Истории

Петя Дубарова. Биографични бележки от Христо Фотев

Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  

Биографичните бележки за поетесата Петя Дубарова (25.04.1962, Бургас – 04.12.1979, Бургас) са написани от друг бургаски поет – Христо Фотев.

Родена на 25.IV.1962 г. Майка й Мария Дубарова е прогимназиална учителка по литература. Баща й – Стайко Добрев е работник – майстор в един бургаски завод. Учи най-напред в училище „Иван Вазов“ – Бургас, след което – в английската гимназия в същия град. На 4.XII.1979 г. едва на 17 години тя поставя край на живота си. Поетичният й талант се изявява в най-ранните й години.Още не може да пише, когато съчинява стихове игрословици. Първите й публикации са в „Септемврийче“ и „Родна реч“. Открива я известният бургаски поет Христо Фотев.

Нейни духовни наставници и насърчители са и поетите Георги Константинов и Григор Ленков. Петя има и артистични изяви. През 1978 г. участва във филма на режисьора Георги Дюлгеров – „Трампа“.

През краткия си живот Петя Дубарова създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния ни живот от 70-те години със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Поетесата естетизира първозданните стихии и вечните човешки ценности – морето, лятото, дъжда, младостта, любовта, поезията. Всичките й творби разкриват ярък поетически талант – единствен и неповторим.

Преди няколко години, в най-тежкия ноември в живота ми, след няколко безсловесни сезона на отчаяние от самия себе си (но трябва ли да говоря за това?), внезапно от щастливо попадналата тетрадка на деветгодишната Петя прозвънна …“О, пчела – огнено око си ти!“ И още десетина истински стихове, които не помня, но помня – няма да забравя никога – как детското доверие в думите изпълни душата ми, как потрепера асфалтът – долу там – от скока на първите кокичета.

Оттогава, където и да съм: към морето на моята надежда, към пристанището, ослепителната геометрия на нощните гларуси, към дърветата, изострени по посока на вятъра, към всичко, което е животът ми (и свободата да не ми принадлежи той), всичко, което е насочено срещу инертността и отчаянието ми, е и това малко, но извисено момиче, което „дъжда причаква на ъгъла“ и мечтае за „дом, в който да се побере морето“…

Понякога трябва да се надигна на пръсти, за да го погледна в очите. (1976)

Почти непоносимо ми е да говоря за Петя Дубарова в минало време. И няма да говоря в минало време за нея – нейните прекрасни стихотворения и моето отчаяние във въздуха, в който още вибрира крехкото дихание на устните й, ми забранява това.

В сегашно и бъдеще време ще говоря за нея аз – за да живея, за да се завърна отново в сърцето си, аз – отдавна емигриралия из собственото си сърце за разлика от нея, която не измени никога на своето, остана му вярна до края, не го прекрачи, за да се спаси, и го спаси, за да ни докаже, че все още има на света неща, които едно сърце не може да понесе.

Тя просто се ражда с чувството на съпричастна с „благородната вселена“. С „Изкуството да говори с водата под дъжда“(как изрече тя – още дете „О, пчела – огнено око си ти“); със смелостта да се надвеси над „света на жабите, който мълчи, мълчи“, да види как „извира радостта “ самото водно конче, „И дори във блатото противно, заровено от тиня и листа, живее нещо хубаво и дивно, то има само своя красота“. И отново дъждът, който я „причаква на ъгъла“ на нейната улица, морето и майка й с „гласа на фея“, баща й и първата тревога за морето – тя, слънчевата частица от плътта на благородната вселена, се чувства отговорна за живота… После „снега – бял като възглавница“ (нейната още детска възглавница) и внезапното празнично откритие „Да си горещ и снежен е чудесно нещо, да си цяла снежна и гореща пак“.

А скокът й от детството – към небето? „Защото като палава минута, внезапно грабната от дълъг ден, живея аз – от никого нечута, и цялото небе живее в мен“. А изумлението от самата себе си? От тържествуващата вселена в цялото й същество? То още звучи в извисеността на нейната момичешка фигура, в свенливо – категоричното изящество на нейните жестове… Видяхме ли го ние това чудо? Заслужихме ли го? И наистина ли е възможно да го заслужим? „Защо не съм добър, среднощен влак? Тогава аз на всеки бих раздала завръщане… Но бих поела пак…“ и внезапното – „Ще бъда най – безавторна – щастлива. Ще бъда просто малка тайна“ – тя, която печати от дете – само кратките й стихотворения в „Септемврийче“ са едно от най-чистите явления в детската ни поезия, поразяващи с автентичността си… А стихотворенията й в „Родна реч“, които радваха редакторите на списанието и хилядите й връстници – немалко попаднаха (а можеше ли да бъде иначе) в орбитата на нейното празнично присъствие? Самият аз – и кой вече е в състояние да ме накара да се засрамя, да се ужася от незаконното си понякога съжителство на думите?

„Плачи ти, лято, бъдещо сираче. Ела сега, спасителю – Поете“. Само тя можеше да изрече това. Да ни призове с толкова болка, да ни тласне с крехките си ръце към онова, което е много повече от самите нас, и да остане завинаги, цяла и жива, в сърцето на своето поколение – прекрасното поколение на нашата Петя.

Източник на текста: Регионална библиотека „Пейо Яворов“ Бургас. Изображение: Петя Дубарова и Христо Фотев, източник: chernomorie-bg.com

Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
Сторник

Сторник (stornik.org) е исторически и етнографски сайт за спомени. Публикуваме лични, семейни, родови и селищни истории. В рубриката “Староверци” публикуваме спомени за народни обичаи и вярвания от миналото, в “Стародумци” - стари думи, в “Гостилник” - стари рецепти. Всеки може да допринесе с личен спомен, като се присъедини към нашите Фейсбук групи - "Имало едно време в България" за родови и селищни истории, личности, места и събития от миналото и "Задруга на стародумците" - за стари думи, обичаи, песни, предания и др.

error: Съдържанието на сайта е защитено