В работното бюро на баща ми, в една зелена папка намерих листа, изписани на машина. На ръка, отгоре, той беше написал „Автобиография на аптекар Асен Райнов“ . В тях описваше войните и участието си в тях, Македоно – Одринското опълчение, следването в Германия, създаването на собствена аптека. Роден през 1896 г. в Бургас, починал през 1983 г. в София, баща ми носеше в душата си всички онези трепети и вълнения, съпровождали българския копнеж за свобода и обединение.
Балканската война
„ В края на 1912 г. се обяви Балканската война. С моя приятел Марин Вълчанов искахме да се запишем доброволци. Без успех. Не ни приеха като малолетни. На следващата година учебните занятия завършиха по-рано от нормалното и ние отново направихме опит да се запишем за участие във войната. Отново отказ. Тогава се записахме санитари, които да придружават ранени войници от фронта при Малко Търново и Лозенград до София.
В началото на месец юли научихме, че се набират доброволци за Македоно – Одринското опълчение. Записахме се в него и заминахме за Царево село на подготовка. Там научихме как се борави с оръжие, усвоихме военната дисциплина, положихме клетва и заминахме за фронта. С Марин ни зачислиха към 5-а Одринска дружина, 2-ра рота. Войната навлизаше в своята втора фаза. Биехме се срещу сърбите.
Нощта ни застигна близо до фронта. Мракът не закъсня – гъст и непроницаем. Небето слезе ниско към земята. По тъмно започнахме да изкачваме стръмна и камениста пътека, която пъплеше нагоре. Настаниха ни по двама души в сръбски окопи, с малки заслончета отстрани. Намираха се на първа линия при „Султан-тепе“. Нямаше звезди, нито светлина. Човек усеща небето легнало върху плещите му. С Марин оставихме раниците и се вгледахме в мрака. Искахме да го промушим с поглед и видим какво има около нас. Но от дупката, в която бяхме, не се виждаше и на крачка разстояние. Не след дълго заваля проливен дъжд. Дупката започна да се пълни с вода и скоро стигна на 50 см. Валя през цялата нощ.
На зазоряване огледахме околността. Бяхме на хребета на една височина. Пред нея на 50-60 метра от окопа имаше дълбок дол със стръмен скат, обрасъл с вековна гора. Срещу нас, на другата височина, съзряхме позициите на неприятеля. С първите слънчеви лъчи дойде и заповед да се изтеглим зад хребета. Аз не можех да се изправя на крака. Трябваше да се подпра на пушката, поставена напречно на окопа и по нея, с ръце, да изтегля тялото си нагоре. Легнахме на припек зад окопите и оставихме златоалените лъчи на слънцето да ни съживят.
Дойде примирието. Охранявахме известно време позицията в караул или на пост и накрая ни изтеглиха към София. Нас, като ученици, ни натовариха да попълваме временните свидетелства за всеки доброволец.
Първата световна война
Свикаха 40-тия набор. Направо от ученическата скамейка се явих в казармата. Военно обучение получих в допълваща батарея на 6-и Артилерийски полк. По време на война учащите не се освобождават от военно обучение и в набора имаше много като мене. Одельонният началник, младши подофицер, идваше от село, с четири отделения. Беше горд да е началник на „даскалете“, както ни наричаше нас. За помощник на батарейния командир назначиха офицер, току-що произведен и изпратен от военното училище. И той се държеше горделиво. При едно словесно занимание по история, започна да ни обяснява за битката при река Ахелой. Каза ни, че тази река е между Бургаз [в началото на 20 век името на града се изписва със „з“. След това надделява гръцкото „с“] и Поморие. Не се сдържах и пред всички поправих грешката – „Намира се между Несебър и Поморие.“
След обучението ни зачислиха в 5/16 гаубично отделение и целия набор пратиха в Бургаз за брегова охрана. Разболях се от малария, макар да съм раждан и израснал на брега на морето. Лечението с хинин не ми помогна, температурата тръгна към 41˚. Изпратиха ни на фронта при Битоля – 1-ва дивизия. Мен поставиха телефонист в среден пункт към щаба, да правя връзка между отделението и батареите. Наблюдателницата на отделението беше над село Черновец [сега Църновец], в десния край на Битолското поле, с лице към Битоля. От там започва височина и самата бойна линия вървеше по нейното било. В левия край на обширното Битолско поле имаше друга, по-малка височина, след която е завоят на река Черна. Земята трепереше под канонадата на неприятелската артилерия. Разравяше пръста и натикваше всички фронтоваци, войници и офицери, в окопи и землянки. Връзката на отделението с батареята прекъсна. Дойде заповед да се възстанови.
Тръгваме с Райно да поправим прекъснатите жици. Те са направо раздробени. На едно място възстановяваме, преместваме се напред, но нов снаряд пада там, където сме били. Връщаме се пак да ги оправим – разкъсва ги друг снаряд. Започна игра на гоненица с неприятелската артилерия. Разбрахме, че гонят нас. Райно се изплаши и тръгна да се скрие встрани, при две дървета. Понечих машинално да го последвам, но ме спря мисълта, че след като стрелят по нас, дърветата – близнаци са най-видимата точка за уцелване. Спрях и му извиках, че слизам под синура. Райно направи завой и тръгна към мен. Залегнахме. В същото време между дърветата – близнаци изпращя снаряд. Нямаше съмнение – целеха се в нас.
С прибягване се добрахме до наблюдателницата. Докладвахме на адютанта, поручик Касъров, в телефонната землянка, а той от своя страна докладва на началника подполковник Ганев в неговата дълбоко изкопана и добре иззидана в земята наблюдателница. Върна се със заповедта – като утихне стрелбата линиите да се възстановят.
Първа дивизия проведе курс за телеграфисти. Нашето гаубично отделение също изпрати хора. Сред тях бях и аз. Така се запознах с поручик Петков, втори адютант на началника на 1-ва артилерийска бригада полковник Кукурешков. По-късно той съдейства да ме изтеглят в щаба на бригадата.
В края на 1918 г. фронтът при Добро поле се огъна. Войниците не искаха да се бият. Така говореха онези, които не проумяваха, че победата печели по-силния по численост. Започнахме да се готвим за отстъпление. Помня последния обяд – чорба от чушки. Бяха обрали останалия зарзават от зеленчуковата градина на дивизията. Яденето се отличаваше с остра лютевина. Потече ми кръв от носа. Смръкнах студена вода от реката – кръвта спря. Продължих да се храня – отново потече. Накрая изядох само сухия хляб.
Отстъплението към Тетово започна следобед. Зад нашите оръдия се появиха италиански войници. Правеше впечатление, че не смеят да ни нападат. Седят и гледат от далече как нашите войници изтеглят затъналите в калта оръдия. Когато оставяха оръдията, нашите войници замахваха с кирки и лопати към италианците, а онези хукваха през глава назад. Пристигнахме в Скопие. Генерал Недялков, началник на 1-ва дивизия, подготвяше пробив на път за изтегляне. От София с аероплан дойде заповед да се предадем заложници, за да влязат англо-френските войски в пределите на Отечеството ни. Настаниха ни в една разорана нива извън града до шосето към Велес. За охрана имаше по един сенегалец в четирите ъгъла на лагера. Началниците изоставиха войниците си. От втория ден всеки трябваше да мисли сам за себе си.
Петима от отделението – двама младши подофицери, ветеринарни фелдшери, аз и още един войник бяхме бомбардири [ бомбардир, от немски – войник от прислугата на оръдие, който запалвал фитила за произвеждане на изстрел – бележка на редакцията]. Решихме преди да дойдат главните сили да избягаме. За начало предложихме услугите си като ветеринарно звено в помощ на френската част, приела ни за заложници.
По шосето към Велес тръгнахме да търсим връзка с тях. Над нас – надвесено оловно небе. И времето тъгува за славните български войници, принудени да предадат оръжие и да се скитат немили-недраги. По шосето Скопие – Велес срещаме голяма група български войници с наметнати шинели. Всичките убити духом. Вървят и мълчат. На въпросите ни – отговор никакъв! Тръпки ме побиха – нима виждам воините на цар Самуил, но без избодените очи?! Усетих чувствата му съкрушили го при вида на тълпите свои войници, водени от по един от тях с едно око! Най-после един проговори – те са от 8-и пехотен полк. Изпращат ги във Велес да се присъединят към полка си. Групичката ни взе решение да тръгнем след тях. Целта ни е Бабуна планина.
Заваля дъжд. Времето помага, като заличава дирите ни. Вървим с наведени глави. Мълчим. Замръкваме на поле, изпъстрено с малки храсти. Всеки се свива като куче за през нощта, ляга на раницата си, поставена на малка купчина пръст. Отгоре мята шинела или платнище. Отдава се на песента на дъждовните капки. Те падат по покривките и носят дрямка, която да ни пренесе отвъд несгодите, при Морфей!
На другия ден по пътя срещаме по някой неприятелски войн, зает да изпълнява възложена задача. Привечер стигаме Бабуна планина и спираме за храна. Нашата групичка се отдалечава наляво, уж търси вода в един дол. Двама неприятелски войници ни показват къде да я търсим. Пълним манерките, хапваме и по тъмно продължаваме към върха на хълма.
Звездната нощ ни ориентира за посоката североизток. Слизаме в долове, катерим се по скатове. Пътуваме вечер, през деня почиваме. Отбягваме оживени места и пътища. Вървим в посока към Султан-тепе. Предпоследната нощ стигаме шосето Щип – Кочане, което е оживена артерия. Изчакваме движението да утихне към един часа през нощта и тогава преминаваме. Коства ни върховни усилия. Дъждът е превърнал разораната пръст в лепкава кал и тя се лепи по краката на буци. Като циркови акробати по въжета. А трябва да бързаме! Вода няма. Някои с пресъхнали уста не издържат и взимат от събраната вода в стъпките на добитъка или от канавката край шосето.
Уморени стигаме до една горичка. Свличаме се на земята за почивка. Храната привършва. Пушачите потискат глада с тютюн. Имах запас от бучки захар и ги предложих за залъгване на стомаха. На другата сутрин рано стигаме шосето за Кратово. Скрити в малко долче, изчакваме да мине нощта. Близките плодни дръвчета ни гощават с плодове. Не са особено сладки, но залъгват измъчения от глад стомах.
Предвкусваме радостта от приближаване до границата на милото отечество. И, о, ужас! От околните височини слиза керван с мулета, натоварени с пълни чували. Изтръпнахме! Придружават ги въоръжени сръбски войници. Изземвали са храни от околните планински села. Водачът ни запази спокойствие. Разпореди да останем по местата си. Войниците се оказаха от Северна Сърбия. Седнаха и ни предложиха цигари. Нямаше с какво да се отплатим, дадохме им само киселици. Приказката се завъртя около войната – за това, че народът понася цялата й тежест, а не е виновен с нищо. Керванът отмина към Кратово и гостите ни се сбогуваха да догонят обоза. Поканиха ни в града си – ще ни нахранят, ще нощуваме спокойно и ще продължим пътя си на следващия ден. Двама искаха да приемем поканата, но другите не се съгласиха. Дочакахме нощта да продължим към границата.
Тъмата се сгъсти. На повече от десет крачки не се виждаше нищо. Прекосихме шосето и поехме по стръмен и каменист скат. На билото му имаше кошара, а овчарите се оказаха българи. Нагостиха ни с топло мляко. Починахме, събрахме сведения за Султан-тепе и как да прехвърлим границата. Отново тръгнахме. В края на неприятелската територия, попаднахме на други добри хора, българи. Нощувахме в малка къщичка и наехме местен българин да ни отведе до границата. Колко пари му дадохме – не си спомням. Зная само, че дадох всичко, което имах – една банкнота от 5 лв. и дребни монети.
Водачът ни поведе по тъмно на следващата сутрин. Вървяхме по билото един след друг. Небето не се виждаше от високи дървета. Над главите ни – стена от гъсти клони с неокапали листа. Пътеката се вие в непроходима дъбрава – изровено в земята хайдушко вървище. Без него няма и крачка да направим. В края на гората скатът се спусна полегато към малка поляна с форма на равнобедрен триъгълник. На върха стояхме ние, а от двете страни на поляната, осеяна с цветя, се издигаха две чуки с остри скатове. Основата на триъгълника беше в пролеза долу. Там течеше река, а над нея имаше прехвърлена талпа за минаване. Чукарите се спускаха стръмно към бързея. Великолепно място да се мине границата!
Водачът ни спря, посочи мостчето и каза „Там е границата. Нататък е българско. Наляво са сръбските постове и Велбъжкия проход, но ще ви забележат. Минете един по един над рекичката и вашето Отечество е нагоре. На добър час!“ Обърна се и изчезна в пътеката зад нас. Починахме в ниското и минахме на прибежки по мостчето. Когато дойде моят ред, ме споходи мисълта за Георги Бенковски след въстанието през 1876 г. Казах си: „ Дано нашият водач не е предател!“
Минахме границата и навлязохме сред храсти. Беше стръмно и се вървеше трудно. Но ние се стремяхме да стигнем тук ден и нощ! Идваме при теб, Родино! Атакуваме последното премеждие, да ни приютиш с топла грижа! Сега разбрах свещеното чувство, вълнувало Ботевата чета при стъпване на Българска земя! Било е омайно!
Изкачването е бегом нагоре по стръмния скат. По-бързо да сме далеч от дебнещото око на границата. Усещането не може да се забрави! Запъхтян, изморен, напрягаш сили да се отдалечиш от граничната бразда. Раницата дърпа назад, колкото и малко багаж да е останал в нея! Струва ми се вража ръка се вкопчва в мен! Спъвам се, падам, отново се вдигам, но умората пречи да възстановя напълно равновесие. Залитам като че ли ръката на врага ме блъска към храстите встрани. Люшкам се наляво – надясно, подтичквам. Едва разтварям крака. Те треперят от умора, страх и бързина. Мисля, че вървя напред, но сякаш си стоя на мястото от преди. И напрягам отново сетни сили.
Най-после сме на билото! Пред нас е Гюешево. Спираме за глътка роден въздух. Мила Родино, колко си хубава! Навсякъде витае покой и радушност. Прокапаха ми сълзи, сърцето заподскача от радост пред този мил колорит! От всеки кът, слог, дърво блика радост, смиреност и обич! Изчезва всяка умора, поели този въздух!
Ние сме у дома! Краката се подкосиха и паднахме изтръпнали на земята. В гората встрани от нас зърнахме сенегалец във френска униформа. Мисълта, че сме на родна земя ни вдъхва сили и решихме да се бием. Сенегалецът обаче мина и замина. Бил пратен за дърва. Към селото се спускаме на бегом подобно бягащите през Червено море евреи. Всеки двор е градина, изпълнена с узрели сини сливи, нападали по земята. Заситихме глада си.
На излизане от гората тук-там се вижда по някой войник. До обяд бегълците нарастват до цял полк. Изпратиха специален влак с товарни вагони от Кюстендил да ни прибере. Страхливите, които останаха в лагера, се завърнаха след 3 години в България.
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума, народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Единственото важно условие е споделеното да бъде Ваш личен спомен от миналото. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.
