Истории

За мамето Райна и нейната чудна Капанска история

Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  • 1
  •  
  •  

Баба ми Райна по бащина линия е родена на 25 юли 1883 г. в капанското село Гецово в семейството на даскал Михаил. И понеже съдбата си знае работата, точно на същия ден след 100 години аз родих малкия си син. Баба ми има по-голям брат Пеньо и две сестри – Станка и Дочка. Пеньо завършва Педагогическото училище в Шумен и помага със средства и на трите си сестри също да го завършат. Баба ми завършва с пълно отличие. Получава отличната си диплома, облечена в ученическата си престилка и потъвала от срам, че е толкова бедна. Омъжва се за Михаил Петров от Разград, който също като нея в крайна бедност е завършил шуменското Педагогическо училище. Понякога дори крадял сол от хазяйката си, за да си поръси хляба. Той е назначен за главен учител в село Турлак (бивше село Хлебарово, сега град Цар Калоян, Разградско), а баба Райна за учител. Установяват се да живеят там. Там дядо ми бил известен като даскал Михаил Алафрангата, защото беше много висок и слаб.

В периода 1908-1921 г. им се раждат 6 деца – 3 момчета и 3 момичета. Едното момче – Василчо, умира скоро след кръщенето си, а Верчето умира на 6 годинки в най-гладните години по време на войните. Дядо ми бил мобилизиран, а баба ми се грижела за децата и го замествала като главен учител. От четирите деца най-голямата дъщеря Надежда завършва по семейна традиция шуменското Педагогическо училище и се завръща като учител в село Турлак. Дори е учител на най-малкия си брат в началните класове. Връщала се от училище и се оплаквала от него на майка си: „Мамоооо, кажи му на Иван!“. По-малката дъщеря Здравка завършва Стопанско училище, а големият брат Любомир – Железопътно училище. Когато по-големите Надя и Любен се връщали през ваканциите в село Турлак, по-малките Здравка и Иван все питали майка си: „Какви са тез големите, дет само идват и си отиват?“ Просто разликата в годините между тях била много голяма заради рано починалите им братче и сестриче… Най-малкият брат Иван, моят баща, въпреки съпротивата на баща си и с помощта на сестрите си и брат си, завършва математика и физика в Софийския университет.

След пенсионирането си баба Райна и дядо Михаил се установяват да живеят в град Разград. Къщата на дядо Мильо и мамето Райна беше на ул. „Васил Левски“ № 83, малко преди “Опасния завой“ на влизане в града. Ние живеехме в апартамент в центъра на града и аз всеки ден минавах по улица „Иван Вазов“ и дървеното мостче над Лома, за да отида на гости у баба. Толкова обичах прекрасната градина – с разноцветните гиргини и димитровчета, с неизброимите алени, жълти и оранжеви калдаръмчета, грейнали между облите камъчета на пътечките (калдаръмчетата, които обичам и до днес и съм си завъдила в две сандъчета на балкона и им се радвам цяло лято). С усойния и малко страшен малинаж на гърба на съседната къща, където малините узряваха отново за часове, след като съм ги обрала, с високата зарзала в най-далечния ъгъл на градината, която прилича по силует на топола, с плодове бели като албиноси, но с чуден вкус, с тъмно зелените „дървени“ круши, които всъщност бяха масловки и ядяхме чак през зимата. Слънчевата вода в голямото корито на ивицата трева между цветната и зеленчуковата градина, където баба ме къпеше. Странно миришещите жълти пиленца, които баба донасяше от люпилнята всяка пролет в една кошница. Помня и приятелката на баба – туркинята Айше, която тя с любов наричаше „придворната“ и с която си говореха на турски. Странните миризми, шумове и плашещ полумрак на къщата и странната голяма ярмомелка, останала от опитите на дядо да отглежда кокошки и свине „по научен метод“. Разпилените в мазето клечици за подметки на обувки и странните железни обущарски приспособления, с помощта на които дядо Мильо поправяше обувките на цялата рода (а занаята научил от един другар войник – обущар по време на войната, в която бил писар). В къщата имаше и „свинска стая“, с под, замазан от баба и Айшето с конски фъшкии и слама, където държаха царевицата за кокошките. Имаше и един проклет червен петел, който веднъж ме клъвна по клепача, докато носех вода на кокошките – въпреки дворната метла, която носех за защита. Дядо ми го заколи още на следващия ден. А външната тоалетна – в нея се подхлъзнах и в дупката на тоалетната потъна новия галош на баба, а дядо каза с любов – след като разби вратата и ме извади: „Как не падна и с двата крака вътре?“. Помня дядо, седнал на малко столче в беча, който си лъска голата глава с едно пешкирче, щом се изпоти, а аз се промушвам покрай него леко… Имаме си закачка и той ме ощипва и казва „Малка проклетийо“…

Най-любимото ми занимание беше да седнем с мамето Райна край масата в салона – където ухае на липа, която се суши на вестници по пода през юни, или на дюли, наредени върху красивата библиотека през есента, или на масловки през зимата, които аз се чудя как да докопам, защото са на високо. И мамето изважда една бяла бохчичка, завързана по два пъти на възел, развързва я, крайчетата й се къдрят, а тя започва да вади от „канцеларията“, както я нарича, снимки, документи, някакви хартийки, дори копчета и започва да ми разказва за семейството ни, забавни учителски истории и истински капански истории, които ми разказва на автентичен диалект. Имам си една любима и почти винаги завършва с нея по мое настояване. И слава богу, защото я запомних и сега ще я разкажа и на Вас:

Чудната капанска история на мамето Райна

Това е разказът на Данка от село Турлак, разказан ми от моята баба Райна:

Чи́ кът ма забуля́, бульо Райке, гърбо́! До́фтура да́ди ина́ расце́пка за ино́ люка́рству да са ма́жа. И те́йку впрегна би́вулицити у кару́цата и на узурунтъ́ тръ́гнайми за спицари́ята у градо́.

Пък то кат са отво́рило ино́ ми ти вре́ми – гре́йнало ино́ ми ти слъ́нчици – све́ти ли све́ти, кат цъ́йнали ини́ ми ти кусти́ченца – поле́нки, поле́нки, кат зачирили́кали ини́ ми ти сти́ченца – чирли́к-чирли́к, чирли́к-чирли́к.

И изведнъж кат са изви́ ина́ ве́ялница – върти́, су́чи, вей, си́пи, върти́, су́чи, вей, си́пи, въ́х мър Бо́жке – Гьорги́й! Идва́м, сти́гнайме у градо́, ку́пийми люка́рствуту у спицари́ята и си додо́йме у се́лу с би́вулицити.

Речник на старите думи, описани от Мирослава Баръмова:

Зарзала – плод, подобен на кайсията, но с горчива костилка.
Беч – отворено пространство пред входната врата на частта от къщата с „работните“ помещения – кухня, мазе, складове. Като стая е и е част от къщата, но без предната стена.
Бохча – вързопче от по-голяма кърпа или парче плат, което се използва за събиране на едно място на разни предмети.
Гьорги́й – чудеса.

Капанците са етнографска група българи, живеещи в Североизточна България – Разградска и Търговищка област.

На архивната снимка: Райна и Михаил Петрови с децата и внуците. 50-те години на 20 век. Личен архив на Мирослава Баръмова. Прави отляво надясно: Здравка – по-малката дъщеря на Райна и Михаил Петрови, Любомир – по големият син на Райна и Михаил Петрови, Божанка – съпруга на Любомир. Седнали отляво надясно – Райна Петрова, Михаил Петров. Клекнали отляво надясно: Райна Петрова – по-голямата дъщеря на най-малкия син Иван (моя сестра), Румяна – дъщеря на Любомир и Божанка, Маргарита – дъщеря на Здравка и Иван Гълъбов

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума, народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Единственото важно условие е споделеното да бъде Ваш личен спомен от миналото. Ако искате да споделите история за вашия род или селище – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.

Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  • 1
  •  
  •  
Avatar

Мирослава Баръмова е родена в Разград. Завършила е математика в Държавния университет в Будапеща и е работила като IT специалист. По бащина линия родът й е от т.нар. капански край в Североизточна България. Мирослава е запазила спомени от характерния диалект на капанците.

error: Съдържанието на сайта е защитено