Раздумка

„Сторник“ на раздумка за рода на писателката Камелия Кучер

Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  

Камелия Кучер е българска писателка, авторка на романите „Дом“ и „Нощ“. В началото на 2020 г. започва заедно с журналиста Иван Русланов „Лицата на думите“ – YouTube видеопоредица за хората, които са отдали живота си на думите – журналисти, сценаристи, редактори, преводачи, критици, книжни блогъри, разказвачи на истории.

Фамилията й Кучер е руска, а Камелия е дете на смесен брак между българин и рускиня. Родена е и е живяла като малка в далечния сибирски град Сиктивкар, завършва висшето си образование в швейцарския град Женева. Родовата й история от руска страна е като част от филм, изпълнен с превратности, политическо затворничество, трагична любов. Историята на 20 век е по-велика от който и да е романист.

Историческият сайт „Сторник“ покани Камелия Кучер да ни гостува в новата ни рубрика „Раздумка“, в която ще представяме популярни съвременни личности, но в по-особен тип интервюта – с поглед назад към родовата история, традициите, обичаите и старите думи от миналото.

Представете се…

Казвам се Камелия Кучер и съм писател. Автор съм на романите ”Дом” и ”Нощ”, а също така съм майка на три деца. Често представям себе си по този начин. Това са двете най-стойностни мои постижения – семейството и книгите. А иначе съм дете на смесен брак между българин и рускиня. Родена съм в Сиктивкар, Република Коми, което се намира в Сибир. Зимата там става минус 40 градуса и светът става лед. Имам два родни езика: руски и български, но пиша на български език – не бих могла да си представя да пиша на друг. Преместих се в България на седемгодишна възраст с родителите ми, за да започна училище тук, а после учих в Швейцария и впоследствие съм живяла в Испания, Франция и Германия. Завърших Бизнес администрация в Женева по настояване на родителите ми – много исках да следвам хуманитарни науки, но уви – родителите ми сметнаха, че по-прагматичното решение е да следвам друго. И така. Днес живея в България със семейството си и сбъдвам детската си мечта – да бъда писател.

Романите „Нощ“ и „Дом“ на Камелия Кучер, изд. „Хермес“

Каква е Вашата основна кауза – свързана или не с историята…

Моята творческа кауза е да връщам хората към изконните ценности чрез историите, които разказвам в книгите си. Пиша художествени романи, които винаги са насочени към човешкото в човека, към човешките достойнства и изконните ценности. Към ценността на дома, на пътя, който извървяваме от и към него, към себе си и другите. Засягам също вярата, прошката и смирението. Днешният свят е твърде забързан, а посредствеността на мислите и чувствата ни е заляла като всепоглъщаща вълна. Огромният скок в развитието на технологиите може да служи за достойни и стойностни цели, но – така присъщо за нас, хората – ние често злоупотребяваме с тях.

Модерният свят е ленив – най-вече мисловно. Затова моят скромен принос към днешния свят е такъв – един светъл лъч, който огрява ценностите и достойнствата, които ни правят човеци. Вторият ми роман ”Нощ” се развива по времето на Втората световна война и понякога си мисля – нужно ли е да се случи нещо подобно, за да си спомним за човешкото в себе си, да го потърсим и проявим? Защото май се оказва, че тъкмо тогава се сещаме за човешките си достойнства – когато съдбата ни постави в нечовешки обстоятелства.

Защо тази кауза е важна за Вас и какво Ви вдъхновява да продължавате?

Тази моя кауза е важна за мен, защото това е моят начин да оставя някаква, поне мъничка следа в хората, до които достигат моите книги. Да извикам спомена за детството и за всичко, което сме оставили недовършено там, да накарам читателя да потърси детето в себе си, да се помири с него и с миналото си. Да се запита за смисъла на своя път извън забързания бит, да се огледа около себе си, да се вгледа в себе си и да потърси там онези човешки достойнства, благодарение на които нашата цивилизация продължава да съществува, въпреки всички предпоставки да се самоунищожим. Да си припомни за тях.

Истината е, че писателят пише на първо място за себе си – създавам моите истории, защото изпитвам нуждата да се потопя в онази атмосфера – на достойните човеци, на любовта към книгите и изкуството, на душевността. Едва след публикуването на ”Дом”, когато започнах да получавам първите писма от читатели, осъзнах колко много хора изпитват същата нужда, а радостта от това, че съм успяла да им дам това, от което се нуждаят е нещото, което ме вдъхновява да продължавам. Сега пиша, знаейки, че историите, които създавам, намират своя смисъл в сърцата на читателите – оживяват там, оставят своята мъничка следа. Благодарна и смирена съм от тази мисъл.

Каква е историята на Вашия род? Откъде сте, знаете ли родословието си назад във времето? Ако знаете, разкажете любопитно предание от Вашия род.

Отговорът ми вероятно ще бъде малко по-различен, защото ще говоря за рода ми от руска страна. Причината е, че за българската част от моя род вече няма кого да разпитам, а за съжаление младостта често не слуша. Историята от руската страна на моето семейство обаче е богата и интересна, затова ще споделя за нея. Днес силно се интересувам от родови истории, изобщо от история – това е нашата памет, паметта на нашата цивилизация – историята и литературата. И двете обичам еднакво.

Вече споменах, че съм родена в Сиктивкар, но всъщност родът ми не е оттам. Дядо ми Иван и баба ми Тамара се преместват там, за да работят. Баба ми е счетоводителка и работеше в сиктивкарския затвор. А пък дядо ми беше лесничей – никога няма да забравя бурканите с боровинки, които носеше от работа, в Сиктивкарската гора има много боровинки и гъби. От страна на дядо ми сме родом от Западна Украйна, Ивано-Франковска област. Имаме снимки на моя пра-прадядо с австрийска униформа – преди Първата световна война нашата местност е била част от Австро-Унгария. Моята прабаба пък, майката на дядо ми, е полякиня – името й е Хана и съвсем неотдавна разбрах, че силно приличам на нея. Това си беше откритие, понеже дълги години в моето семейство всички се чудеха на кого приличам. От страната на баба ми сме родом от Ростов на Дон – донски казаци. За съжаление не мога да споделя любопитно предание от моя род – историята на Русия е такава – объркана и хаотична – с всичко случило се през миналия 20 век голяма част от семейните ценности – и нямам предвид единствено материалните такива – са изгубени. Това, което можем да си предаваме е историята на родовете – обикновено свързана с оцеляване.

Имате ли изявени представители на Вашия род, ако да – разкажете за тях.

Всъщност, и от страна на баба ми, и от страна на дядо ми има изявени личности. От страна на дядо ми е неговият баща, Иван Кучер (дядо ми е кръстен на него) с псевдоним Добуш. Фамилията Kучер е фамилията на моя дядо и неслучайно избрах да пиша с нея. Това е почит към тази част от моето семейство, с която не успях да израсна, много рядко ги виждам, а има и представители на нашето семейство, които не съм виждала никога на живо – понякога си пишем писма, а днес водим кореспонденция във фейсбук. Затова за мен бе много важно да пиша тъкмо с тази фамилия и истината е, че семейството ми в Западна Украйна предават книгите ми помежду си, въпреки че вероятно едва разбират написаното, следят публикациите ми в социалните мрежи, предават си мои снимки (с повечето от тях никога не съм се виждала) и всъщност от тях разбрах, че силно приличам на прабаба ми Хана. Четат мои интервюта и чакат романите ми да се преведат на руски, а аз се надявам един ден да ги посетя.

Дядо ми Иван е седмото дете в семейството и на шестмесечна възраст остава сирак. (Роден е вероятно през 1940 година – оригиналният му акт за раждане е изгубен, впоследствие му издават нов с дата 1940 година и месец, в който евентуално е роден, но не се знае с точност – винаги празнувахме рождения му ден през април, но всъщност никой не знаеше истинската дата.) Неговият баща – моят прадядо, Иван Кучер (Добуш) – е бил известен в местността търговец. Той, заедно с най-големия му син и съпругата му (майката на дядо ми, прабаба ми Хана) са разстреляни през 1941 г. на моста над една река, където и до днес стои камък с имената им, от ”бандите” на Бандера – така ги нарича моето семейство в разказите си. [Степан Бандера е украински политически деец, идеолог на украинското националистическо движение на 20 век; председател на Организацията на украинските националисти (ОУН). На 30 юни 1941 г. ръководството на Организацията провъзгласява възстановяването на Украинската държава – бележка на редакцията, по информация от българоезичната Уикипедия] Навремето те наистина са обикаляли така – като банди – взимали са млади момчета, за да ги приобщят към организацията си. Прадядо ми на няколко пъти е успявал да се договори с тях и е опазвал големия си син, подарявайки им коне и провизии. Но в злощастния ден, ”бандата” на Бандера пристигат леко подпийнали и този път той не успява да се договори с тях. Те взимат насила големия му син, а той тръгва по тях с пушката си, след тях тръгва и прабаба ми Хана в опит да го спре. И на един мост над реката са разстреляни и тримата. Дядо ми тогава е на шест месеца, а най-голямото дете е баба ми Евдокия, която тогава е на шестнайсет години. Тя отглежда всичките деца. Едното от седемте деца изчезва по време на Втората световна война, когато немците стигат до Украйна. Той е предният брат, преди баба ми Евдокия, и тя цял живот не се отказва да го търси, но така и не го намира. Баба ми Евдокия бе силно набожна християнка и нямаше деца.

Иван Кучер, дядо на Камелия Кучер. Снимка: семеен архив

От страна на баба ми изявената личност е нейният дядо, бащата на баща й, Осип Осипович Лютов. Той е бил атаман [в дореволюционна Русия — началник в казашка войска или селище, изпълняващ военни, полицейски и административни функции – бележка на редакцията по Речник на българския език, БАН]. След революцията [Октомврийската революция на болшевиките в Русия от 1917 г. – бел. ред.] е заточен в Сибир заедно със семейството си. Жените умират, но той, заедно с тримата си сина оцеляват – единият от тези синове е бащата на баба ми – Тимофей. Роден е през 1911 г., по време на заточението е на около 16-годишна възраст – следователно говорим за около 1927 г. С тях оцелява и сестра им Зоя, а нейната история е много интересна. Преди да ги заточат, тя се влюбва в млад войник – червеногвардеец. Интересното е, че прапрадядо ми Осип Лютов, след като не успява да я вразуми, приема тяхната любов. Когато разбира каква съдба очаква семейството му, настоява Зоя да остане с червеногвардееца, който също е силно влюбен в нея и може да я закриля. Тя обаче отказва да изостави семейството си и тръгва с тях към Сибир – червеногвардеецът пък отказва да изостави нея и също тръгва с тях. И всъщност той се оказва голяма помощ на прадядо ми – двамата изкопават землянки, грижат се за прехраната.

Семеен архив на Камелия Кучер, от ляво на дясно: прадядо ми Тимофей Лютов, баба ми Тамара, по-голямата й сестра Валентина и прабаба ми Людмила.

Разкажете в стари снимки и спомени любопитни истории от Вашия живот.

Това, с което лично на мен са известни тези два родни края е историята – революциите, войните. Признавам, че не съм запозната с – да го нарека – битови и по-приятни за разказване обичаи. Мястото, където съм родена – Сиктивкар – е известно с горите. В тях живеят много мечки, които от време на време се появяват в града. Преди няколко години имаше зачестили такива случаи и кметът на Сиктивкар издаде препоръки за поведение на хората при среща с мечка. Четох за това, не съм била в Сиктивкар от много години. А после гледах и един много смешен скеч, направен по същите тези препоръки в руския Comedy Club.

С какви личности, събития и места е най-известен и с какво най-много се гордеете във Вашия край, откъдето сте родом?

Ако има нещо, с което се гордея, то е историята на моя род, макар ”гордост” може би не е най-подходящата дума. Радвам се, че най-сетне изслушах тази история и я запомних. Днес често се сещам за нея и това ме смирява – не мога да си позволя да се оплача или обезкуража, защото ясно съзнавам, че живея с привилегии, които роднините ми не са имали и въпреки това са успели да се превърнат в стойностни хора.

“Сторник” има специална рубрика “Староверци” за споделяне на стари обичаи от миналото. Споделете за характерен за Вашия край обичай или празник, които сте запомнили от Вашите баби и дядовци? Ако помните, разкажете по-подробно как се е празнувал в миналото.

За съжаление тук съм много неподготвена. Когато бях малка и живеех в Русия, баба ми и дядо ми бяха все още млади и работещи градски хора. Същото беше и когато се преместих в България – роднините ми живееха в София и нямах село. Като цяло съм живяла като градско дете и единствените обичаи от моето детство бяха събиранията по празниците и вкусните гозби на баба ми – тя също бе млад и работещ човек в моето детство. Като съвсем малка гостувах на руската ми прабаба в Дубавка – но спомените ми оттам са съвсем бегли.

Част от “Сторник” е и начинанието “Стародумци” за припомняне на позабравени стари думи в нашия език. Споделете стари думи, които сте чували от по-възрастните. Разкажете и Ваша история, свързана с тези позабравени думи.

Веднага се сещам за такава дума – абие. Което означава веднага, тозчас, тутакси. Корените й са източнославянски и всъщност това не е дума, която си спомням да е използвана от мои роднини, а е дума, която съм срещала преди години в текстове – много ми бе харесало звученето й и оттогава съм я запомнила. Истината е, че не помня подобни думи, използвани от моите по-възрастни роднини.

Ако историята на Камелия Кучер ви е заинтригувала, може да откриете нейния уебсайт и профилите й в социалните мрежи тук.

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.

Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
Сторник

Сторник (stornik.org) е исторически и етнографски сайт за спомени. Публикуваме лични, семейни, родови и селищни истории. В рубриката “Староверци” публикуваме спомени за народни обичаи и вярвания от миналото, в “Стародумци” - стари думи, в “Гостилник” - стари рецепти. Всеки може да допринесе с личен спомен, като се присъедини към нашите Фейсбук групи - "Имало едно време в България" за родови и селищни истории, личности, места и събития от миналото и "Задруга на стародумците" - за стари думи, обичаи, песни, предания и др.

error: Съдържанието на сайта е защитено