Истории

Селски обяд: с дървени лъжици и фъркулици от общата паница

Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  

Църковният историк доц. Христо Темелски разказва за порядките на масата в къщата на дядо Темел в севлиевското село Шумата в края на 50-те и през 60-те години на 20 век. А вие хранили ли сте се с дървена лъжица или с фъркулица от една обща голяма паница с всички останали на масата? Всеки може да разкаже свой спомен от миналото за сайта „Сторник“, пишете ни на info@stornik.org или се присъединете и споделете във Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

На обяд всички сядахме на голямата маса пред пещите. Често ядяхме от голяма паница, а на по-табиатлиите гражданки (братовчедките на автора – бел. ред.) им сипваха в отделна посуда. Лъжиците бяха повечето дървени, като имаше и няколко метални – алуминиеви. Бях си подбрал една дървена лъжица, която допълнително бях изкопал, за да побира повече чорба. Също така на дръжката й бях издълбал инициалите „Х. Т.” и стриктно следях да не ми я взимат. Когато яденето беше яхния или гювеч ползвахме големи, полуръждиви вилици, наричани фъркулици. Дядо като домовладика режеше и раздаваше порязаници (т. е. филии) домашен селски хляб и следеше за реда на масата. Ако някой зачестеше да взима парчета месо, заповеднически казваше: „Топи чорба!”. Десертът беше квасено биволско мляко или пресен ошаф от вишни или малини.

Когато на масата беше и братовчед ми Христофор, обстановката придобиваше комичен характер. Понеже дядо не позволяваше на масата да говорим, нас ни напушваше смях. Не смеехме да се погледнем в очите, защото само едно намигване можеше да предизвика вълна от смях и след това последваше нашето изгонване от трапезата. Пращаха ни да се насмеем зад къщата и тогава да продължим храненето. Да, ама щом седнехме отново ни напираше на смях. Достатъчно беше да си скрия ръката зад масата и след това леко да си покажа пръста и Христофор прихваше, след него и аз. Тогава вече дядо ни изпъждаше окончателно, защото било видно, че не сме гладни – пращаше ни да си измием краката и да легнем за по час. Спяхме в отделни стаи, защото иначе нямаше да има ни мира, ни покой. Ставахме, по-точно вдигаха ни, към три часа и отново започваше трудовата дейност, и така чак до свечеряване. Отново вечеряхме заедно – забравих да спомена, че самостоятелно хранене не се допускаше, винаги се хранехме колективно. Така се следеше кой, колко и какво ядеше. След вечеря ходехме „по вън”, което означаваше по нужда, миехме си краката с един бакърен окалък (от ока = 1,286 гр.), пожелавахме си „Лека нощ” и отивахме да спим. Много ми се четяха книги, но дядо беше категоричен: „Духай ламбата и заспивай! Няма защо да хабиш тока напразно. Каквото пише по книгите, не расте по нивите!”

Снимка: Деца на селска сватба, лятото на 1957 г. Отдясно наляво: Христо Темелски, неговия брат Пламен и братовчеда им Христофор. Личен архив

Текстът е част от автобиографичната книга на Христо Темелски „Първата четвърт. Из спомените ми“, изд. София, Ариадна 93, 2008.

ОЩЕ ИСТОРИИ ОТ ХРИСТО ТЕМЕЛСКИ:
1957 г. До училище 5-6 км пеша и в преспи сняг до колене

Как да публикувате стара дума, обичай, родова история или спомен в „Сторник“?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите родова или селищна история, обичай или личен спомен – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.

Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
Avatar

Доц. д-р Христо Темелски е роден на 20 юли 1948 г. в гр. Севлиево. Завършва гимназия в родния си град, а след това – история в СУ „Св. Кл. Охридски“. Още като студент се ориентира към църковното ни минало. Първата му научна публикация излиза през 1975 г. През 1982 г. защитава докторат за великотърновските манастири през Възраждането. От 1 януари 1985 г. постъпва на работа като специалист, а няколко месеца по-късно като научен сътрудник в Църковноисторическия и архивен институт при Българската Патриаршия (ЦИАИ). От пролетта на 1995 г. е преназначен за титулярен директор на Църковноисторическия и архивен институт при Българската патриаршия. Чел е лекции по Българска църковна история в Православния факултет при ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ и във филиала "Любен Каравелов" в гр. Кърджали на ПУ "Преподобни Паисий Хилендарски". Автор и съставител на над 35 книги, над 650 статии и студии в областта на българската църковна история.

error: Съдържанието на сайта е защитено