Васил Левски оставя автобиография в стихотворна форма. Нейният текст е недовършен или е съхранен в непълен вид. В нея Левски споменава участието си в първата Българска легия в Белград ( март-април 1862– Васил Кунчев напуска Карлово и заминава за Белград, където се включва в Първата българска легия, там получава прозвището си Левски ), пребиваването си във Влашко (есен-зима 1862 – в края на зимата напуска Сърбия и се озовава във Влашко) и участието си в четата на Панайот Хитов (28 април 1867 – Левски преминава с четата на Панайот Хитов в българските земи като знаменосец).

Погрешка в някои източници се посочва, че стихотворението е било записано от Левски в неговото тефтерче. Автобиографията му не присъства там, на страници 33-39 Левски си е записал части от „На прощаване“ от Ботев.

Оригиналът на автобиографията се съхранява в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, Български исторически архив. Текстът е без подпис и дата. Неговото авторство се определя от началото на самия текст – „Аз, Васил Лъвский в Карлово роден“.

Въз основа на описаните в текста биографични моменти, историци отнасят текста към края на 1867 г. или в началото на 1868 г. – след участието му в четата на Панайот Хитов. Това датиране фигурира в сайта на Национален музей „Васил Левски“, както и в популярното издание „Васил Левски. Документално наследство“ от 1973 г. В книгата си „Без сън, без покой“ (издадена през 1986 г.) Жечко Попов отпраща написването на автобиографията към 1871 г., като базира заключението си на сравнение на текста с други писма на Левски в начина на изписване на буквите. Според Попов е оцелял само първият лист от автобиографията на Левски и въз основа на описаните събития там по инерция текстът се датира към 1867 г. Акад. Петър Динеков смята, че автобиографичното стихотворение на Левски е написано под влияние на Ботевото стихотворение „На прощаване в 1868 г.“.

Ето и самия текст на автобиографията на Левски:

Аз, Васил Лъвский в Карлово роден,
от българска майка юнак аз роден,
не щях да съм турски и никакъв роб,
същото да гледам и на милият си род.
В Сърбия ходих и по Влашко скитах;
от нийде помощ за наша свобода.
Станах [и] отидох в Стара планина,
с вярна дружина, с Панайот войвода,
юнаци народни – техен аз байрактар;
За година време всичко разгледах,
което не знаех – войвода[та] аз питах,
главни друмища и тънки пътеки –
се ги бележа – занапред нам леки…
Хубава гора, студена е и вода;
за наши жени и дребни деца…
Докат[о] аз проходих в Стара планина,
турци-поганци мен угадиха:
тежка потеря тий се вдигнаха,
кат скакалци по гора тръгнаха
и [в]сичко Карлово обиколиха,
и по улици стража поставиха;
дано мен жив уловяха
или бар главата ми сдобиеха,
гламави турци, мръсни агарянци…
От планини слизах, за Карлово отивах
с Тюрюмето Иван аз да се видех,
сам-самниничек, обкичен, обръжен:
с пушка белгийка и чиф[т] пищови
и остра сабя на мен блещяха…
През две, през три стражи си минах,
на четвъртата мене съзряха:
потеглих, пушка извадих и сабя,
ниски ми дувар гръдобран беше,
страхопъзли турци веднаг[а] се пръснаха
от самичeк аз, щом ме видяха.
В зора то беше – в Карлово не влязох,
на кърът оста[на]х в зелени мамули;
кога бе вечер, промъкнах се аз
с работници хора, заедно и аз.
Няма Тюрюмето, уловен той беше
с още един другар – Тинко Пулев беше
в[ъв] Видин запрени за три години,
тяхната съдба – в друго уловени;
нашите писма други посрещал;
всичко подробно все той разправял.
Станах да си ида пак при дружина,
дал бях й дума кой ден ще стигна;
ден и нощ вървях, едни цървули скъсах,
за да стигна само, както си казах.
Дадох и лозинка: сечено дърво.
Кат[о] додох на място, няма ги тамо.
Засвирих с тръба, екна ми гора,
никакъв отзив от моя дружина,
повторих с тръба, овчар се обади:
„Доб[ъ]р ден, юначе“, тихом ми обади.
Да не бъдеш ти Лъвский байрактар,
с Панайот войвода, негов ти другар?“
Отговорих аз на старият овчар:
„Отде ти знаеш за Лъвский байрактар?“
„Виждам те, синко, на него приличаш,
като ми е казал същий войвода,
ако те видя, да ти обадя,
как не са тука, а при Царска мандра.
Видиш [ли] овчар[и]те? Там са наблизо.
Под тях, отдолу, малко по-ниско,
потеря има, да свириш, недей;
тебдил тий ходят с юрушки дре[х]и.“
То бе заран рано и с пушка на рамо
за един–два часа стигнах ази тамо,
посрещна ме стража – един наш другар:
„Добре дошъл – рече – Лъвский, наш байрактар!“
Ето и дружин[а]та с Панайот войвода,
всички ми се радват и „добре дошъл“ ми казват…