Църковният историк доц. Христо Темелски разказва за порядките на масата в къщата на дядо Темел в севлиевското село Шумата в края на 50-те и през 60-те години на 20 век. А вие хранили ли сте се с дървена лъжица или с фъркулица от една обща голяма паница с всички останали на масата? Всеки може да разкаже свой спомен от миналото за сайта „Сторник“, пишете ни на info@stornik.org или се присъединете и споделете във Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
На обяд всички сядахме на голямата маса пред пещите. Често ядяхме от голяма паница, а на по-табиатлиите гражданки (братовчедките на автора – бел. ред.) им сипваха в отделна посуда. Лъжиците бяха повечето дървени, като имаше и няколко метални – алуминиеви. Бях си подбрал една дървена лъжица, която допълнително бях изкопал, за да побира повече чорба. Също така на дръжката й бях издълбал инициалите „Х. Т.” и стриктно следях да не ми я взимат. Когато яденето беше яхния или гювеч ползвахме големи, полуръждиви вилици, наричани фъркулици. Дядо като домовладика режеше и раздаваше порязаници (т. е. филии) домашен селски хляб и следеше за реда на масата. Ако някой зачестеше да взима парчета месо, заповеднически казваше: „Топи чорба!”. Десертът беше квасено биволско мляко или пресен ошаф от вишни или малини.
Когато на масата беше и братовчед ми Христофор, обстановката придобиваше комичен характер. Понеже дядо не позволяваше на масата да говорим, нас ни напушваше смях. Не смеехме да се погледнем в очите, защото само едно намигване можеше да предизвика вълна от смях и след това последваше нашето изгонване от трапезата. Пращаха ни да се насмеем зад къщата и тогава да продължим храненето. Да, ама щом седнехме отново ни напираше на смях. Достатъчно беше да си скрия ръката зад масата и след това леко да си покажа пръста и Христофор прихваше, след него и аз. Тогава вече дядо ни изпъждаше окончателно, защото било видно, че не сме гладни – пращаше ни да си измием краката и да легнем за по час. Спяхме в отделни стаи, защото иначе нямаше да има ни мира, ни покой. Ставахме, по-точно вдигаха ни, към три часа и отново започваше трудовата дейност, и така чак до свечеряване. Отново вечеряхме заедно – забравих да спомена, че самостоятелно хранене не се допускаше, винаги се хранехме колективно. Така се следеше кой, колко и какво ядеше. След вечеря ходехме „по вън”, което означаваше по нужда, миехме си краката с един бакърен окалък (от ока = 1,286 гр.), пожелавахме си „Лека нощ” и отивахме да спим. Много ми се четяха книги, но дядо беше категоричен: „Духай ламбата и заспивай! Няма защо да хабиш тока напразно. Каквото пише по книгите, не расте по нивите!”
Снимка: Деца на селска сватба, лятото на 1957 г. Отдясно наляво: Христо Темелски, неговия брат Пламен и братовчеда им Христофор. Личен архив
Текстът е част от автобиографичната книга на Христо Темелски „Първата четвърт. Из спомените ми“, изд. София, Ариадна 93, 2008.
ОЩЕ ИСТОРИИ ОТ ХРИСТО ТЕМЕЛСКИ:
1957 г. До училище 5-6 км пеша и в преспи сняг до колене
Боят, който понесох по пътя към възмъжаването
1957 г. До училище 5-6 км пеша и в преспи сняг до колене
На Йордановден в Севлиево: Сечаха леда с брадви, за да се покаже водата на Росица
