В работното бюро на баща ми, в една зелена папка намерих листа, изписани на машина. На ръка, отгоре, той беше написал „Автобиография на аптекар Асен Райнов“ . В тях описваше войните и участието си в тях, Македоно – Одринското опълчение, следването в Германия, създаването на собствена аптека. Роден през 1896 г. в Бургас, починал през 1983 г. в София, баща ми носеше в душата си всички онези трепети и вълнения, съпровождали българския копнеж за свобода и обединение.

Балканската война

„ В края на 1912 г. се обяви Балканската война. С моя приятел Марин Вълчанов искахме да се запишем  доброволци. Без успех. Не ни приеха като малолетни. На следващата година учебните занятия завършиха по-рано от нормалното и ние отново направихме опит да се запишем за участие във войната. Отново отказ. Тогава се записахме санитари, които да придружават ранени войници от фронта при Малко Търново и Лозенград до София.

В началото на месец юли научихме, че се набират доброволци за Македоно – Одринското опълчение. Записахме се в него и заминахме за Царево село на подготовка. Там научихме как се борави с оръжие,  усвоихме военната дисциплина, положихме клетва и заминахме за фронта. С Марин ни зачислиха към 5-а Одринска дружина, 2-ра рота. Войната навлизаше в своята втора фаза. Биехме се срещу сърбите.

Нощта ни застигна близо до фронта. Мракът не закъсня – гъст и непроницаем. Небето слезе ниско към земята. По тъмно започнахме да изкачваме стръмна и камениста пътека, която пъплеше нагоре. Настаниха ни по двама души в сръбски окопи, с малки заслончета отстрани. Намираха се на първа линия при „Султан-тепе“.  Нямаше  звезди, нито светлина. Човек усеща небето легнало върху плещите му. С Марин оставихме раниците и се вгледахме в мрака. Искахме да го промушим с поглед и видим какво има около нас. Но от дупката, в която бяхме, не се виждаше и на крачка разстояние. Не след дълго заваля проливен дъжд. Дупката започна да се пълни с вода и скоро стигна на 50 см. Валя през цялата нощ.

На зазоряване огледахме околността. Бяхме на хребета на една височина. Пред нея на 50-60 метра от окопа имаше дълбок дол със стръмен скат, обрасъл с вековна гора. Срещу нас, на другата височина, съзряхме позициите на неприятеля. С първите слънчеви лъчи дойде и заповед да се изтеглим зад хребета. Аз не можех да се изправя на крака. Трябваше да се подпра на пушката, поставена напречно на окопа и по нея, с ръце, да изтегля тялото си нагоре. Легнахме на припек зад окопите и оставихме златоалените лъчи на слънцето да ни съживят.

Дойде примирието. Охранявахме известно време позицията в караул или на пост и накрая ни изтеглиха към София. Нас, като ученици, ни натовариха да попълваме временните свидетелства за всеки доброволец.