Моят ученически спомен за празничния 24 май е много малък, но много уханен – той ухае на божурите от градината на село. Те бяха за нашата класна. Един от тези селски божури още цъфти всеки май – години след това, за да ме връща в онова минало. А другият се изялови – пуска листа, но нито един цвят.
Незнайно защо нямам конкретен спомен за ученическите ми манифестации – от първото ми училище „Райчо Каролев“ и после от Националната Априловска гимназия в Габрово. Помня само манифестацията, на която никога не отидох. Докато аз бях ученик в града, селското училище в Горна Росица още го имаше. И баба ми Мария разказваше как децата от училището излизат на манифестация. Така и не успях да я видя, винаги е съвпадала разбира се с моята манифестация. А когато завърших, училището беше закрито. Децата отидоха в града. Прозорците му бяха изпочупени, мебелите и учебните пособия разграбени. И днес стои сградата – като изчезващ спомен от едно друго време. Помня училището и действащо – влизал съм в него няколко пъти само, и то в почивен ден. На избори с баба ми. Тя помнеше и времето, когато горноросичани са си построили новата училищна сграда през 30-те години на 20 век, защото онази от края на 19 век била вече малка за многото деца.
Често 24 май е повод писатели, творци, интелектуалци или обикновени хора да споделят размишленията си за българската култура, за грамотността ни. По тази тема, както и в спомените ми за манифестацията, ще споделя нещо малко като стръкче майски божур.
Ако не беше българското училище от 90-те години, най-вече уроците по български език и литература, по история и музика, нямаше днес да го има „Сторник“, нямаше да съм написал нито една историческа книга, нямаше да съм събрал може би хиляди спомени и разкази за родове, обичаи, стари думи, занаяти, песни от моето село, в тетрадки и на аудио касетки. Просто защото всичко тръгна от няколко домашни работи – по музика, да запишем стари народни песни, и по български и литература, да разкажем за рода си…
Ако не бяха книгите, които прочетох като ученик, нямаше да си намеря нито едно от заниманията, които направиха детството ми интересно. От една детска книжка за астрономия се запалих по звездите и рисувах звездни карти, бях въвлякъл в това научно мероприятие и дядо ми Васил, да рисува и той. От книгите ми по биология, допълнени и от излетите ми с дядо ми Васил и баба ми Иванка в горите край техния квартал в Габрово, започнах да правя хербарии, да събирам билки, да рисувам насекоми и растения, чак без малко да стана и биолог…
От десетките книжки с приказки от цял свят, а после вдъхновен от вълшебния свят на Йовков и Елин Пелин започнах да пиша и разкази.
Това са моите божури, които искам днес да подаря на българската просвета и култура, на българското образование и на българските книги.
И ОЩЕ ЕДИН РАЗКАЗ КАК СЕ ЗАХВАНАХ С ИСТОРИЯ: Как едно 10-годишно момче събираше народни песни и родови истории
Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?
Фейсбук
Ако искате да споделите забравена стара дума, народен обичай, занаят, предмет от бита, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
