Лала и Пейо Койчеви от троянското село Гумощник. Снимка: Личен архив

Как потъването на „Титаник“ събрало двама влюбени от Троянско

Събрала информацията: Елеонора Авджиева, директор на Музей на народните художествени занаяти и приложните изкуства – Троян.

В началото на XX век осем души от троянското село Гумощник тръгват за Америка с печално известния кораб „Титаник“.

Двама от пътниците от село Гумощник – Лазар Минков и Пейо Колчев – оставят бременните си жени в България. Децата се раждат след смъртта на бащите си – момче и момиче. Майките кръщават децата на загиналите си съпрузи – Лала и Пейо. Когато порастват, двамата се залюбват и създават семейство. Хората от селото казвали: „И двамата сте сираци от онзи кораб. Като че ли съдбата е решила всичко да ви е еднакво, да сте заедно“. Любовната история от село Гумощник е не по-малко въздействаща от тази, която разказва Джеймс Камерън във филма „Титаник“.

След гибелта на българите от Гумощник, в тяхна памет близките и съселяните им издигат в църковния двор на селото скромен паметник (кенотаф) с имената им от едната страна и с надпис от другата: В памет на потъналите в Атлантическия океан с парахода „Титаник” – 1912 г.

 И други троянски села дават кръвен данък в тази световна трагедия – Терзийско, Белиш, Дебнево, махалите Малка Рибна и Кнежки лъг в Троян. Народната мъка сътворява песента „Пуста да остане таз Америка“. Тя се пее в целия Троянски край, като се променят само имената на загиналите хора. Като всяка народна песен, и тази няма конкретен автор и се разпространява от уста на уста, до ден днешен.

През 1999 г. журналистът Ахилеас Лилов заснема репортаж за загиналите на „Титаник“ от село Гумощник, който е излъчен в предаването „Панорама“ на Българската национална телевизия. Същата година президентът Бил Клинтън посещава България и му е подарена касета с репортажа. Днес архивите на Белия дом пазят информация за малкото троянско село, чиито жители стават част от световната трагедия на път за мечтаната Америка.

Тази статия на „Сторник“ се публикува в партньорство с Музей на народните художествени занаяти и приложните изкуства – Троян.

stornik.org

Как да публикувате в „Сторник“?

Националният исторически сайт за поселищна история, етнография, генеалогия и езикознание „Сторник“ насърчава колкото може повече хора да споделят лични, семейни, родови истории и спомени от минало – без значение от епохата, тематиката и географския регион. Важно за нас е историята наистина да е преживяна от вас или да се предава като семейна / родова история от вашите предци. Насърчаваме и събирането и споделянето на истории и спомени – особено характерно в миналите десетилетия, когато множество краеведи пишат истории за махали, села, градове. Ако пазите отдавна позабравена тетрадка със събирани от вас спомени, обичаи, песни, родове, пишете ни. Нашите села и градове също бързо се променят – добре дошли сте да ни разкажете как са изглеждали вашата улица, квартал, населено място преди 10-20 или 50 години, какви събития са се случвали, как сте празнували. Покрай по-старите хора, сигурно знаете и вече архаични или диалектни думи, които рядко се използват – споделете ни ги, напишете значението им, разкажете преживяна от вас история, свързана със стара дума.

Ето как можете да публикувате при нас:

Фейсбук


Ако искате да споделите стара дума, народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Единственото важно условие е споделеното да бъде Ваш личен спомен от миналото. Ако искате да споделите личен спомен, история за вашия род или селище – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.

"Нощ на историите". Писатели и поети разказват, 22 май 2019

Писатели и поети разказваха в първата „Нощ на историите“

На 22 май в София първото издание на новия формат “Нощ на историите”

Първото издание на новия формат “Нощ на историите” събра в клуб „Книгата“ в София писатели и поети на 22 май. То беше посветено на празника на писмеността 24 май. Лични, семейни и литературни истории разказваха Аксиния Михайлова, Ангел Иванов, Виргиния Захариева, Йордан Ефтимов, Марин Бодаков, Петър Чухов, Петя Кокудева, Румен Баросов и Стефан Иванов.

“Нощ на историите” е част от начинанието “Имало едно време в България” – експеримент за написването на най-голямата колективна история на България чрез споделянето на лични, семейни и родови разкази от множество автори.

Събитието “Нощ на историите. Писатели и поети разказват лични истории” се организира от писателя и културен мениджър Момчил Цонев с партньорството на Студентско читалище “Св. Климент Охридски 1997” и популярното от 90-те години литературно списание “Ах, Мария”.

Създателят на „Нощ на историите“ и “Имало едно време в България” Момчил Цонев е журналист, културен мениджър и писател. Той е първият носител на националната литературна награда “Хермес”. През 2019 г. е обявен за един от най-изявените млади личности на България и е избран в класацията “40 до 40” на Дарик. Създател е на множество културни инициативи в родния му град Габрово като международния фестивал за улични изкуства 6Fest, първата градска компютърна игра Gabroville, първата градска онлайн енциклопедия Gabrovowiki и др. Сред националните му начинания са “Стародумци” за популяризиране на старите думи в езика ни и “Добрите българи” за добротворчество.

Създателят на „Нощ на историите“ Момчил Цонев, 22 май 2019. Снимка: Нощ на историите

„Вярвам, че „Нощта на историите“ трябва да се развие като европейска и международна инициатива подобно на Нощта на музеите и Нощта на литературата. И това ще бъде моята цел. Има лични истории, които за всеки от нас носят особен емоционален заряд и усещане за общност, за връзка – с нашето семейство, квартал, селище. Тези истории умират с нас, освен ако не ги запишем или предадем на следващите поколения. Личните спомени са не по-малко важни за една общност от разказите в учебниците. С тях голямата история става по-цялостна, по-жива, по-човешка, защото зад всяко историческо събитие, което честваме, стоят множество конкретни човешки съдби не само на героите от портретите, но и на обикновени хора. Започвам “Нощ на историите” с поети и писатели, но с това събитие искам да популяризирам и по-голямата си идея – написването на колективна история с безброй автори, дори и обикновени хора, с различни разкази, за различни епохи и събития“ – споделя създателят на формата Момчил Цонев.

Интересът на Момчил Цонев към историята тръгва още от училище, когато в 5-6 клас той започва да събира родови истории, обичаи и стари думи – първо от своето семейство, а после и от други родове. Години по-късно, заедно с майка си, историка Даниела Цонева, през 2008 г. създават историческа поредица за родния им град – “Габрово – живият град”. Най-популярната книга от поредицата е “Имало едно време в Габрово”. Това е и причината Момчил Цонев да нарече първия си национален исторически проект “Имало едно време в България”.

Кои са поетите и писателите в първата “Нощ на историите”?

Аксиния Михайлова

Аксиния Михайлова е поет и преводач. Един от основателите на литературното списание „Ах, Мария“. Автор на 6 поетични книги на български и една на френски език. Носител е на престижната френска награда „Гийом Аполинер 2014“.

Аксиния Михайлова в първата „Нощ на историите“, 22 май 2019. Снимка: Нощ на историите

Ангел Иванов

Ангел Иванов е писател, тв сценарист и копирайтър. През 2019 г. дебютната му книга  сборникът с разкази “Техническа проверка“ – получи наградата за проза в Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“.

Ангел Иванов в първата „Нощ на историите“, 22 май 2019. Снимка: Нощ на историите

Виргиния Захариева

Виргиния Захариева е писател, артист и психотерапевт. Автор е на романа „9 зайци“, сборника с поезия “Virginii” и „Милостта на малките огледала“ – събрани есета.

Виргиния Захариева в първата „Нощ на историите“, 22 май 2019. Снимка: Нощ на историите

Йордан Ефтимов

Йордан Ефтимов е поет и литературовед, един от редакторите на “Литературен вестник”, преподавател по теория на литературата в Нов български университет.

Йордан Ефтимов в първата „Нощ на историите“, 22 май 2019. Снимка: Нощ на историите

Марин Бодаков

Марин Бодаков e литературен редактор на вестник „К“. Преподавател по журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор на 8 стихосбирки, последната от които е „Мечка страх“.

Марин Бодаков в първата „Нощ на историите“, 22 май 2019. Снимка: Нощ на историите

Петър Чухов

Петър Чухов е автор на 11 стихосбирки, 3 книги с проза и книга за деца. Носител на Наградата на музея „Башо“ в Япония. Свирил е в различни рок групи, а с групата за поезия и алтернативен рок „ЛаТекст“ представя стихотворенията си.

Петър Чухов в първата „Нощ на историите“, 22 май 2019. Снимка: Нощ на историите

Петя Кокудева

Петя Кокудева е детски писател и пътешественик. Автор е на книгите: “Лулу”, “Малки същества”, “Питанки” и “Лупо и Тумба. Част 1 и 2”, илюстрирани от италианската художничка Ромина Беневенти. Носител е на награда “Южна Пролет” за дебют и “Христо Г. Данов” в категория “Детска книга”.

Петя Кокудева в първата „Нощ на историите“, 22 май 2019. Снимка: Нощ на историите

Румен Баросов

Румен Баросов е главен редактор на списанието за литература и други наслади “Ах, Мария” и един от 12-те му основатели през 1990 г. През 1995 г. създава Фондация за българска литература, която издава български и преводни автори. Сценарист е на няколко късометражни анимационни филми.

Румен Баросов в първата „Нощ на историите“, 22 май 2019. Снимка: Нощ на историите

Стефан Иванов

Стефан Иванов е поет и драматург. Автор е на стихосбирките „4 секунди лилаво” (2003), „Гинсбърг срещу Буковски в публиката” (2004), „Списъци” (2009) и „Навътре“ (2014). Носител е на наградата „София: Поетики“ (2011). Съавтор е, заедно с Иван Добчев, на пиесата „Медея – майка ми“, спечелила „Икар“ (2013) за най-добро представление.

Стефан Иванов в първата „Нощ на историите“, 22 май 2019. Снимка: Нощ на историите
Пазар за грънци на Разпети петък в Севлиево. Снимка: Момчил Цонев

На Разпети петък на пазар за грънци в Севлиево

Дали всеки град има различни традиции за Великден? От детство съм запомнил пазара за грънци на Разпети петък в Севлиево. „Разпете“ – така е известен Велики петък в Севлиевско, така го наричаше и баба ми Мария на село. Севлиевци наричат този пазар за грънци Червен пазар, а провеждането му на Разпети петък съвпада с традиционния пазарен ден за Севлиево – петък.

Не съм чувал за подобна специфична великденска традиция в Габрово например, където през 19 век имало цяла Грънчарска махала, а преданието разказва, че габровските грънчари научили на занаята майсторите в Троян. А какво ли пък разказват в Троян за тази история?

А за грънците си спомням и друга история. Мъжът на наша роднина, родена 1912 година, бил много предприемчив селянин. Шивач по професия и търговец по нюх, в мазето на къщата си на центъра на село Горна Росица дядо Пейо продавал грънци. (И не само – спомням си, че като малък ми подариха устна хармоника, също останала от стоката на магазина). Като остарял, част от непродадените грънци качил на тавана. След смъртта му жена му баба Мария, сестра на прадядо ми, ни подари част от грънците – създадени едно време да служат в домакинството, но толкова пъстри и красиви, че ние си украсихме една стая на село с тях. (За хармониката ще доразкажа друг път)

Година на входа на жилищна кооперация на ул. "Уилям Гладстон" в София. Снимка: Момчил Цонев

Къщите с акт за раждане и име

Има къщи, върху чиито фасада сякаш е отпечатан актът им за раждане – имат си година и име. На най-видно и високо място на някои къщи са изписани инициалите на собственика им – първите букви на името и фамилията на този, който ги е построил. Не открих такава снимка в архива си, но има много такива, особено по селата. Днес минах покрай една кооперация в центъра на София, на чийто праг беше изписана годината 1941. Спомних си и за друга снимка – на софийска кооперация, която се казва „Слава“. 

Надпис над входа на жилищна кооперация на ул. „Ивайло“ в София. Снимка: Момчил Цонев

И ето как отминава архитектурната слава… Или може би как остава, въпреки времето и натиска на новото. Чувствам се като археолог – разполагам само с година, име или просто инициали и трябва да разкрия цялата история, всъщност, цяла вселена от множество истории, заседнали между етажите, скрити зад стените, наслоили се като прах по рафтовете. А вашите къщи и кооперации какви истории и спомени пазят?“

Присъедини се към групата Имало едно време в България, разкажи история.

Стара картичка за Великден. Лична колекция на Соня Кехлибарева

На Великден старият Бургас ухаел на козунаци

Автор: Соня Кехлибарева

Христос Воскресе! На този ден искам да споделя един мой текст. Спомени от миналото време, когато по Великден целият Бургас е ухаел на козунаци и хората се подготвяли трепетно за големия християнски празник.

Великден е празникът, чакан цяла година с нетърпение от малки и големи. Седмици преди това се започвало Голямото Великденско чистене. Къщите трябвало да заблестят от чистота. Търговците също се подготвяли за този ден. Изваждали най-добрата стока и, разбира се, с най-добри празнични намаления. За този ден бургазлията развързвал кесията си, за да купи на децата или за жената нови, дрехи, обувки, шапки. С един трескав и суетен шум Бургас посрещал празника на най-великия учител на християнството Исус Христос. Търговските улици се препълвали с мъже и жени, бързайки да довършат покупките си за Великден.

Интересно е да надникнем в бургаските вестници от това време “Морска заря” и “Черноморски фар”. Те са пълни с реклами къде какво може да се купи. Разбира се, царете на тези реклами били козунаците и яйцата. Предлагали се най-качествени маи и брашна, от които козунакът ще стигне до тавана и ще стане на “конци”. Големите български мелници пускали в продажба специално брашно с четири нули. Сладкарница “Малина” излизала на пазара с нови асортименти на шоколадови зайци и бонбони. А в сладкарница “Чальовски” се продавали готови козунаци. В магазин “ Париж” на ул. “Александровска” се предлагали в изобилие прясно масло, брашно, мая за козунаци. Търговците знаели, че след Великите пости бургазлията трябва да се сложи на трапезата прясно агнешко месо, сирене, кашкавал, унгарски салам, луканка, карагьоз прясно осолен, сардели и какво ли не още. Книжарница “Фар” на Хрусанов на ъгъла на ул.”Александровска” и ул.”Богориди” рекламирала пресни европейски бои за яйца, играчки и разбира се – великденски картички от колекцията на френски и руски галерии.

Неизменна част от празника са били красивите великденски картички, с които бургазлии поздравявали своите близки. И тъй като в първите десетилетия на ХХ век те се произвеждали в чужбина, а тук само са им слагали надписите “Честито Въскресение Христово” или “Христос Воскресе”, нашите прадядовци и прабаби са се вдъхновявали от западноевропейските модели на руси деца, ангелчета, великденски зайци или кошница с яйца и пиленца.

Заможните бургазлии са използвали Великден да отидат на поклонение до Божи гроб. Само е трябвало да се запишат и внесат таксата предварително за пътуването. Спънки никакви! Луксозният кораб “Бургас” ги отвеждал в Йерусалим на самия Великден, за да се върнат хаджии. През Страстната седмица кината в Бургас били затворени. Единствено в “Модерен театър” са прожектирали религиозния филм “Царят на царете” , съдържащ вярата и учението на Исус Христос.

Всяка вечер през Страстната седмица, предхождаща Великден, в църквите на Бургас се четяли 12-те евангелия. В четвъртък преди Великден се боядисвали яйцата. Обикновено всяко семейство приготвяло най-малко 40-50 яйца. Първото задължително било червено. В петък се печали козунаците. Още от вечерта маята се замесвала с брашното и яйцата. Къщата трябвало да бъде топла, за да втаса тестото. От месенето зависело дали козунаците ще станат на “конци”. Отгоре се украсявали с белени бадеми. Целият град ухаел на великденски козунаци. До празника не се позволявало децата да влизат в стаята с боядисаните яйца и козунаци. В петък миряните ходели на църква и се промушвали под масата, покрита с плащеница, символизираща гроба на Исус. Вечерта преди Възкресението се извършвала Великденската литургия и точно в 24 часа камбаните възвестявали чудото, а хората – обикаляйки църковния храм – си казвали “ Христос Воскресе” и се чукали с боядисани яйца.

В деня на големия празник Великден бургазлии, облечени с най-новите си дрехи, отивали на църква, а на обяд семействата се събирали на трапеза. На нея имало пълнена агнешка плешка, салати, бели маслени курабии, козунак и много весело настроение. Други семейства наемали файтони, за да излязат на разходка сред природата. Отивали до Минералните бани или Отманли. Там разтваряли кошниците и бохчите с великденските ястия. И се пеели песни, за да е радостно на душата. На празника не били забравени и бедните. По-заможните им раздавали козунаци, яйца и други лакомства. Така се е празнувало някога.

Днес козунаци и боядисани яйца се продават, дори великденското чистене не е такова, каквото е било, но все нещо се повтаря и остава за спомен в децата.

Споделете и ваша история в групата ни Имало едно време в България.

Стародумци

„Стародумци“ – сладкодумците на старите думи

“Стародумци” е начинание за популяризиране на старите думи в нашия език, с които говореха нашите баби и дядовци в миналото. С тях езикът ни е още по-колоритен и пъстър. Те носят духа на друго време, на други традиции. “Стародумци” се роди в топлия и слънчев неделен 24 март тази година, точно преди Благовец, Благовещение. Търсех интересна дума в стар речник, но като не знаех и аз какво търся, почнах от А, както се чете роман, ред по ред, страница по страница. Дума не си открих, а ми трябваше за друго мое начинание – “Балканджии – сърцето на България”. (Съвсем друга история е това – с него пък искам да популяризирам културата, историята и туризма в балканджийския край от Тетевен на запад през Троян и Габрово до Трявна, Елена и Велико Търново на изток). Но, да се върнем на речника… четенето на тези стари думи сякаш отключи в мен тайни спомени от едно време. Нахлуха в съзнанието ми стари думи, с каквито говореше баба ми на село. И се роди и това словосъчетание – Стародумци. Като сладкодумци, но от старо време.

У мен мисията в търсене на изчезващите думи намери добра почва. Думите сякаш са някой български изчезнал кивот, а аз съм техният Индиана Джоунс.  Историята ми е в кръвта, майка ми е историкът от Габрово Даниела Цонева. Аз почнах да се занимавам с история още преди гимназията – в 4-5 клас. Оттогава ми е останала една купчина стари ученически и студентски тетрадки от баща ми – първата им половина е изписана от него, най-вече с инженерни чертежи, а втората половина от мен – с истории за родове, народни обичаи, стари думи и песни от моето село Горна Росица. Моите първи източници бяха баба ми Мария и прадядо ми Кольо. Като малък бях много впечатлен от два факта за него – работил е в барутна фабрика в севлиевския Балкан, а приключенският му дух го е отвел да работи чак в Куба. После почнах да обикалям селото с малкото си колело и да събирам в тези тетрадки и други истории. Взех си диктофон да записвам историите на касетки. И тази страст на Индиана Джоунс в света на българското минало продължи и през цялата гимназия. Преди няколко дни открих в една от тези тетрадки от 90-те ръкописен “Речник на диалектите в с. Горна Росица”. Още тогава съм се изявявал като речникосъздател и стародумец.

Откакто се захванах със “Стародумци”, в спомените ми изплуваха много стари думи, които бях забравил сякаш. Във Фейсбук страницата “Стародумци” и в групата “Задруга на стародумците” много хора почнаха да споделят стари думи, типични за техния край. Споделянето съживи забравени думи. А дали думите умират? Да – ако никой вече не ги помни и изговаря, ако никой никъде не ги е записал. Но дори ако някъде са запазени – в речници или научни издания, а никой не ги изговаря вече, това не е ли също смърт за думите? Думата трябва да се изговаря, в това е нейната сила. Вярвам, че “Стародумци” ще е възкресение за стари думи, дори да сме ги смятали за мъртви.

Създадох първоначално само Фейсбук страницата “Стародумци”, но видях, че хората веднага харесаха идеята и започнаха да ми изпращат свои предложения. Затова създадох отделно и групата “Задруга на стародумците”, където всеки член може да споделя с останалите стари думи. Заформя се истинска общност вече. Един споделя дума от своя край, а друг споделя в коментар как същото нещо се нарича в неговото населено място. Има разговор, размяна на думи и истории. Това е много ценно преживяване, което създават “Стародумци”.

Със споделянето в “Стародумци” много хора разказват и любопитни истории. Научаваме за цял един свят около думите. Ето и някои от последните ми стародумски открития.

Например, в Русенско казвали на дървеното легло “пат”: “За най-възрастния мъж в семейството, който е бил на голямо уважение заради възрастта му и са му казвали старец, за него лятно време са приготвяли легло “пат“, което слагали на язлата на прохладно място да спи отделно от другите членове на семейството, които спяли вътре заедно и на пода. Това било от уважение към стареца.“

От село Чифлик в Троянския балкан ми споделиха за “уруглювица” – “когато бяхме малки и наближаваше Сирни заговезни, татко ни правеше уруглювица (малка факла). Изработва се, като върху прът се нанизват кори от череша. Татко ги слагаше край печката, за да изсъхнат. Ставаха къдрави. На Сирни заговезни ги запалвахме и въртяхме”.

Има и истории от типа “Изгубени в превода”. В Добруджа се говорят и някои румънски думи. Както обясниха това – нали са били близо 30 години “под румънско”. Ето и конкретната случка. Заженили се младите, но едното семейство било от Добруджа, а другото – от Шоплука. „Свато, дай сега по една цуйка за годежа на младите“ – казал добруджанецът, а шопите само премигвали от недоумение. Ракия искал човекът. 

Друга любопитна дума е “фъркулица”, ето и нейната история, която ми споделиха: “Чувала съм я като дете, гостувайки в едно дряновски село, и си мислех, че става дума за нещо „фъркато“ (летящо). Като ми обясниха, че означава вилица, ми беше и смешно, и странно.”

Един израз от Чепеларе много ми хареса: “да се разтъжа”, антоним на израза “да се затъжа”… Например, “отдавна не съм си ходил в родния край, ще се прибера другата седмица, че малко да се разтъжа”.

Както и в други райони, в моето родно Габрово също има думи, които са характерни само за града и околностите. Например, ако пазарувате в магазин, слагате продуктите си не в торбичка, а в сакче. Ако ще ви идват гости, режете мезето върху дървен танур (дъска за рязане). Водосточната тръба е лакомица. Обаче “венецът” на колоритните думи е баеркаса – тоалетно казанче. Прозвището му в Габрово идва от немски език. Ето каква е историята, също споделена в “Стародумци”. Първите тоалетни казанчета в Габрово са били внос от Германия и на тях имало релефен надпис “Bayern kasten”. С годините фирменият надпис се е превърнал в побългареното и габровско „баеркаса“ (или “байеркаса”). Важно е уточнението, че говорим за първата половина на ХХ век, когато вътрешните тоалетни с казанче са все още рядкост и хората не са знаели как точно да нарекат това съоръжение.

До момента в “Стародумци” споделих и някои стари думи, използвани в нашата литература.  За 27 март – Международен ден на театъра – припомних думата “позорище”, която идва в българския език през Възраждането от сръбския. Всички знаем от „Под игото“ драмата „Многострадална Геновева“. Когато е преведена от Павел Тодоров през 1856 г., на заглавната й страница пише: „Многострадална Геновева: Жалостно позорище на петъ дѣйствія“. Иван Вазов пък има разказ „Поезията на Коледата“, в който покрай коленето на прасето става дума и за театър:

„Тоя Цочо идеше пред всяка Коледа у дома да коли прасето… нашите детински сърца изпитваха някакво наслаждение даже от кървавото позорище.

– Позорище е сръбска дума и значи театър, а на български: позор – забележи поетът.

– Ако щеш – и позор беше това, но не ме прекъсвайте – каза беседникът и продължи: – И чудим се още как римските патрицианки, та и днешните испанци могат да се наслаждават от зрелището на кървавите убийства в цирковете. Ето какво значи възпитанието! Гледаш катакомби и не потрепваш…

– Хекатомби! – забележи мрачният поет.

– Хекатомби, катакомби, все е то – отвърна поразсърдено разказвачът.

– И двете ритмуват с бомби! – добави един.

– Е сега, вие с вашата филология и поезия!…”

На 3 април припомних думата “престолнина” – защото на този ден се навършиха 140 години от обявяването на София за столица на България.

Априловска гимназия в Габрово. Снимка: Габрово - живият град

За симидите и образованието в Априловската гимназия в Габрово

Априловската гимназия в Габрово – голямата история от учебниците ви разказва за люлката на новобългарското образование, за първото новобългарско светско училище. Но личните истории на един габровски лекар Вапцов имат една по-колоритна гледна точка – за магаретата около училището, за калпаците и бягането от училище, за симидите и бозата…

А какви са вашите лични истории от училище?

Габрово след Освобождението. Спомени от д-р Константин Вапцов:

„Гимназиалното здание стърчеше свободно без каквато и да било ограда. За двор на училището служеха всички околни места, които по една или друга причина не бяха оградени. На юг от гимназията имаше голям орех, под който италианецът – дърводелец Фердинанд (едни казваха, че бил французин, други – немец) си беше направил барака, в която работеше и живееше. Запомних го с грамадна порцеланова лула в устата, наведен над тезгяха си да работи и да се появява от време на време облаче дим под носа му. Странно ми беше отгде се вземаше този пушек, когато няма цигара в устата му. Обичахме да го задяваме, като му викахме от вратата на бараката: „Фердинанд яде жаби”.

Малко по-нататък от ореха на Фердинанд протичаше дългата вада, която караше и още една воденица около стотина метра над тази, за която поменахме, че е на пътя край реката. По този начин около гимназията скитаха и ревяха разни магарета и коне, пуснати да попасат малко до полянката около училището, докато се смели млевото. В пазарен ден пък, понеже около гимназията имаше доста място и там се събираха два пътя от Паничарка и Синкевица, около гимназията се натрупваха много коли и товари с дърва и гражданите отиваха там да си купят. Когато е топло и прозорците са отворени, учениците чуваха всичките пазарлъци, а когато на някого дотегне да стои в клас, бутне си калпака, сложен на прозореца (тогава окачалки не съществуваха) да падне навън, стане и с вдигната ръка на път към вратата издума: „Господин учителе, падна ми калпака” и без да чака разрешение, напуска класа, за да не се върне до края на часа, а когато реши да „качтиса” [да избяга; от качак – беглец; качърдисвам – избягвам – бел.състав.], свирва на другаря си под прозореца да му пусне и книгите и поема.

Под прозорците на гимназията стануваха и разни симидчии и халваджии. Класът се умирил, муха да хвръкне, ще се чуе, а вън, под отворения прозорец, Маката се надхваща с Русча, а Ради бозаджията само ги съска. Пенчо Маката беше грамаден момък – цял симид [хляб, приготвен от бяло брашно с нахутена мая – бел. състав.], натъпкан с халва, лапаше на един залък. Когато викнеше сутрин в тъмното: „пàри симидяяя…, топъл, пàри, пàри!”, будеше децата на целия квартал, особено ако ти ревне под прозореца. Много майки го молеха сутрин да не вика пред къщата им, че децата се стряскали насън и плачели. Пенчо не беше лош, но като човек забравяше, пък и ако угоди на всички, де ще извика?

Добро, доходно перо бяха за тези продавачи учениците от други градове. Защото винаги имаха пари, а кой младеж не огладнява след 3-4 часа, откакто е закусил? Купуват си те по един (някой даже по два симида), разцепил им го халваджията и пъхне в него тахан халва, която от топлината се постопява. Някои ще откъснат по залъче и ще раздадат на другарите си, а други, като Трифон Кунев, раздаваха почти целия си симид и едва успяваха да изядат малка част от него. Имаше и хитреци (!), които веднага облизваха целия си симид, преди да са успели да им поискат другарите и по този начин, погнусени, ги караха да се откажат от просията си.“

„Габрово след Освобождението. Спомени от д-р Константин Вапцов” (2012), Фондация за българска литература. Водещ редактор: Момчил Цонев. Съставители: Даниела Цонева и Ирена Узунова

Може да купите книгата онлайн от сайта на „Български книжици“ ТУК

Още истории от миналото на Габрово може да следите във фейсбук страницата „Габрово – живият град“ или в сайта Габрово Daily.

Квартал Падало в Габрово. Снимка: Габрово - живият град

Салто мортале и комически игри в Габрово

Личните, малките истории са онзи живец на голямата история, често незаслужено пренебрегван, който обаче създава колорита, носи истинската енергия на едно време. Така през 2012 г. издадохме книгата „Габрово след Освобождението. Спомени от д-р Константин Вапцов”. Вапцов е габровски лекар, който пише спомени за града в средата на 20 век. Но какви спомени само. Всяко голямо събитие от националната или градската история е пречупено през погледа на малкия човек. Затова споделям и един спомен от тази книга – един личен спомен от живота на д-р Вапцов:

„На Падало спираха обикновено и цирковете. Колко сме завиждали на падалци за това! Всяка вечер да ти свири цирковата музика, а ти да си спиш. При това и възможността им да се измъкнат „от дрехите” и се проврат и гледат безплатно. Спомням си как обикалях като дете целия град с цирковата музика да гледам разни пирамиди от хора и да слушам как клоунът кани гражданството да посети най-добрия цирк в света. В главата ми още се въртят разните клик-клак, салто мортале, комически игри, японски игри с ножове и пр. Най-после се казваше „арена Падало”, което разбирах като „хайде на Падало“. С какво благоговение похващахме с пръст лъскавото атлазено облекло на артистите! Щастливи детски години въпреки плачовете с часове, защото рядко, за жалост много рядко, намирахме в настроение родителите си – особено бащите, че да ни заведат на цирка.“

Може да купите книгата онлайн от сайта на „Български книжици“ ТУК

Още истории от миналото на Габрово може да следите във фейсбук страницата „Габрово – живият град“ или в сайта Габрово Daily.

Имало едно време в България. Лични истории

Имало едно време в България. Лични истории

С този текст на 27 март 2018 г. започна начинанието „Имало едно време в България“. На тази дата е създадена и Фейсбук групата с това име, чиято цел е всеки да може да сподели в групата лична, семейна, родова или селищна история.

„Имало едно време в България“ е експеримент за написването на най-голямата колективна история на България. С десетки, дори хиляди автори. Разкажете лична или семейна история. Споделете стара снимка от личния си или семеен албум. Независимо дали става дума за 1929, 1948-а или 1989-а. Или 2000-а.

Това е експеримент, пътуване, което не знам докъде ще стигне. Колко различни истини за света ще се появят, колко сблъскващи се версии за миналото, колко стилове на разказване и писане, колко писатели, неписатели, известни и неизвестни личности ще станат разказвачи.

Почваме днес от Фейсбук страница и група за споделяне. Ако пътешествието се окаже вълнуващо и дълго, ще продължим с уебсайт… И книга… И кой знае още какво…

Личната история на “Имало едно време в България”

„Градът е жив организъм. Градът има собствена история, различна от личните истории на неговите жители или от голямата история на нацията и държавата“ (Даниела Цонева, Момчил Цонев. „Имало едно време в Габрово“, Фондация за българска литература, 2008).

Преди 10 години разказахме историята на онзи жив организъм, наречен Габрово. В над 400 архивни фотографии на старо Габрово от 70-те години на ХІХ век до 70-те години на ХХ век.

През 2012 г. продължихме да разказваме тази градска история в снимки и спомени във Фейсбук страницата „Габрово – живият град“.

10 години по-късно прочитам отново предговора, който написах тогава… Историците от университетите и академиите разказват голямата история на нацията и държавата. Ние, градските историци и писатели, разказваме градската история. А кой ще разкаже личните истории? Днес в България живеят хора, чиито спомени са най-малкото от три Българии. Но всеки носи в себе си спомени от собствения си живот, семейни разкази, разкази от неговата / нейната улица, квартал, град, село… Толкова много Българии, толкова много времена, толкова много различни малки и по-големи истории, които чакат да бъдат записани, споделени… Преживени отново в текст. 

Имало едно време… 

Разкажете история или споделете снимка във Фейсбук групата „Имало едно време в България“ тук: https://www.facebook.com/groups/imaloednovreme

Момчил Цонев

27 март 2018, София

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.