„Сторник“ публикува последната пета част от автобиографията на аптекаря Асен Райнов, съхранена и предоставена ни от неговата дъщеря Мария-Бойка Малинова. В първите две части той разказва спомените си за родния Бургас и за участието си в Балканските войни и Първата световна война. В третата Асен Райнов разказва за обучението си в университетите в Хале и в Брауншвайг в Германия през 1920-те години. Четвъртата част е посветена на завръщането му в България след обучението в Германия и работата му като аптекар в Бургас, Созопол, Стара Загора и преместването му в София. В последната пета част са описани годините на Втората световна война и установяването на новата власт след 9 септември 1944 г.
Избухна Втората световна война. МНЗ (Министерство на народното здраве – бележка на редакцията) нареди евакуиране на аптеката в Боровец по време въздушните нападения над София. Направих обосновано с документи искане софийската аптека да се евакуира в Чепинци, където са изпратени над 20,000 софийски жители. Получих разрешение. През месец септември 1944 г. дойде ново предписание от министерството за ревакуация обратно в София. Там помещението се оказа засегнато от бомби и трябваше да го подготвя за връщането на самата аптека. Стигна се едновременно да се грижа за два обекта. В Чепинци работеше моята съпруга, помощник – аптекар. Тя изпълняваше рецепти за болните, аз възстановявах в София помещението. Непрекъснато пътувах между двата обекта с колело.
Добър другар подсказа, че са „ударили око на колелото Ви!“. В ранни зори напуснах столицата с колело, вечерта се върнах с влак. Ден след това идва общински служител с бележка, в която пише да услужа с колелото за спешна работа до село, след което то ще ми бъде върнато. На драго сърце бих го дал, отговорих на служителя, но вчера го реквизираха. Върнал съм се с влака! След още два дни се връщам от София и не намирам в къщи жена си. Сами децата плачат. Отидох да я потърся чрез Общинското управление и разбирам, че тя е там. Запитах какво е провинението й. Приготвяла лекарства за чакащи селянки от Враждебна, те си говорили за патила от освободителната войска, минала „тъдява“, а жена ми не спряла приказките със строга забележка.
