Истории Последни

Силата на родната кръв – за рода на Шанкови

Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  

Внучка съм по бащина линия на подофицер Миньо Станев Шанков, загинал в Балканската война. В родното му село Александрово, Ловешко, има паметник на загиналите във войните. И неговото име е изписано там. И само това. Нищо друго не знаехме за него. Не знаехме къде е загинал, къде е гробът му.

Дълго време се рових и търсих някаква информация и един ден попаднах на публикация от Военен архив Велико Търново, в която бяха изнесени имената, датата, годината и лобното място на загиналите в Балканската война. Моят дядо подофицер Миньо Станев Шанков е загинал на 13.07.1913 г. на връх Дебочица, Горноджумайско. Там е и гробът му. Не знам дали има паметна плоча на това място, не знам дали има поне един кръст. Бях много щастлива, че открих тези факти за него.

Когато загинал дядо ми, баща ми бил на две годинки. По-късно баба ми се омъжва в с. Летница, Ловешко. Тежък бил животът им поради трудния характер на отчова (отчов – втори баща, бележка на редакцията). През есента на 1944 г. баща ми бил мобилизиран и изпратен на фронта. Край село Крива паланка той попада под вражески обстрел и получава множество рани. Другарите му успяват да го изнесат от полесражението и го оставят на грижите на една жена, докато дойде санитарният обоз. Откарват го в Кюстендил. Там лекарите не дават никаква надежда за живота му. Изпратена е телеграма до майка да отиде да го види, докато е още жив. Тя не могла да го познае, казваше, че е бил като кълцано месо от рани, а шинелът му бил на решето и опърлен от куршумите.

Баща ми оцелял, но останал инвалид. До последните си дни носи в коляното парче олово. Не могли лекарите да го извадят. Показваха негови рентгенови снимки на студенти по медицина, за да видят как плътта е сраснала с метала.

Баща ми имаше медал за участието си във Втората световна война, на него пишеше: ,,Наше дело правое, мьi победили.“ На всяка кръгла годишнина от войната получаваше поздравление и подаръци от СССР.

Когато се ражда брат ми, записват го на името на отчова (втория баща – бележка на редакцията). Не се минава и един месец и на вратата дошла една циганка другоселка да врачува. Майка се опитала да я отпрати, но циганката започнала:

– Иде, иде Миньо! Кървав, жален и гневен, че не сте кръстили детето на него!

Майка онемяла пред вика на родната кръв.

Когато почина отчовът на баща ми, от съвета поискаха да реши коя фамилия да вземе. Навярно той не е бил законно осиновен и за това се е наложило да избира. Майка и татко се чудеха какво да правят и тогава аз отсякох:

– Шанкови ще се казваме!

И до сега не мога да си обясня какво ме накара да кажа това. Бях на 6 години. Мисля, че това е бил зовът на родната кръв.

Брат ми беше старшина в армията. Аз се омъжих за офицер и макар че имах педагогическо образование, работих в армията над 30 години. Имам чин старшина.

Повелята на родната кръв!


Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
Avatar

Веселина Векова е родена в гр. Летница, Ловешко. Завършила е педагогически институт във Враца. Работила е като военнослужещ в ШПЗО ,,Гоце Делчев''.