Истории

1957 г. До училище 5-6 км пеша и в преспи сняг до колене

Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  

По решение на семейния съвет трети клас (1957/1958 г.) учих на село (Шумата, Севлиевско – бел. ред.), за да може нашите да спестяват пари, за да си направим свой дом – представете си сами колко ли са спестили. Живеех у дядо си Ристо Темеля – истински стар темел, леко поодялан от соцтекезесарската действителност. На разположение имах голяма светла стая и през зимата отопление с дървени стърготини. По моя молба ми взеха и малко кученце, което кръстих Шаро. За една година то израстна и стана бая пес, който ми беше много верен и никога не ме оставяше сам.

Посещавах селското седмокласно основно училище, като учехме в слети класове – в конкретния случай бяхме първи и трети. Учителка ни беше Петрана Абаджиева – стара мома от Севлиево, която живееше на квартира у бай Димитър Марков (втори братовчед на баща ми). Дотогава не бях виждал такава система на преподаване – първо даваше на нас, по-големите да пишем или четем нещо, след което се занимаваше с първокласниците. И това става в една учебна стая, по едно и също време. Къде четем, къде се бъзикаме с Митю Беров или Иван Кунчев (Бог да го прости, той си замина доста рано!).

В училище беше от весело, по-весело. Сутрин чакахме на двора да пристигнат групите ученици от далечните махали “Илощица” и “Енев рът”. Първата група броеше около петнадесет ученици и ученички, водени от тартора им Тишо Генков. Втората група беше малко по-голяма и биеше път чак от Енев рът – родното място на най-малкия партизанин Митко Палаузов. Това бяха все големи ученици – от 5, 6 и 7 клас. По-малките си учеха в махалата, която имаше начално училище. Главатар на еневрътци беше Дочо Тишков – много едър и як, оставал няколко години в различни класове. Той водеше групата по преки пътеки и слизаха през баира “Усойната”. Като започнеха да се спускат към селото, Дочо ревеше като разгонен бик, за да са хаберлии даскалите, че групата идва. Зимно време той пристигаше на ски, направени от силно извити  таборки. Като си помисля днес как тези ученици – момчета и момичета биеха толкова път – по 5-6 км в едната посока и на обяд обратно. През зимата газеха дълбокия сняг и сами си правеха пъртина – а тогава какви зими бяха, сняг до коляно и стои без да се стопи цели три месеца! А аз идвах на училище от 300 м – нали дядо ми е Темел, неговите дядовци положили основите на центъра на селото, па даже и подарили място в което направили училищната сграда.

След свършване на занятията, повечето ученици обядваха в импровизиран стол. Бай Митю Деков беше готвач и докато учехме приготвяше по една бобена или картофена чорба. За готварница беше приспособена една стаичка, залепена за театралния салон (отдавна съборен). Продуктите – зрял боб, картофи и кромид лук се събираха месечно от родителите на столуващите ученици. Специална столова нямаше – учениците се хранеха на открито по двора, а при лошо време в коридора на училищната сграда. На обяд гледах със завист как мои приятели юнашки сърбат горещата и ароматна бобена чорба и много ми се приядаше. А двете групи бързаха да се нахранят, че ги чакаше обратния път до далечните им домове. А аз, който живеех на един хвърлей място, си отивах за две-три минути и вкъщи ме чакаше разнообразна и отлично сготвена храна от баба ми Иванка. Обаче училищният боб ми легна под сърцето и срам не срам приплаках на дядо и баба да дадат продукти да ям и аз заедно с другите в училище. Дядо Темел се изсмя и рече: “Ти да не си луд? Как ще ядеш там тая помия! То нито условия има, нито Митю Деков е готвач! Я си трай и яж у нас. Да си останал някога гладен и да си ял буламач! Никога!” Аз обаче настоявах на своето и очите ми дори се насълзиха. Баба обаче ме разбра и отсече заповеднически: “Ристо, детето е право. Иска му се да яде с другарчетата си, колективно е по-сладко. Затова още утре ще занесеш каквото трябва и нека да опита училищната храна”.

Колко щастлив бях на другия ден, когато на обяд Митю Деков ме повика и ми подаде паница с бобена чорба и комат хляб. Комшиите ми Тота Патарчето и Петър Недев ме викаха да си ходим, а аз важно седнах на един пън и заедно с Митю Беров и други илощенци започнах да сърбам ароматната бобена чорба. Ех, години, години!

Снимка: Деца на селска сватба, лятото на 1957 г. Отдясно наляво: Христо Темелски, неговия брат Пламен и братовчеда им Христофор. Личен архив

Текстът е част от автобиографичната книга на Христо Темелски „Първата четвърт. Из спомените ми“, изд. София, Ариадна 93, 2008.

Как да публикувате стара дума или история?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история – влезте във Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“, „Сторник“, „Нощ на историите“, „Спаси спомен“.


Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
Avatar

Доц. д-р Христо Темелски е роден на 20 юли 1948 г. в гр. Севлиево. Завършва гимназия в родния си град, а след това – история в СУ „Св. Кл. Охридски“. Още като студент се ориентира към църковното ни минало. Първата му научна публикация излиза през 1975 г. През 1982 г. защитава докторат за великотърновските манастири през Възраждането. От 1 януари 1985 г. постъпва на работа като специалист, а няколко месеца по-късно като научен сътрудник в Църковноисторическия и архивен институт при Българската Патриаршия (ЦИАИ). От пролетта на 1995 г. е преназначен за титулярен директор на Църковноисторическия и архивен институт при Българската патриаршия. Чел е лекции по Българска църковна история в Православния факултет при ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ и във филиала "Любен Каравелов" в гр. Кърджали на ПУ "Преподобни Паисий Хилендарски". Автор и съставител на над 35 книги, над 650 статии и студии в областта на българската църковна история.

error: Съдържанието на сайта е защитено