Истории Последни

Ясновидецът Дядо Влайчо: На лошото с добро да отвръщаш

Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  

Представяме откъс от книгата „Ясновидецът“ от Златина Великова, посветена на Дядо Влайчо (1894-1981) от новозагорското село Коньово, придобил популярност сред българите със своите предсказания. По думите на авторката, историите в книгата са разказвани от хора, които са имали контакт с дядо Влайчо, или от техни потомци. Авторката е използвала и писма, писани от дядо Влайчо, части от дневника му, стихове и записани пророчества. Великова открива, че родовите и семейните истории на много хора в Новозагорско са свързани с него по един или друг начин. След издаването на книгата се появяват още и още истории. Текстовете в книгата са разказани с позабравения език на нашите баби и дядовци, който и аз се опитвам да възкреся и запазя, споделя Великова.

– Хайде, Тодорке, запрягай Мичка, че окъсняхме! И торбата с хляба сложи! Ей къде е закачена на крушата. Пък аз ще взема още едно було за тебе – да не ти нахапят пчелите розовите бузки, че старото се е изпокъсало. Ще трябва да го позакърпиш. Знам, знам, че було не си кърпила, ама ще те науча, не бой се!

Дядо Влайчо слага новото було в каручката при другия багаж и отваря вратника, докато Тодорка оправя кушума на Мичка. После подръпва леко кантармите и магаренцето потегля шарената каручка из улиците на заспалото още село. Знае си пътя към пчелина Мичка, хич не чака да я подканят, а Дядо Влайчо и Тодорка крачат след нея.

Младото момиче току се отбива от пътя да откъсне някое цвете от синурите под осъдителния поглед на ясновидеца и дорде стигнат до горе, цял букет е набрала. Ще го натопи после и ще украси с него стаичката на пчелина, пък ако остане време, венче ще си свие, ще го сложи на главата си и цял ден ще подтичва с него край кошерите.

– Съща самодива! – вика й Дядо Влайчо. Той не дава на другите да късат цветята, ама като гледа как Тодорка като дете им се радва, сърцето му омеква и не смее да я сгълчи – И пчелите, миче, искат на младо и хубаво да се радват! А не все дърт козел като мене да гледат.

– Обичат те тебе пчелите, Дядо! Щото си добър. Добрината ти усещат. Затуй ни було, ни духало ти трябва, като отваряш кошерите, пък мене ме жилят. – Младото момиче показва все още подутата си от вчера ръка, а старецът се смее:

– Познават ме те мене, затуй не ме закачат. Пък и съм стар и кисел – какво да ми хапят! Ама и ти все бързаш. Казвал съм ти – с пчелите спокойна трябва да си, кротичко да им приказваш и леко да пипаш – да не си припряна, че лесно се плашат. То всяка твар е тъй, чедо – уплашиш ли я, тогава напада. От страх напада, не от смелост. Всяко живота си брани. И с човека е тъй.

– Ааа, с човека не е баш тъй, Дядо!- прекъсва Тодорка стареца. – Човекът и от лошотия го прави, не само като се брани.

– Умница си ти! Вярно, че човекът и от лошотия напада, не е като пчелите. Ама тя и лошотията от Бога е дадена, за да претеглим кой колко струва, пък и доброто да ценим повече. То с добрия е лесно да си добър, ама на лошото с добро да отвръщаш не е дадено на всеки.

Дядо Влайчо се замисля нещо, после казва на помощничката си:

– Върви сега да насипеш вода в поилките, пък аз ще отворя да изрежа далаците!
Тодорка грабва големия бъкел с вода и тръгва из пчелина. От време на време отмята плитките си, плъзнали като змийчета по раменете й, подсмихва се на своите си момичешки работи и гледа да не пропусне някоя поилка.

Няколко месеца вече как я пратиха на пчелина при Дядо Влайчо – да му помага и занаят да учи. Не й тежи работата на нея, хубаво й е да обикаля край грижливо подредените кошери, да слуша жуженето на пчелите, които като златни куршумчета се стрелкат из въздуха, пък и времето с благия старец бързо минава. Само дето малко я е страх от него и все внимава какво ще каже, че и какво ще мисли, защото знае, че пред него е като разтворена книга и той чете в нея, преди да си е отворила устата. Толкоз време я карат бабите да го пита ще има ли война, няма ли, защото много лоши работи приказват по радиото и хората са наплашени, ама Тодорка все не смее. Пък той вчера сам й вика:

– Карат те бабите да ме питаш дали ще има война. Кажи им, че война няма да има. Война в България няма да има, ама черни забрадки ще има много. И заради болести, и заради глупост човешка. Тя, човешката глупост, край няма, чедо! Хората са много нетърпеливи, много сръдливи – лесно се докачат. Обичат яденето. И пиенето обичат. За корема си мислят, пък за душите си вече и на Великден не се сещат. Само за себе си гледат и брат срещу брата скача, дето ги е една майка раждала. Много твърдоглав народ сме, дъще. Бога и преди не приемахме в сърцето си, пък сега вече съвсем го забравихме. Затуй и много ще патим. До болка и до кръв ще патим. Още имаме карма да изкупуваме и с млади животи ще плащаме.

Тодорка се зарадва, че има какво да каже на бабите, дето все я подпитват. Това за кармата не й стана ясно какво е, но че няма да има война го запомни и още вечерта разказа из махалата. Пък хората знаят, че щом Дядо Влайчо е рекъл тъй, значи война няма да има. В началото на всяка година им казва той каква ще е тя, сняг ще се задържи ли, кога ще вали дъжд, кога ще е сушаво, градушка ще падне ли, каква реколта да чакат, ще близнят ли овцете или мор по добитъка ще има и как да го предпазят. И ни веднъж не е сбъркал. То градушка в Коньово не пада де. По другите села вали. В тяхното село – като че с нож отсечено и ни зрънце не пада. Сила го пази селото, казват старците. И повечето я знаят коя е силата.

– Тодорке, къде се запиля? – чува се гласът на Дядо Влайчо.

– Ида, Дядо, ида! – момичето хуква към стареца с празния вече бъкел, плитките подскачат по гърба й, а тънката басмена рокличка плющи като знаме по здравите й, пъргави крака.

– Дай ми четката, айол, да почистя тез кошери.

Тодорка влиза в стаичката да търси четката, но тя като че в земята е потънала и никъде не я намира. Дядо Влайчо седи отвън на сянка под черницата, гледа я как се щура насам-натам, подсмихва се и подхваща:

– Тодорке, къде ли си викаш – „Дядо Влайчо уж всичко знае, пък къде е четката не казва и ме кара да я търся.“ – Тодорка пламва като божур, че старецът пак й е прочел мислите, а той продължава – Я иди и вдигни капака на ей оня кошер. Вчера последно него чистихме, може да е останала вътре.

Тодорка вдига капака на кошера с риск да я жилне пак някоя пчела и пустата му четка се показва отвътре. Взема я тя и я носи на Дядо Влайчо, а той се смее и тръгва към кошерите.

Кога се вдига слънцето на пладне, Тодорка изнася паничка с мед от стаичката и я слага на скованата дъсчена маса под черницата. Донася торбата от каручката, вади две глави лук и шепа маслинки, реже две големи порязаници от препечения самун и вика Дядо Влайчо да хапнат. Знае, че ако не го подкани, той хич няма да се сети да яде. Полива му от бъкела да се измие и подава в ръцете му чиста кърпа. Дядо Влайчо се обръща на изток, прекръства се и чак тогава сяда до масата. Отваря джобното си ножче и взема едната от порязаниците, а магаренцето Мичка само това чака и застава зад гърба на стареца. Той започва да реже залци от коравия комат и през рамо ги подава на магарето, а то доволно облизва трохите от шепата му и го побутва за още. Тодорка топи хапки в паничката с мед и подкача стареца:

– Дядо, Мичка пак ти изяде хляба, че и още иска. Хапни си барем маслинки и мед, че ти пак гладен остана!

– Нека яде, чедо, нека, че каручката тя ще я тегли! И ти си хапни, мене не гледай! Сили събирай ти, защото булка скоро ще ставаш, деца ще раждаш, на мъж и свекърва ще шеташ.

Тодорка пламва и смутено навежда глава:

– Каква булка, дядо? Малка съм още.

– Не си малка, не си. Туй момче, дето писма му пишеш в казармата, скоро ще си дойде и за булка ще те поиска. Няма да му отказваш! Добър човек е той, добър живот ще живееш с него чак до старини. На деца и внуци ще се радвате. Той ти е късмета и ти на него. И други момци те закачат и лудеят край тебе, ама Иван е твоя човек. Чакай го – той скоро ще си дойде!

Дядо Влайчо става от масата, взема от каручката грижливо закрепеното още сутринта гърненце и тръгва към Динковата бахча. Тодорка припряно прибира де що е останало от скромния им обяд, но се сеща къде отива старецът и крадешком тръгва подире му. Дядо Влайчо прикляка до големия камък накрая на бахчата, отваря гърненцето и сипва мляко в паничката, скрита до камъка. Сетне отстъпва няколко разкрача назад, сяда на земята и притихва.

След малко, надушила млякото, изпод камъка изпълзява огромна змия с триъгълна плоска глава, с рогче на челото и дълъг раздвоен език и се стрелва към паничката. Красивите шарки в кафяво и черно по гърба й проблясват на слънцето, а почти двуметрово тяло на чудовището се извива в причудливи фигури по напечената от слънцето земя. Дори птичките в храстите са замлъкнали и от тишината наоколо може да оглушееш. Старецът седи като изсечен на мястото си, не помръдва, като че не диша дори, а само на крачка до него, сякаш излязла от долната земя, огромната змия кротко пие мляко от пръстената паничка. След това бавно изпълзява по камъка, навива красивите си пръстени по загладената му от дъжда и вятъра повърхност, а слънчевите лъчи играят по люспестата й кожа. Дядо Влайчо бавно и внимателно се изправя, за да не подплаши змията и с тихи стъпки тръгва пак към пчелина. А там – под черницата, са седнали Тодорка и още една, попрехвърлила вече младостта си, непозната жена. Непознатата е навела глава, тихичко говори нещо и от време на време изтрива с пръсти по някоя сълза от поувехналите си страни. Дядо Влайчо внимателно се оглежда наоколо, вижда, че кърът е пуст и никого няма, и с бързи крачки се приближава към двете жени. Тодорка го поглежда виновно, а другата жена сепнато става и отправя към стареца пълните си със сълзи и болка молещи очи.

– Седни, дъще, седни! – докосва той успокоително рамото на жената и сам сяда срещу нея, а тя, като че ръката му бент е отприщила в нея, се разплаква още повече – Е, стига де! Не ги ли изплака тез сълзи толкоз години? – сгълчава я кротко Дядо Влайчо. – Спри сега и ме слушай, нали затуй си дошла при мене! – после вади от джоба на дочената си рубашка чиста кърпа и я подава на жената, а тя взема кърпата и засрамено почва да трие очите си с нея. Хлипанията й постепенно затихват и тя вперва питащ поглед в святия човек. Вече знае, че няма нужда от въпроси, защото той е готов с отговорите им – Ти, дъще, кажи на твоите хора, че е грехота жена със жив мъж при други мъж да я пращат! Тъй им речи! И чакай! Толкоз време си чакала, още ще изтраеш.

– Жив е, Дядо, нали? Знам, че е жив. Със сърцето си го усещам. – очите на жената пак се пълнят със сълзи, но този път и с надежда.

– При умрелите го няма. Значи е жив, дъще, щом и твоето сърце това ти казва. То женското сърце си знае. Моли се и чакай! А тез сълзи ги махни! Грехота е жив човек да оплакваш. Многото е минало. Още малко остава. Иди си сега и за друг не давай да ти издумат! Един мъж имаш ти и с него ще си до края.

Дядо Влайчо става и тръгва към стаичката, а обнадеждената жена избърсва сълзите си, вдига светъл поглед нагоре към пламналото небе и дълго време шепне нещо. После става, оправя свляклата се на раменете й забрадка и като че литва по пътя към селото.

Как да публикувате стара дума или история?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история – влезте във Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“, „Сторник“, „Нощ на историите“, „Спаси спомен“.


Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
Avatar

Златина Великова е автор на книгата "Ясновидецът", посветена на дядо Влайчо (1894-1981) от новозагорското село Коньово.