За Сторник Стародумци

„Стародумци“ – сладкодумците на старите думи

“Стародумци” е начинание за популяризиране на старите думи в нашия език, с които говореха нашите баби и дядовци в миналото. С тях езикът ни е още по-колоритен и пъстър. Те носят духа на друго време, на други традиции. “Стародумци” се роди в топлия и слънчев неделен 24 март тази година, точно преди Благовец, Благовещение. Търсех интересна дума в стар речник, но като не знаех и аз какво търся, почнах от А, както се чете роман, ред по ред, страница по страница. Дума не си открих, а ми трябваше за друго мое начинание – “Балканджии – сърцето на България”. (Съвсем друга история е това – с него пък искам да популяризирам културата, историята и туризма в балканджийския край от Тетевен на запад през Троян и Габрово до Трявна, Елена и Велико Търново на изток). Но, да се върнем на речника… четенето на тези стари думи сякаш отключи в мен тайни спомени от едно време. Нахлуха в съзнанието ми стари думи, с каквито говореше баба ми на село. И се роди и това словосъчетание – Стародумци. Като сладкодумци, но от старо време.

У мен мисията в търсене на изчезващите думи намери добра почва. Думите сякаш са някой български изчезнал кивот, а аз съм техният Индиана Джоунс.  Историята ми е в кръвта, майка ми е историкът от Габрово Даниела Цонева. Аз почнах да се занимавам с история още преди гимназията – в 4-5 клас. Оттогава ми е останала една купчина стари ученически и студентски тетрадки от баща ми – първата им половина е изписана от него, най-вече с инженерни чертежи, а втората половина от мен – с истории за родове, народни обичаи, стари думи и песни от моето село Горна Росица. Моите първи източници бяха баба ми Мария и прадядо ми Кольо. Като малък бях много впечатлен от два факта за него – работил е в барутна фабрика в севлиевския Балкан, а приключенският му дух го е отвел да работи чак в Куба. После почнах да обикалям селото с малкото си колело и да събирам в тези тетрадки и други истории. Взех си диктофон да записвам историите на касетки. И тази страст на Индиана Джоунс в света на българското минало продължи и през цялата гимназия. Преди няколко дни открих в една от тези тетрадки от 90-те ръкописен “Речник на диалектите в с. Горна Росица”. Още тогава съм се изявявал като речникосъздател и стародумец.

Откакто се захванах със “Стародумци”, в спомените ми изплуваха много стари думи, които бях забравил сякаш. Във Фейсбук страницата “Стародумци” и в групата “Задруга на стародумците” много хора почнаха да споделят стари думи, типични за техния край. Споделянето съживи забравени думи. А дали думите умират? Да – ако никой вече не ги помни и изговаря, ако никой никъде не ги е записал. Но дори ако някъде са запазени – в речници или научни издания, а никой не ги изговаря вече, това не е ли също смърт за думите? Думата трябва да се изговаря, в това е нейната сила. Вярвам, че “Стародумци” ще е възкресение за стари думи, дори да сме ги смятали за мъртви.

Създадох първоначално само Фейсбук страницата “Стародумци”, но видях, че хората веднага харесаха идеята и започнаха да ми изпращат свои предложения. Затова създадох отделно и групата “Задруга на стародумците”, където всеки член може да споделя с останалите стари думи. Заформя се истинска общност вече. Един споделя дума от своя край, а друг споделя в коментар как същото нещо се нарича в неговото населено място. Има разговор, размяна на думи и истории. Това е много ценно преживяване, което създават “Стародумци”.

Със споделянето в “Стародумци” много хора разказват и любопитни истории. Научаваме за цял един свят около думите. Ето и някои от последните ми стародумски открития.

Например, в Русенско казвали на дървеното легло “пат”: “За най-възрастния мъж в семейството, който е бил на голямо уважение заради възрастта му и са му казвали старец, за него лятно време са приготвяли легло “пат“, което слагали на язлата на прохладно място да спи отделно от другите членове на семейството, които спяли вътре заедно и на пода. Това било от уважение към стареца.“

От село Чифлик в Троянския балкан ми споделиха за “уруглювица” – “когато бяхме малки и наближаваше Сирни заговезни, татко ни правеше уруглювица (малка факла). Изработва се, като върху прът се нанизват кори от череша. Татко ги слагаше край печката, за да изсъхнат. Ставаха къдрави. На Сирни заговезни ги запалвахме и въртяхме”.

Има и истории от типа “Изгубени в превода”. В Добруджа се говорят и някои румънски думи. Както обясниха това – нали са били близо 30 години “под румънско”. Ето и конкретната случка. Заженили се младите, но едното семейство било от Добруджа, а другото – от Шоплука. „Свато, дай сега по една цуйка за годежа на младите“ – казал добруджанецът, а шопите само премигвали от недоумение. Ракия искал човекът. 

Друга любопитна дума е “фъркулица”, ето и нейната история, която ми споделиха: “Чувала съм я като дете, гостувайки в едно дряновски село, и си мислех, че става дума за нещо „фъркато“ (летящо). Като ми обясниха, че означава вилица, ми беше и смешно, и странно.”

Един израз от Чепеларе много ми хареса: “да се разтъжа”, антоним на израза “да се затъжа”… Например, “отдавна не съм си ходил в родния край, ще се прибера другата седмица, че малко да се разтъжа”.

Както и в други райони, в моето родно Габрово също има думи, които са характерни само за града и околностите. Например, ако пазарувате в магазин, слагате продуктите си не в торбичка, а в сакче. Ако ще ви идват гости, режете мезето върху дървен танур (дъска за рязане). Водосточната тръба е лакомица. Обаче “венецът” на колоритните думи е баеркаса – тоалетно казанче. Прозвището му в Габрово идва от немски език. Ето каква е историята, също споделена в “Стародумци”. Първите тоалетни казанчета в Габрово са били внос от Германия и на тях имало релефен надпис “Bayern kasten”. С годините фирменият надпис се е превърнал в побългареното и габровско „баеркаса“ (или “байеркаса”). Важно е уточнението, че говорим за първата половина на ХХ век, когато вътрешните тоалетни с казанче са все още рядкост и хората не са знаели как точно да нарекат това съоръжение.

До момента в “Стародумци” споделих и някои стари думи, използвани в нашата литература.  За 27 март – Международен ден на театъра – припомних думата “позорище”, която идва в българския език през Възраждането от сръбския. Всички знаем от „Под игото“ драмата „Многострадална Геновева“. Когато е преведена от Павел Тодоров през 1856 г., на заглавната й страница пише: „Многострадална Геновева: Жалостно позорище на петъ дѣйствія“. Иван Вазов пък има разказ „Поезията на Коледата“, в който покрай коленето на прасето става дума и за театър:

„Тоя Цочо идеше пред всяка Коледа у дома да коли прасето… нашите детински сърца изпитваха някакво наслаждение даже от кървавото позорище.

– Позорище е сръбска дума и значи театър, а на български: позор – забележи поетът.

– Ако щеш – и позор беше това, но не ме прекъсвайте – каза беседникът и продължи: – И чудим се още как римските патрицианки, та и днешните испанци могат да се наслаждават от зрелището на кървавите убийства в цирковете. Ето какво значи възпитанието! Гледаш катакомби и не потрепваш…

– Хекатомби! – забележи мрачният поет.

– Хекатомби, катакомби, все е то – отвърна поразсърдено разказвачът.

– И двете ритмуват с бомби! – добави един.

– Е сега, вие с вашата филология и поезия!…”

На 3 април припомних думата “престолнина” – защото на този ден се навършиха 140 години от обявяването на София за столица на България.

Avatar

Момчил Цонев е културен мениджър, журналист и писател. През 2019 г. е обявен за един от най-изявените млади личности на България и е избран в класацията “40 до 40” на Дарик. Създател е на множество културни инициативи в родния му град Габрово като международния фестивал за улични изкуства 6Fest, първата градска компютърна игра Gabroville, първата градска онлайн енциклопедия Gabrovowiki и др. Сред националните му начинания са “Стародумци” за популяризиране на старите думи в езика ни, "Имало едно време в България", Нощ на историите и “Добрите българи” за добротворчество.