„Сторник“ публикува последната пета част от автобиографията на аптекаря Асен Райнов, съхранена и предоставена ни от неговата дъщеря Мария-Бойка Малинова. В първите две части той разказва спомените си за родния Бургас и за участието си в Балканските войни и Първата световна война. В третата Асен Райнов разказва за обучението си в университетите в Хале и в Брауншвайг в Германия през 1920-те години. Четвъртата част е посветена на завръщането му в България след обучението в Германия и работата му като аптекар в Бургас, Созопол, Стара Загора и преместването му в София. В последната пета част са описани годините на Втората световна война и установяването на новата власт след 9 септември 1944 г.
Избухна Втората световна война. МНЗ (Министерство на народното здраве – бележка на редакцията) нареди евакуиране на аптеката в Боровец по време въздушните нападения над София. Направих обосновано с документи искане софийската аптека да се евакуира в Чепинци, където са изпратени над 20,000 софийски жители. Получих разрешение. През месец септември 1944 г. дойде ново предписание от министерството за ревакуация обратно в София. Там помещението се оказа засегнато от бомби и трябваше да го подготвя за връщането на самата аптека. Стигна се едновременно да се грижа за два обекта. В Чепинци работеше моята съпруга, помощник – аптекар. Тя изпълняваше рецепти за болните, аз възстановявах в София помещението. Непрекъснато пътувах между двата обекта с колело.
Добър другар подсказа, че са „ударили око на колелото Ви!“. В ранни зори напуснах столицата с колело, вечерта се върнах с влак. Ден след това идва общински служител с бележка, в която пише да услужа с колелото за спешна работа до село, след което то ще ми бъде върнато. На драго сърце бих го дал, отговорих на служителя, но вчера го реквизираха. Върнал съм се с влака! След още два дни се връщам от София и не намирам в къщи жена си. Сами децата плачат. Отидох да я потърся чрез Общинското управление и разбирам, че тя е там. Запитах какво е провинението й. Приготвяла лекарства за чакащи селянки от Враждебна, те си говорили за патила от освободителната войска, минала „тъдява“, а жена ми не спряла приказките със строга забележка.
Обясних колко е отговорно да се приготвя лекарство по рецепта – от това зависи човешки живот! Рецептариусът е длъжен да насочи цялото си внимание към работата. Ако слуша приказките около себе си, грешката е неизбежна и с болния е свършено. Аптеката не търпи раздвояване на вниманието. Затова жена ми не обърнала внимание и не е направила забележка на чакащите. Дори да е задължена – по горната причина не може да го направи. Не успяха да оборят истината и ни освободиха.
На следващия ден в аптеката влиза участъковата лекарка, придружена от няколко мъже. Пита ме имам ли в аптеката памук, йод, кислородна вода, бензин и марля. Отговорих, че са в наличност. Братът на изпълняващия длъжността кмет, Павлин Манолов, се намеси и запита защо като ги имам не давам на амбулаторията.
„Никой не ми е искал. Аз съм Софийска аптека и съм изпратен тук за евакуираното население, но като подведомствен на МНЗ съм длъжен да обслужвам и населението от селата и амбулаторията. Нека лекарката да напише на рецепта от какво се нуждае, ще го отпусна с подписана от мене сметкоразписка, за да се плати. Заплащам на Аптечно управление за доставяните материали.“
Запитах лекарката откъде се снабдява с лекарства и тя отговори – от Окръжна болница. Не ги взела от там, защото болницата е в Ихтиман. „Това не пречи“ – й казах аз, „взимате влака, получавате изписаните материали и се връщате.“
След още няколко дни кметът Манолов ми казва, че преписката за селянките от Враждебна ще бъде ликвидирана, но нещо трябва да дам „за шумкарите“, като дарение. Не отказах и запитах от какво имат нужда. Той не ми отговаря конкретно, но настоява „нещо да дам“. Това се повтаря – той иска да им помогна, аз питам от какво имат нужда. Накрая предложих да дам според възможностите си 500 лв. Кметът се съгласи и обеща да прати разсилният да ги вземе.
Разсилният не се появи, но след поредното връщане от София отново намирам жена си в Общинското управление. Два часа не ме допускат при нея в стаята. Когато влизам, разбирам, че от нея са искали да подпише разписка за дарение от 20,000 лв. Пред всички я запитах има ли толкова пари?! Какво дарение ще прави, когато нямаме и 1,000 лв.!
Кметът поиска да съм „разумен“, да си нямаме неприятности. Може, но да платя 20,000 лв., когато нямам възможност и като честен човек да поема задължения, което няма как да изпълня? Купувам стока за деня, продавам я на нуждаещите се по цени, определени от МНЗ. С част от спечеленото живеем, с другата купувам пак стока за облекчаване на страданията на населението. Хората, които бяха в стаята, излязоха. Останахме с жена ми сами. Тя ми разказа за заплахи да откъснат децата, ако не подпише за дарението. Прибрахме се след полунощ в 2 часа. Един милиционер с пушка ни придружи до дома заради патрула навън. В 5 часа на другата сутрин с влака отведох семейството в София и се върнах да подготвя аптеката за връщане в столицата.
При напускане на Чепинци трябваше да се отпишем от Общината и ни дадат отчислителна бележка. С нея в София щяхме да получим купони за храни от първа необходимост. Бележката се подписва от кмета. Отидох при него и той не пропусна да запита как ще решим „онзи въпрос“. Повторих, че нямам материалната възможност. В отговор ми каза, че аптека трябва и тук, а щом я местя, значи имам да платя за превоз. Отчислителната бележка получих срещу дарение от 10,000 лв.
Последната група частни аптеки бе одържавена на 29.04.1949 г. В нея попаднах и аз. С жена ми ни включиха в различни комисии по приемане на други аптеки. За приема на моята аптека не присъства някой от нас. Нямах възможност да следя как се описва наличната стока и инвентара, как се прави оценяването. Само през нощта можех да проверявам сбора на вече описаното в списъците. Установих грешки, едната от които възлизаше на 20,000 лв., не в моя полза. Много инвентарни предмети не бяха описани. Подадох молба пропуснатото да се впише. Отиде към цялата преписка за моята аптека. Пропуска се голям предмет, какво остава за по-малките!
Назначиха ме управител на бивша аптека „Ем. Димитров“. Тази голяма аптека с голям инвентар Аптечно управление вмести в малко като дупка помещение в квартал „Баталова воденица“. Условията бяха лоши. Работната стая, също и дежурна, беше над мазето – склад на концентрирани киселини и други отровни медикаменти. Отопляваше се от печка, тя гореше постоянно, зад гърба на работещия в стаята. Нагряваше ме точно в малкия, продълговат мозък. Въпреки тези лоши условия, за една година развих дейност, за която ми връчиха преходното знаме за аптеките в целия Димитровски район.
Остана ми в спомен да не мога да излагам тила си на източник на топлина. Дори слънчева. Два пъти бях в болница за лечение и накрая се принудих да стана 2-ра група пенсионер поради трудова злополука.
ПРОЧЕТЕТЕ И ПЪРВИТЕ ЧЕТИРИ ЧАСТИ ОТ АВТОБИОГРАФИЯТА:
Автобиография на аптекар Асен Райнов, част 1: Разкази за войните
Автобиография на аптекар Асен Райнов, част 2: Бургас от моите спомени
Автобиография на аптекар Асен Райнов, част 3: Студент в Германия
Автобиография на аптекар Асен Райнов, част 4: Аптека в царство България
Подкрепете ни да станем популярни, като харесате страниците ни в социалната мрежа Фейсбук:
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.
