната случка. Заженили се младите, но едното семейство било от Добруджа, а другото – от Шоплука. “Свато, дай сега по една цуйка за годежа на младите” – казал добруджанецът, а шопите само премигвали от недоумение. Ракия искал човекът. 

Друга любопитна дума е “фъркулица”, ето и нейната история, която ми споделиха: “Чувала съм я като дете, гостувайки в едно дряновски село, и си мислех, че става дума за нещо “фъркато” (летящо). Като ми обясниха, че означава вилица, ми беше и смешно, и странно.”

Един израз от Чепеларе много ми хареса: “да се разтъжа”, антоним на израза “да се затъжа”… Например, “отдавна не съм си ходил в родния край, ще се прибера другата седмица, че малко да се разтъжа”.

Както и в други райони, в моето родно Габрово също има думи, които са характерни само за града и околностите. Например, ако пазарувате в магазин, слагате продуктите си не в торбичка, а в сакче. Ако ще ви идват гости, режете мезето върху дървен танур (дъска за рязане). Водосточната тръба е лакомица. Обаче “венецът” на колоритните думи е баеркаса – тоалетно казанче. Прозвището му в Габрово идва от немски език. Ето каква е историята, също споделена в “Стародумци”. Първите тоалетни казанчета в Габрово са били внос от Германия и на тях имало релефен надпис “Bayern kasten”. С годините фирменият надпис се е превърнал в побългареното и габровско “баеркаса” (или “байеркаса”). Важно е уточнението, че говорим за първата половина на ХХ век, когато вътрешните тоалетни с казанче са все още рядкост и хората не са знаели как точно да нарекат това съоръжение.

До момента в “Стародумци” споделих и някои стари думи, използвани в нашата литература.  За 27 март – Международен ден на театъра – припомних думата “позорище”, която идва в българския език през Възраждането от сръбския. Всички знаем от “Под игото” драмата “Многострадална Геновева”. Когато е преведена от Павел Тодоров през 1856 г., на заглавната й страница пише: “Многострадална Геновева: Жалостно позорище на петъ дѣйствія”. Иван Вазов пък има разказ “Поезията на Коледата”, в който покрай коленето на прасето става дума и за театър:

“Тоя Цочо идеше пред всяка Коледа у дома да коли прасето… нашите детински сърца изпитваха някакво наслаждение даже от кървавото позорище.

– Позорище е сръбска дума и значи театър, а на български: позор – забележи поетът.

– Ако щеш – и позор беше това, но не ме прекъсвайте – каза беседникът и продължи: – И чудим се още как римските патрицианки, та и днешните испанци могат да се наслаждават от зрелището на кървавите убийства в цирковете. Ето какво значи възпитанието! Гледаш катакомби и не потрепваш…

– Хекатомби! – забележи мрачният поет.

– Хекатомби, катакомби, все е то – отвърна поразсърдено разказвачът.

– И двете ритмуват с бомби! – добави един.

– Е сега, вие с вашата филология и поезия!…”

На 3 април припомних думата “престолнина” – защото на този ден се навършиха 140 години от обявяването на София за столица на България.

Априловска гимназия в Габрово. Снимка: Габрово - живият град

За симидите и образованието в Априловската гимназия в Габрово

Априловската гимназия в Габрово – голямата история от учебниците ви разказва за люлката на новобългарското образование, за първото новобългарско светско училище. Но личните истории на един габровски лекар Вапцов имат една по-колоритна гледна точка – за магаретата около училището, за калпаците и бягането от училище, за симидите и бозата…

А какви са вашите лични истории от училище?

Габрово след Освобождението. Спомени от д-р Константин Вапцов:

“Гимназиалното здание стърчеше свободно без каквато и да било ограда. За двор на училището служеха всички околни места, които по една или друга причина не бяха оградени. На юг от гимназията имаше голям орех, под който италианецът – дърводелец Фердинанд (едни казваха, че бил французин, други – немец) си беше направил барака, в която работеше и живееше. Запомних го с грамадна порцеланова лула в устата, наведен над тезгяха си да работи и да се появява от време на време облаче дим под носа му. Странно ми беше отгде се вземаше този пушек, когато няма цигара в устата му. Обичахме да го задяваме, като му викахме от вратата на бараката: „Фердинанд яде жаби”.

Малко по-нататък от ореха на Фердинанд протичаше дългата вада, която караше и още една воденица около стотина метра над тази, за която поменахме, че е на пътя край реката. По този начин около гимназията скитаха и ревяха разни магарета и коне, пуснати да попасат малко до полянката около училището, докато се смели млевото. В пазарен ден пък, понеже около гимназията имаше доста място и там се събираха два пътя от Паничарка и Синкевица, около гимназията се натрупваха много коли и товари с дърва и гражданите отиваха там да си купят. Когато е топло и прозорците са отворени, учениците чуваха всичките пазарлъци, а когато на някого дотегне да стои в клас, бутне си калпака, сложен на прозореца (тогава окачалки не съществуваха) да падне навън, стане и с вдигната ръка на път към вратата издума: „Господин учителе, падна ми калпака” и без да чака разрешение, напуска класа, за да не се върне до края на часа, а когато реши да „качтиса” [да избяга; от качак – беглец; качърдисвам – избягвам – бел.състав.], свирва на другаря си под прозореца да му пусне и книгите и поема.

Под прозорците на гимназията стануваха и разни симидчии и халваджии. Класът се умирил, муха да хвръкне, ще се чуе, а вън, под отворения прозорец, Маката се надхваща с Русча, а Ради бозаджията само ги съска. Пенчо Маката беше грамаден момък – цял симид [хляб, приготвен от бяло брашно с нахутена мая – бел. състав.], натъпкан с халва, лапаше на един залък. Когато викнеше сутрин в тъмното: „пàри симидяяя…, топъл, пàри, пàри!”, будеше децата на целия квартал, особено ако ти ревне под прозореца. Много майки го молеха сутрин да не вика пред къщата им, че децата се стряскали насън и плачели. Пенчо не беше лош, но като човек забравяше, пък и ако угоди на всички, де ще извика?

Добро, доходно перо бяха за тези продавачи учениците от други градове. Защото винаги имаха пари, а кой младеж не огладнява след 3-4 часа, откакто е закусил? Купуват си те по един (някой даже по два симида), разцепил им го халваджията и пъхне в него тахан халва, която от топлината се постопява. Някои ще откъснат по залъче и ще раздадат на другарите си, а други, като Трифон Кунев, раздаваха почти целия си симид и едва успяваха да изядат малка част от него. Имаше и хитреци (!), които веднага облизваха целия си симид, преди да са успели да им поискат другарите и по този начин, погнусени, ги караха да се откажат от просията си.”

„Габрово след Освобождението. Спомени от д-р Константин Вапцов” (2012), Фондация за българска литература. Водещ редактор: Момчил Цонев. Съставители: Даниела Цонева и Ирена Узунова

Може да купите книгата онлайн от сайта на “Български книжици” ТУК

Още истории от миналото на Габрово може да следите във фейсбук страницата “Габрово – живият град” или в сайта Габрово Daily.

Как да публикувате стара дума или история?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история – влезте във Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“, „Сторник“, „Нощ на историите“, „Спаси спомен“.



Квартал Падало в Габрово. Снимка: Габрово - живият град

Салто мортале и комически игри в Габрово

Личните, малките истории са онзи живец на голямата история, често незаслужено пренебрегван, който обаче създава колорита, носи истинската енергия на едно време. Така през 2012 г. издадохме книгата „Габрово след Освобождението. Спомени от д-р Константин Вапцов”. Вапцов е габровски лекар, който пише спомени за града в средата на 20 век. Но какви спомени само. Всяко голямо събитие от националната или градската история е пречупено през погледа на малкия човек. Затова споделям и един спомен от тази книга – един личен спомен от живота на д-р Вапцов:

“На Падало спираха обикновено и цирковете. Колко сме завиждали на падалци за това! Всяка вечер да ти свири цирковата музика, а ти да си спиш. При това и възможността им да се измъкнат „от дрехите” и се проврат и гледат безплатно. Спомням си как обикалях като дете целия град с цирковата музика да гледам разни пирамиди от хора и да слушам как клоунът кани гражданството да посети най-добрия цирк в света. В главата ми още се въртят разните клик-клак, салто мортале, комически игри, японски игри с ножове и пр. Най-после се казваше „арена Падало”, което разбирах като „хайде на Падало“. С какво благоговение похващахме с пръст лъскавото атлазено облекло на артистите! Щастливи детски години въпреки плачовете с часове, защото рядко, за жалост много рядко, намирахме в настроение родителите си – особено бащите, че да ни заведат на цирка.”

Може да купите книгата онлайн от сайта на “Български книжици” ТУК

Още истории от миналото на Габрово може да следите във фейсбук страницата “Габрово – живият град” или в сайта Габрово Daily.