Истории Последни

Спомен за дядо ми Миню Станчев Иванов (1892-1971)

Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  

Милка Тотева Маркова пише разкази, посветени на рода и родовото място. Един от тях е за дядо й Миню Станчев Иванов от с. Славяново (преди 1947 г. – с. Борисово), община Попово, обл. Търговище. Миню Иванов е роден на 9 септември 1892 г. Първо дете в семейството, 14-годишен остава без майка. Заминава на бахчеванлък (градинарство) в Унгария, завръща се през 1912 г. да отбие редовна военна служба. По същото време получава призовка за мобилизация. Участва във всички войни от 1912 до 1918 г. Осем години е на фронта, без прекъсване. Не обича да разказва за войните, отказва и да идва в училище, за да споделя спомените си с учениците. „Войната е лошо нещо, какво да разказвам за войната.“, спомня си думите му неговата внучка. Работил е като служител в Горското стопанство и като земеделец. Известно време е бил и в мини Перник и по спомените на внучка му лично се е познавал с Георги Димитров, ръководител на Българската комунистическа партия и Коминтерна, министър-председател на България след политическите промени – от 1946 до 1949 г. Миню Иванов умира на 4 февруари 1971 г.

Дядо ми беше селянин. Земеделец. Боготвореше земята. Беше едър, мълчалив, страшно работен, „луд”, справедлив и попържаше така мъжката, както не съм чувала досега в живота си никой да го прави. Обичаше земята и я работеше здраво. Обичаше жена си – както обича българина, силно, без да го показва, нищо, че се бяха взели по договорка между двамата. Нямало време за любов след войните. Отгледа трима сина – едри и силни, различни. Тримата насочи натам в живота, където можеха да се справят.

Не му тежеше рано напролет да се юрне из къра, с брадвичката на сгъната ръка и да отиде до най-далечната местност да види как е житото (нищо,че беше кооперативно). Не му тежеше да вади чукани от  осечена гора, за да има за огнището през зимата. Не му тежеше след изнурителен ден да запретне крачоли и да полее бахчата или дълго да носи вода с кобилицата, за да има баба ми да шета. Не му се досвидя на него, земеделеца, да „отреже” от земята до къщата 3 ара за градинка на баба, само за цветята й. Суровата му голяма ръка откъсваше първите пролетни цветя и ни ги носеше, за да се усмихва под мустак на нашата радост.

За него беше закон да не се работи в къщата му земеделска работа на Великден, Гергьовден, Димитровден, Коледа и забележете – на Св. Кирил (24 май). На тези празници задължително ходеше на църква, като на Гергьовден с всичките си медали, кръстове  и ордени от войните. Когато имаше хоро в селото по празниците задължително оркестърът знаеше, че за дядо Миню ще се свири казачок (така и не зная до ден днешен защо точно казачок) и после ръченица. Тях той ще изиграе на една маса отгоре, по чорапи, след това ще глътне едно юзче ракия на крак и ще се прибере. Той, най-големият от 11 деца, родени от три брака на баща му, доведени и природени, така раздели имотите на баща си между всички, че го уважаваха до последния му дъх.

Когато режеше хляба на масата (защото той го режеше и никой друг) първо го обръщаше и правеше кръст с ножа на страната му. Когато ядеше на масата, той не говореше и само да вдигнеше поглед знаехме, че е време да му подадем канчето вода. На децата хляба режеше на кубчета, не ни разрешаваше да „хапем” хляба. Трохи не разрешаваше да се правят, а колкото са паднали се даваха на кокошките. Той не беше цербер и чорбаджия в къщата си. Той беше свестен, работен и истински българин. Искаше всички да ценим труда и да уважаваме земята. Той не хитруваше, обичаше веселбите (не пиянските), без жена си никъде не ходеше и каквото е решил да направи, го правеше, но първо казваше на нея. Като влезеше вкъщи след работа, наточваше от буренцето малко канче ракия, гаврътваше я на един дъх и отиваше в градината (3 декара) да работи, докато мръкне. Прибираше се с един шиник пипер или домати, или зелка, за да не „бие пътя” баба до бахчата. Намираше време всяка вечер да изчете вестник „Земеделско знаме” от игла до конец, тихо и дълго да попържа, а зимата след обяда да чете взетата книга от читалището. Намираше време за всичко, най-много за работата, за жена си и тихо, без да го усетим  да ни се порадва.

Ей такъв мъж и българин, както много тогава, в онова време минало и заминало.

Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ако Ви е харесала статията, споделете в социалните мрежи:
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
Avatar

Милка Тотева Маркова е родом от с. Славяново, обл. Търговище, но животът й преминава във Велико Търново. Пише кратки разкази, отразяващи предимно миналото на рода и родното място. Публикува в различни литературни сайтове, има и собствена Фейсбук страница "Разкази за Живота с boliarkabg".

error: Съдържанието на сайта е защитено