Истории

Автобиография на аптекар Асен Райнов, част 3: Студент в Германия

Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  

„Сторник“ публикува третата част от автобиографията на аптекаря Асен Райнов, съхранена и предоставена ни от неговата дъщеря Мария-Бойка Малинова. В първите две части той разказва спомените си за родния Бургас и за участието си в Балканските войни и Първата световна война. В третата Асен Райнов разказва за обучението си в университетите в Хале и в Брауншвайг в Германия през 1920-те години.

Сестра ми стоеше неомъжена и това тревожеше нашия баща. В града ни се появи Стоян Титков и започна да работи в БНБ. Практик и без теоретична подготовка, той гледаше на живота от позицията на своя материален егоизъм. Насочи се към сестра ми, започна подготовка за голяма сватба. Преди венчавката, дочул приказки, баща ми попита зная ли нещо повече за бъдещия зет. Знаех, но като най-малък по години в къщата нямах право на мнение и никой не ме слушаше. След обичаите по прекрачване прага на бъдещия дом, Титков директно ми каза „Сега ще чакаш! Одеве излязохме от вашия дом. Сега влизаме в моя.“  

В Сливен се освободи място за помощник – аптекар и аз заминах да го заема. Разчитах на обещаната издръжка до приключване на висшето си образование, но сам или под влияние, баща ми спря парите. Ограничих храната да плащам наема. Тревожех се как ще стигна до магистратура в Германия. Накрая поставих въпроса ребром – спомня ли си обещаното или се отказва! Баща ми се опита да избяга от отговора. Отчаян препречих пътя му и заявих „само през трупа ми“. Това го стресна, той отстъпи при условие да искам „извинение от по-възрастните и да целувам ръка“.

Теоретичната подготовка по фармация започваше с двумесечен курс в София. Майка ми задели от полученото наследство нужните средства за цялото следване. Баща ми пък искаше да не се бавя и бързо се стягам за път. Потеглих към Ерланген, малък университетски град в Германия, за който имах добри сведения. На немски знаех единствено „добър ден“ и „довиждане“. Във влака до Грац пътувах с двама българи студенти и от тях научих най-ползваните изрази и фрази.  

Германия е страна на рицари. Ако студент не е излизал на дуел с шпага и не е клъцнат по лицето, все едно няма мъжко достойнство. Моето пребиваване в тази страна е също рицарско. Изпълнено със смелост и достойнство. Без шпага трябваше да разбивам всяка пречка по своя път.

През граничния пункт в Залцбург изпреварих другите пътници, но не ме допуснаха на перона за смяна на влака. Нямал съм билет до Ерланген. Върнах се на гишето, казах да ми дадат, чиновникът започна да обяснява,  не го разбрах и реших, че иска да си платя. Отворих портфейла да вземе колкото марки струва билета, върна ми остатъка и даде един билет. Учудих се, ще пътувам с този билет до Ерланген?! Но когато влакът се вмъкна под сводестия перон разбрах, че това е Мюнхен, столицата на Бавария.

Гарата ми се стори великолепна, с грандиозно движение от идващи и заминаващи композиции, без натрапчив шум. Беше валяло и облаците още се бавеха ниско над земята. Многобройни осветителни тела блещукаха в мрака, без да успеят да го разсеят. Усещах умора, но неизвестността за „утре“ не ми даваше покой. Проучих от кой коловоз и в колко часа тръгва моят влак, как се отбелязва на таблото информацията за пътниците. Накрая намерих място в чакалнята и нощта прекарах там.

Жп гарата в Мюнхен, Германия, през 1923 г. Източник: Немски федерален архив (Deutsches Bundesarchiv)

На другия ден, на влизане за перона, железничарят поиска билет.  Разбра, че съм чужденец, дръпна ме да минат другите пътници, затвори вратата и ме заведе да си купя билет за Ерланген. Чиновникът от будката не се съгласяваше, запита ме от къде идвам. Щом чуха името България и двамата възкликнаха „А-аа! Кригскамарад!“ [Kriegskamerad – от немски, „военен другар“; има се предвид, че по време на Първата световна война България се включва на страната на Централните сили, Германия и Австро-Унгария]. Навъсените им лица се проясниха. Нямах марки и тогава чиновникът взе от портфейла ми банкнота от сто лева, провери курса за деня от вестника и остатъка ми върна в марки. Посочи къде е композицията с думите „На добър път“.

В Ерланген наех хотел. На леглото се отпуснах като презряла круша. Тъкмо да заспя, на вратата се зачука. Цивилен полицай ми поиска паспорта и започна да обяснява нещо на немски. Вдигах рамене, че не разбирам. Той видя немско–българския речник на масата и в него намери нужните думи да го разбера. Да остана в Бавария, ми трябва разрешение от министерство на вътрешните работи в Мюнхен. Докато го чаках да дойде, си наех квартира и намерих учител по немски език. Той ме учи да говоря, аз му разяснявам географията на Балкански полуостров. Не беше чувал за България, Стара планина или Родопите. Не можеше да си представи къде съществува между Дунав и Бяло море свободна държава.

От Мюнхен не получих разрешение и отидох в най-близкия град Хале на реката Заале. Там в университета през 1924 г. започна моето обучение за магистърска степен по фармация. Първия семестър положих огромни усилия. През деня имах лекции, след тях практика, през нощта учех езика и се готвех за следващия ден. Теоретическата подготовка продължаваше две години при условие на взет стаж от две и половина години, като ученик – аптекар и положен изпит за помощник – аптекар. Някъде искаха  стаж като помощник-аптекар от една година. Такъв нямах. Не можех да бъда допуснат до изпит в края на следването и това стана причина да се преместя отново.

Университетът в Хале, Германия. Източник: uni-halle.de (фотограф: Norbert Kaltwaßer)

Деканът в Хале беше много доволен от работата ми до момента и отказа да ме освободи. За пореден път баща ми опита да прекъсне следването под претекст за „материални затруднения“. Съзрях влияние отстрани, но ме изуми идеята да иска да прекъсна обучението си сега, с което всички похарчени пари до момента, плюс тези за обратния път, се изхвърляха на бунището! Твърдо заявих, че спре ли издръжката, ще намеря за себе си изход тук, в Германия. Думите ми го отрезвиха и всичко остана по старому.

В края на ваканцията деканът, проф. Шулце, излезе в отпуск и аз се възползвах от случая да се отпиша от университета в Хале. Отново нямах време да избирам и се насочих към най-близкия град Лайпциг. Поради късното ми явяване в университета, последният не се задължаваше да ми осигури място в лабораторията. Следващият близък град беше Йена в Тюрингия. Имаше свободно място в лабораторията и аз се записах. С езика бях отишъл напред и вече можех да си служа свободно. Веднага отправих  молба до министерство на просветата в тази провинция да ме уведомят за условията, при които ще бъда допуснат до университетския изпит. Отговорът гласеше, че трябва да представя от българското посолство в Берлин удостоверение, че в България изпитът ще бъде зачетен.

Този отговор не само не ме насърчаваше, но прозвуча обидно. Имах информация, че в Брауншвайг не се изисква едногодишен стаж за явяване на изпит. Отправих там молба до Технише Хохшуле (от немски – Технически университет) със същото запитване, както в Тюрингия. Получих отговор, че ще бъда допуснат до изпит след като изуча материала, предвиден по програма, и подпиша декларация да не оставам в Германия и упражнявам тази професия! Най-после открих това, което ме интересуваше. Записах се веднага, внесох таксите и помолих да ми осигурят място в лабораторията.

Технически университет Брауншвайг. Снимка: gauss-friends.org

Събраните впечатления за изисквания и условия на обучение ми помогнаха в преодоляване на препятствията. По химия познанията на немските студенти бяха оскъдни. Те изучаваха материала от гимназията при нас в университета. Поколенията обаче се възпитаваха в честност и прямота. Не се доверяваха лесно и бяха въздържани към чужденците. Доверието им се печелеше от проява на онези качества, които самите те ценяха и уважаваха. Нямаш ли ги, се отдръпват от теб и за тях ти просто не съществуваш.

Асен Райнов (в средата) като студент в Германия. Снимка: семеен архив, Мария-Бойка Малинова

Наблюдавах и надменно поведение, вплетено в национализъм. Практиката по количествен анализ водеше първият асистент, д-р Брунс. Даде ми задача да определя количеството бисмутов триокис в готова субстанция. Отговорите и при двата поредни опита определи като грешни. След упражненията да направя проверка, но по обратния път. Оказа се, че грешката не е в мен. Отидох в кабинета му уж с коригиран отговор като вместо триокис му казвам полученото количество чист бисмут. Той прие. Оказа се, че при записване в бележника е разменил количествата. Беше горд човек и не призна грешката си. Опита да се оправдае, да отказва. Помолих го да спрем тук и ме освободи. Пред кабинета му отвън се бяха струпали студенти, които ме обсипваха с въпроси. Разбрах, че не е за първи път.    

Йена напуснах в края на третия семестър. Вторият асистент ме упрекна за решението да замина. Обясних, че България като свободна държава има закони и те следва да се уважават. Не може да се иска да  зачита положени в чужбина изпити и ги признава. След седмица ме извика в кабинета си, където беше и самият декан, проф. д-р Келлер. Изложих причината да се преместя в Брауншвайг и на него. Взе моите документи и свика академичен съвет. Взе се решение университетските изисквания в Йена и Брауншвайг да се уеднаквят. Очакваха да остана, но бях внесъл исканите такси и имах запазено място за лабораторна работа.

Следването в Тюрингия ми остави за спомен срещата със смъртта. Втора семестриална ваканция, готвя се за изпит. Отидох да ми извадят в зъбната клиника на университета корен, останал пречупен във венеца. Пое ме зъболекар – асистент. Ваденето го затрудни и той се ядоса на своя български колега. Местото на другия  ден започна да се подува. Върнах се, но ме успокоиха, че е възпаление на слюнчената жлеза. Болката се увеличи, спрях да се храня. Вдигнах температура. Придружен от хазяина, в понеделник се върнах в поликлиниката и настоях да ме прегледа самия професор. Той ме насочи към вътрешна клиника, но в нея за студенти нямаше свободни места. Примолих се да остана дори в най-ниската, 3-та класа. Лекуващият лекар ме прегледа и тутакси доведе началник отделението. Гласовете им гневно ехтяха из целия коридор. Как ме преместиха в хирургията не помня.

В съзнание ме върна светлината. Видях се заобиколен от лекари с напрегнати лица и впити погледи в мен. Главата ми беше бинтована, но се чувствах облекчен, без болка и температура. Само час да се е забавила самата операция, гнойта тръгвала по лимфните пътища.

Студентската болнична каса поиска да заплатя 1,500 рентен марки. Не можех да внеса подобна сума, което означаваше, че не мога да получа документите си и напусна Йена. Подадох до касата молба, с посочените причини за направените разходи – липсващи познания в асистент–зъболекаря и поставена грешна диагноза. Сумата се редуцира до 750 р.м. Повторно подадох молба със същите аргументи и заключението „На Македонския фронт давах отпор на неприятеля с немските войници. Останах с отлични впечатления от германския войник. Това е причината да дойда и получа висшето си образование в Германия. Трябва ли сега да съжалявам горчиво за това?!“

Отговориха ми, че няма практика студенти да се освобождават изцяло от заплащане, но като за „боен другар“ от общата световна война, на мен  всичко опрощават. След този случай, всеки желаещ да учи за зъболекар, задължително минава първо обща медицина и след това зъболечение.

В Брауншвайг бяхме неколцина българи. Един на име Крум, син на провинциален аптекар, имаше големи претенции и бедни познания. Поисках да стана член на българския стол и ползвам храна с останалите сънародници. Ръководството ме отхвърли заради изказано от този Крум предположение, че съм политически неблагонадежден. По време на упражнения немците забелязаха, че съм потиснат и угнетен и запитаха за причината. Казах истината. Те ме успокоиха и бях скоро включен към немския стол близо до университета и малко по-евтин от българския! Крум не си извади поука. Издебна когато в лабораторията сме двамата и немци студенти, обърна се на български към мен, с укор в гласа и гневно изражение на лицето. Оставяше впечатление, че имам за нещо вина. Преведох неговите думи на немски и пак на немски отговорих. Всички в лабораторията можеха да следят разговора ни. Този двубой ми спечели симпатията на немците. Започнаха да ме канят на екскурзии, набавиха ми дори велосипед да съм с тях. На Крум обърнаха гръб и не говореха с него.

В Брауншвайг хазяинът ми работеше за фирма ЦАИС. Една вечер ме покани на фирмена забава. С удоволствие приех, любопитен да опозная отблизо техните взаимоотношения. Забавите са същите както при нас. Трудно се различава кой е чиновник и кой е работник. Потупване по рамо ме накара да се обърна. С учудване видях пред себе си втория асистент от факултета. Заведе ме на бюфета, поръча две бири и предложи да пием за България. „Най-напред да пием за Вас и за мен. Ако не сме ние, няма да ги има Германия и България!“

На изпита по фармация темата по ботаника беше за паралела между сухоземни и водни растения. Направих съпоставка между сухоземни и водни растения от една страна, водни и водорасли от друга. След изпита деканът, проф. д-р Хорман, започна да ми отделя специално внимание. Разбрах, че от всички явили се на изпита 39 абитуриенти, само моята тема била напълно и стойностно развита. Запита ме какви са плановете ми за бъдеще. Готов отговор нямах, тъй като окончателно не бях приключил с висшето образование. Деканът настоя да му отговоря на момента и разбрах, че желае да ме остави при себе си като асистент. „Г-н професоре“ – дипломатично отговорих аз – „имам възрастни родители и задължения към тях…“ Не ме остави да довърша и отсече: „Това е вече друг въпрос!“

Готвех се за връщане. Разчу се, че документ за положен краен изпит няма да получим. Нямаше и определен срок за получаване на документа по места. От месец до шест месеца! Останах изумен – след декларацията, че няма да работим  в Германия? Не можем да докажем правоспособност в България, не можем и да работим. С какво да живеем тези шест месеца?

Споделих тревогата с професора. Той ме изслуша и запита според мен какво може да се направи при тази ситуация. Веднага отговорих – издаване на временни удостоверения за завършено висше образование, които при получаване на оригиналния диплом стават невалидни. Получихме ги след няколко дни. Спокойно можехме да се завърнем у дома.

ПРОЧЕТЕТЕ И ПЪРВИТЕ ДВЕ ЧАСТИ ОТ АВТОБИОГРАФИЯТА:

Автобиография на аптекар Асен Райнов, част 1: Разкази за войните


Автобиография на аптекар Асен Райнов, част 2: Бургас от моите спомени

Харесайте страниците ни в социалната мрежа Фейсбук:

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.

Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
Avatar

Мария-Бойка Малинова е родена и живее в София. По професия се занимава с икономика и финанси, но се вълнува и увлича и от историята. Пази архивите на семейството и рода си.

error: Съдържанието на сайта е защитено