Любомир Андрейчин е един от най-големите изследователи на българския език. Автор е на учебници по граматика на българския език, на няколко речника – правописен, тълковен, правоговорен, както и на изследванията „Иван Вазов и българският език“, „Из историята на нашето езиково строителство“, „Строители и ревнители на родния език (Пантеон)“. Роден е в Габрово през 1910 г. Завършва славянска филология в Софийския университет, където става професор по съвременен български език през 1950 г. Член-кореспондент на БАН, в която е директор на Института за български език (1957-1975 г.), който днес носи неговото име. Основател и главен редактор е на сп. „Български език“ (1951-1975).
Публикуваме откъси от текста на Любомир Андрейчин „Иван Вазов — строител на българския книжовен език“, част от изследването му „Из историята на нашето езиково строителство“:
Като писател реалист и демократ, надарен с твърде плодовит и разностранен талант и изразител на положителните и прогресивни идейни традиции на Възраждането ни, Иван Вазов е изиграл огромна роля в процеса на изграждането и развоя на нашия книжовен език. Не трябва да се мисли, че тази роля на Ив. Вазов в областта на езика произтича само от характера и значението на литературното му творчество. Тя се дължи в голяма степен на съзнателното му и активно отношение към различните въпроси, свързани с практиката и с устройството на книжовния ни език. Макар и самоук в областта на филологията, той е притежавал значителна езикова култура. Няма у нас друг писател, който да е изразил толкова ясно, определено и конкретно своето становище към въпросите на езиковата ни практика и езиковото ни строителство. Положителен фактор в неговата езикова дейност е и дълбоката му и възторжена обич към родния език. […]
Ролята на Вазов, както и на неговите видни предходници, при установяване на характерните особености на нашия книжовен език не може да бъде правилно разбрана, ако не се постави върху фона на обективните исторически процеси и тенденции в икономическия и културния живот на нашата нация. Както вече се изтъкна по-напред, бързото икономическо развитие на областите около Средния и Източния Балкан довежда до изпъкване на източнобългарската реч като естествена база за окончателно оформяне на една общонационална книжовна езикова система, в чиято основа преди това са залегнали и западнобългарски особености. Този процес се е развивал не само по книжовен, но също така и по устен път. Историческата роля на Вазов тук се състои в това, че той схваща правилно и подпомага със своя голям талант, по силата и на личната си връзка с източнобалканската реч, тенденциите на общественото развитие в областта на езика. В случая той проявява завидно реалистично чувство, като държи сметка за по-разпространената практика. […]
У Иван Вазов срещаме някои народни думи и изрази, които днес не са се запазили в книжовния език. Например Вазов употребява глагол найда вместо намеря, туря вместо сложа, хвана вместо започна (хвана да вали дъжд), предлог въз вместо върху (падам въз нещо, сипя хула въз някого), прилагателно напрежен вместо предишен и т. н; също така намираме у него изрази като съм на мегдан, не падам по-долу, остави дето . . ., ами . . . (Остави, дето се възбуди подозрителността на турската власт, ами и околното турско население закипя — „Под игото”); срещат се също и някои форми с диалектен характер, като остаям, остал, бегàх и др., днес заменени в книжовния език с други (оставам, останал, избягах). Самият Вазов е престанал с течение на времето да употребява някои думи и форми, като например веке (вече), он (той), които се срещат в първите му стихосбирки.
Твърде важна страна в езиковата практика на Ив. Вазов е употребата на „хубави и изразителни” народни думи, които той взема от различни диалекти и ги използува за обогатяване на книжовния език. Вазов си дава ясна сметка, че книжовният език не може да бъде изграден само върху основата на един диалект или на една група диалекти. Националният книжовен език трябва да съсредоточава постепенно в себе си езиковите богатства на всички народни говори. Търсейки непрекъснат допир с целокупната българска народна реч, народният поет обогатява с много нейни елементи книжовната ни реч. Така например думи като тучен, тежкотия, дируги, пролом, ладия (смятана по-рано за руска, но намерена от него в употреба около Искъра), неуред (безпорядък) и много други не са рядкост в неговата белетристична и стихотворна реч. Интересни и ценни са за нас следните бележки на Ив. Вазов по въпроса за народните думи, които намираме в пътеписа му „В недрата на Родопите”:
„Слънцето залавяше вече зад високия рът, изпречен като стена над Белово, отвъд реката. Това време тук се нарича „заник-слънце”, прекрасен български термин, както и „изгрев-слънце”, който другаде чух. Но пишущите братия никога не им дават достъп в литературния език, а ги заменят учено с километрическите и чужди на духа на българския език: „изгряванието на слънцето” и „захожданието на слънцето”. Един господин, който превождаше в един български вестник романа „На разсвете” от Ежа, беше велемъдро предал това название с „При пукнувание на зората”! . . . Въобще народът не обича проточеностите и грижливо ги избягва.” [ СбНУ, VIII, 1892, отдел II, с. 10] „Той — казва по-нататък Вазов — особено избягва глаголните съществителни като горните и вместо захожданието и изгряванието казва: зàход — или зàник — слънце, и изгрев-слънце; вместо пукнувание на зората — при́зори; нàпън вместо напъвание, тътен вместо тътнение, ре́вот вместо ре́вание, по́чив вместо по́чивание.. Нашите писатели трябва да изучават езика на народа. Недостатъците на техния език се дължат в много случаи колкото на безвкусието, толкова и на голямата им убогост в знанието на езика, който тъй добре знае народът.“
Прав е Вазов, че не е необходимо да се въвеждат в езика ни нови изкуствени книжни думи и изрази, ако за същите понятия съществуват вече народни думи, съставени с много по-голямо умение и усет от народа.
Ив. Вазов цени народните думи не само от естетическо и формално гледище. Народната реч е за него важен източник също и за обогатяване на книжовния език с думи за означаване на повече и по-разнообразни оттенъци за обогатяване на книжовната синонимика. В разговор с Ив. Шишманов той се изказва така по този въпрос: „Нам ни трябват думи, които да изразяват полутонове. С тая цел аз въведох много народни думи в употреба. Например думата лъх е моя. Също и заник, и изгрев, и здрач, и чука, и усте (вместо клисура). В новите ми стихотворения ще намериш много народни думи.” [Вж. Ш и ш м а н о в, Ив. Ив. Вазов, Спомени и документи. 1930, с. 110] Известно е, че Вазов си е служил с „Речник на блъгарский език” от Н. Геров, за да изучава по него народната реч и да черпи оттам народни думи за обогатяване на книжовния език. „Винаги се съветвам с Герова — казва той, — особено когато се съмнявам за народното ударение на някоя дума. Но като прелиствах речника му, намерих много думи, които аз зная и които у него липсват. Например думата поруха (буря, катастрофа, голям катаклизъм) няма я у него. Изгарянето на Сопот е една голяма поруха. Ах, какви хубави са въобще българските думи! Жал, че по небрежност не ги отбелязвах едно време.” [ Вж. Ш и ш м а н о в, Ив. Ив. Вазов, Спомени и документи. 1930, с. 110-111] Още по-важно за Вазовия метод на работа в този случай е изказаното пак пред Шишманов съобщение, че той си е служил усърдно и със „Сборник за народни умотворения” за същата цел: „Служех си едно време много усърдно и с Министерския сборник. Сега, за жалост, нямам толкова време. Но какво неизчерпаемо богатство се крие в този сборник! Каква рудница е той за младия писател! Наместо да коват, защо не изучават неговото словно съкровище?” Също и в споменатите по-горе „бежливи бележки” върху нашия поетичен език Вазов казва, че „най-голямото съкровище, което ни отваря вратата си, е нашият народен език и народните умотворения. Добре е писателите по-често да шетат из тях.” [ В а з о в, И в. Събрани съчинения, под редакцията на М. Арнаудов, XXI. 1950, с. 367] Трябва тук дебело да се подчертае стремежът на Ив. Вазов да търси народните думи в живата реч на народните умотворения и така да вниква по-точно и по-правилно в техния смисъл и употреба.
За да оценим делото на Вазов в това отношение по-добре, нека да напомним, че по същия начин като него са постъпвали винаги големите писатели. Така например А. С. Пушкин е завещал следния съвет на младите писатели: „Вслушивайтесь в простонародные наречия, молодые писатели — вы в них можете научиться многому, чего не найдете в наших журналах.” „Язык создается народом — казва М. Горки. — Деление языка на литературный и народный значит только то, чго мы имеем, так сказать, „сырой” язык и обработанный мастерами. Первым, кто прекрасно понял это, был Пушкин, Он же первый показал, как надобно обрабатывать его.” Подобна роля в полската литература е играл. А. Мицкевич.
Отношението на Ив. Вазов към употребата на народните думи в книжовния език се различава доста от отношението на други наши писатели, които също си служат, понякога доста изобилно, с народни думи. Докато Вазов постъпва в този случай като езиков строител, който се стреми да обогати общия книжовен език с нови изразни средства, други писатели използуват с известна стилизация народната лексика, обикновено само от един говор, за да постигнат определена естетическа идеализация на народния бит (най-типичен пример е П. Ю. Тодоров). Ив. Вазов се отличава и от ония наши битови писатели реалисти, които си помагат с диалектната лексика за по-ярко, колоритно изобразяване на бита, като си служат с диалектни думи често и тогава, когато за същите понятия са установени вече други книжовни думи. Без да отричаме останалите методи, трябва все пак да се съгласим, че Ив. Вазов повече от другите наши писатели стои на трезво общонационално гледище по този твърде важен за нашия език въпрос. Той издига строителството на националния книжовен език на по-висш етап, схващайки това строителство наистина като един постепенен процес на концентрация на диалектите.
Разбира се, Ив. Вазов е бил далеч от мисълта, че нашият книжовен език трябва да черпи материал за обогатяването си само от народните ни говори. Народният поет е имал ясно разбиране за ролята на з а е м к и т е от други културни езици, особеност руския. При дълбоките промени в обществения и културния живот и в съзнанието на хората по това време битовата реч вече не разполага с достатъчно средства за израз на новото съдържание на живота. Нека да вземем за илюстрация един малък откъс от „Под игото”:
„Още щом зайде слънцето, театърът хвана да се пълни. Предните чинове заеха първенците и беят, нарочно поканен. От едната му страна седеше Дамянчо Григорът за да го забавлява, както той знаеше. Всичкото останало място беше напълнено от пъстър свят, който бръмчеше в очакване да се вдигне завесата. Между госпожите най-голяма врява дигаше кака Гинка, която знаеше наизуст драмата и разправяше на ляво и на дясно кои думи най-напред ще каже графът. Хаджи Смион, на един друг чин, разказваше колко е по-голям букурещкия театър от тоя и обясняваше какво значение имаше шестакът на завесата. Оркестъра съставляваха местните цигани-гъдулари, които повечето свиреха австрийския химн . . . Най-после настана тържествената минута.”
В този откъс срещаме думи като театър, драма, оркестър, химн, минута, заети от международния културен речников фонд. Тук срещаме и думи като забавлява, значение, съставляваха, тържествена, които са преминали в нашия език от руски за означаване на някои нови, по-специални или отвлечени понятия.
Към такива чужди по произход думи, които означават нови културно-обществени и отвлечени понятия, Ив. Вазов има положително отношение. Във връзка с тази категория думи намираме интересни и ценни негови разсъждения в пътеписа му „В недрата на Родопите”:
„Аз с удивление чух в устата на полупияните или скарани селяни сума думи и фрази, кой знае как прилетели до тоя планински ъгъл и добили вече право на гражданство. За мене беше голяма изненада да чуя „заявление”, „правителство”, „подадох апелативна жалба”, „партия” и куп още термини от съдебно-административно-политический язик. Въобще администрацията е силен проводник и в най-заглъхналите краища на общеприетия господарствен, и ако щеш, литературен език. Администрацията, заедно с училищата, са главните цивилизаторски агенти в селската маса — заедно с новите работи, с новите понятия, се внасят и новите думи в нея, фамилиарни вече на по-културната част от народа. По тоя начин с намаляването местните диалектически разници, усили се духовната свръзка на селото и града, което е един прогрес.
Може да се сърдят господа пуристите, че тая духовна свръзка е оплетена от думи, които не са съществували в езика ни, но те не могат да ни дадат други, нито тия пък могат да унищожат. Вмъкването новизните и чуждиците в държавния и литературен език не са резултат на една прищявка или случайност, а на силата на работите, на една историческа необходимост.” [С6НУ, VIII, 1892, отдел II, с.56.]
Първоначално Вазов е употребявал повече чуждици. Например в критичните му бележки на литературни теми, писани в първите години след Освобождението, срещаме такива френски думи, като радикулност, утрира, сциантифически, сюпремна, сюбтилни, блазиран, импозантно, или пък руски думи и изрази като развязка, вразумително, обиденни фрази, образ на живот, убежденна, неподдлен лиризъм, улучшение и др. С течение на времето количеството на чуждиците у Вазов намалява. Явно е, че много от тях стават излишни, тъй като българският език се развива и обогатява непрекъснато. Характерно е, че при нови издания на съчиненията си Вазов заменя някои чужди думи с подходящи български, например в цитирания по-горе откъс от „Под игото” думата очакване е поставена по-късно, а в първото издание на нейно място е стояла руската дума ожидание, също така на друго място в първото издание е стояла думата ощущения, която след това е била заменена с усещания. Може да се каже, че Вазов се е стремил да избягва непонятните в българския език русизми. Той с право счита, че всичките въведени в езика ни чуждици не могат да имат еднаква съдба с течение на времето:
„Времето, със съвкупното сътрудничество на опита, критиката, требователността на просветения ум и на добрия вкус, ще изхвърли на купището много непотребни заимствувания, но ще задържи настойчиво много други от тях, необходими, и ще ги наложи. Минали през това сито, те са вече свещени и неприкосновени. Кой ще се помъчи днес да употреби филологическата си лопата на думи като: свобода, отечество, правителство, конституция, политика, история и хиляди още подобни, чрез които ни се откри цял мир от нови понятия, неизвестни на езика ни и на съзнанието ни?” [Събрани съчинения, XXI. 1950, с. 367.]
Специално за някои влезли в езика ни руски думи Вазов се изказва така:
„Влезли са обаче в езика ни чисто руски думи, почти добили право на гражданство. Такава са погром, тревога и доста още други, повече изразяващи нравствени състояния. Пуристите може да се въсят, но аз мисля, че можем да ги запазим, едно, че мъчно можем да намерим съвсем съответните тям в езика ни, а друго — и то е важно, когато се касае за нашата поетична реч — те са кратки и звучни.” [Събрани съчинения, XXI. 1950, с. 367.]
Що се отнася до турцизмите, по онова време те се явяват от гледище на културното и политическото ни развитие един излишен слой в нашия език. Към тях Вазов има същото отношение, каквото са имали например и Каравелов, и Ботев. В неговия език те не играят никаква съществена роля. Характерна е употребата на някои турцизми, например в разказа „Дядо Йоцо гледа”, чрез които остарелите понятия на слепия старец се противопоставят на новата българска действителност:
„Разпита, да разбере, тоя големец като какъв е, като какъв маймурин. Казаха му по-вещи селяни, че началникът е нещо като каймаканин, като паша …”
„А дядо Йоцо цял час разпитва за българския сарай в София, за българските топове, за българския талим и за всичко . . . .”
Трезвото отношение на Вазов към чуждиците в нашия език го предпазва от пуристични увлечения. Както личи обаче и от някои споменати по-горе факти, той е бил за едно разумно опазване на чистотата на нашия език, против въвеждането на чужди думи за понятия, които биха могли да се изразят със съществуващите думи в езика ни. Видяхме също, че Вазов е изоставил употребата на въведени вече чуждици, когато е намирал българска дума, подходяща да ги замести.
По-късно като че ли Вазов заема по-строго отношение към чуждиците. За това можем да съдим от драската му „В електрическия трамвай” (1901), където той изразява мисъл, че българският език се е задръстил доста с чуждици:
„После научих, че ги викали (чиновниците в трамвая) в а т м а н и р е с е в ь о р! Ето ти и трамвая, че внася нов международен вклад в речника ни! Всяко нововъведение в живота ни влачи подире си рой чужди думи в езика, и той, сиромахът, ги гълта, усвоява, обогатява се, оварварява се. Научихме българина да си троши езика и задръстя паметта без нужда, направихме го да произнася: урна — не кутия, секция, не бива отдел, тротуар — плочник не е български! (тъй го чух от селяни), екскурзия — вместо излет — чешка и сръбска дума, но хубава и на български; записаха и заказваха: палач — вместо джелатин, оръдие — вместо топ, площад — вместо мегдан; ние неразбрано изхвърляме звучни турски думи, придобили право на гражданство у нас; взехме руските: упрек (вместо укор, натякване), намеквам (!) (вместо загатвам, подхвърлям), прецелвам се (вместо луча, меря). .. и стотина такива . .. “ [Събрани съчинения, VIII. 1943, 221—2.] […]
Грижите на Вазов за чистотата на българския език не ни дават основание да го смятаме за пурист. Към пуристите, които не държат сметка за реалните възможности в езиковата практика, а се ръководят от предвзети теории и хрумвания, той има категорично отрицателно отношение. Така например, макар и да признава, че Ив. Богоров има някои заслуги към българското езикознание, Вазов не един път осъжда „прискръбната страст да изковава нови думи, без да обяснява на какви филологически данни ги е измислил или пък на кое място е чул да се говорят.” [ Събрани съчинения, XXI. 1950, с. 104. ] „Школата на г. Богорова успя да даде само няколко смехурии на разговорите ни, но внесе много малко свое в естественото развитие и формация на езика. Г-н Богоров ограничаваше се да заменя една дума, приета вече, с друга, под предлог, че последната е по-българска от първата. Знаем колко малко успя. Днес, при другото, нам трябват още в езика ни думи-нюанси, думи-полутонове” [ „В недрата на Родопите”. СбНУ, VIII, отд. с. 56. ]. Следователно, Вазов насочва езиковите работници към създаване на думи за нови понятия, а не толкова за замяна на готови вече думи с други. „Делото обаче на неговото (т. е. на българския език) о б л а г о р о д я в а н е — забележете, че не казвам п р е ч и с т в а н е — пречистянето е често осиромашаване — тепърва предстои като важна задача на нашата писателска интелигенция.” [ „В недрата на Родопите”. СбНУ, VIII, отд. с. 57]
Участието си в строителството на нашия книжовен език Ив. Вазов е засвидетелствувал и като автор на известен брой нови думи, до днес още несъбрани и непроучени.
Досегашните проучвания на някои автори посочват като създадени от Вазов известен брой думи с наставка –еж: шептеж, топеж, летеж, пламтеж (образувани по образец на народни думи от този тип), както и различни други отделни думи като: захлас, неповолен, укривка, хвалбиво, разядка, избух, плочник, изкусник (артист) и др. Броят на тези думи би могъл да се увеличи например с: примеждлив път, създавници, влагалица на науката, усетна загуба и др. [ Срв. А н г е л о в, Б. Стремежи и похвати за строителство в книжовния ни език. Сборник в чест на Л. Милетич. 1912, с. 1 — 10. ] Съдбата на тези Вазови неологизми е различна. Към самостойно словотворство Вазов е прибягвал сравнително рядко. Обикновено той е предпочитал да търси и употребява готови народни думи. Вазов се е водил от правилната мисъл, че думите, създавани от писателите, трябва да отговарят точно на установените в народната реч закони. За тази цел е необходимо писателят да изучава внимателна народната реч.
Известно място в речника на Ив. Вазов заемат и а р х а и з м и т е, с които той си служи умерено, и то предимно в случаи, когато разработва сюжети из миналото. Такъв е случаят например в одата „Паисий”, където са употребени архаизмите: мир (свят), конец (край), пища (храна), дан (данък), бран (война). Срещат се в други случаи и архаизми като: битие, величав, дебри, витая, забвение, изступление, казън, сонм, стид, униние, убог и др. Някои от тях днес вече не се чувствуват като архаизми, а само като “литературни” думи (например битие, витая, униние). Изглежда, че самият Вавов се е стремил понякога чрез своите „архаизми” да обогати езика с „хубави” думи, а не да ги подчертава именно като архаизми, свързани с определена историческа обстановка. Това личи и от следните думи в бележките му за нашия поетичен език: „Можем ли да заемаме думи от славянския—старобългарския език? Не само че можем, но сме и длъжни. Русите с кривачи гребят от това езиково съкровище. То си е наше, можем свободно да се ползуваме с богатството му. Разумява се, и там трябва мярка и вкус.” [ Събрани съчинения, XXI. 1950, 367. ] У Вазов преобладават черковнославянските архаизми пред чисто старобългарските (той не е имал специална подготовка по старобългарски език).
Ценни данни за развитието на езиковата практика на Вазов дава проучването на езиковите поправки в различните издания на неговите произведения. В това отношение особено интересни и показателни са поправките в различните издания на „Под игото”, проучени от К. Ничева. [ Вж. Редакционни промени в “Под игото” от Ив. Вазов, Известия на Института за български език, кн. V. 1957, с. 271—348. или “Как Вазов е обработвал езика на творбите си”, сб. Език и стил на българските писатели, кн. I, 1962, с. 135—150. ] Анализът на събрания материал показва, че Вазов се е съобразявал с правилните тенденции и препоръки за развитието на книжовния ни език по онова време. Така например той заменя редица руски форми с български: причастия като треперящ, сияющи, пеющий той заменя с треперещ, сияещ, пеещият; страдателни причастия като врожден и възхищен заменя с вроден и възхитен; прилагателни като романтически, фанатически, психологически заменя с романтичен, фанатичен, психологичен; отглаголни съществителни като наслаждение, повеление, утешение заменя с наслада, поява, утеха. Заменил е и различни руски думи с български, например препятствие с пречка, наконец с най-после, навсегда със завинаги и пр.
И тъй, като обобщение на изложеното дотук по въпросите на речника на Вазов може да се каже, че с всички страни на своята практика, както и с теоретичните си изказвания той поддържа преди всичко народното начало в областта на нашия книжовен речник. В същото време Вазов има твърде сериозно, грижливо и правилно отношение и към въпроса за неговото културно обогатяване. Работата му в тази област може да се преценя като положителна във всяко отношение.
Особено внимание заслужава речниковата страна на Вазовата поетическа реч от художествено гледище. В неговите творби българският език звучи с изключителна сила, богатство и красота. В тях личи дълбоко познаване и умело творческо използуване на богатството на народната реч за жив, сочен и естествен израз. С особено разнообразие, простота и свежест се отличава неговата поетична реч в множество стихотворения. Ето едно от тях:
От две страни гори високи, черни;
ливади между тях зелени: там
коси звънтят; багровен луч вечерни
усмихва се от висовете нам.
Реката пей, гърмят вълни сребристи
и песня горска пътя ни дружи;
лица ни милват буковите листи
и славей нейде за любов тъжи.
А там — звънливо изворче се нише. . .
В първия период от творчеството на Вазов в неговите произведения преобладават твърдите окончания на глаголите с меки основи (от II и отчасти от I спрежение). Така например в книгата му „Драски и шарки” от 1895 г. (II част) срещаме глаголни форми вида, права, мола, затвора, върта и пр. Те са отражение от родния говор на писателя. С течение на времето обаче той се убеждава, че меките окончания, поддържани последователно от Търновската школа и застъпени частично в практиката на Пловдивската и Дряновата школа, са по-разпространени и по-благозвучни. И виждаме, че в „Упътване за общо правописание”, което Вазов като министър на народната просвета подготвя за уреждане на правописния въпрос в началото на 1899 г., глаголите от II спрежение (и в някои случаи от I спр.), употребени в текста или посочени по друг повод, се дават последователно с меки окончания, например блестя, вредя, местя (блст, врд, мест) и пр. Употребата на тези форми в по-нататъшното богато и твърде популярно творчество на Вазов безспорно е била от съществено значение за установяването на тази норма в книжовния език.
Също така трябва да се каже, че с писмената практика в своето творчество Вазов е допринесъл за преодоляване на геровско-дриновските старинни членувани форми на прилагателните в мъжки род, като големий, слабий, възприемайки живите народни форми на –ия(т): големия(т), слабия(т). От друга страна, Вазов е възприел препоръчваните от М. Дринов местоименни форми ме, те, се вместо ма, та, са (у Момчилов, Каравелов и др.) или мя, тя, ся (у Н. Геров и Й. Груев). Важно е установеното от Вазов положение, че народните отглаголни съществителни трябва да завършват на –не, а книжовните — на –ние, например писане, спане, ходене, презиране, но страдание, презрение.
Вазов има съществена заслуга за установяване на деепричастната форма на –ейки, –айки (ходейки, мислейки, поздравявайки и пр.) в нашия книжовен език, възприета от западните говори. Тази форма той нарича даже прелестна. […]
Изпод перото на Вазов за пръв път се разгръща голямата синтактична гъвкавост на нашия език, увеличена още повече от органическото съчетаване на народни и книжовни по произход конструкции.
Бележка на редакцията: Биографичните данни за проф. Л. Андрейчин са по информация от сайта на Университетска библиотека „Св. Климент Охридски“ и Манолова, Л. Професор доктор Любомир Андрейчин – строител и ревнител на родния език. София, АИ „Проф. Марин Дринов“, 1996. Откъсите от „Иван Вазов — строител на българския книжовен език“ от книгата „Из историята на нашето езиково строителство“ на Л. Андрейчин (изд. София, Народна просвета, 1986 г.) се публикуват по текста от сайта promacedonia.org. Изображението на Иван Вазов е от фонда на Държавна агенция Архиви, публикувано в Уикипедия.
Как да публикувате стара дума или история?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история – влезте във Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“, „Сторник“, „Нощ на историите“, „Спаси спомен“.
Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в "Сторник"?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
