Представяме откъс от книгата „Ясновидецът“ от Златина Великова, посветена на Дядо Влайчо (1894-1981) от новозагорското село Коньово, придобил популярност сред българите със своите предсказания. По думите на авторката, историите в книгата са разказвани от хора, които са имали контакт с дядо Влайчо, или от техни потомци. Авторката е използвала и писма, писани от дядо Влайчо, части от дневника му, стихове и записани пророчества. Великова открива, че родовите и семейните истории на много хора в Новозагорско са свързани с него по един или друг начин. След издаването на книгата се появяват още и още истории. Текстовете в книгата са разказани с позабравения език на нашите баби и дядовци, който и аз се опитвам да възкреся и запазя, споделя Великова.

– Хайде, Тодорке, запрягай Мичка, че окъсняхме! И торбата с хляба сложи! Ей къде е закачена на крушата. Пък аз ще взема още едно було за тебе – да не ти нахапят пчелите розовите бузки, че старото се е изпокъсало. Ще трябва да го позакърпиш. Знам, знам, че було не си кърпила, ама ще те науча, не бой се!

Дядо Влайчо слага новото було в каручката при другия багаж и отваря вратника, докато Тодорка оправя кушума на Мичка. После подръпва леко кантармите и магаренцето потегля шарената каручка из улиците на заспалото още село. Знае си пътя към пчелина Мичка, хич не чака да я подканят, а Дядо Влайчо и Тодорка крачат след нея.

Младото момиче току се отбива от пътя да откъсне някое цвете от синурите под осъдителния поглед на ясновидеца и дорде стигнат до горе, цял букет е набрала. Ще го натопи после и ще украси с него стаичката на пчелина, пък ако остане време, венче ще си свие, ще го сложи на главата си и цял ден ще подтичва с него край кошерите.

– Съща самодива! – вика й Дядо Влайчо. Той не дава на другите да късат цветята, ама като гледа как Тодорка като дете им се радва, сърцето му омеква и не смее да я сгълчи – И пчелите, миче, искат на младо и хубаво да се радват! А не все дърт козел като мене да гледат.

– Обичат те тебе пчелите, Дядо! Щото си добър. Добрината ти усещат. Затуй ни було, ни духало ти трябва, като отваряш кошерите, пък мене ме жилят. – Младото момиче показва все още подутата си от вчера ръка, а старецът се смее: