Портрет на Васил Левски. Този оригинал е запазен от Георги Данчов - Зографина и подарен на НБКМ от синовете му Никола и Иван Г. Данчови през 1953 г. Той е бил размножен и разпространен от турската полиция във връзка с издирването на Левски след Арабаконашкия обир (1872). Източник: НБКМ-БИА C 65

Според новооткрити османски документи Васил Левски е роден през 1840 г.

През настоящата 2021 г. историкът от Софийския университет проф. Пламен Митев и Григор Бойков, доктор по османска история от Историческия факултет на Университета Билкент в гр. Анкара, Турция, публикуват  в сп. „История“, кн. 1, статията „Документални свидетелства за годината на раждане на Васил Левски“. Въз основа на регистър за мъжкото население на Карлово, съхраняван в Османския архив на Истанбул, двамата обосновават тезата, че Васил Иванов Кунчев най-вероятно е роден не през 1837, а през 1840 г.

Нюфуз регистрите, какъвто е и използваният от тях  документ, са съставяни през 30-40-те години на ХIХ век от османската администрация с цел събиране и предоставяне на централното управление на Османската империя на „надеждни и актуални данни за мъжкото население“, чрез които се уточняват „броя на годните за военна повинност мюсюлмани и размера на данъците, събирани от немюсюлманите“ (цитатите в статията са по сп. „История“, кн. 1, 2021, Документални свидетелства за годината на раждане на Васил Левски“, автори Пламен Митев, Григор Бойков). Тези регистри са „форма на протопреброявания [т. е. първични преброявания], която включва цялото мъжко население на империята“. Тяхното създаване е част от поредицата реформи за „оптимизация на административния капацитет“ на държавата след ликвидирането на еничарския корпус от султан Махмуд II (1808 – 1839 г.) и създаването на нова структура на армията за справяне с поредната следвоенна криза. Записите за един град или село в такива документи представляват пълен поименен списък на наличното мъжко население – главата на домакинството, неговите синове, братя, внуци и всички други членове. Всички те са описвани индивидуално със съответните им отличителни белези като възраст, ръст, цвят на очите и косата, лицево окосмяване, в повечето случаи се посочва и упражняваната професия.

В своята работа по установяването на факти за семейството на Левски и за неговата рождена дата авторите използват „възможно най-широк спектър от различни по вид регистри на данъци  и население“, които са съставяни от османската власт след 30-те години на ХIХ век. Установено е, че османските служители проявяват „по-голямо усърдие при регистрацията на децата, момчетата и младежите“, които са бъдещите военни попълнения в турската армия. Най-ранният регистър, в който се открива информация за семейството на Васил Левски, е датиран от 1833 г. и се съхранява също в Османския архив в Истанбул. В джизие регистъра са описани поименно християните в нахиите (най-малката административно-териториална единица, първоначално равностойна по обхват на казата, а впоследствие нейно подразделение) Гьопса и Конуш, част от казата Филибе (дн. Пловдив). Жителите християни на гр. Карлово – център на Гьопсенската нахия, като  платци на данъка джизие (поголовен данък, събиран от немюсюлманското население), са описани с четирите махали – Михал, Сърб, Табак и Пейо, които населяват. При описанието на Табашката махала, разположена в източната част на града, са включени характеристики на следните данъкоплатци: „кабзъмал [в случая – прекупвач или доставчик на плодове и зеленчуци] Въло, син на Кунчо, възраст – 30, средна категория; синът му Иван, възраст – 6; брат му Иван, син на Кунчо, възраст – 20, средна категория“. Всъщност това е домакинство, начело на което е Въло (чичото) и към него се числи брат му Иван (бащата) на Левски, който все още е неженен и няма данни за негов син. Този документ, според авторите, е „първото ясно доказателство за време“, в което Васил Левски все още не е роден.

Стародумци

От жлъчката до севдата и любовната болест

Гръцкият учен Хипократ развива учението, че „телесните течности“ определят здравословното състояние. Тези течности според древното учение са кръв, флегма, жълта жлъчка и черна жлъчка. Черната жлъчка на гръцки се казва µέλαινα χολή и причинява меланхолия. Когато флуидът, който се нарича меланхолия, завладява останалите телесни течности, тогава човек се поддава  на страшни и тъжни неща.

Арабските учени възприемат учението на Хипократ, но въвеждат собствена терминология. Черен на арабски е sawad, а черната жлъчка съответно е sawda. В османски думата е заета във формата sevda. Освен черната жлъчка, с тази дума се описва състоянието на дълбоко страдание и копнеж, свързано с несподелена любов, на любовна болест.

Мотивът за влюбването като за  болест е широко застъпен в народната поезия на балканските народи (То не е болест от Бога, току е болест от мерак). Влюбеният моли за милост, която на турски се казва аман, и припевът аман-аман е широко разпространен в песните. Влюбването се сравнява с пожар (изгорях за тебе) и любимата се нарича изгора. В крайна сметка думата севда става синоним  именно на „изгора“:

На сърце ми лежи
една люта змия.
Не ми било змия
току кара севда.

У нас Севдалина често е името на възлюбената (Севдалино моме, севдо моя), а в Босна песните за несподелена любов носят името севдалинки.  Най-популярните севдалинки имат красноречиви названия: Девойка соколу зулум учинила; Разболе се Султан Сулейман; Дошла вода от брега до брега.

Любовното страдание се описва със сравнения, достигащи космически размери:

Небето да бе книга,
морето – мастило,
не стигат да напиша
любовното писмо.

Този стих е от стара градска песен, но метафората има древни корени. Намираме почти буквало съвпадение в една стара сефарадска песен от Солун:

El Cielo kero por papel, La mar kero por tinta, Los arboles por pendola, Par escrivir mis lagrimas /Небето искам за хартия, морето искам за мастило, дървета за перо, за да опиша сълзите си/

Не е съвсем ясно дали този мотив е възникнал на Балканите или испанските евреи са го донесли още от старата си родина. Във всеки случай арабският термин sawda продължава да живее и в Пиренейския полуостров. Португалската производна дума saudade означава носталгичен копнеж или меланхоличен блян по нещо, за което човек милее. Смята се, че думата е придобила актуалност по време на великите географски открития, когато жените тъгуват по мъжете си, които заминават на пътешествия в незнайни морета и често загиват в корабокрушения или просто никога не се връщат. Сега saudade е централен мотив в португалското фадо – вид „кахърна“ музика, възникнала през XIX век.