Истории Последни

Дневникът на Иван Георгиев от Трявна за Първата световна война

Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  

Авторът Ирина Димитрова е от Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство в Трявна. Музеят обединява 8 музейни обекта в град Трявна. Откриването му е на 23 октомври 1963 г. Фондът му възлиза на над 86000 движими културни ценности. Има и библиотека с над 4500 заглавия. Открийте Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство в Трявна онлайн: Посетете уебсайта. Посетете Фейсбук страницата.

„Сторник“ отправя покана към музеи, архиви, библиотеки, галерии, университети и други научно-образователни институции за сътрудничество в популяризирането на селищна история, етнография, генеалогия, езикознание и др. При желание, може да пишете на електронна поща info@stornik.org.

От бойното поле на Първата световна война тревненецът Иван Георгиев си води записки. Неговият дневник обхваща времето от месец юли 1917 до октомври 1918 г.

Иван Георгиев Иванов е роден в Трявна през 1888 г. Завършва Априловска гимназия в Габрово, а след това и Русенски педагогически курс. Учител е в близкото до Трявна село Белица. Събирач е на народни песни, приказки, предания и легенди за Тревненския край.

По време на Първата световна война Иван Георгиев участва като офицер в 33 свищовски полк. Полкът e част от 2-ра бригада на 9-та пехотна Плевенска дивизия, воюва при с. Долджели, заставата „Солун”, а в края на войната е и на Южния фронт, където води сражения над Дойран.

Дневникът на Ив. Георгиев започва от м. юли 1917 г., когато той е в края на престоя си в Трявна по време на отпуск.

Иван Георгиев. Източник: Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство Трявна

Осъзнавайки преходността на човешкия живот, на несигурното време, в което живее, той с доза умиление и насмешка описва суетенето на своята майка около приготовлението му за път: „А какво ли не желае моята сирота майка да ми постави в тоя куфар. И все нареждаше, това за студ, че да се пазиш най-много от студено. Зима иде. Горката, не се досеща, че пред снарядите за студа не остава място. Утре съм пътник.” 

На 5.08.1917 г. полкът е на бивак при с. Чаушли, където войниците празнуват. Иван Георгиев съобщава за разкошен обяд с много музика и песни: „…имахме концерт войнишки на открито, пя Македонски, свири Мустаков„.

 В началото Ив. Георгиев е ротен командир, а по-късно е произведен в чин „Офицерски кандидат”. На 27. 04. 1917 г. той получава назначение в 11-а рота, а първото му бойно кръщене е атаката на Долджели. Там с помощта на ръчни гранати успяват да влязат в окопите на англичаните и в една добре уредена подземна квартира взема за пленници трима англичани. За проявената храброст при две успешнии атаки при Долджели, Георгиев е предложен за кръст за храброст, съответно 3-та и 2 – ра степен.

Иван Георгиев е интелектуалец в своя цивилен живот. Учител, краевед, чиито интереси и ум не се ограничават само в обикновеното войнишко ежедневие.

 На много места дневникът му е изпълнен с разсъждения върху човешкия живот, смисъла и признанието, върху щастието и обречеността на човешкото битие: „…вчера, когато водих войниците на кино – там друг живот в мирна обстановка, но дали и там хората са щастливи. Кой знае. Тук, дето смъртта и разрушението, хванати ръка за ръка тържествуват въпреки всичко пак в погледа на хилядите войни блика жажда за живот за мирна обстановка.

Понякога, когато впускам мисълта си да разсъждава върху образа на човешкия живот, един неприятен песимизъм ме обгражда и тогава като че ли виждам гаврата с нашите копнежи и желания. Почвам да гадая, где ще бъде из тия долове моята последна минута и как ще е очаквания последен житейски миг. Но човешката съдба, колко е неизестна и какво ли не крие тя?…”

Наред с това, Георгиев се възмущава от поведението на войниците, без да осъжда поведението им: „….впрочем тук или се пее или се мечтае. Мнозина не познават нито едното или само първото, но вечно играят покер и псуват. Това на мен не ми харесва, затова съм станал мечтател и скромен войн...” Малко по-надолу продължава тоя ред на мисли: „…Само останах невъзприемчив към порочното пиянство и разврат, това, което мнозина тук смятат за недостатък на един офицер. Утеха от тая провала на душата, аз обяснявам със суровия груб живот на бойното поле и с липсата на нравствена отхрана в българската интелигенция…..

Когато се захванем да играем карти – да се надхитряваме и лъжем един друг – винаги трима. Измъчвам се от това еднообразие и прахосване на времето.

След нападението от английските войски над заставата Солун от 23. 04. 1918 г. българите дават жертви и много ранени. След няколко дни той упоменава, че на войниците се провеждат различни обучения относно видове оръжия и основно се споменава австрийската тежка картечна система „Шварц – Лозе”.

Телеграфисти и наблюдатели по време на почивка – Първа световна война, 1918 г. Източник: НБКМ-БИА, Сбирка „Портрети и снимки“, Сигнатура: НБКМ-БИА C II 6083

Ив. Георгиев непрестанно изпитва вътрешна борба със себе си и живота си в „мирните” минути на бойните действия, заключвайки с думите, че „…за да разбереш силата на същината на щастието, трябва щастливеца да изживее пълното негово опако – нещастието” и по-надолу в текста продължава да размишлява: „… Много се измъчвам от това положение да се играе покер, наричам го глупаво и щуро съществуване това игране на хазарт. Чувствам много ясно, че тая слабост покера не ми е никак по сърце, чувствам  и пак играя… Понякога си мисля – това са тука на бойното поле необходимите инжекции, за да се понася по-леко живота на позицията, живот еднообразен, мъртвешки за младите, жадуещи за живот, както съм аз. Но друго има, което ме смущава, чрез покера тънем в поквара, в нищета, съзнаваме че това не е добре и въпреки това вървим по отъпкания път… човек се встрастява с едно животинско чувство да се ограбва другия, па ако ще това да става и по непочтен път. Това именно много ме измъчва!…”

През 1918 г. България е обхваната от тежка продоволствена криза, предизвикана от дълго продължилата за страната война, въвличането в която е било против голяма част от населението. Правителството е затруднено в издръжката на българската войска, следствие на което се затруднява икономиката на страната. Липсата на стоки от първа необходимост на пазара води от своя страна избухването на т.н. „гладни” или женски бунтове. Недоволството в страната и сред българските войници нараства и затова цар Фердинанд е принуден да извърши правителствена смяна. Правителството на Васил Радославов е сменено с правителство начело с Александър Малинов и това обнадеждава както населението вътре в страната, така и войниците на фронта, за излизане на България от войната.: „Снощи вестниците донесоха приятна новина, че правителството на Радославов е заменено с ново, съставен е демократичен кабинет от 7 демократи, 2 радикали и 1 неутрален царски човек. Нова струя се почувства сред войската от съставянето на този нов кабинет.” 

От Радикалдемократическата партия е министърът на просвещението Стоян Костурков, който Иван Георгиев приема за съпартиец. Обнадежден от морала и родолюбието на хората от новия кабинет, с надежда за адекватна намеса в политическия курс на държавата, Георгиев написва следното поздравително писмо от 10.07.1918 г.:

Уважаеми господин Министре,

Навреме тук на боевата линия долетя от север радостна вест, че начело на държавния кораб застават честни българи от демократическата и радикална партия, [и това] извика у мен и у мнозина войни тук най-красиви мисли. Ако и да ми е неловко като учител, позволявам си чрез Вас да изпратя възторжения си привет към новите водачи на милата ни Родина…Тоже с нови чувства са изпълнени душите на мнозина войници – добрестни българи, които изживяват стоически вече три години в окопите…”  

Надеждата за мир личи във всяка написана в текста дума. Страната обаче продължава да е част от състава на Тройния съюз, заявявайки позиция на продължаване политиката на В. Радославовото правителство. Вследствие на това, разразилото се Войнишко въстание действа като катализатор за подписаното по-късно примирие в Солун на 29.09.1918 г. България става първата страна от войната, която напуска въоръжения фронт след катастрофална капитулация, с пожертвана войска и етническа територия.

Ще заключа своето изложение отново с цитат от дневникът на Иван Георгиев, който в няколко реда като пророк във времето обобщава войната в човека и непреходността на движението на времето:

„Често си мисля около тая тема – ще мине, ще утихнат тия страсти, ще дойде краят на войната, учени и прости ще идват по тия места или ще четат за битките ужасни около Дойран и дали ще мислят за хилядите герои, прекарали вече две години по тия страхотни места. Гостите тук ще видят окопи и галерии и гробове, но дали ще могат да изживеят душевните перипетии на борците от 1917 година по тия диви чукари? Едва ли ще се намери човек да проникне в тайната на тия безмълвни баири и стръмнини. Едва ли посетителите ще одухотворят безбройните страдания и копнежи тук на това място и безчетните душевни страдания на техните роднини, братя, покойници вече борци някога около Дойран?

Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
error: Съдържанието на сайта е защитено