Петя Дубарова и Христо Фотев. Източник: chernomorie-bg.com

Петя Дубарова. Биографични бележки от Христо Фотев

Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:

Биографичните бележки за поетесата Петя Дубарова (25.04.1962, Бургас – 04.12.1979, Бургас) са написани от друг бургаски поет – Христо Фотев.

Родена на 25.IV.1962 г. Майка й Мария Дубарова е прогимназиална учителка по литература. Баща й – Стайко Добрев е работник – майстор в един бургаски завод. Учи най-напред в училище „Иван Вазов“ – Бургас, след което – в английската гимназия в същия град. На 4.XII.1979 г. едва на 17 години тя поставя край на живота си. Поетичният й талант се изявява в най-ранните й години.Още не може да пише, когато съчинява стихове игрословици. Първите й публикации са в „Септемврийче“ и „Родна реч“. Открива я известният бургаски поет Христо Фотев.

Нейни духовни наставници и насърчители са и поетите Георги Константинов и Григор Ленков. Петя има и артистични изяви. През 1978 г. участва във филма на режисьора Георги Дюлгеров – „Трампа“.

През краткия си живот Петя Дубарова създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния ни живот от 70-те години със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Поетесата естетизира първозданните стихии и вечните човешки ценности – морето, лятото, дъжда, младостта, любовта, поезията. Всичките й творби разкриват ярък поетически талант – единствен и неповторим.

Преди няколко години, в най-тежкия ноември в живота ми, след няколко безсловесни сезона на отчаяние от самия себе си (но трябва ли да говоря за това?), внезапно от щастливо попадналата тетрадка на деветгодишната Петя прозвънна …“О, пчела – огнено око си ти!“ И още десетина истински стихове, които не помня, но помня – няма да забравя никога – как детското доверие в думите изпълни душата ми, как потрепера асфалтът – долу там – от скока на първите кокичета.

Оттогава, където и да съм: към морето на моята надежда, към пристанището, ослепителната геометрия на нощните гларуси, към дърветата, изострени по посока на вятъра, към всичко, което е животът ми (и свободата да не ми принадлежи той), всичко, което е насочено срещу инертността и отчаянието ми, е и това малко, но извисено момиче, което „дъжда причаква на ъгъла“ и мечтае за „дом, в който да се побере морето“…


Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи: