Ние, българите, обичаме разказите за Руско-турската война от 1877-1878 г., която довежда и до Освобождението ни от османско владичество. Гордеем се с приноса на Българското Опълчение и с величествени места на паметта като Паметника на свободата в Шипченския проход. Но в историята има и по-малко известни разкази, много от които носят в себе си и по малко тъга. Замисляли ли сте се каква е съдбата на българските опълченци след Освобождението, как живеят, как се изхранват. В „Сторник“ ще ви разкажем съдбата на един от българските опълченци, който доживява почти век – Пенчо Недков Сватов от Габрово. Роден в Османската империя, бил се на Шипка за свободата ни, живял в царска България и починал през 1947 г. в Народна Република България.
Пенчо Недков Сватов е роден на 8 ноември 1851 г. в Габрово. Обучава се на кожухарския занаят в Търново, където се запознава със Ст. Стамболов и Георги Измирлиев. Агитиран от апостолите, той е с намерение да се включи в Априлското въстание, но в историческата литература няма конкретни данни да е бил част от четите, действащи в района. След потушаването му емигрира в Румъния, a оттам – в Сърбия, за да се впише като доброволец в руско-българския отряд в Сръбско-турската война (1876 г.). Ранен е при Гредетин и изпратен на лечение. За участието си във войната е награден със сребърно отличие. Завръща се в Букурещ, където остава около шест месеца.
През април 1877 г. постъпва в Пета опълченска дружина. Преминава р. Дунав, участва в боевете при Ст. Загора, Шипченския проход, с. Зелено дърво и Шейновския укрепен лагер. Награден е със Знака за отличие на военния орден „Св. Георги”, IV степен, сребърен медал и позлатена чаша. Уволнява се на 5 юли 1878 г. Доброволец е и в Сръбско-българската война от 1885 г., вписан във Втори конен полк.
Дълги години е председател на Габровското поборническо-опълченско дружество, а от 1924 до смъртта си е негов почетен председател. Участва в тържествата на вр. Шипка през 1902, 1922 и 1934 г. Занимава се с търговия и внос на луксозни стоки от чужбина още преди Освобождението. След 1878 г. изнася в Германия кожи от зайци и лисици, а внася кожи от тюлени, рисове, норки и др.
Умира на 22 януари 1947 г. в родния си град Габрово.
Но какъв точно човек е бил Пенчо Сватов ще ви разкрием чрез откъс от книгата „Габрово след Освобождението. Спомени от д-р Константин Вапцов”. Вапцов е габровски лекар, който пише спомени за града в средата на 20 век. Той не спестява нищо никому и затова неговите спомени са изключително живи, колоритни, до болка откровени:
На левия ъгъл (към север) на тази уличка и горния път беше къщата на Пенчо Свата или както го наричаха в целия град през последните години на живота му (умря на 94 г.) дядо Пенчо. Рядко се среща човек като дядо Пенчо Свата, който до дълбока старост да запази бистър и бодър ума си. Взел участие в отряда на генерал Чернаев при освобождаването на Сърбия, той е бил ранен и лежал дълго в една сръбска болница. Когато излязъл оттам, бил принуден да стане градинар, за да изкарва за прехраната си. През зимата отишъл в Букурещ, дето станал файтонджия на владиката и при обявяването на Освободителната война се записал един от първите в опълчението. Бил се юнашки при Стара Загора и на [връх] св. Никола, както и при Шейново, за което имаше няколко Георгиевски кръста. Дядо Пенчо беше взел участие като доброволец и в Сръбско-българската война. Богат и бездетен кожухар, той осинови роднинско момче, от което направи един от големите габровски индустриалци, но вместо радост от него дядо Пенчо изживя много неприятности, особено последните години от живота си.
В последно време дядо Пенчо изнемогваше материално, защото беше останал с бабичката си само на опълченската си пенсия.
Тъжно беше да го гледа човек как немощен се измъчва да си вади вода от кладенеца, когато в същия двор и върху неговия имот живееше осиновеният от него милионер, ала това не отчайваше бодрият старец. Даже в последно време той подари всичко, което му беше останало, на Дружеството на запасното войнство да си построи дружествен дом. „После смерти живот” – ни казваше той една философска истина, която малцина могат да разберат.
Дядо Пенчо беше много чувствителен, честолюбив и скромен. Мъчно човек можеше да го предразположи да разкаже нещо за себе си. Уваженията, които му оказваха, приемаше с голямо стеснение. Спомням си как своя подвиг на св. Никола прехвърли върху свой другар. Отишъл дядо Пенчо на знаменитата чешма, като да отиде на разходка, а то било другарят му да заеме неговото място в окопа, което било по-защитено. Когато дядо Пенчо се върнал с вода и другарят му поискал да му отстъпи обратно мястото, дядо Пенчо го възпрял. В следващия момент неприятелски куршум пробил главата му и той издъхнал върху скута на дядо Пенчо. Той разказваше това просълзен, защото нещо го накарало да отиде за вода, че да го замени другарят му в окопа и да бъде убит вместо него.
Изнемогващ материално, особено в последно време, дядо Пенчо се възмущаваше много от разни новобогаташи простаци, които се опитваха да парадират с благоволението си към него. Такива той гонеше и псуваше като безстопанствени кучета.
– Аз съм крастава коза, но с вирната опашка – казваше той с горчива усмивка.
Трябваше голяма внимателност и деликатност да му доставиш удоволствие с нещо, което ти струва пари, защото винаги се считаше задължен и той да се отсрами, макар това да му струва седмица гладуване. Дядо Пенчо обичаше най-много да му отидат приятели на гости, като си занесат яденето и пиенето, защото не им се услаждало да го изядат без него, особено пък без старинните му хайдушки песни. Тогава и той изваждаше всичко, каквото имаше в къщата си, без да мисли, че на другия ден няма да има какво да яде с бабичката си.
Колкото не търпеше подаяния дядо Пенчо даже от близки хора, може да се види от следния случай. Заведохме го на излет до св. Никола. Освен закуските, които си взехме за всеки случай от града, съдържателят на „Спасителния дом” ни даде и хубав балкански кашкавал. Хареса го много дядо Пенчо и попита дали ще може да му дадат около едно кило, че да занесе и на бабичката. Толкова му позволяваха средствата, като е смятал, че кашкавалът ще струва най-много сто лева килограм. По дюкяните същият беше изчезнал отдавна и дядо Пенчо нямаше понятие за цената му на „черна борса”. Когато си тръгвахме, дядо Пенчо поиска да плати дела си от сметката. Казах му, че на това място той е плащал с кръвта си и за това грях ще бъде сега да плаща с пари. Благодари старецът просълзен, нямаше какво да възрази на такъв довод. Тогава той се обърна към кръчмаря и попита колко струва кашкавала. Пропуснали бяхме да го предупредим и сега никакви тайни знакове и смигания не можеха да вразумят залисания в сметките бакалин и той го изтърси като бомба:
– Че кило и сто грама – 495 лева.
Като да прерязаха с нож бедният старец. Смутен той почна да потупва с разтреперана ръка пакета с кашкавала и да ни гледа въпросително – дали, с други думи, добре е чул. Едно здраво ощипване по крака на кръчмаря под масата го накара да се опомни.
Цялата сметка ли е 495 лева? – го попитах с[ъс] значително намигване – Дядо Пенчо те пита само колко струва неговия кашкавал. Нали го давахте 80 лв. килото. Или сега пак сте го повишили? На него няма да вземаш скъпо, защото на това място той се е бил за свободата ни. Даже ако съм на твое място, бих му го дал армаган за бабичката, защото ако не е бил той и такива като него, сега нямаше да живеем свободно и ти да търгуваш тук, ами щеше да робуваш в чифлика на някой келяв турчин.
Кръчмарят се смути и почна да гледа въпросително, ала повторно намигане го успокои и той се съгласи.
– Не приемам! Аз си го поръчах и ще си го платя – се възпротиви дядо Пенчо. – Че сега – ни загледа въпросително кръчмаря – го харчим 100 лв., но на дядо Пенчо ще го дам пак 80 лв. килото, както беше по-рано.
– Колко прави всичкият?
– Че кило и сто – 88 лева.
Дядо Пенчо с охота брои сумата, даже взе от мен три лева в заем да дотъкми сметката, макар кръчмарят великодушно да се отказваше от тях. Разбира се, че останалите пари платихме с общата сметка, без да разбере старецът. Само по такъв начин можеше да се помогне на дядо Пенчо.
Веднъж бяхме с дядо Пенчо на погребение. След опелото в надгробното слово Неделчо Бенев, председател на въздържателното дружество, между другото каза:
– Скъпият покойник достигна тази дълбока старост – 73 години, благодарение на това, че през целия си живот не е пил и пушил…
– Чуеш ли, докторе, чуеш ли? – се обърна не много тихо към мене дядо Пенчо. – Пуша, откакто се помня човек, а и от винцето и ракията не се отказвам, а съм на 94 лазарника и нищо ми няма!
Обикалящите ни прихнаха да се смеят, като забравиха, че са на опелото на близък приятел.
Добър, мил старец, истински родолюбец беше Пенчо Свата, нека бъде вечна паметта за него!
Бележка на редакцията: В статията е използвана архивна снимка на опълченци от Габрово, източник: shipka.gb.government.bg. Пенчо Сватов е под номер 5, пети на първия ред отляво надясно.
Ако този откъс ви е заинтригувал, може да купите книгата „Габрово след Освобождението. Спомени от д-р Константин Вапцов“ онлайн от сайта на „Български книжици“ ТУК . Още истории от миналото на Габрово може да следите във фейсбук страницата „Габрово – живият град“ или в сайта Габрово Daily.
