Иван Хаджийски е роден на 13 октомври 1907 г. в Троян. Завършва философия и право в Софийския университет. През 1937 е главен неплатен сътрудник на сп. „Философски преглед” до забраната му през 1942 г. В него излизат повечето студии на Хаджийски, известни от „Оптимистична теория за нашия народ”, оформени под това заглавие от Нешо Давидов 20 години след публикуването им. Активно участва в списването на сп. „Изкуство и критика”, редактирано от Георги Цанев. През 1940 г. излиза от печат първата част на „Бит и душевност на нашия народ”. На 26 септември 1944 г. заминава като доброволец – военен кореспондент в Щаба на Втора българска армия. Загива като герой в местността Висока чука, до с. Велико Боненце на 4 октомври 1944 г. в боя с дивизията на елитните части от СС „Принц Ойген”. Бел. ред. Биографичната справка за Иван Хаджийски е по данни от Музей на народните художествени занаяти и приложните изкуства – Троян.
„Оптимистична теория за нашия народ“ на Иван Хаджийски започва с текста „Романтиката на бащиния дом“. Роден през 1907 г. в Троян, Хаджийски пише текстовете от оптимистичната си теория в края на 30-те и началото на 40-те години. Дори тогава той споделя, че романтиката на българските еснафски домове от началото на 20 век вече е безвъзвратно изгубена. Но още с първите редове от „Романтиката на бащиния дом“ всеки може да почувства как собите и дюкяните оживяват, как замирисва на маджун и попара, как изпод козяците и антериите се подават живите силуети на онези стари български семейства. Вътре в архитектурния разказ как са изглеждали старите български къщи Хаджийски е вплел семейни истории, миризми на гозби, живо усещане за минало.
„Стародумци“ или старите думи в текста на Иван Хаджийски: Соба, асма, менци, маджун, попара, тас, тепсия, делва, претрия, сукман, шаяк, трапезник, борч, дюкян, черга, замая, долап, поменик, сливовица, одър, козяк, антерия, сахан, оджак, дувар, нощви, бахча, търнокоп, казма, стоборка.
„Еснафският дом с дълбоко привързаните един към друг съпрузи, с домашното огнище, в което майката светица простираше грижовно крило над съпруг, деца и старци, с добродушно усмихнатия дядо, с гальовната баба; с издадените стрехи, с дворчето, постлано с камъни, обрасло в трева; с лехите цветя около оградата и около пътеките; изпълнен с полусенките на лозниците, с тихото шумолене на минаващото поточе, което леко люлее надвесените над него тревици, този мил и незабравим бащин дом в Копривщица, Трявна, Елена, Тетевен, Клисура, Сопот, Карлово, Троян, Дряново, Котел, Жеравна, Градец, който или е останал само скъп и тъжен спомен, защото върху неговото място е построена някоя съвременна безвкусица, или пък пустее, обитаван като от призрак от бледата фигура на някоя леля или баба, този бащин дом е обвит с оная романтика, която струи от Дебеляновите стихове:
