Истории Последни

П. Р. Славейков: Как станахме първите проповедници на българщината в Търново

Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  

Публикуваме откъса от автобиографичния текст на Петко Рачов Славейков по публикацията „Спомен на четирдесетгодишната ми писателска деятелност“ от сайта slovo.bg.

Това беше на 1842 през пролетта [по това време Славейков е на 14 години, роден е на 17 ноември 1827 г. – бел. ред.]. До тогава аз бях учил турски, гръцки и твърде много славянски, а български не знаех и особено не можех да пиша, защото твърде малко бях писал, за да не кажа, че никак не бях писал. Български книги нямаше тогава много и колкото имаше, ние ги нямахме всите. Едничките български книги , що имахме домашни, те бяха „Софрония“ и „Амартолон сотирия“. А както се знае, най-старото създание „Софрония“ не е по чист български говор, а пък „Амартолон сотирия“ беше на едно шопско (кратовско) наречие, такова, каквото само арнаутите халваджии приказваха по нас и ние едва ли не го наричахме арнаутско; то ми се виждаше странно някак и по славянобългарските ми тогава предубеждения аз го намирах твърде просташко и нехубаво. Други български книги бях виждал тогава у чужди — буквара на П. Берон, или „Рибний буквар“, както го тогава наричахме, „Цветосъбранието“ на Кипиловский от вехтий и новий завет и „Кратката св. История“ на В. Ненов, но като мене такъв дълбок славист, както се считах на онова време, и просвещял в черковната литература, можеше ли да ме задоволят такива отривки? „Рибний буквар“ само прочетох веднъж и дваж от любопитното му за мене тогава съдържание, а „Софрония“ и „Амартолон сотирия“ не ми се четяха вече, но принуден бях всяка вечер да чета от тях по нещо на баща си, за да го приспивам.

От преставането ми да уча турски аз седях две-три недели празен и нямах занятие. Тогава под влиянието на книгите, които бях прочел, а най-много на Ефрема Сирина и на Алфавит Духовний аз бях взел да мисля да ставам калугер. В това време баща ми ми беше купил житието на св. Алексия човека божий от Огняновича. Тая книжка толкова бях обикнал, щото я носех все в джоба си, та я четях и по нейното настроение сторих да бягам от баща си в Св. Гора и скрих се от него най-напред в един манастир — Присовский — да се приготвя за по-далечното бягане; ала баща ми ме подири, намери и повърна в Търново.

За да не стоя празен, като се завърнах в Търново, баща ми ми донесе една ръкописна българска история да я чета и да я препиша.

Прочитането на тая история, която беше препис от отец Паисиевата, развея донейде калугерската мъгла от мислите ми и възроди в мене друг мерак. Досега аз мислех едностранчиво как да спася душата си, а след прочитането на тая история аз взех да мисля как да можа да спася народа си, т.е. как да му вдъхна чувства родолюбиви и патриотически.

Занимаването с преписването на тая история даде друго направление на моите желания и на дейността ми. От най-напред тя стана причина да се сближа с последния от съучениците си при даскал Пеня — Христо Драганова; той беше 4-5 години по-голям от мене, по-малко начитан, но умееше да пише много хубави черковни слова, като печатани; седял бе вече и шест месеща учител в Търново на Долна махала, та беше се повечко практикувал. Нему аз обадих за тая история и го поканих да я препише и той, като беше празен в това време, на драго сърце прие и тъй заловихме се да я преписуваме.

Нещо около три месеци под ръководството на Драганова аз се упражних да пиша по черковний шрифт; преписахме историята. Наставаше вече есен, когато К. Фотинов посети Търново; поради историята ний се запознахме с него. Той носеше от Стара Загора друг един ръкопис българска история, не същата като отец Паисиевата, а по-кратка; но имаше някои работи повече, отколкото в отец Паисиевата история, особено в началото и в края.

В няколко дена ние преписахме това, що имаше повече в старозагорския ръкопис, и под мое ръководство, като по-начитан, ние сглобихме и съставихме от двата ръкописа една история и с нея ний двамата с Драганова станахме първите проповедници на българщината, т.е. на българската история, в Търново, ходехме един на една страна, а друг на друга страна да я четем и проповядваме,

обикновено же аз между казанджийския еснаф и бакалите около казанджиите, а той — на Долна махала по табаците. Първото и прямо следствие от тая наша проповед беше споразумяването между казанджиите и табаците в Търново да оградят порутената в долна махала църква „Св. Димитрия“, а второ, дето ний с него се добихме да ни изпратят в Свищов да се учим. За мене вече баща ми се обеща да плаща, а също издействува и за Драганова да му се плаща от казанджийския еснаф по 40 гр. в месец, които получаваше чрез баща си.

Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
Сторник

Сторник (stornik.org) е исторически и етнографски сайт за спомени. Публикуваме лични, семейни, родови и селищни истории. В рубриката “Староверци” публикуваме спомени за народни обичаи и вярвания от миналото, в “Стародумци” - стари думи, в “Гостилник” - стари рецепти. Всеки може да допринесе с личен спомен, като се присъедини към нашите Фейсбук групи - "Имало едно време в България" за родови и селищни истории, личности, места и събития от миналото и "Задруга на стародумците" - за стари думи, обичаи, песни, предания и др.

error: Съдържанието на сайта е защитено