Зрънчевият род е една от най-големите родови общности в малкото планинско дупнишко село Цървище (сега в Кочериновска община). Този род наброява няколкостотин души, пръснати из цяла България и по света: Дупница, Кюстендил, Бобов дол, Благоевград, Радомир, Перник, София, Пловдив, Търговище, Силистра, Варна, Бургас, Гоце Делчев; в САЩ (Чикаго, Ню Йорк, Ню Джърси, Маями), Барбадос, Лондон, Мадрид, Виена, Оман.
Интересна е историята за началото на рода, разказана ми от моя дядо Стоичко Петрев Зрънчов (1869-1957) през 1954 г., когато като студент в Дупнишкия учителски институт проучвах говора на родното си село. Развили са се тези събития в края на 18 и началото на 19 век. Разказът е на диалект:
Корено на нашио род не се повни. Негаш Зрънчовци са седели у „Зевниците“, одоват „Белата чешма (местности в сегашната махала Оревица – б.м). Тамо им йе била кашата. Били са маш, жена и детенце.
Еднаж дошли двамина турци. Може да са били и некои скитници. Вечерали, що вечерали, па едено турчин рекал: „Чорбаджи, тека и тека, ние сме дошли пари да ни дадеш!“ Деда имал пари, жътици, ама рекал: „Аман, аго! Каде туа у такваа кориа че наеш пари? Нема!“ Какво е било баш, не знам, сигур са ги били, та им дал от жътиците. Па станат турците, та си кренат. Фанали пато за накае Шопйето, ама феднага се поврънали и чекали одвонка да чуат що че си думаа двамата.
Жената рекла: „Какво, мажо, остана ле нещо за детето ели сичко земаа?“ Имали они едно момче. Не сам турил на акъл, ама катога е имало десетина – дванаесе години. А он и рекал: „Земаа ми това! Коку да зимаа, за Гоше се че има!“ Гоше било детето. Ка чули това турците, па улезнат унетре, па ка ги фанат – живи са ги пекли на огньището. Откаде помош, брате, оно – гора, сама каща, ти го знаеш какоф йе пущиньак и са, а тогай е било и по-страшно.
Арно, ама детето избегало! Избегало още ка улезнали турците, та у Руено. Сигур е гледало оттамо какво е горела кащата заедно с баща му и макя му. И вечем не се врнало, загубило се некаде. А оно да сретне некаде некой турчин и тое го земал да му е чираче. Турчино го одвел чак у Цариград. Работило оно тамо, що работило, станало гулем маш. И тогай му домилело за дома, та фанал да си мисльи за беганье. Па испазил, тое, Гьоргия, еднаш, ка го немало турчино дома, земе си манку дрешки и лебец, па избега! Бега, бега, ама куга се врнал господаро му и видел, дека го нема слугата му, йаане коньо, та по него. И го стигне – не знам каде, некаде каде Одрин ле, по-натам ле, ама го стигне. Сас конь бил, затова!….. Не бил лош човек турчино, не му се карал и не го врнал, платил си му за работата и го пущил.
Тогай си дошел деда Гьоргия туа и се засельил на сегашното место. Напраил си кащичка, оженьил се, родили му се деца и тека нашио род се саздал.
Как да публикувате стара дума или история?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история – влезте във Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“, „Сторник“, „Нощ на историите“, „Спаси спомен“.
