Истории

Автобиография на аптекар Асен Райнов, част 2: Бургас от моите спомени

Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:

Бележка на редакцията: „Сторник“ публикува втора част от автобиографията на аптекаря Асен Райнов, съхранена и предоставена ни от неговата дъщеря Мария-Бойка Малинова. В оригинала Асен Райнов наименува тази част „Бургаз от моите спомени“, като прави уточнението, че името на град Бургас в края на 19 век се е изписвало със „з“. Тъй като в съвременния български език е възприето изписването на Бургас със „с“, в заглавието на статията използваме съвременното име, а в самия текст запазваме оригиналния правопис на Асен Райнов – Бургаз.

Моят баща Стефан Райнов е роден в Сливен. Остава сирак на 13 години и като най-голям трябва да поеме издръжката на семейството. Започва работа в търговската фирма на Миркович  и учи. Когато фирмата открива кантора в Цариград,  той е изпратен в нея.

В Бургаз идва, след като се задомява. Започва самостоятелна търговия със спиртни напитки. Фабриката „Бъдащност“ от Стара Загора му възлага представителство на бирата си и го кредитира да издигне своя „Салон – Бирария“ – постройка с лятна градина за свободното време с различни забавления, за вкуса и за душата. В Салона се организираха забави, вечеринки и концерти. Гостуваха артисти на издигнатата по-късно собствена сцена и изнасяха представления.

Като човек баща ми беше строг, честен и трудолюбив. Но и много доверчив. Той уподобяваше другите хора на своята си същност!

Майка ми Бойка Сапунджиева е родена също в Сливен. По майчина линия нейният род е от Ичера. Дядо ми, неин баща, Коста Сапунджиев, започнал да работи за Карадимитър Черното [хаджи Димитър хаджи Костов – родоначалник на Черньовския джинс – бележка на Асен Райнов], който оценил качествата и характера му и го оженил за една от осемте си дъщери.

Живи от децата им остават само сестра ми Мария и аз, като завършек на тяхното творчество. Майка ми беше добра и без особени претенции. Правеше всичко за семейството и ни предаваше наученото от своята майка – да уважаваме татко си и да го слушаме. Не правеше в наше присъствие никакви забележки, камо ли да допусне караница и плъзнали по езика навън неприлични думи. Възпитаваше ни с примери и поучителни приказки. Имаше прекрасен глас и пееше хубаво.

Бисер в паметта ми от детските години са вечерите в кухнята срещу голям празник, когато тя приготвяше гозбите за следващия ден, за да е свободна. Аз седях до нея на пода и прехласнат слушах песните за хайдути и сиротни деца. Мека газена светлина изпълваше топлата стая, печката бумтеше, яденето бълболеше, а котката под печката не мъркаше и сякаш също слушаше с надигнати уши.

Асен Райнов (прав) от ученическите му години в Бургас. Снимка: семеен архив, Мария-Бойка Малинова

Нашата къща имаше голям двор и градина. Съседи ни бяха арменци и гърци, без деца на моята възраст. Нямах другарчета и често играех сам. Станахме приятели със Симеон, когато семейството ни се сприятелиха. В игрите бяхме неразделни. Един ден едно турче умишлено започна да ни се пречка. Симеон му каза да си върви, момчето налетя на бой. Посегна и към мен, но аз не отстъпих. Извадих от джоба си детско пищовче за книжни капсули и без много да му мисля забих в главата му цевта. Момчето се развика, дойде баща му и ме подгони. Бях добър в бягането, през двора на гръцката къща излязох на съседната улица и без да ме види някой се скрих в мазето. Запъхтеният баща дойде, завъртя се като разярен бик на арена, запита жените дали са видели някого, а те спокойно отговориха, че никой не е идвал насам.

Друг ярък спомен от детските година са игрите около строежа на черквата „Св. св. Кирил и Методий“. Гонехме се по скелето около нея без умора. Един ден до подпорната греда на земята, под скелето видях в книга загърнати сребърни левчета. Погледнах ги, оставих ги на същото място и си казах, че собственикът ще се върне да ги потърси.

В училище, през свободните часове или при отсъствие на някой учител, организирахме прескачане на дългите чинове, които заемаха почти една трета от широчината на класната стая. При хубаво време, през голямото междучасие излизахме в училищния двор и там прескачахме някой от нас, който не е успял в скока. Занимавах се с лека атлетика – халки, висилка и успоредка. Пръв от нашия випуск успях да направя „смъртния скок“ на висилката в района на морските бани. По-късно футболът ме увлече и от 1906 – 1907 г. започнах да се занимавам усилено с него.

Пристанището, като входна и изходна врата на Отечеството ни, даваше добри условия за тренировки и навлизане в тайните на любимия спорт. Всички българи, които отиваха да учат в колежите на Цариград, минаваха от тук. Имаше много бургазлии сред тях. Когато се връщаха за голямата ваканция, те ни показваха как се играе „играта футбол“. Същото правеха и екипажите на чуждестранните кораби. През свободното си време слизаха на брега да играем. Отначало взимаха някой от нас, за да попълни броя на играчите. По-късно българите направихме отбор и започнахме да играем срещу тях. Състезавахме се на най-трудния терен – просторния пясъчен бряг, на мястото на морските бани. Играехме на твърда почва и в морето.

При игра срещу тима на един английски кораб бях нападател. Когато топката се оказа в моите крака, двама играчи от противника се спуснаха към мен, от двете ми страни, решени да отнемат топката на всяка цена. Малко преди да се блъснат в мен, аз вдигнах лакти, за да усиля обратната сила на удара. И двамата паднаха на земята. Успешно продължих с топката към тяхната врата. Англичаните след играта запитали чрез преводача дали съм служил войник. Аз нямах навършени 15 години.

Основахме първото футболно дружество в Бургаз през 1908/1909 г. Нарекохме го „Стрела“. Станах негов домакин. Искахме да го възобновим след Балканската война, но не намерихме архива. Той беше изчезнал. Основахме ново дружество с името „Черноморец“. В новия клуб поех длъжността секретар – домакин. Ето и имената на неговите основатели: Асен Райнов, Стефан Илич, Коста Маринов, Александър Иконописов, Цвятко Стоянов, Стефан Кръчмаров, Иван Пачеджиев, Колю Пачеджиев, Стефан Николов, Радослав Кесяков, Панайот Георгиев, Михаил Симов, Яким Симов, Коста Витанов, Никола Караиванов.

Дружеството „Черноморец“ си извоюва добро име и популярност. Започнаха да ни търсят футболисти от Ямбол и от Сливен. Договорихме с дружество „Тича“ от Варна да ни гостуват в града за една среща. Проблем се оказа липсата на средства за пътни, храна и спане. Разчитахме само на средствата от продажба на билети. Но жителите на града не ги купуваха. Това обаче не провали приятелската среща – от Варна гостите дойдоха пеша, пристигнаха малко преди самото начало на играта.

Публиката броеше 20-30 гратисчии. Играхме в двора на 24-ти пехотен полк с неописуем ентусиазъм. След мача отпочинахме заедно и варненци отново потеглиха пеша към дома. По-късно на същото място играхме и със Сливенското дружество. Вече имаше повече посетители и това показа  промяна в интереса на самите хора.

Когато дойде време да запиша пети клас, баща ми отказа издръжка. Заяви, че достатъчно съм учил и трябва да започна работа, „моята работа“ уточни той. Трябвало да си почива и е време да изуча занаята при него. Вярно е, че като ученик се развивах буйно. Не изоставах с уроците, но и нямах особено високи бележки. Посвещавах доста време на футболната игра и ако нямаше с кого да играя, се упражнявах сам. Започнаха да ме търсят за по-трудни мачове и това продължи до края на четвърти клас. По български език останах на поправка и осъзнах колко е важно да има ред във всичките ми занимания. Стегнах се и поправих бележката на много добър. Точно тогава баща ми отказа да продължа образованието си.

Той обичаше своята работа, но аз не исках да се разправям с подобни хора. Те започваха за постоянно, но само на уж. Не бяха коректни към клиентите, надписват сметките им и когато имаше най-усилена работа в Салона, обявяваха стачка. Започваха да налагат искания, макар да са приели договорените с баща ми условия и той да спазва изискванията на тяхното професионално сдружение. Взимаха си шапката и парите, събрани от работата до момента, и просто си тръгваха.

Споделих с майка си, а на другия ден с влака отидох в Сливен. Там живееха всичките ни роднини. Отидох при най-малката сестра на майка ми. Като ме видя, тя се зачуди – беше началото на учебната година. Всичко разказах, а тя мъдро не взе страна и остави времето да направи своето. Баща ми ме потърсил по телеграфа при брат си, учител по музика в девическата гимназия на Сливен. Той не знаеше да съм дошъл в града. Паниката довела до размяна на мисли и когато след три – четири дни се върнах в къщи, отдалече майка ми, като ме видя, извика „Баща ти се отказа от решението си! Но да му искаш прошка!“

Вечерта казах, че поне искам да завърша гимназия. Баща ми даде  благословия, но постави и условие – да запиша търговската гимназия. В нея се влизаше след трети клас, а аз имах завършен четвърти. Губех цяла година, но за да уча, записах втори курс. През месец септември се обяви мобилизация. Балканската война започна и гимназиите затвориха. На баща ми предприятието опустя. На никого не беше до веселие. Всичко се пренесе на фронта. Реквизираха Салона и го превърнаха в казарма.

Търговската гимназия се премести в Свищов. Там отидоха и много от учениците. Баща ми сам предложи и аз да замина. В Свищов с материала бяха цели шест месеца напред и новодошлите трябваше да учат стария и новия материал. Много се отказаха, прибраха се в Бургаз. Прибрах се и аз. Желанието ми бе да продължа в пети реален клас, но записванията вече бяха прекратени. Директорът ми разреши да стана слушател.

Тази учебна година приключи по-рано. Записах се доброволец и след това 5-ти клас в реалната гимназия. В края на учението прекъснах отново – обяви се Първата Европейска война и свикаха моя набор. По силата на едно разпореждане, в края на годината се явих като войник на изпит върху целия материал и взех матура.

На фронта имах време да мисля какво да правя в живота си и къде да се насоча. Дарование имах за рисуване, за музика и писане.  Харесвах лесничейство и минно инженерство, но за тях ми трябваше дълъг период на обучение. Фармацията също ми харесваше и легна на сърцето, защото имаше два етапа на обучение и по-леко можеше да се справя, в случай че по независещи от мен причини не успеех да завърша. Войната приключи, останахме заложници и загубих година и половина. Когато се прибрах, в аптеките вече нямаше свободни места за ученик аптекар. Не получих отговор и от Сливен, където при аптекар Юрдан Петров имаше свободно място. Започнах работа в митницата. След шест месеца дойде чаканият отговор за свободното място. Баща ми се съгласи да ми дава на месец по 500 лв. Започна първият етап от обучението по фармация, след като министерство на народното здраве ме утвърди за ученик – аптекар. Едва тогава напуснах Бургазката митница. На втория месец от обучението, моят учител ме оцени и започна месечно да ми плаща по 500 лв. На втората година увеличи заплатата на 1,000 лв. Имаше ми доверие и през лятото поверяваше и аптеката, и жилището си над нея на мен, докато беше със семейството си на море. Практическото обучение продължи две години. Да получа и теоретическа подготовка, заминах за Германия.

Ярки спомени в съзнанието от юношеските години са оставили две събития – как Халеевата комета премина над града ни и антигръцкото движение, което вдигна на крак българите.

В деня на преминаване на Кометата над Бургаз, в Салона имаше организиран спектакъл. Участваха артистите от различни народности, като сред тях нямаше само българи. Ръководител на този пъстър състав беше Атанас Ибиш-ага, грък. Заради очакваната от всички поява на кометата моя баща съобразително обяви за начало на представлението по-късен час от обикновения. След края на представлението, малко преди да настъпи полунощ, всички – артисти и публика, заедно с музиката, трябваше да се отправят към морския бряг и там да наблюдават появата на неканения гост.

Събитието вълнуваше умовете и сърцата на хората от дълго време. Астрономите предвиждаха сблъсък на кометата със земята и настъпване на края на света. Някои се повлияха от подобни приказки и без дори да се замислят пръснаха имуществото си. Не оставиха пари за обратен билет и се наложи да молят за подаяния. Други бяха обхванати от веселие и с готовност услужваха на всеки около себе си. Неизвестността на други пък донесе тъга и горест.

Необичайно шумното шествие се отправи към морския бряг след края на представлението в Салона. Халеевата комета се появи величествена в очакваното и определено предварително време. Нейната опашка освети хоризонта с бледожълта и сияйна светлина. Тя невъзмутимо премина над събралите се долу хора и продължи по своя си път. С нещо ми напомни за сянката на Хамлетовия баща. Самото време за катастрофа се предвиждаше между полунощ и първият час от новия ден. Сблъсък нямаше. Светът не изчезна и всичко си остана както е. Много се радваха, много бяха разочаровани. Започнаха да проклинат появата на Кометата. Говореше се, че тя повторно ще се яви след 80 години!

Българите изписваха името на Бургаз със „з“. То си е тракийска дума. Такъв звук липсва в азбуката на гърците, останалите да живеят в града и след Освобождението. Заменят „з“ със „с“ и в разговорния език се чува „Бургас“, „ас“ и „гас“. При общинските избори за кмет се избираше грък. Повечето чиновници в Общината бяха също гърци и си говореха на гръцки. Гърците не се събираха с българи и се държаха надменно и нахално към тях. Правеха си увеселенията сами и не ги канеха. Натрупа се неприязън. Пред чужденци изтъкваха, че те са управляващата партия в града.

Търпението приключи в края на лятото. Издевателства над мирното българско население от село Загоричане, Костурство стана повод да избухне дълго трупаното недоволство. Действията на гръцки пандури запалиха сред  българите, живущи в Тракия и Македония, искрата. Неделя е и на мегдана са се събрали българи, облечени празнично, да се веселят. В селото нахлува нередовна и въоръжена до зъби войска. Започва сеч. Загиват много – мъже, жени, деца, старци.

По това време в града имаше гръцка гимназия и гръцка черква. Тълпата в своята непримиримост нахлува в черквата, понесла на ръце поп Максим, за да отслужи на български молитва в храма. Превзета е и гръцката гимназия. Всичко, написано на гръцки и попаднало в ръцете на разбунтувалите се хора, е безпощадно унищожено. Пространството между двете сгради се изпълва с разпокъсани книги. От другата страна на залива, Анхиало или сегашното Поморие, е обхванато от огън. Пламъците се отразяват на небесния фон. Там очевидци разказваха, че бунтът събрал гърците в черквата им и когато пожарът обхванал и нея, настъпила паника. Някои искали да излязат и се преклонят пред желанията на българите. Гръцкият владика обаче упорствал. Легнал пред вратата на черквата отвътре, викайки „Който иска да излезе, да мине през тялото ми!“.

ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ ОТ СЪЩИЯ АВТОР:
Автобиография на аптекар Асен Райнов, част 1: Разкази за войните

В статията е използвана архивна снимка: Фарът в Бургас, 21 август 1924 г. Снимка: НБКМ-БИА, Сбирка „Портрети и снимки“

Харесайте страниците ни в социалната мрежа Фейсбук:

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.

Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:

Мария-Бойка Малинова е родена и живее в София. По професия се занимава с икономика и финанси, но се вълнува и увлича и от историята. Пази архивите на семейството и рода си.

error: Съдържанието на сайта е защитено