Сурва в село Драгичево, 13 януари 2023 г. Изображение: Сторник/ stornik.org
Сурва в село Драгичево, 13 януари 2023 г. Изображение: Сторник/ stornik.org

За село Драгичево, читалище „Пробуда“ и сурвакарската група

Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:

За село Драгичево

Село Драгичево е разположено на югозападния склон на планината Люлин, във Владайската седловина, на височина 740 метра. Поради околните свлачища и ровини една от четирите махали на селото – Старо село, е изместена към гарата. Поради близостта на селото до Перник и София през годините населението се увеличава. Няма миграционен процес. Селото е изходен пункт към курорта Рударци и към Селимишкия дял на Витоша. Преди Освобождението половината от землището на селото е било покрито с гъсти и хубави дъбови гори. Сега са запазени малки периметри от тях. Селото е разположено около жп линия София – Перник и се състои от четири махали, които носят имената на местността, в която са застроени – Калиница, Реката, Гарата и Рударска.

Старо село е най-старата част на селото. Тя лежи северно от гара Драгичево. Поради свлачищата населението напуска тази местност и се заселва в другите махали. Калиница се намира между Старо село и Гарата. Още по на юг в долината на р. Голобрежка е махала Реката. Рударска махала се намира по пътя за с. Рударци, това е най-новата махала в селото.

Предполага се, че прилюлинското Драгичево се е появило като селище през XVII век. През 1683 – 1684 г. се споменава за първи път за съществуването му. За първи път е нанесено на карта през 1715 г. от Фердинанд фон Хохщетер. Реката, преминаваща през селото, се нарича Голобрежка. През времето на османската власт Драгичево е под владение на Ибрахим бей. Смята се, че селото носи името си на драговичите. През вековете названията са се променяли: Драгишчува – 1420; Драгиджува – 1576 г. и Драгичува – 1728 г. В началото селото е имало около 20 къщи, разположени на склона над махала Калиница. И днес местността носи името Старо село. Останки от него има и днес: прагът на някогашното училище, останки от една-две къщи …

Село Драгичево, Община Перник. Източник на снимката: Кметство Драгичево
Село Драгичево, Община Перник. Източник на снимката: Кметство Драгичево

И тук искам да вмъкна и една легенда за Витоша и Люлин:

„Преди много, много години Витоша и Люлин планина били безименни. Хората от околните села казвали „Големото било“ за Витоша и „Дългото било“ за Люлин. В едно от околните витошки села имало много красиво момиче, Вита се казвало. Тя била най-голямото дете на родителите си и помагала в отглеждането на овцете – главен поминък на тукашните хора. Пасла стадото из околните ливади и често се изкачвала на „Големото било“, за да нагледа надлъж и шир. Очите й съзирали в далечината река Искър, която като сребърен пояс пресичала софийското плодородно поле и се губела в диплите на Балкана. Когато очите се насищали на красивата гледка и безкрайния простор, Вита запявала. Гласът й бил силен и ясен, та се чувал през девет села.

А на „Дългото било“ пасъл стадото си друг овчар, Люлин се наричал. Тих и смирен момък бил Люлин, умеел да свири на гъдулка. И когато чувал мощния глас на Вита, пригласял тихо с гъдулката си. Когато девойката мълчала, той се провиквал, искал да чуе гласа й:

– Витооо!

– Щооо! – отговаряла Вита и ехото на двете провиквания се събирало и носело заедно, което достигало до хората като – Витошоо!

По песен и свирка двамата млади се залюбили – от далеч, без да се срещнат и да се погледнат очи в очи, без да разменят блага дума. Но и двамата изгаряли от желание да бъдат заедно. Нямало кому да оставят стадата си, та да се срещнат и изприкажат. Било определено землището на едното и на другото село, затова стадата пасяли в своя мера и било запретено да се нагазва в чужд синор. Годините изтичали като река, децата растели и възмъжавали. Пораснала и Вита мома и станала за женитба. Искали я ергени от съседните села, но тя връщала стройниците – Люлин обичала, за него искала да се ожени, но срам я било да признае на майка си. А нямала вярна дружка или по-стара сестра, пред която да разкрие сърцето си. И Люлин обикнал Вита, и той искал да се ожени за нея, но не смеел зъб да обели пред родителите си. Страхувал се, че няма да харесат Вита – такава мъжкарана, дето знае само овците, не би била по волята на кротката и уредна Люлинова майка. А се вървели стройници бедни и богати, красиви и грозни, от близки и далечни села, но Вита връщала всички. Един ден дошъл вестоносец от далечно село – най-личният момък, най-добрият майстор зидар пращал стройници за Вита. Всяка година майсторите напускали родното си село и по девет месеца ходели по различни краища да строят къщи, та им трябвало яка и силна жена, която да върти сама дома, докато се върнат гурбетчиите. Овчарката имала такава слава, тъкмо за тяхното момче невеста.

Когато вечерта Вита прибрала стадото, издоила и седнала да вечеря, майка й казала:

– Утре брат ти ще отиде с овците. За тебе идват стройници от добър род и с добър занаят. Ще те женим, вече няма да ни правиш за смях! Нищо не рекла Вита. А сутринта, когато домашните й станали – от нея нямало ни следа. Търсили я тук, търсили я там, но напразно. А към пладне чули гласа й, пеела от височината на „Големото било“. Чули и провикването на Люлин, който пасял овците си по „Дългото било“:

– Витооо!

– Щооо! – отговаряла Вита и ехото на двете провиквания се събирало и носело заедно, което достигало до хората като – Витошоо!

Витината майка разбрала, че и тоя път дъщеря им ще ги направи за смях, излязла на височина над Княжево и проклела през сълзи:

– Гръм да те удари, щерко, да те вкамени, дето си застанала, и черна да почернееш като земята, както чернее и моята душа от срам пред чуждите хора. И тоя Люлин, дето те лъже и мами, и той на земя и камък да стане!

Било ясно и слънчево време, но отведнъж се стъмнило. Надвиснали тежки черни облаци и страшен гръм процепил земята. Вита, която стояла в тоя миг на връх „Големото било“, паднала. Гръм ударил Люлин овчар на „Дългото било“. Оттогава хората нарекли „Големото било“ Витоша, а „Дългото било“ – Люлин. Върхът, където Вита била ударена от гръм, бил наречен Черни връх.

Така Витоша и Люлин никога не се срещнали!”

За читалище „Пробуда“ в село Драгичево

Има културни средища, съхранили се във времето, благодарение на които духовността никога не е угасвала, а ценностите, пренасяни от епоха в епоха, идентифицират иманентните черти на българския дух. Едно от тези средища е читалището.

Следвайки посоката, предписана от първите читалища, създадени през 1856 г. в Свищов, Лом и Шумен, на 10 декември 1922 г. в с. Драгичево се основава народно „драгичевско“ читалище, утвърдено от Министерството на народното просвещение със заповед № 718/14.02.1923 г. с празник „Богоявление“ и с председател Симеон Иванов Симеонов. Председателят полага големи усилия за издигане на селото в културно-просветно отношение, подпомогнат от будни жители на Драгичево – тогавашния народен представител г-н Лазов, кметския наместник г-н Здравко Георгиев, касиера на кооперацията г-н Темелаки Васев, Крум Митов, буден младеж, и много други. Г-н Лазов подарява на новообразуваното читалище 1000 лева, други 100, 50 и пр. Събира се значителна сума. Даряват книги, а и купуват такива, като ги нареждат в малко долапче в училищната канцелария.

Основателите на това просветно и народополезно огнище, сътворено с много жар и вдъхновение, са 31, както следва: Симеон Иванов Смеонов, Темелаки Васев, Здравчо Георев, Крум Андонов Митов, Атанас Стоичков, Димитър Стоев, Борис Добренов, Васил Иванов, Александър Тоскин, Станко Илиев Керин, Христо Лазов, Ефтим Тренев, Лазар Накев, Борис поп Симеонов, Тимчо Мартинов, Владимир Митов, Ефтим Добренов, Славко Стоянов, Кръсто Пейчев, Стамен Рангелов, Зафир Манолов, Ваклин Кацаров, Трайко Матев, Марко Матев, Милан Костов, Стефан поп Минев, Елена Димитрова, Михаил Богданов, Мито Тодоров, Тодор Ценев и Костадин Илиев. Организирани са вечерни курсове, изнасяни са четения, реферати, вечеринки с литературен характер, утра-матинета, театрални пиеси и др. в празничните дни. През 1930 г. е построена сцена в една от училищните стаи. През 1935 г. читалището се преименува на името на писателя Стилиян Чилингиров. През 1942 г. с писмо на Министерството на народното просвещение уведомяват, че съгласно чл. 5 от Закона за наименованията не може читалището ни да се именува „Стилиян Чилингиров“, тъй като той е още жив и е необходимо да се избере друго име на заслужил българин, но той да е починал преди повече от 20 години. Тогава читалището сменя името си на „Пробуда“, както е и до днес.

Сурва в село Драгичево, 13 януари 2023 г. Изображение: Сторник/ stornik.org

Още от създаването се и създава фонд „Постройка“, където непрекъснато се набират средства – към 1944 г. сумата по този фонд е 25 619,00 лв. През 1945 г. читалищната дейност замира поради мобилизирането на по-голяма част от деятелните читалищни членове в т. ч. и председателя тогава свещ. Стефан Станев. През 1950 г. сумата по фонд „Постройка“ е 23 595 лв. и през 1954 г. започва строежът на читалищна сграда. Строежът се извършва на стопански начала без осигурени капитоловложения и лимит. През 1961 г. сградата е още в строеж, но библиотеката е нанесена. Въпреки недовършения салон, редовно се прожектират филми. През 1962 г. сградата гостоприемно отваря вратите си за една по-обемна, по-целенасочена и резултатна дейност. Функционират фолклорна шесторка, индивидуални изпълнители на народни песни, битов хор, театрална трупа, детски и младежки танцови състави, група за рецитация. Още през 1979 г. се вижда, че новопостроената сграда е строена без перспектива, няма условия за дейност, за репетиции, много трудно се отоплява. На 25 декември 1982 г. на тържествено честване на 60-годишния юбилей на читалището е връчен орден „Кирил и Методий“ – I степен. В летописната книга на читалището са съхранени писма на първия председател Симеон Иванов Симеонов.

Сега към читалището функционират три групи за народни танци „Майсторите на танца”– две детски и една любители възрастни;  детска група за спортни танци „Стъпка по стъпка”; ТТС „Чекмедже” – две детски групи; два кръжока; детска група за словесен фолклор, игри и обичаи; индивидуални изпълнители на народни песни; сурвакарска група.

Групите към читалището участват в местни, регионални, национални и международни фестивали и конкурси, където печелят медали, дипломи, плакети, грижливо подредени във „витрината на славата” във фоайето на читалището.

Работещите в читалището разработват проекти към Министерство на културата и Община Перник. Печелят ги и се закупуват нови книги за библиотеката, която има 11 000 тома литература, осъществяват се културни мероприятия, лятна детска занималня.

Читалището е организатор на фолклорния фестивал „На мегдано у Драгичево”, който се провежда през една година. Първият фестивал се проведе през юни 2017 г. Няма конкурсен характер, а участниците са около 650 човека от 55 институции.

За сурвакарската група в Драгичево

На 19 декември 2002 г. за 80-годишния юбилей на читалището е първото раздрънкване на новосъздадената от Людмила Филипова сурвакарска група, която наброява 9 участника. Маските са направени от читалищния секретар, а костюмите са ушити от родителите на децата.

Всяка година на 13 и 14 януари участниците в сурвакарската дружина обхождат къщите на цялото село за здраве и берекет. Сурвакарската група се дели на няколко части: група на звънчарите, цигани, сватбарска група, тъпанджии, мечка с мечкар, поп и болюбашия/ войвода.

Думата на болюбашията на две не се дели. Той е облечен с униформа –  червена, бяла или черна, задължително има и свирка, на чиито звук се подчинява и ритъма на сурвакарското хоро, носи сабя. Всички се подчиняват на болюбашията.

Не по-малка значимост в традицията има попа, или по-точно неговата пародия. Той е централно  обредно лице и  неговата благословия е равна на тази на болюбашията.

Сурвакарите представят зимния маскараден обичай „Сурвакарска сватба”. Групата на сватбарите е съставена от булка и младоженя – главни персонажи, които повтарят едно към едно граовската сватба. В ролята на булката влиза също момче, тъй като цялата сурвакарска група в миналото е била съставена от мъже. Сурва е свързана не само с прогонването на злите сили и предвещанието на добруване и благополучие, но и със сватбата в истинския смисъл на този ритуал. Смята се, че момче, което не е излизало сурвакар, не може да се ожени. Голямо значение има и първата къща, в която влизат сурвакарите. Ако там има неомъжено момиче, се смята, че има уговорка групата да посети точно тази къща. Надиграването в този дом е надиграване за девойката.

Мечката в групата „гази“ за здраве, късмет, благополучие.

Групата на звънчарите се придвижва със специфична ритмична стъпка, играят под звуците на тъпана и свирката на болюбашията. Костюмите са от нарязани на ивици плат, пришити към дрехите.

Маската защитава звънчарите от нечистите сили. Тя е и пътят към другия свят, света на предците. Чрез своите маски сурвакарите влизат в контакт с други светове и сили, защитават околните от лоши явления. Маските са страшни с големи зъби и с рога. Направени са от пера, кожи и рога на животни. Маскарадната традиция е жива традиция и като такава търпи промени. Една от промените е включване в групите на жени, девойки и деца.

Сурва в село Драгичево, 13 януари 2023 г. Изображение: Сторник/ stornik.org

Не закъсняват участията във фестивали, събори, карнавали в страната и чужбина. От 2004 г. до момента групата участва във всички международни фестивали „Сурва”, провеждани в град Перник, откъдето е награждавана нееднократно с грамоти, дипломи и плакети за високи художествени постижения: през 2013 г. сребърен медал за атрактивна игра, през 2014 г. – сребърен медал за войвода на групата, а през 2015 г. – отличие за най-възрастен участник в „Сурва“ (Стоян Евтимов Танев – 87-годишен), през 2016 г. – наградата на областния управител, 2017 г. – сребърен медал за предаване на традицията, 2018 г. – специална награда на Община Перник, диплом, плакет и медал; 2019 г. –  сребърен медал за детската група, 2023 г. – сребърен медал за дестката група и бронзов медал за лика на Ванеса Викторова.

През 2008 г. групата участва във фестивала „Белият щъркел” в с. Мрамор, Софийско, и печели втора награда. През 2015 г. групата получава грамота и парична награда от участието си в същия фестивал. Успешни са участията на сурвакарите в Шести , Седми, Осми, Девети, Десети  и Единадесети кукерски събори „Поклади” – Момин проход, където получават грамоти, купи и парични награди. През 2010 г. сурвакарите участват в празника „Заедно на Заговезни” – София, зала „Триадица”.

Сурвакарската група на Драгичево има и участия в чужбина. От 2006 до 2012 г. групата е редовен и неизменен участник в Международния карнавал на маскарадните игри „Рощиляда” в град Лесковац – Сърбия. През 2007 г. участва в международни фестивали в гр. Прилеп – Македония; гр. Птуй и Мозирия – Словения. През 2010 г. достойно представя зимните сурвакарски игри в 15-и фестивал „Невруз” – Турция; в Международния карнавал в гр. Лептокария – Гърция. Следват участия в Международен карнавал в гр. Шабац – Сърбия (2012 г.), фестивал в гр. Пожаревац – Сърбия (2013 г.), фестивал в гр. Белград – Сърбия (2017 г.).

Целта на нашето читалище е да задоволим културните потребности на местното население, да участваме в културния календар на Община Перник, да откриваме младите творчески дарования и им помагаме в техният път,  да научим децата да обичат да четат, да разказват, да творят, да пеят, танцуват, да съхраним, да запазим и предадем традициите и обичаите на подрастващите, да ги докоснем до бита на нашите баби и майки, бащи и дядовци, да научим децата да ценят традициите и да обичат нашето си, българското!


Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:

Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:

 

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в "Сторник"?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.