Регионален етнографски музей Пловдив се включва в инициативата на националния исторически сайт “Сторник”, който покани музеите, архивите, библиотеките и галериите в цялата страна да популяризират безвъзмездно любопитни истории и артефакти от своите колекции в дните на извънредното положение у нас, за да не губят връзката с посетителите си. Как да се включите в тази инициатива може да прочетете в статията на Stornik.org тук.
Историята, която РЕМ Пловдив представя, е за рода на първоначалния собственик на къщата, в която се помещава музеят – Аргир Куюмджиоглу. В две последователни части „Сторник“ споделя статията „Пловдивският род Куюмджиоглу и неговото наследство“ на доц. д-р Ангел Янков, директор на Регионален етнографски музей – Пловдив.
Регионален етнографски музей – Пловдив се помещава в най-красивата и представителна къща в сърцето на Стария град. Тя е паметник на културата от национално значение, принадлежала на богатия търговец Аргир Куюмджиоглу. Музеят представя бита, културата и традициите на две етнографски групи, населявали Тракия, Родопите и Средногорието – Рупци и Тракийци. Богатата експозиция запознава посетителите с живота на хората в региона през епохата на Възраждането. Открийте Регионален етнографски музей Пловдив онлайн: Посетете уебсайта. Харесайте Фейсбук страницата.
Векове наред, та чак до Освобождението, големите пловдивски православни родове считат Трихълмието, или триъгълника между Джамбаз, Небет и Таксим тепе, за най-престижно място за живеене. Изследователят на Пловдив – Никола Гашаров, пише, че „всеки българин или грък, забогатял в чаршията от търговия или от занаята, дигал жадно очи към тепетата, да построи и той там къща, да се вреди между благородниците, които отдавна, подобно на патрициите в древния Рим, са държали да живеят по високите места – по хълмовете“ (Гашаров 1934: 9).
Куюмджиевият род не прави изключение. Началото е поставено от Константин, който заедно със синовете си идва в Пловдив от Кърк клисе (Лозенград) към 1740 г. Той е бил майстор куюмджия (златар), както и неговите наследници – Павел, Иван и Никола.
Първоначално те се заселват в пловдивския квартал Мараша и след като се издигат със своето майсторство, също се настаняват на Трихълмието (Стар. П-в, №1538-1, л.1; Моравенов 1984: 50-51, 138). [Благодаря на колегите Владимир Балчев и Минко Кафтански, които ми предоставиха ръкописа на Станислав Ат. Самоковлиев (1937) за родословието на пловдивския род Куюмджиоглу – бележка на автора.]
ПАВЕЛ КУЮМДЖИЯТА. Неговият син Андон Комизопулос се преселва в Москва и макар че служи на „великата гръцка идея“, не забравя своите съотечественици и съграждани. Многократно прави дарения за пловдивските църкви в пари и вещи. На „Св. Марина“ подарява руско евангелие, обковано със сребро и позлатено. На църквата „Св. Димитър“ праща всички одежди и църковни съдове, както и едно прекрасно евангелие, също обковано със сребро и позлатено. Андон е роден в енорията на тая църква, а родната му къща е на Джамбаз тепе (Моравенов 1984: 34, 145, 152-153).
Пръв ктитор на църквата „Св. Марина“ е ИВАН КУЮМДЖИЯТА – един от „тримата братя къркклиселии българи, които дойдоха в Пловдив и седели в Мараша“. Неговият гроб стои в църквата до 1852 г., когато събарят старата постройка, за да издигнат на нейно място по-солидна. Тогава владиката Хрисант заповядва да се изтрият всичките надписи и камъните да се турят в зданието. Но споменът за надгробния надпис на Иван Куюмджията не е заличен напълно, защото остава в народната памет:
„Иван, ктитората, овде покрива камък,
что съзираш, зрителю; светът е басня, приятелю!“ (Моравенов 1984: 138).
Негови синове са Григор Маразли и Хаджи Скарло Кафтанджи.
В началото на ХІХ столетие Григор Маразли се преселва в Одеса. Там оставя име на заможен търговец – почетен гражданин на Одеса. Умира през 1853 г. Той има син, носещ неговото име – Григор.
Григор Маразли-син (1831 – 1907) е виден обществен деятел и филантроп. През 1878 г. е избран за кмет на Одеса и застава начело на общинското управление („Городской голова Одессый“), която длъжност изпълнява чак до 1895 г. (Губар 1998) [„Городской голова“ – изборна длъжност в Руската империя, учредена от императрица Екатерина II в 1767 г., бележка на автора]. Той инициира многобройни благотворителни дела, като не забравя и родния град на дедите си. Според учителя Никола Еничерев, една част от широкия двор, в който по-късно са изградени черквата и училището в Мараша, са дарени от „прочутия Маразли“ (Пеев 1930: 174, бел. 160). Построеното от него училище в подножието на Джамбаз тепе още се нарича от старите пловдивчани с името Маразлията (дн. ОУ „Гео Милев“).
Хаджи Скарло изкарва прехраната си като майстор на кафтани. Той е убит от турците в затвора. Потомството му е продължено само по женска линия – чрез дъщеря му. Тя е омъжена за Костаки Мандиоглу (лангер), който се поблазнил за къщата, както за сватбения чеиз и парите, изпращани от Одеса (Стар. П-в, №1538-1, л.1; Моравенов 1984: 135).
Третият брат, който идва от Кърк клисе в Пловдив през първата половина на ХVІІІ в., е НИКОЛА КУЮМДЖИЯТА. Неговият син Христо не продължава бащиния занаят, а става абаджия. В Кондиката на пловдивския абаджийски еснаф е отбелязано, че Христо Куюмджи е станал майстор в 1761 г., а е умрял през 1798 г. (Пеев 1930: 53, бел. 46; Апостолидис, Пеев 1931: 50, 91). По онова време издигането на занаятчийските сдружения в Пловдив е вече факт и скоро именно абаджийският еснаф заема първо място по сила и значение сред всички останали. Вероятно причината за това е, че той е задоволявал една от най-съществените нужди на хората в града – облеклото. Освен това Пловдив е имал преимуществото да се намира в центъра на един район, населен със земеделско и скотовъдно население, от което са се получавали на най-износни цени суровините за производството.
Синовете на Христо Куюмджи също стават членове на абаджийския еснаф, но без да променят своята фамилия, идваща от поминъка на предците. Тук трябва да се отбележи, че именно този трети клон на рода запазва и предава във времето името Куюмджиоглу.
Най-големият син на Христо е Никола Куюмджиоглу, който е бил женен за Хаджи-Стойчевата дъщеря. Починал е млад, още преди да задоми своите четири дъщери.
По-късно първата е омъжена за копривщенеца Станчо Иванов, втората – за Пеньо Абаджията, третата – за Трифон (?), а четвъртата – за Николаки поп Йочев (Моравенов 1984: 108, 126-127).
Видна фигура в обществения живот на града е съпругът на Ралу – Станчо Иванов (1801 – 1861). Той е абаджия по професия – в 1818 г. става майстор, а през 1840 – 1841 г. е избран за първомайстор на абаджийския еснаф (Апостолидис, Пеев 1931: 161; 1932: 117, 126). Търгува главно със Сирия, като в Дамаск има своя кантора. Заедно с това притежава и чифлик в Мараша, където в една от стаите на чардака се е помещавало първото българско училище в този квартал. С негово съдействие след няколко години се купува място до чифлика, където през 1847 – 1848 г. се построяват българската църква „Св. Георги“ и училището (Гашаров 1934а: 7).
Станчо и Ралу имат син и дъщеря: Георги – женен за Луксандра Георгаки Гюмюшгердан, и Елисавета – омъжена за Георги Христодуло Кацигра. Синът Георги (1831 – 1922) поставя началото на известната пловдивска фамилия Станчеви, докато дъщерята умира млада, само след една година семеен живот (Гашаров 1934а: 7-8; Моравенов 1984: 108).
Вторият син на Христо Куюмджи е Хаджи Иван (х. Иваница) – един от най-забележителните люде в Пловдив през първата половина на ХІХ век, градски първенец, видна фигура в еснафа и авторитет сред свои и чужди.
Името на х. Иван Христов Куюмджиоглу се споменава многократно в Кондиката на абаджийския еснаф. Още през 1792 г. майсторите правят събрание в неговия дюкян. [Арх. Пеев съобщава погрешно, че х. Иван и брат му Аргир получават тестири за майстори абаджии в 1817 г. Заедно с това допуска, че най-вероятно х. Иван е бил майстор и по-рано, но може би тогава официално е вписан в Кондиката на еснафа (Вж. Пеев 1930: 53, бел. 45, 46). Всъщност през 1817 г. в кондиката са записани всички майстори, взели участие в Общото събрание на абаджиите в Пловдив и направили дарения за тази цел (Апостолидис, Пеев 1932: 20-23) – бележка на автора.] Впоследствие той се явява в различни роли: поръчител, свидетел, дарител, гарант и получател на заеми (Апостолидис, Пеев 1931: 120, 129, 169; 1932: 21, 74, 80, 85, 119, 129, 146). Всяка година ходи в Ески Шехир, откъдето натрупва голямо богатство. След като оставя анадолския абаджилък на по-малкия си брат Аргир, той търгува с различни стоки във Виена, Триест и Одеса (Пеев 1930: 52, бел. 45; Моравенов 1984: 130).
През 1825 г. заедно с чорбаджи Вълко Малкия отива в Цариград, където Стефан Богориди препоръчва на двамата един млад архидякон за владика. След настояване от тяхна страна цариградският патриарх Евгений назначава Никифор за Пловдивски митрополит (Моравенов 1984: 196).
Х. Иван е ктитор и първи помощник на Чорбаджи Вълко и при издигането на новия храм „Св. Неделя“. Според К. Моравенов църквата „стана по-голяма от предната, и я украсиха с темпло и с икони великолепни, тоже и одеждите направиха“. Пак той е сред първите благодетели, които даряват средства за възстановяването на централното училище след големия пожар през 1846 г. (Моравенов 1984: 155, 168).
Хаджи Иван Куюмджиоглу подкрепя безусловно и братята си. С негово съдействие се омъжват дъщерите на брат му Никола. Благодарение на братовия заем от хиляди грошове без лихва се закрепва и Аргир, докато започне да печели от търговията си. Измежду тях х. Иван е бил най-богат, но и с най-добра и благородна душа. Според летописеца той е човек, който „уважаваше българите“ (Моравенов 1984: 129-130, 168).
Къщата на х. Иваница Куюмджиоглу се намира недалече от храма „Св. Неделя“. Той я наследява от жена си Смарагда, дъщеря на Костаки Миткоглу, а тя от майка си – дъщеря на Хаджи Драган Калофереца, прочут майстор абаджия, с изключително влияние в еснафа. Когато умира първата му съпруга, Хаджи Иван „повтаря“ с една млада вдовица, дъщеря на Костадин Кендинденоглу. От първия брак х. Иван има един син, а от втория няма деца. Така след неговата смърт къщата остава на сина му – х. Костаки (Моравенов 1984: 38, 128-129).
Любопитно е завещанието на Хаджи Иваница. Когато усеща, че с годините силите го напускат, той слага една част от златото в железен сандък, заключва го и затрива ключа, а върху катинара налива разтопено олово. Другата част дава на сина си да търгува до живот със строга поръчка да стои сандъкът непипнат, докато неговите деца не достигнат пълнолетие (Моравенов 1984: 130).
Хаджи Иван не забравя и еснафа. През септември 1854 г. той дарява 1000 гроша на абаджиите. Последното споменаване на неговото име в Кондиката е от април 1855 г., когато той вече е покойник (Апостолидис, Пеев 1932: 180, 186).
Хаджи Костаки Куюмджиоглу е пръв ученик на Иконом поп Константин, но е „телесно слаб“ в тази ранна възраст. Той е прилежен и кротък момък, затова и успява на тогавашното гръцко учение. По-късно продължава семейната традиция, като става майстор в абаджийския еснаф. Въпреки че дава пари под лихва, той оставя име на честен и имотен човек с благородно чувство. След смъртта на баща му, Хаджи Костаки се грижи за мащехата си вкъщи и ѝ оказва най-голяма почит, чак до смъртта ѝ. После предава на брата ѝ всичко нейно до игла, затова К. Моравенов го нарича „достопохвален син“ (Моравенов 1984: 130, 208). Запазен е негов портрет, рисуван от виенския художник Леополд Грос през 1838 г., собственост на ГХГ – Пловдив [Виж повече за този възрожденски портрет (Москова 1994: 267-276) – бележка на автора].
Първият брак на Костаки Куюмджиоглу е с дъщерята на Костадин х. Сотир Кендинденоглу (тъстът е първи братовчед на мащехата му). С нея той живее добре, но за кратко. Три години след нейната смърт Костаки се жени повторно за Екатерина – племенница на владиката Никифор, т.е. братова му дъщеря. От този брак са двете му деца. След като Хаджи Костаки умира, съпругата ръководи семейните дела, храни и облича децата. По-късно вдовицата изпраща сина Янко на учение в Париж, а дъщерята Мария – в Цариград (Моравенов 1984: 129, 132).
Къщата на х. Иван и х. Костаки Куюмджиоглу съществува и днес. Щерната в двора е дело на бащата – х. Иван, а банята и каменната постройка за предпазване от пожар са строени от сина – х. Костаки. Днес сградата е известна като къщата на х. Драган Калофереца (Пеев 1930: 49, бел. 40).
Най-малкият, трети поред син на Христо Куюмджи, е Аргир Куюмджиоглу. За разлика от брат си х. Иван, той не се изявява много на общественото поприще. Нещо повече, за него Моравенов пише, че „при всичкото си българско произхождение гудилееше (гърчееше) се до смърт“ (Моравенов 1984: 50-51).
Аргир взема тестир в 1810 г., т.е. става майстор в най-големия и влиятелен еснаф – абаджийския (Апостолидис, Пеев 1931: 116). Благодарение на огромния безлихвен заем, отпуснат от брат му, той успява „да си стъпи на краката“, като печели от занаята си в Есхи Шехир и върти търговия с аби и шаяци в Анадола. По-късно открива търговска къща във Виена, но тъй като децата му са били още невръстни, Аргир се принуждава да повери работата във Виена в чужди ръце. Въпреки това успява да натрупа огромен капитал (Моравенов 1984: 130).
Аргир Куюмджиоглу създава многочислено семейство със Смарагда – дъщеря на х. Анастас Абаджията, произхождащ от рода Политоглу (Моравенов 1984: 22, 89). Жена му ражда осем деца – шест момчета и две момичета.
Михалаки се оженва за Ралу, дъщеря на Димитраки Папазоглу. Те имат една дъщеря, Сафо, която живее в Лондон. По-популярен от нея е съпругът ѝ – американски кредитен милионер, който се скита с яхта из Средиземно море, бягайки от закона. Впоследствие е заловен от гърците и предаден на САЩ заради злоупотреба с огромни парични суми, взети от американски банки (Стар. П-в, №1538-1, л.2-3).
Христо сключва брак с Хариклия (или Харитина), дъщеря на Никола Филипович. Техни деца са Аргир, Змаро и Мария.
Аргир е женен за немска еврейка и живее в Берлин, а Мария е омъжена за австриец и живее във Виена (Стар. П-в, №1538-1, л.2-3; Самоковлиев 1934: 13-14).
Георги става зет на Михалаки Гюмюшгердан, като се жени за първата му дъщеря Катина (Екатерина). Тяхната сватба се превръща в събитие на годината за Пловдив. Техни наследници са Михалаки (Мишел) – живеещ във Виена, и Змаро, която след като се омъжва за Василиу Елфериду, се установява в Атина (Стар. П-в, №1538-1, л.2-3; Самоковлиев 1934: 11-12; Николов 1943: 2).
Другите синове на Аргир и Смарагда – Костаки, Атанас и Яни, не създават семейства.
Дъщерите на Куюмджиоглу имат различна съдба. В дома на Елена и Димитър Стоилов-Селджобалиев се раждат седем деца, докато Зои и Атанасиу са бездетни (Стар. П-в, №1538-1, л.2, 4).
АРХИВНИ ИЗТОЧНИЦИ:
ДА – П-в, ф. 29к, а.е. 450, л.25-26. Държавен архив – Пловдив, ф. 29 к – Фонд „Градска община – Пловдив“, оп. 1, а.е. 450, л. 24-27. – Протоколна книга на Засилената градска управа при Градска община – Пловдив.
Стар. П-в, №1538-1, л.1-4. Общински институт „Старинен Пловдив“, инв. № 1538-1, л.1-4. – Изследване за историята на рода Куюмджиоглу, изготвено от Станислав Самоковлиев.
ЛИТЕРАТУРА:
Апостолидис, М. и Пеев, Ал. 1931. Кондика на пловдивския абаджийски еснаф. – В: Годишник на Народната библиотека и музей за 1928 и 1929 г. Кн. І – ІІ, София, 5-170.
Апостолидис, М. и Пеев, Ал. 1932. Кондика на пловдивския абаджийски еснаф. – В: Годишник на Народната библиотека и музей за 1930 г. Кн. ІІІ, София, 3-186.
Балчев, Вл. 2008. Идеята за Общинската къща музей в Пловдив. – В: Стою Шишков и българската народоука. Годишник на Регионален етнографски музей – Пловдив. Т. V, Пловдив, 22-35.
Борба 1938. Къща-музей на гр. Пловдив. Начало на Пловдивски градски музей. Решения на специалната комисия. – Борба, бр. 5245, 24.10.1938.
Гашаров, Н. 1934. Родословия на старите големи родове в Пловдив. Предговор. – Пловдивски общински вестник, бр. 168-169, Пловдив, 18.07.1934, 9.
Гашаров, Н. 1934a. За презимената на българите в турско време, за рода на Георги Станчов (Станчоолу, Станчиди) и за абаджиите в миналото. – Пловдивски общински вестник, бр. 174, Пловдив, 29.09.1934, 7-8.
Губар, Ол. 1998. Григорий Григорьевич Маразли – национальный благотворитель и меценат. – журнал „Одесса“, № 3-6, 1998. – http://odesskiy.com/m/marazli-grigorij-grigorievich.html.
Матеев, М. 2003. Пловдив – столица на българския барок. Пловдив.
Моравенов, К. 1984. Паметник за пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание. Пловдив.
Москова, Св. 1994. Портретът на х. Костаки Куюмджиоглу от Държавната художествена галерия – Пловдив. – В: Известия на музеите в Южна България. Т. ХХ, Пловдив, 267-276.
Николов, Д. 1943. Влезте тук! – Юг, бр. 7409, Пловдив, 18.11.1943, 2.
Пеев, Ал. 1930. Предговор и пояснителни бележки към книгата „Пловдив към средата на ХІХ век“ според описанието (ръкописът „Памятник“ от 1869 г.) на К. Моравенов. Пловдив, 1930.
Пеев, Хр. 1960. Пловдивската къща през епохата на Възраждането. София.
Самоковлиев, Ст. 1934. Родословия на старите големи родове в Пловдив. – Пловдивски общински вестник, бр. 172-173, Пловдив, 12.09.1934, 11-15.
Станев, Ив. 1970. История на Народния етнографски музей – Пловдив. – В: Годишник на Народния етнографски музей – Пловдив. Т. І, Пловдив, 5-37.
Към втора част от статията: Пловдивският род Куюмджиоглу. Част 2: Куюмджиевата къща
Харесайте страниците ни в социалната мрежа Фейсбук:
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.
Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в "Сторник"?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
