Историята, която искам да ви разкажа, е свързана с една първа любов и с много светли мечти и надежди, унищожени от братоубийствените страсти, които нахлуват в историята на България винаги, щом настъпи време разделно. Такива са събитията от септември 1944 г., които и до днес разделят мненията в обществото ни на две.
Историята започва от едно писмо, което ми беше предадено преди време от моята баба. Тя го беше пазила грижливо цели 65 години, заедно с двете снимки на мъжа, който ще бъде главен герой на моя разказ, създаден по нейните съкровени спомени.
Мъжът от снимките, които публикувам тук, се казва Илия Дурев и е роден в село Широка лъка. Роднини са с родопския певец Костадин Дурев, изпълнил легендарната песен “Девойко, мари, хубава”. Днес обаче в селото едва ли някой си спомня за семейството на Илия Дурев, както и за самия него, защото баща му е заклан на 13 септември 1944 г. от отечественофронтовците в двора на къщата си и хвърлен в изкоп край селото, заедно с други „съгрешили“. „Грехът“ на бащата е била кръчмата, която притежавал, и точно тя предизвиква гнева на новата власт, която го ликвидира като “народен враг”, както е популярният тогава израз. Майката на Илия е извикана от съсед, за да види къде закопават тялото на нейния съпруг и да се опита после да го препогребе. Дали е успяла, не съм запомнила от разказите на баба ми, но помня, че майката и нейната дъщеря (сестра на Илия) са напуснали селото, за да започнат нов живот в Пловдив.
С убийството отмъщението към семейството му обаче не приключва. То се стоварва върху главата и на 23-годишния син Илия Дурев, който по същото време следва последна година архитектура в София. Пълен отличник е, но вместо да се дипломира със златен медал, новото академично ръководство го изключва от университета като син на „народен враг“. Изпращат го да изкупи вината си към Родината на фронта и да се бие в последната фаза на Втората световна война. Докато всеки ден рискува живота си “не за ТЯХ, а за България”, както е написал в приложеното тук писмо до моята баба, в тила някой нарочно пуска слухове, че заедно с още 300 души Илия Дурев е минал на страната на германците. Научил този слух, той го опровергава веднага в писмото до баба ми и обяснява защо никога не би го направил – „Може да съм имал, имам и ще имам едни убеждения и политически възгледи, обаче когато се отнася за защита на страната, няма значение за мене кой възглавява управлението – важното е, че се бия за страната си. Има моменти, когато всичко ще трябва да се забрави и пренебрегне пред интересите на всички ни. Днешният момент е такъв.“
Но това очевидно вбесява още повече тези, които прихващат и четат писмата му от фронта до неговите близки хора. След като се връща от войната, Илия Дурев пише писмо до баба ми и й определя среща пред кино „Пикадили“ в Пловдив (по-късно се казваше “ Република“, а сега е търговски център на главната улица). Баба ми обаче не получава писмото. На срещата отива само той, а пред киното го чака милиция. Тогава Илия Дурев е арестуван и хвърлен в мазето на днешната сграда на Община Пловдив, където по онова време е била настанена Държавна сигурност. Седмици наред майка му, сестра му и баба ми ходят пред сградата, за да научат нещо за Илия, да приберат изцапаните му с кръв дрехи и да изпратят чисти. Един ден им казват, че са закарали арестантите някъде и ги предупреждават да не търсят повече никаква информация за тях. Така минават около 10 години, когато изчезналият Илия възкръсва, освободен от концлагера “Белене”. Той се опитва да продължи живота си отново. Но вече не му е позволено да учи, затова започва работа в бригада по строителните обекти. Баба ми, която той познава от 16-годишна и е първата му любов, вече е омъжена, а майка ми, нейната дъщеря, вече ходи на училище. Ще спра дотук, защото историята става много лична, но в паметта ми ще останат писмото до моята баба, снимките и думите на клетника Илия Дурев… След промените от 1989 г. баба ми го попитала дали онези жестокости, за които пишат вече вестниците, са истина. А Илия отговорил: „Не само, че са истина. Това, което се пише и говори сега не е нищо, в сравнение с нещата, които се случваха в Белене…..”!
През 2015 г., когато се честваха 70 години от края на Втората световна война, председателят на Областния съвет на ветераните от войните във Враца инженерен офицер Лъчезар Генов каза в интервю за Българското национално радио, че няма добра война и че „всички хора, които са загинали или са жертви, трябва да бъдат увековечени и никой няма право да посяга на историята и да осквернява паметта им„. Тогава той припомни и строфите на Олга Берголц, изсечени на гранитната стена, разположена зад величествения монумент „Родината майка“ на Пискарьовското мемориално гробище в Санкт Петербург :„Никой не е забравен и нищо не е забравено!“. Именно затова е време да се преклоним пред духа и моралната сила и на хората, които се превръщат в жертви след края на войната, когато би трябвало да се възстанови справедливият ред! Те не са запазили злоба у себе си и желание за реванш. Много от тях не са говорили никога за преживяното в лагерите и в килиите на Държавна сигурност, защото е било кошмарно да си го спомнят и да усещат ужаса отново. Но всички са рискували живота си за България, когато се е налагало и ако можеха да върнат времето назад, пак биха го направили.
Ето и писмото на Илия Дурев до първата му любов, написано от военния фронт:
„13.10.1944 г.
Лена!
Вчера получих колета и писмото, за които благодаря много. Предполагам, че всичко струва към 1000 лв. и ги пращам, ако са повече, пиши, за да ти пратя допълнително.В момента съм до телефона, приемам команди от наблюдателното ни място и стрелям с батареята, тъй че прекъсвам писането почти всяка минута.
Със здравето, слава Богу, съм добре. Войната я водим така както трябва, с неотслабваща енергия и настойчивост.
Научих се, че се носело слух там, че заедно с 300 човека съм минал на страната на противника. Може да съм имал, имам и ще имам едни убеждения и политически възгледи, обаче когато се отнася за защита на страната, няма значение за мене кой възглавява управлението – важното е, че се бия за страната си. Има моменти, когато всичко ще трябва да се забрави и пренебрегне пред интересите на всички ни. Днешният момент е такъв.
Мисля, че съм го доказал на дело!
На теб може би не е известно за това, но ако си знаела, трябваше да ми споменеш нещо за това.
Не съм настоявал толкова за цигарите, щото лично аз не пуша, нито пък заради приятелката ти Баракова ще се сърдя и разочаровам, че да ми пишеш за това.
Още един път благодаря за колета.Ако обичаш, пиши, че си получила парите ми, за да знам. Бързам и се извинявам. Приеми хиляди поздрави от мене!
(подпис) И. Дурев
P.S.
Защо ми пишеш да не съм си хванал някоя от въстаничките? Да знаеш къде се намирала тя, коя е? Би я пречукала,че после и себе си!…
Защо? Нали никога не ще се самоубиеш?
Ще ти се види много чудно защо ти пиша именно тези работи, но ти защо ги пишеш?
Искам само едно да разбереш, че аз никога не съм се подигравал, няма и да се подигравам с никого.Това е най-отвратителното нещо за мене!
Но, саркастичен обичам да съм, като разбира се предварително се уверя, че напълно ще бъда справедлив!…
Между другото, днес е точно един месец от убийството на баща ми!…
Аз се бия не за ТЯХ, а за България!
Мъчно можеш ме разбра, но какво да се прави?!…“
ОЩЕ ИСТОРИИ ОТ ГЕРГАНА ПЕЙКОВА:
Демировата къща и Демировият род от Пловдив
Харесайте страниците ни в социалната мрежа Фейсбук:
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.
