За малкото отечество на родното място пише Йордан Радичков в разказа „Малко отечество“ от сборника „Педя земя“ (1980 г.):

„Истина е, че България е отечество на всички ни, но си мисля, че наред с това всеки човек има и едно малко отечество: това е родното място, къщата, от чийто праг за първи път е погледнал света, дворът с чисто пране по тела, мама, която събира привечер прането, а моя милост се държи за полата й и гледа с любопитни очи съседните къщи, бялата кариера зад къщата, Балкана зад кариерата и слуша човешки гласове, кучешки лай, камбаната на старата часовникова кула. Ще мине време, момчето ще се осмели да остави полата на майка си, ще надникне на улицата и докато стои на разтворената вратница, ще открива, че и други деца стоят на разтворените вратници. Постепенно ние ще се запознаем, ще се сближим, ще тръгнем неусетно да се къпем в реката през лятото, после ще се съберем в училището, за да учим азбуката и таблицата за умножение, ще се катерим по планинските склонове за малини и кестени, ще правим пързалки през зимата, докато ни покарат сколуфи, и когато ни покарат сколуфи, ще усетим, че вече сме възмъжали, ще забележим, че около нас има момичета, пък и момичетата, от своя страна, ще ни забележат, но няма да ни остане време за това, защото тръбата тръби и моя милост трябва да седне остриган в новобранския влак. […]

В тридневен отпуск съм, една година не съм виждал родното градче, а ми се струва, че цяла вечност съм отсъствувал. […] Миризмите на махалата ми са познати, есен е, мирише на есенни цветя от градините, жени варят сладко по дворовете или пекат лъскав червен пипер за туршия. Камбаната на часовниковата кула бие, като брои наум ударите. […] моя милост, стискайки пълното кепе, бутва старата вратница и влиза в двора. Мама пресява боб на двора – на една страна отделя шушулките, на друга страна зърната – зърната са шарени. Поплака си мама на рамото ми, успокои се, стори ми се, че е остаряла, но лицето й все тъй излъчваше светлина. […] След толкова дълго отсъствие стаята [ми] приличаше на изоставен и студен полог, дъх се носеше в нея на босилек и на старо дърво. Мама е увила с хасе абитуриентския ми костюм на окачалката, лански календар виси на стената, край календара висят забити с кабъри снимки на момичета…“

Откъсът от разказа „Малко отечество“ на Йордан Радичков е по публикацията от Liternet. На снимката: Недовършената църква на Калиманица е единствената оцеляла сграда, след като селото бива разрушено заради построяването на язовир Огоста. Калиманица е родното място на Йордан Радичков. Фотограф: Деян Владов

Йордан Радичков (1929-2004) е български писател и драматург. Сред известните му сборници с разкази са „Свирепо настроение“ (1965), „Ние, врабчетата“ (1968), „Барутен буквар“ (1969), „Педя земя“ (1980), „Верблюд“ (1984) и др. Автор на пиесите „Суматоха“ (1967), „Януари“ (1974), „Лазарица“ (1979), „Опит за летене“ (1979). През 2000 г. е удостоен с орден „Стара планина“ първа степен за цялостен принос в българската култура.

Всеки от нас има своето малко отечество, в което се връща поне в спомените си за родното място, родната къща, улицата от детството… А кое е вашето малко отечество? Как изглежда, какви са неговите миризми, вкусове и звуци, какви са неговите истории, думи, обичаи? „Сторник“ ви приканва да ни разкажете за своите малки отечества, драги читатели.

Как да публикувате стара дума или история?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история – влезте във Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“, „Сторник“, „Нощ на историите“, „Спаси спомен“.