Има стари фамилни имена, които подсказват и качества от характера. Част от името го получаваш като наследство, а ти можеш да прибавиш и частица от себе си. Така се е случило с прадядо ми от Беломорска Тракия, Гюмюрджинско. Само да отбележа, че гърците упорито заличиха това географско понятие, сега всичко е Македония. Та техният баща Атанас е бил едър, силен и „луда глава“ човек. След проливни дъждове била придошла реката и отцепила селото от света. Налагало се да се отиде до другото село, но никой не се наемал. Впрегнал воловете си Атанас, напоил ги с по един бъкел вино и пресякъл реката, не го подвели верните му помощници. „Ех, Дели Атанас“– чудели се съседите му – това име му останало. Един от внуците му, завършил строително инженерство в Мюнхен и отнесъл това фамилно име и в далечна Америка, проектирал пътните надлези след войната в щата Пенсилвания и носел с гордост името си.

И дядо ми Иван беше като баща си Дели Атанас – едър, силен, леко попрегърбен… С черни шаячни потури, черна долома, бяла домоткана риза и червен пояс. Дълги ръце и едри отрудени длани. Баба ми Кица минаваше под мишницата му, но тя беше шията. Често го гълчеше, а той слушаше виновно, но сякаш не чуваше. Имаше една безкрайна тъга в очите и на двамата, не знаех откъде се беше взела. Отговорът дойде след много години, те отдавна се бяха преселили в отвъдното.

За броени минути преди няколко години бях в тяхното село, недалече от Бяло море – тогава село Кушланий, сега Ксилагани. Срещу църквата една възрастна жена се беше навела над лехата в двора си. Сякаш се открехна врата в миналото и видях по–голямата дядова сестра Петра, беше облечена по същия тертип – черен гриш, сукман и черна забрадка на главата.

Много се вълнувах, когато потеглихме от Кърджали през Маказа за Комотини. Спускахме се надолу по Родопски Снежник към Бяло море, онова ласкаво море, споменът за което пълнеше очите на моите баба и дядо със сълзи. Същия път е извървял и керванът от волски талиги, натоварени с покъщнина, дребни деца и жени през 1925 г. Дали са поглеждали назад? Знам, че са преглъщали сълзите си, бежанците от Беломорска Тракия. „Иване, тури копача по–отгоре! Пътят е тежък, а Кица е все болнава…Та, ако… Е, ти знаеш!“ В талигата били вуйчо ми Атанас и леля ми Добра, а оттатък в Кърджали две години по–късно се родила и майка ми Дора, която все подканях да ми разказва тези истории.

Как да публикувате стара дума или история?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история – влезте във Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“, „Сторник“, „Нощ на историите“, „Спаси спомен“.

Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:

 

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в "Сторник"?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.