“Езикът е диалект с армия и флот” – тази мисъл на учения Макс Вайнрайх идва да подчертае, че език и диалект са доста относителни термини. Тази неопределеност произтича от факта, че това дали един език е книжовен или е диалект зависи от историята и политиката.
В диалектите няма правилни и неправилни форми. Преди да се наложат съвременните езици, диалектните и дублетни варианти на думите са в силна конкуренция. Нормирането на един език е процес, при който той се кодифицира, съставят се речници, въвежда се единен правопис, граматика и в повечето случаи възниква художествена литература. Предполага се, че хората стигат до съгласие да изградят един език-еталон, който всички се стремят да усвоят, макар в момента на създаването му този еталон да не е ро̀ден за никого.
Канцеларските диалекти на Париж и Лондон се утвърждават като литературен стандарт, подкрепен и от разпространението на книгопечатането. В Италия и Германия, поради политическата разпокъсаност, литературният език се налага доста по-късно. До началото на ХІХ век немският си остава почти изключително език писан, но не и говорен: в Северна Германия, където говорят на долнонемски, хората изучават литературния високонемски почти като чужд език. При обединението на Италия през 1861 година по-малко от 3% от италианците владеят книжовен италиански.
Българският книжовен език е сравнително млад. След падането под турско повечето книжовници забягват в Русия и Влашко. Приемствеността със старата българска книжнина е прекъсната. На чаршията господства турски. Гръцкият се налага в повечето църкви, в първите училища и в международната търговска кореспонденция.
През ХІХ век българското общество е разделено. Езиковият въпрос става важна тема в обществения живот. Разпалените езикови препирни са описани в главата „Волтерианци и елинисти“ на Вазовите „Чичовци“. Защитникът на традицията, Иванчо Йотата, защитава позициите си с аргумента, че „йотата присъстува в черковните книги, по отцепредание и прочия“. Спорът придобива идеологически измерения: „Йотата не подобава да се изхвърли, защото, кажи ми, господине мой, как ще пишеш “созданiя мiра” например“, на което поп Ставри казва язвително към учителя: „Бог знай, те не вярват и в созданiя мiра, волтерианците“.
Вазовите волтерианци и елинисти съответстват на двете главни направления в езиковите спорове – защитниците на разговорната основа на книжовния език и привържениците на традицията. Главните пунктове на славянската школа са поддържане на падежите в имената и избягване на тъмните гласни, белязани с буквите ъ и ѫ, както и на определителния член — най-характерните отличителни черти на новобългарския език. И понеже спорът за езика не е чисто практически или научен, а мирогледен, той е преизпълнен с емоционални изблици. Христаки Павлович нарича новобългарските особености „квасъ фарисейский, кой то осквернява всичкое смѣшение, сиречь причинява язику безобразие, гнусота и премногое потемнение. Всегда ненависти предавай и отвращавай се отъ таковихъ списаний“.
Застъпниците на „българската“ школа си служат с рационални аргументи. Както казва Найден Геров, „Всички-ти просвѣщени народи, откъкъ оставили старий си языкъ и зели за учебенъ оний, който употрѣблявѫтъ въ живъ разговоръ, тогава сѫ зели преднинѫ въ науки-ти“. Нещото, което разделя „българистите“, е въпросът на коя диалектна основа трябва да се базира книжовният ни език. Неофит Рилски, първият учител в Габровското училище, изповядва убеждението, че трябва да се издирят в народните говори всички общи елементи, „а не секой да писува по своето помѣстно произношение и своето токмо помѣстно наречие да защищава и ублажава“. В случаите, когато диалектните форми силно се различават, за арбитър трябва да се търси църковнославянският език.
От друга страна, Васил Априлов гледа скептично на нормотворческите опити на книжовниците. За него „само народът има власт да применява наречието си, писателите требува по него да вървят. Многото число не следува за малкото. Требува да следувами за народът и по неговът говор да сочинявами граматики и да пишем помежду си, инак плавами против водата“.
В историческа перспектива Априлов се оказва прав. Езиковият въпрос се решава не чрез победата на една или друга школа в теоретичните спорове, а чрез реалната практика на учители, публицисти, преводачи, литератори, голямата част от които са носители на балканските говори.
Само 15 години след първия вестник в Османската империя, Istanbul Moniteur, списван на френски, Иван Богоров издава в Лайпциг първия български вестник “Български орел” (1846). Периодичният печат започва бързо да се развива. „Цариградски вестник“ (1848) става едно от най-авторитетните периодични издания за цялото Възраждане.
Наред с периодичния печат, в България възниква такава самобитна учебно-просветителска институция, каквато са читалищата. С тях са свързани и първите театрални прояви в България. През 1864 г. излиза „Малакова“, комедия от П. Р. Славейков. През 1870 г. се издава „Изгубена Станка“ от Богдан Манчов по повестта на Илия Блъсков. В Браила Добри Войников основава първата театрална трупа и в продължение на десет години дава представления пред българските емигранти в Румъния.
При създаването на езикова норма актьорите имат едно предимство: те въздействат върху големи и неограничени възрастово аудитории. При липсата на установен стандарт, театърът има огромно значение при изработване на нормите за правилност на езика.
Книжовният ни език се изгражда едва към края на ХІХ век въз основа говорите на икономически развитите области от централна Източна България. Най-вече сред емигрантите във Влашко, където има и свободен печат. Там се срещат хора от различни краища, но предимно с якаво произношение.
Книжовният език започва да се диференцира стилистично. Научният стил се стреми да се избави от турцизмите, които се асоциират с отминаващата епоха на ориенталска изостаналост. В публицистичния стил и в комедийния жанр обаче, турските думи, поради ярката им емоционално-експресивна окраска, са доста по-широко застъпени.
Книжовният български продължава да се използва и от ония българи, които след Освобождението остават в пределите на многонационалната Османска империя. След Междусъюзническата война от 1913 г., когато голяма част от българите влизат в състава на национални държави, в които господства езикът на титулната нация, влиянието на книжовния български върху тях отслабва. Сега екстериториалните български говори представляват ценен материал за езиковеди и диалектолози, които могат да проследят езиковото състояние преди нивелиращото влияние на книжовната реч.
Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в “Сторник”?
Фейсбук
Ако искате да споделите забравена стара дума, народен обичай, занаят, предмет от бита, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
