На майка ми Нора Македонска, дъщеря на оперния певец и артист Стефан Македонски, не оставаше време да ми чете приказки. Беше погълната от грижи за дома, за семейството и от надомната работа, с която замени аптеката след загуба на първородния си син и моето непланирано раждане. Заменяше ги с истории от собствения си живот. Разказваше ми и за нашите предци. Така научих, че моят прадядо Карл Расс дошъл в България по време на Руско-турската война, оженил се и останал за постоянно. Бил един от първите ветеринари, пожелали да работят за Княжество България и да участват в изграждане на ветеринарното дело в освободените земи.
Майката на моята майка, която всички наричахме Ома (от немски Голяма майка) живееше в апартамент под нашия, в сградата на улица „Аксаков“ № 48. Етажната собственост, която се помещава в тази сграда, носи поетичното име „Лиляк“. Когато го изговаряше, майка ми се усмихваше и се връщаше към вечерите в стаята на своята баба, Мария Верембовска, при която често обичала да спи на горния етаж в Старата къща. Добавяше, че „Лиляк“ е построена на нейно място и неусетно спомените от собственото й детство ни обгръщаха с магическото си покривало.
Мястото, където била построена къщата, се намирало на края на стара София. От нея на изток започвало празно пространство с храсталаци и гора. Земята под къщата била купувана през 1892 г. и 1895 г. Дядо Расс искал да построи дом за своето семейство и децата в него. Останал в България по време на руското временно управление, зачислен към Военно министерство в списъка на лекари „чуждоподанни“. Според действащите закони тогава той можел да купи земя, ако бъде признат за жител от някоя община. По това време, 1891 г., 1-ви артилерийски полк, към който е зачислен, квартирувал в Самоков. Отправил молба до общинарите да бъде вписан в семейните регистри на града. Молбата била одобрена с единодушие и подписана от кмета Щърбанов. В софийския архив е запазен Протокол № 22 от 25.09.1891 г. за взетото решение да бъде вписан за жител на град Сакомов, където „живее от една година и половина“.
Това прави покупката на земя в София възможна. Следващата година е издаден нотариален акт на името на Мария Верембовска, с пълномощник д-р Расс, нейния съпруг. След три години са купени други две парчета земя, все от братята Никола и Вучко Антови, чиято земя се е простирала между сегашните улици „Аксаков“ и „Хаджи Димитър“.
Разказите на майка ми съживяваха Старата къща и живота в нея. Пред очите ми изплуваше „задния вход“, встрани от главния на „Аксаковска“, през който се влизало в двора. Там влезлият бил посрещан от високия бор. Наблизо била чешмата, където през горещите летни дни в корито се студели дини. По Стефановден през този вход минавали приятели и хористи, дошли да поздравят за имения ден своя приятел и зет на д-р Расс Стефан Македонски с песни. Вървели един зад друг, а стъпките им скърцали в навалелия сняг. Около масата вечер се събирали често гости. Започвали разговори за музика, за опера и за изкуство, понякога до късно през нощта.
Как д-р Карл Расс се озовал в България?
Първата военна мобилизация за област Ливландия (Ливония), в Руската империя, се обявява през 1875 г. Карл Расс получава повиквателно, но е студент във Ветеринарния институт на град Дорпат и обучението му, съгласно правилата на висшето учебно заведение, не може да бъде прекъсвано. В казармата влиза след семестриалното завършване. В България частта му квартирува в Самоков и там той вижда девойката Мария, която решава да вземе за своя жена. Връща се дипломиран и заварва Княжеството без ветеринарни специалисти. Почти всички са се разбягали и населението може единствено да разчита на войсковите лекари. Когато Русия скъсва отношенията си с Княжеството, тя изтегля своите поданици от България. Остават само осем руски лекари. Един от тях е д-р Карл Расс.
Четири години той е ветеринарен лекар в собствения на Негово Височество Александър I конвой. Зачислен е със заповед и към 1-ви артилерийски полк. Остава на активна служба 15 години, борейки се през повечето време със спънки поради факта, че не е български поданик. След тези години минава в запас с чин санитарен майор. Има частна практика и е викан по всяко време за спешни случаи извън дома. При един пореден случай през 1898 г. простива и умира от пневмония.
Портретът на д-р Расс висеше в спалнята на баба ми Елеонора. Усещах тайнственост да витае около него и тя вълнуваше въображението ми. Задавах въпроси, но от самите отговори научавах малко. Ома не обичаше да говори за себе си. Не желаеше да ангажира другите със собствената си личност и мисли.
Когато баба ми Елеонора почина през 1964 г., вниманието на наследниците се фокусира върху подялба на имуществото. Извън материалните интереси се оказаха рисуваният портрет на стената от спалнята и неугледното куфарче със стари документи, забутано под леглото на покойната. Майка ми ги прибра „да не се изхвърлят“ и ми ги даде за съхранение. Сред тях се оказаха свидетелство за раждане и за свето кръщение на К. Расс, както и служебният му списък като офицер от българската армия. А името Дорпат – градът, в който е роден през 1855 г. – и поставеният печат с година 1224-а в него ме въведоха в различен свят.
В наши дни името на града е Тарту и това е университетският град на Естония. През 19 век обаче Дорпат е сърцето на провинция Ливония, една самостоятелна област с правителство и съхранена автономия в пределите на Руската империя почти до 1865 г. Градът израства от крепост на рицарите Мечоносци, завладели балтийските земи и създали княжество – диоцез, начело с принц – епископ. Самото име „Расс“ ме върна по документи до 13 век, когато за първи път в архивите се споменава Ернс от Рассбург, рицар, вписан в регистрите на Ордена като Велик магистър от 1273 г. до 1279 г.
Тенорът Стефан Македонски и семейството на д-р Расс
Дъщерята на д-р Расс Елеонора учи литература в Париж и там среща бъдещия си съпруг Стефан Македонски, тенор и артист от Оперна дружба, изпратен от българското министерство на вокална специализация. Той е един от българските родолюбци, посветили се на идеята да създадат и утвърдят на родна земя българска оперна институция. Сред тях се откроява и тенорът от Имперския руски театър Константин Иванович Михайлов – Стоян, утвърден професионалист в певческото майсторство и неуморим в преследването на идеала за „българско изкуство“.
Журналистът Петко Тихолов е описал паметното представление на „Фауст“, когато публиката със затаен дъх следи изпълнението на доайена Михайлов-Стоян. След прекъсването, малко преди да излезе отново на сцената, му прилошава. Той изпраща да доведат младия Македонски, за да го замести на сцената, с думите „Само ти можеш да продължиш!“ Прозрението се оказва вярно и скоро, въпреки трудните условия за каквато и да е творческа работа, той се превръща в любимец на публиката и бохемското софийско общество. Причината е в рядкото природно съчетание между глас, фигура и драматично-артистичен талант.
Реално приносът на изцяло отдадения на оперното дело в България Стефан Македонски за стопанисване на Старата къща на неговия тъст д-р Расс е нищожен. Къщата на съседния парцел на ул. „Аксаков“ № 46, собственост на землемера Атанас Кривошиев, остава без мъж за стопанин по същото време. Двете съпруги – Мария Кривошиева и Мария Верембовска (съпруга на д-р Расс) – си пият често кафето заедно и споделят колко е трудно сама жена да поддържа цяла една къща. Мечтаят колко хубаво би било да живеят в дом без нужда от текущи ремонти, да нямат ипотечни задължения и да са наобиколени от повече хора. Представят си как пият следобедното си кафе в беседката на двора, която непременно ще остане, в компания с други дами, с които сладко си приказват!
През 1932 г., на мястото на двете съседски къщи, започва изграждането на сграда във форма на буквата „Г“, с четири етажа и три отделни входа – етажната собственост „Лиляк“. Скоро след това си отива и следващата по посока на булеварда „къща на Аврамови“, родителите на проф. Владко Аврамов. Тя е част от атмосферата на улицата с неспирния поток от звуци от цигулката на бъдещия музикант и педагог, който часове наред се упражнява упорито и неуморно.
В паметта на хората сградата, построена на мястото на Старата къща, остава като „дома на Стефан Македонски“. През 1952 г., след неговата смърт, на сградата с решение на правителството е поставена паметна плоча с неговото име. Същото решение го прави и патрон на музикалния театър като институция. В знак на това, че последните четири години от жизнения път са отдадени на цялостната реорганизация на националната оперета и нейното превръщане в Държавен музикален театър.
В построената сграда животът продължава. В нея живее и работи музикалният педагог по пиано проф. Панка Пелишек. Изпълненията на нейните ученици изпълват вътрешното пространство с класическа музика. Композиторът Йосиф Цанков създава мелодии за своите нови песни. Името на Дафина Главинова, живееща в средния вход, се появи на плоча откъм улицата с напомняне за това, че в нейната квартира е проведена нелегална среща. Самата тя живееше самотно, без близки хора около себе си. Така и умря. Наследниците продадоха жилището, поставената плоча бе свалена. На нейното място дойде почетния знак в памет на проф. Пелишек.
Споменът за старата къща на ул. „Аксаков“ се връща
Когато се върнах в София, реших да потърся има ли останали следи в нашите архиви за съществуването на Старата къща на улица „Аксаков“ № 48. В регистъра на Дирекция „Архитектура и градоустройство“ (ДАГ) намерих на същия адрес вписана къща, собственост на Мария Верембовска. Данните повтаряха познати неща. Поисках да видя самия план, с надежда в него да има още информация. Служителката взе попълненото искане и с чувство за хумор определи вероятността планът да е на място в хранилището почти равен на нула – миналите години, станалите промени. В този момент долетяха от съседното гише емоционални коментари за строен през 1968 г. жилищен блок, от който живущите в него не намираха документация в архива. Все едно блокът не е съществувал никога.
Служителката се върна с навит на руло чертеж в ръка. Развълнувана и въодушевена. Тя повтаряше, че просто е невероятно план, приблизително отпреди 120 години, да е запазен и да го намери на означеното място. Накрая заяви, че всъщност късметът е мой. И на използваната хартия, тип „инженерна“.
Улица „Аксаков“ днес
Улица „Аксаковска“ някога е била в края на столицата София. Времето я прави център на разностранен живот. Останалите частни къщи от страна на нечетните номера, като клиниката на д-р Димитраков и къщата на братя Алтънови, са заменени от хотел „София“, сега „Интерконтинентал“, и сградите на „Тексим“ и „Промпроект“. Един прекрасен ден в края на 70-те години се лансира идеен проект партерните етажи на сградите с четни номера да се отчуждят и там да се обособи „улица на модния дизайн“ – за да бъдат излагани по нея всички произвеждани от нашата лека промишленост стоки. Мълвата за този проект извади живущите на улицата навън, без значение дали са потърпевши или не. Сред тях се открояваше с целия си авторитет проф. Аврамов, който от името на всички събрани, шеговито – сериозно, прикани на среща директора на Промпроект да обясни кое е вярно и кое не от слуховете и каква е тази „идея“.
Дали е имало среща не се разбра. Проектът за „улица на модния дизайн“ остана само идея. В онзи момент повече ме развълнува гледката от излезлите на улицата хора, изказваните на глас въпроси и искането на отговори защо никой от имащите собственост не е надлежно уведомен. Такова нещо виждах за първи път…
Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?
Фейсбук
Ако искате да споделите забравена стара дума, народен обичай, занаят, предмет от бита, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.