Пенчо Койчев е един от знаковите български архитекти на ХХ век. По негови проекти са изградени Съдебните палати в София и в Русе, мавзолей-костница в Плевен, дворецът в Царска Бистрица, северното разширение на сградата на Народното събрание и др. „Сторник“ представя автобиографията на арх. Койчев (27.01.1876, Дряново – 27.01.1957, София):
Роден съм на 27.01.1876 г. в град Дряново /Търновско/ от православни родители също от град Дряново. Баща, Генчо Радев Койчев, майка – Цана Дочева. Били сме 5 деца, от които живи – две момчета, Иван и Пенчо и едно момиче – Велика. Другите са починали още в Дряново. През 1879 г. родителите ми се преместват в град Силистра, понеже там баща ми е имал брат търговец Райчо Койчев. Баща ми е бил от кротък род, майка ми, по майка кротка, по баща – много серт човек. Баща ми от малък е ходил лете като чирак и отпосле като дюлгерин с група майстори на България и Добруджа, а зимно време е упражнявал занаят абаджилък. След като се оженва, построява си къща с дюкян в Дряново, гдето едновременно с търговия упражнява и занаята абаджилък, особено дамски тоалети – сукмани и скъртейки, подшити с кожи и поръбени с лисичи кожи. След преселването си в Силистра купува една турска къща, построява дюкян и продължава да се занимава с търговия – бакалия, предприемачество, лозарство и най-после – доставчик-предприемач на месо и дърва за горене на военните части в Силистра. Баща ми е бил человек със здрав организъм, не е страдал от никакви болести, пъргав, интелигентен. В Дряново пръв е внесъл петрол, купен от Търново за горене, понеже дотогава са си служили с лоени свещи. Хората се боели от този артикул, понеже горял. Да покаже неговата безопасност, той пред клиентите сръбнал от газта за да видят, че няма никаква друга опасност освен като се запали – гори.
По природа аз съм бил много слаб /обяснимо от маларията в Силистра, от която съм страдал ежегодно/, нежен, смирен, чувствителен. Като ученик в първоначалното училище в Силистра съм бил един от първите ученици. Там свърших първоначалното училище, обичах рисуването и музиката. За другари имах Иван Кирилов – съдия, писател, вече покойник, Цоньо Брашлянов – общественик и др.
