Малко хора знаят, че дупнишкото село Цървище е свързано с нашумялата в началото на миналия век по цял свят афера „Мис Стоун“. Ето накратко тази история:
През лятото на 1901 г. в Банско пристига американската мисионерка мис Елена Стоун от Американския съвет за чуждестранни мисии, за да инспектира протестантските училища в България. От Банско тя е трябвало да отпътува през Горна Джумая (днешния Благоевград) за Солун, придружавана от учителката от Банско Катерина Стефанова Цилка. Четата на Яне Сандански (ВМОРО) научила за това пътуване на американката и на 21 август 1901 г. направила засада на пътя между Банско и Горна Джумая. Четниците пленяват двете жени, успяват да ги прехвърлят през турско-българската граница в района на с. Бараково, преминават Струма и се установяват далеч от всякакви пътища – в село Цървище, едно никому непознато селце в подножието на Руен.
в Цървище двете пленнички прекарали три месеца – от края на август до края на ноември 1901 г. През цялото това време те са укривани и хранени от дядо ми по майчина линия Мито Ковача – македонец по рождение, преселник от с.Треботивище, Щипско. Несъмнено дядо Мито е имал някаква връзка с четата на Сандански – не може хората му да вдигнат жените от Предела в Пирин, да изминат десетки километри през планини, гори и реки и да търсят убежище в неизвестно село в Осоговския балкан. Явно цялата акция е предварително уговорена и решена.
За пребиваването на двете жени в Цървище разказва баба ми Петра – жената на дядо Мито. През 1954 г. като студент в Дупнишкия учителски институт трябваше да запиша на диалект някаква случка из живота на мои стари роднини. Помолих баба Петра да ми разкаже някоя случка от старо време. Ето какво ми разказа тя:
„Че ти раскажа какво дедо ти Мито кри американката у зевнико. Тогай он се си седеше доле у Селото, а ние туа, у маалата, у Оревица. Там ни беше зевнико. Туа си дождаше еднаш-два пати у месецо, а децата му носеа за яденье. Ка по некое време оне маш фана да си дожда дома два-три пати у седмицата. И се си кренува от туа по тевнина – я дзаран у зори, я навечер. Яаане коньо и че ми рече: „Па, Петро, не мори децата, я че си прескокна за леп!“ А дисадзите на коньо – пуни! Що тура, що носи – откаде да знам! Маш! Сайбия! Га по едно време глеам: сиреньето у качето намалевя, и месото намалевя, и ошафките, а па лебо не мож да ни стигне до четвръток. (Някога хляб се е месело един път седмично – обикновено в понеделник – б.м.) Сетих се дека он носи сичко това некаде. Па го спопа една вечер. Ама испръвен тека сосем леко: „Ти, мажо – викам му, – нещо ногу си напунил дисадзите!“ А он – само пуа на нос: „Това – вика – не е женска работа!“ „Море чекай – викам – оно баш е женска таа работа, току кажувай коя ми яде лебо на дечицата!“ И он – що – обрат-заврат – нема каде, кажа сичко. Македонците откраднали една американка и а докарали доле, у нашио зевник, да а криат. Сакали злато за неа, откуп сакали. Злато сос мулища са докарували за таа американка.“
