Приготвяне на традиционното за Петровден ястие "Бял мъж". Снимка: Етнографски музей на открито "Етър"

На Петровден се яде ястието “Бял мъж” (Рецепта)

Петровден (в православната традиция – Св. първовърховни апостоли Петър и Павел) се чества на 29 юни. Традиционната обредна храна за трапезата на Петровден е т. нар. „бял мъж“ – приготвя се от прясно, небито и неизцедено сирене и пшеничено брашно. “Сторник” споделя рецептата за “Бял мъж”, публикувана от Етнографски музей на открито “Етър” – Габрово.

Българите вярват, че ястието било създадено от свети Петър, за да не се притесняват хората на нивата как да го посрещнат. И днес се разказва легендата как светецът се явил на жътварите, а те се смутили, че няма с какво да го гостят. Отворили торбите, за да извадят от там поне сирене, но се оказало, че се е стопило от високите температури. Светецът стрил жито и го смесил със сиренето, сложил малко масло и приготвил първия „Бял мъж“.

Приготвяне на традиционното за Петровден ястие “Бял мъж”. Снимка: Етнографски музей на открито “Етър”

Основен продукт за приготвянето на “Бял мъж” е прясно, неизцедено и небито сирене, което се натрошава, леко се посолява и се вари на слаб огън. Бърка се с дървена лъжица, докато се разтопи до рядка течност. Слага се брашно и бъркането продължава до сгъстяване. Накрая се добавя парче масло.

Традиционното петровденско ястие може да се яде като основно, но също така и като десерт, ако към него се добави сладко или мед. Петровден е известен и като овчарски празник. С „Бял мъж“ овчарите гощават хората за здраве и приплод на стадата. 

Приготвяне на традиционното за Петровден ястие “Бял мъж”. Снимка: Етнографски музей на открито “Етър”

Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в “Сторник”?

Фейсбук

Ако искате да споделите забравена стара дума, народен обичай, занаят, предмет от бита, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Сироп от черен бъз (свирчовичина). Снимка: Pixabay

Рецепта за сироп от свирчовичина (черен бъз) от село Горна Росица

През май-юни цъфти свирчовичината – така в севлиевското село Горна Росица се нарича дървовидния черен бъз. Различен е от храста, който също цъфти в бяло, но се нарича бъзак. Имаме такова дърво свирчовичина в градината, но расте и покрай река Росица, която слиза от Балкана и минава в покрайнините на селото на път за Севлиево, Дунавската равнина и вливането в Янтра.

Цветовете на свирчовичината са бели и много ароматни, а от тях се прави сироп. Пазя рецептата му, записана в тетрадка от мен в края на 90-те, както ми я е казала моята баба Мария Минчева. Тя знаеше много рецепти, особено за хлябове, а по Великден правеше вкусни козунаци и кифлички с мармалад от сини сливи. Както записвах родови истории, стари обичаи, думи, песни като ученик през 90-те, така си имах и отделна тетрадка за рецепта. Ето и рецептата:

Сироп от свирчовичина

12-15 цвята от свирчовичина
3 лимона
2 кг захар
30 г лимонтозу
11 литра вода

Лимоните заедно с кората се нарязват. Всичко се смесва и разбърква до разтваряне на захарта. Престоява 24 часа, след което се прецежда и налива в бутилки. Съхранява се на хладно. Не се вари. Сместа периодически се разбърква.

Бележка: Бъдете предпазливи при използване на корите на цитрусовите плодове, тъй като понастоящем те се третират с химически препарати и оцветители, които могат да бъдат вредни за здравето ви.

Рецепта за сироп от свирчовичина (черен бъз) на Мария Минчева от с. Горна Росица. Запис: Момчил Цонев
Колекциите на Национален политехнически музей: Музикални механизми и инструменти

Колекциите на Национален политехнически музей: Музикални механизми и инструменти

Всяка седмица “Сторник” представя любопитен материал за отделна колекция в НПТМ. Национален политехнически музей (НПТМ) е единственият музей в България с акцент върху развитието на техниката, науката и технологиите. Открийте музея онлайн: Посетете уебсайта. Харесайте Фейсбук страницата. Музеят се намира на ул.”Опълченска” 66 в София.

Ако и вашата институция – музей, архив, библиотека, галерия и т.н., желае да си партнира със “Сторник”, пишете ни на info@stornik.org.

Колекцията от музикални механизми и инструменти на Национален политехнически музей включва редица интересни образци – не само като чисто технически изпълнение, но и по отношение на историята на притежателите им. В по-голямата си част експонатите са произведени през XIX век и XX век.

Появилата се през XIX в. мода за транскрибиране на  симфонични произведения за пиано – пряко следствие от практиката на домашното музициране – довежда до появата на механични пиана, каквито се използват и в началото на XX век. Музеят съхранява две такива пиана. Те са снабдени с мехнизми за автоматично възпроизвеждане на запис. Едното е принадлежало на Анна Орозова, представителка на известната фамилия Орозови – едни от първите търговци и производители на розово масло в Казанлък от началото на ХХ в. Другото пиано е било собственост на известния български композитор и певец Георги Минчев.

Колекцията на музея включва също компактното и удобно за домашно музициране пиано „Manthey”, произведено преди Втората световна война. Интерес представляват и репликите на ренесансови музикални инструменти – крумхорни и блокфлейти, получени като дарение от Таня Доганова Христова –главен художествен ръководител на УССМ към СУ „Климент Охридски” и създател на хор „Йоан Кукузел”. Музеят  съхранява два американски хармониума от края на XIX век и няколко акордеона от ХХ в.

Механично пиано. Производител: Feurich, Германия. Източник: Колекция на Национален политехнически музей

Механично пиано. Производител: Feurich, Германия, Размери: 1400 х 1600 х 690 мм. Материали: дърво, метал. Пианото е принадлежало на големия български музикант и композитор Георги Минчев. Снабдено е с пневматичен механизъм за възпроизвеждане на музикален запис от хартиена ролка с перфорации. Въздухът в системата се подава от 2 педала, които се изваждат през вратичка в корпуса под клавиатурата.

Мнозинството музикални кутии от колекцията възпроизвеждат мелодия с барабан със зъбчета, при завъртането на който се задейства гребен с множество пластинки, всяка звучаща според дължината си. Сред тях има и механизми с цилиндри, които за да възпроизведат мелодии, използват и звънчета. Интересна в техническо отношение е музикалната кутия, работеща с перфорирана хартиена лента. При нея възпроизвеждането на мелодията се осъществява чрез подаван от няколко малки меха въздух, който кара различни по дължина, според тона, платки да вибрират по сигнал, подаван от перфорациите на лентата.

Музейната колекция включва и музикални кутии със сменяеми дискове на немските фирми Polyphon и Symphonion. Извличането на мелодия при тях се осъществява чрез натискане на тоналния гребен към  перфориран метален диск – обикновено изработван от цинк или стомана. Лесната им употреба ги прави едни от най-произвеждните музикални устройства до Първата световна война.

Музикална кутия Mignon. Производител: Bruno Geißler, Лайпциг, Германия, ок. 1906-1909 г. Източник: Колекция на Национален политехнически музей

Музикална кутия Mignon. Уредът е с пневматичен механизъм – манивелата задейства няколко меха и придвижва хартиената ролка. Перфорациите по нея активират произвеждащи определен тон вибриращи пластинки. Производител: Bruno Geißler, Лайпциг, Германия, ок. 1906-1909 г. Размери в затворено положение: 310 х 470 х 320 мм. Материали: дърво, метал, кожа.

Музикална кутия с въртящ се диск. Symphonion Musikwerke, Лайпциг, Германия,1905 г. Източник: Колекция на Национален политехнически музей

Музикална кутия с въртящ се диск. Symphonion Musikwerke, Лайпциг, Германия, 1905 г. Производител: Symphonion Musikwerke, Лайпциг, Германия, 1905 г. Размери в затворено положение: 290 х 180 х 240 мм. Материали: дърво, метал.

“СТОРНИК” РАЗКАЗВА ЗА НАЦИОНАЛЕН ПОЛИТЕХНИЧЕСКИ МУЗЕЙ, ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ:

Колекциите на Национален политехнически музей: Звукозаписващи и звуковъзпроизвеждащи уреди
Колекциите на Национален политехнически музей: Фототехника
Колекциите на Национален политехнически музей: Шевни машини
Непознатата дворцова колекция на Национален политехнически музей
Колекциите на Национален политехнически музей: Часовници
Колекциите на Национален политехнически музей: Радио и телевизия
Политехническият музей с единствената у нас пълна колекция миньорски лампи
Колекциите на Национален политехнически музей: Битова техника
Колекциите на Национален политехнически музей: Кинотехника
Колекциите на Национален политехнически музей: Транспорт
Колекциите на Национален политехнически музей: Съобщителна техника

Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в “Сторник”?

Фейсбук

Ако искате да споделите забравена стара дума, народен обичай, занаят, предмет от бита, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Автобуси по линията Велико Търново - Горна Оряховица. Източник: Регионален исторически музей Велико Търново

РИМ В. Търново разказва: Първите автобуси в Търново тръгват през 1930-те години

Текстът на Регионален исторически музей Велико Търново се публикува в “Сторник” в рамките на партньорство за популяризиране на дейността на институцията. РИМ Велико Търново има 23 експозиции и музейни обекти във Велико Търново и региона, сред които са архитектурно-музейните резервати “Царевец” и “Трапезица”, църквата “Св. 40 Мъченици”, Археологически музей, музей “Възраждане и Учредително събрание” и др. Открийте Регионален исторически музей Велико Търново онлайн: Посетете уебсайта. Харесайте Фейсбук страницата.

“Сторник” отправя покана към музеи, архиви, библиотеки, галерии, университети и други научно-образователни институции за сътрудничество в популяризирането на селищна история, етнография, генеалогия, езикознание и др. При желание, може да пишете на електронна поща info@stornik.org.

Не е за вярване, но в миналото първите ”организирани” автомобили са предназначени за обслужване не на старата столица, а на линията Велико Търново – Горна Оряховица. Това става възможно благодарение на създадената през 1936 г. в града на Асеневци автомобилна кооперация “Стрела”. Тя разполага с впечатляващите за времето си три автобуса от реномираните марки „Интернационал”, „Опел” и „Форд”. Освен за поддържане на автобусната линия между Велико Търново и Горна Оряховица, автомобилите се наемат и за екскурзии, сватби, за извозване на учениците до летните колонии, както и по други, предимно щастливи, поводи. Интересно е да се знае, че модерните превозни средства са с плевенска регистрация, тъй като според тогавашното административно-териториално устройство Търново е в състава на Плевенска област. Представителството на автомобилната кооперация се намира на мястото на днешния хотел “Янтра” и според всеобщото мнение на старостоличани притежава най-лъскавия офис в града.

Началото на организирания транспорт във Велико Търново се свързва с датата 1 септември 1939 година, когато внесената от немската фирма “Ханза Лойд” автобусна кола започва да обслужва жителите на града. Превозното средство е собственост на дружество “Царевец”. То е 25-местно и с него за броени минути жителите и гостите на престолнината могат да стигнат от гара Трапезица до градските лозя в околностите. Спирките между двете крайни точки са: мостът в Асенова махала, Сметната палата, общината, площад “Баждарлък”, старата поща, Модерен театър (сега търговски център в началото на Самоводската чаршия), гостилница “Балкан”, Паметникът на обесените въстаници, Девическата гимназия “Митрополит Климент” (сега Факултет по изобразителни изкуства към ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”),  Градската градина (сега МДТ “Константин Кисимов”), площад “Ризов” (училището на “Петър Дабков” в квартал “Марино поле”), ветеринарният институт, намиращ се на днешната улица “Никола Габровски”, вилата на Никола Петров и чешмата “Качица”. Последните три спирки “се обгрижват” само сутрин, обед и вечер. Работното време на автобусната кола е фиксирано от  6:20 до 21:47 часа. Като истински европейци великотърновци се радват на точно разписание по часове и минути и на справедливо заплащане на транспортните разходи. Таксата за пътуване е три лева, но и преди десетилетия се въвеждат абонаментни карти, които струват 1,20 лв. Учениците се таксуват по два лева.

Тъй като първата в града автобусна (тогава наречена “отобусна”) линия бързо спечелва доверието на старостоличани, на жителите на околните селища и на многобройните гости на града, се налага купуването на нова кола от същата фирма. Тя е по-удобна, по-луксозна и най-важното, разполага с цели четиридесет места. Маршрутът й е като на по-малката й посестрима, но с друго разписание.

Имайки предвид, че мерите на Чолакова махала, Леденик и Шемшево допират до прочутите търновски лозя, жителите на споменатите села отправят молба до дружество “Царевец” те да бъдат включени в разписанието.  Така втората автобусна кола разширява периметъра си и започва да обслужва и пътниците от тези селища.

Как търновци посрещат новите возила – автобусите

До наши дни са съхранени спомени, които свидетелстват, че файтонджиите, които до 30-те години са транспортни монополисти, посрещат на нож автобусните коли. От разказите на Никола Стоянов узнаваме, че някои от притежателите на файтони обмислят да потрошат стъклата и да спукат гумите на новите возила, а други, крайно настроени, дори предлагат да ги запалят, “за да си запазим хлебеца”.

В началото не са редки случаите, в които новите возила всяват страх  главно сред  пристигналите от малките села жители, много от които преди да се качат в автобуса, се кръстят, или плюят три пъти в пазвата си.

Сравнително бързото развитие на автомобилните съобщения у нас налага необходимостта от изграждането на технически подготвени кадри.  По този повод в килифаревския вестник „Балканско ехо” от края на 30-те години на миналия век четем: „Както бъдещето в небето е на аероплана, така това на земята е заето от автомобила… Имаме ж.п. училище, има т.п. училище, защо да липсва автомобилно училище?” Затова и неслучайно на проведения конгрес на шофьорите се повдига въпросът за създаване на учебно заведение, „което да рекрутира съответния технически подготвен персонал”. Съюзът на шофьорите дори създава фонд за съответното школо, но разчита и на финансова помощ от страна на Ефория „Ангел Попов”. Участниците в конгреса смятат, че е удачно откриването на подобно училище именно в старата българска столица, която можела да се превърне и в център на автомобилното дело у нас. Членовете на Ефорията не възразяват на благородната инициатива и дори предприемат конкретни действия за нейното осъществяване. За целта те делегират права на Григор Христов (директор на Мъжката гимназия „Св. Кирил”) и на ген. Владимир Даскалов, които щателно проучват въпроса. За съжаление Военното министерство се противопоставя категорично, тъй като, според него, съществуващата към Колоездачната дружина автомобилна рота „дава всяка година по 50 души шофьори и за тях няма работа”. Истинската причина обаче се дължи на факта, че министерството не желае да изпусне контрола на автомобилното дело.

Вероятно служителят в общината Тодор Самуилов е сред най-доволните от новата градска транспортна придобивка, тъй като в нея най-накрая му се усмихва щастието да спечели сърцето на изгората си. В продължение на две години той ухажва безрезултатно красивата болярка Дафинка Станкова. Веднъж през пролетта на 1942 година двамата пътуват заедно за търновските лозя. Възползвайки се от случайната среща в автобуса, влюбеният младеж отново разкрива чувствата си и тоя път среща взаимност. Щастливият общинар изразява шумно радостта си, така, че всички пътуващи узнават за споделената му любов и започват бурно да ръкопляскат. Окрилен от реакцията на девойката, а и на пътниците, Тодор Самуилов се осмелява дори да предложи брак на Дафинка Станкова. Смутена от предложението, а и от всеобщия интерес, тя отговаря положително. Така в старата столица се създава първото “автомобилно семейство”. Любопитна подробност е, че синът на Тодор Самуилов и на Дафинка Станкова Георги става автобусен шофьор и дълги години работи като такъв във Велико Търново и Русе.

Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страниците ни в социалната мрежа Фейсбук:

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в “Сторник”?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Съобщителна техника в Национален политехнически музей

Политехнически музей с изложба „140 години съобщителна техника и пощи в България“

Продължава временната изложба  „140 години съобщителна техника и пощи в България“ в експозицията на Национален политехнически музей. Тя представя важни моменти от историята на комуникациите в България за периода от 1889 година до наши дни. 

Сред най-интересните експонати попадат телеграфен апарат, който пише с букви на кирилица, военно-полеви хибрид между телефон и телеграф, а също и телефонен апарат с номераторна шайба с 25 цифри. Тази техника е уникална за България и рядко срещана в световен мащаб.

Любопитство предизвикват също двете отлично съхранени рапири. Те са били елемент от парадното облекло на висш български пощенски служител в края на XIX век. В изложбата са представени и бойните ветерани на съобщителната техника: полеви телеграф и военно-полеви телефони, българско и немско производство, които са били на служба в Българската армия от времето на Балканската война до средата на ХХ век, както и още много интересна апаратура.

Част от предметите са от направеното през 2018 г. дарение от Държавна агенция „Електронно управление“. То включва експонатите от постоянната експозиция във фоайето на Централна поща, както и наличната съобщителна техника и печатни издания от хранилищата към нея. На музея са връчени над 130 единици: техника и пощенски инвентар – около 80 бр.(телеграфи, телефони, радиоапарати, компютри и др.), а също и периодични издания, правилници, указатели, документи и снимки. Някои от дарените предмети имат близо 140-годишна история и са част от първия телеграфо-пощенски музей в страната ни.

Повече за колекцията “Съобщителна техника” на НПТМ може да научите от статията на “Сторник” Колекциите на Национален политехнически музей: Съобщителна техника.

Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страниците ни в социалната мрежа Фейсбук:

Как да публикувате новини в “Музейник”?

Историческият сайт “Сторник” предоставя безплатна реклама на дейността на музеи, галерии и други научни институции чрез отразяване на новини за изложби, конференции, печатни издания и др. Необходимо условие за това е да сте наш партньор и периодично да предоставяте авторски исторически материали за публикуване в “Сторник”. Тематиката на материалите, които “Сторник” търси, са поселищна история, генеалогия, етнография, езикознание. Може да заявите партньорство на info@stornik.org.
Съобщителна техника в Национален политехнически музей

Колекциите на Национален политехнически музей: Съобщителна техника

Всяка седмица “Сторник” представя любопитен материал за отделна колекция в НПТМ. Национален политехнически музей (НПТМ) е единственият музей в България с акцент върху развитието на техниката, науката и технологиите. Открийте музея онлайн: Посетете уебсайта. Харесайте Фейсбук страницата. Музеят се намира на ул.”Опълченска” 66 в София.

Ако и вашата институция – музей, архив, библиотека, галерия и т.н., желае да си партнира със “Сторник”, пишете ни на info@stornik.org.

Национален политехнически музей разполага с богата колекция от телеграфни и телефонни апарати. Тя е събирана в продължение на повече от пет десетилетия с идеята да бъдат съхранени исторически образци и оригинални апарати от края на XIX до средата на XX век, които са били използвани в България.

Сбирката от телеграфи на Националния политехнически музей е най-голямата в страната. Тя включва жични и безжични морзови апарати, както и устройства с клавиатура, пишещи и печатащи съобщенията с букви на кирилица и латиница. Интерес представляват и миниатюрните преносими телеграфни апарати с големината на  стандартно дамско куфарче, а също така и тези със стационарни апарати от дърво и метал, тежащи по няколко десетки килограма, чието приложение е било немислимо извън пощенските станции. Всички те са произведени в различни европейски страни като Германия, Австро-Унгария, Франция, Великобритания, Руската империя, Нидерландия и дори Дания. Механизмите на много от тях са устояли на разрушителната сила на времето и функционират до днес. Във фондовете на музея се съхраняват и няколко редки телексни и телетипни апарати, използвани в пощенските станции през 70-те и началото на 80-те години на ХХ в.

Подобно на телеграфите, телефоните са произведени в различни европейски страни, най-вече в Германия. В НПТМ се съхраняват и с десетки български апарати, произвеждани между 1950 до 1990 година. Колекцията от телефони по нагледен начин регистрира бурното развитие и задълбочаващата се миниатюризация на този тип техника. Апаратите, изработени в края на XIX и началото на XX в. са по правило стенни, със слушалка, отделена от комутатора и в някои случаи с големината на портманто. Настолните апарати се появяват в първото десетилетие на ХХ век, а от 20-те години комутатора и слушалката стават едно цяло. Почти по това време се появят и първите номератори с шайба. Характерното за всички старинни образци от колекцията на музея е едно – те са истински дизайнерски произведения на техническото изкуство. Освен с учрежденски и битови миницентрали и телефонни апарати, музеят разполага и с богата колекция от военно-полеви телефони, които са служили на Българската армия от времето преди Балканската война до 60-те години на миналия век.

Телефонен апарат Siemens W 28. Източник: Колекция на Национален политехнически музей

Телефонен апарат Siemens W 28. Производител: Siemens & Halske, Германия. Моделът е от 1928 г, а апаратът е от периода 1954-58 г. Размери: на корпуса 160 х 145 х 150 мм. на слушалката 245 мм. дължина на кабела на слушалката 1270 мм. на контактния кабел 2000 мм. Материал: метален корпус, бакелит, кабели с текстилна изолация. Моделът W 28 е бил използван в Райхспощите в Германия три десетилетия. Това е единственият чуждестранен телефон, употребяван на територията на Великобритания.

Кабелен пощенски морзов телеграфен апарат. Източник: Колекция на Национален политехнически музей

Кабелен пощенски морзов телеграфен апарат. Апаратът е бил използван в пощенска станция в Пловдив. Неизяснен производител, ок. 1900 –1910 г. Размери: основа 42 х 245 х 360 mm. печатащ блок : 40 х 105 х 230 mm.часовник: 150 х 135 х 65 mm. Материали:дърво, метал, стъкло, бакелит.

Учрежденска аналогова телефонна централа, Siemens, Германия, 1930 г. Източник: Колекция на Национален политехнически музей

Учрежденска аналогова телефонна централа за 900 поста. Производител: Siemens,Германия, 1930 г. Размери: 1500 х 900 х 770 мм. Материали: дърво, бакелит, метал, проводници. Телефонната централа е работила от деня на монтажа си до 2000 г. в сградата на Софийската съдебна палата.

“СТОРНИК” РАЗКАЗВА ЗА НАЦИОНАЛЕН ПОЛИТЕХНИЧЕСКИ МУЗЕЙ, ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ:

Колекциите на Национален политехнически музей: Звукозаписващи и звуковъзпроизвеждащи уреди
Колекциите на Национален политехнически музей: Фототехника
Колекциите на Национален политехнически музей: Шевни машини
Непознатата дворцова колекция на Национален политехнически музей
Колекциите на Национален политехнически музей: Часовници
Колекциите на Национален политехнически музей: Радио и телевизия
Политехническият музей с единствената у нас пълна колекция миньорски лампи
Колекциите на Национален политехнически музей: Битова техника
Колекциите на Национален политехнически музей: Кинотехника
Колекциите на Национален политехнически музей: Транспорт

Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в “Сторник”?

Фейсбук

Ако искате да споделите забравена стара дума, народен обичай, занаят, предмет от бита, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
pozdravi

Защо казваме “Благодаря”, “Сбогом”, “Чао”, “Спасибо”, “Goodbye”

Във всеки език съществуват думи и изрази, които не са съобщения в същинския смисъл на думата. Те не носят нова информация, но са важни за отношенията между хората. Поздравът „Добър ден“ се разчита като сигнал за добри взаимоотношения, докато липсата му демонстрира нежелание за общуване. Ето един типичен пример от литературата:

“Селямсъзът разправяше нещо твърде важно, защото не видя Ивана Разпопа, приятел, който замина покрай него – за да го здрависа, нито Варлаама Копринарката, който отиваше тичешком – за да го изпсува.” (Иван Вазов, “Чичовци”).

В европейския културен кръг са широко разпространени пожеланията за здраве. Древните римляни са се сбогували с израза “Vale!” – “Бъди здрав!” Ние се здрависваме при среща, а при раздяла пожелаваме „много здраве“ на близките. При пиене вдигаме наздравица, а на празници пожелаваме „жив и здрав!“. Немският поздрав „хайл“ произлиза от древната германска дума *haila – „читав, здрав“.

Германските народи изразяват благодарност с думи, произлизащи от древния германския корен *thankoz – „мисъл, благодарност“. Такива са английското thank, датското takke, немското danke. Думата е заета и в славянските езици: чешки děkuji, пол. dziękuję, укр. дякую. Старият славянски израз на благодарност “Хвала!” се пази в сръбски и словенски. В руския фолклор се среща и формулата “гой еси!” – „бъди здрав, пълен със сили“, от корена „гоя“, а чешката дума hoj – „изобилие“ живее в приветствието ahoj – „здрасти“.

През Средновековието много етикетни формули се свързват с религията. Божията любов и благоразположение на латински се описва с думата gratia и тази дума става израз на благодарност в италиански (grazia) и испански (gracia). Латинското понятие за божествена милост mercede[m] в стария френски език придобива облика mercit. В английски mercy запазва значението си „милост“, докато във френски merci става израз на благодарност.

С бога са свързани и други етикетни формули: “Сбогом!”, руското “Спасибо!” – „благодаря“ от “спаси Бог” и – неочаквано за съвременниците  – английският израз Goodbye. Англичаните, като народ от мореплаватели и пътешественици, при раздяла си пожелавали „добър път“ – fare well, което сега се е превърнало в farewell – „сбогом“. Отговорът на този поздрав е бил God be with ye – „бог да е с теб“. През 16 век изразът се съкращава до godbwye и накрая става goodbye.

Средновековните български владетели се стремят да подражават на обичаите във византийския двор. Терминът евхаристия – „благодарност [към Бога]“ в много езици започва да обозначава светото причастие, но ευ-χαριστώ у нас е преведено буквално като благо-даря. Копират се и други формули: “Заповядайте!” съответства на “Oriste!” от  orizo – „заповядвам, повелявам“. Изразът εἰς πολλὰ ἔτη (ис пола ети) не само е преведен като “За много години!”, но е зает и директно във формата “Сполай ти!” Румънският еквивалент на този израз, “La mulți ani!”, дава начало на думата mulțumesc – „благодаря“.

През османската епоха върху българските поздрави оказва влияние и турският език. Изразът sağ ol е преведен дословно като “Жив да си!“. Поздравът merhaba, букв. „просторно да ти е“, се настанява в разговорния език като “Мараба!” Възклицанието şükür – „слава богу“ започва да се произнася шукер и означава задоволство от сбъдването на нещо,  с приблизителен  смисъл „най-накрая“, „най-после“.

От евангелските текстове е известен поздравът “Мир вам!” Той е превод от еврейския израз шалом алейхем и в Европа не получава широко разпространение извън религиозния контекст. Но в исляма поздравът “Салам алейкум” става универсален. В мекия истанбулски изговор той звучи “Селям алейкум“, а самата дума селям започва да означава поздрав. От тази дума идва прякорът на Вазовия герой Иван Селямсъза – човек, който не поздравява. Прозвището, разбира се, е дадено в противоположен смисъл:

“Едно нещо, което докарваше в изумление всекиго, който се запознаваше със Селямсъза, беше прякорът му. Какъв Селямсъз! Човек, който имаше четирнайсет деца, закачаше младите булки и поздравяваше целия свят и не оставяше никой да отмине, докато му не кажеше добрутро, добър ден и добър вечер (в тоя случай всякога поглеждаше слънцето, за да не сбърка), такъв човек днес носи името Селямсъз.” (Иван Вазов, “Чичовци”).

През 19 век нашето общество започва да се европеизира. Белег за принадлежност към европейската култура става френският език. Старите етикетни формули като “Жив да си”, “Дал бог добро”, “Сполай ти” се асоциират с традиционната народна култура. В града стават модни изразите “мерси” и “пардон“, а като еквивалент на “s’il vous plaît”  – „Ако Ви е угодно“ – се налага “Ако обичате“. “Ах, пърдон, извинете, оцапах ви бохчата…”, извинява се Алековият герой Бай Ганьо на чеха Константин Иречек.

Трябва да споменем, че през епохата на Ренесанса и Просвещението куртоазният език на европейците е бил особено претенциозен. Поздравяват дамите с „милостива госпожо, целувам Ви ръка“, при сбогуване се разделят с „Ваш покорен слуга“. Но когато слизат на улицата, тези изрази неизбежно се опростяват. В унгарски изразът „целувам ръка“ се съкращава до csókolom – „целувам“ и остава като поздрав към по-възрастни. Servus – „роб“ става традиционен поздрав в Бавария и Австрия. Другата латинска дума за роб, sclavus, в диалекта на Венеция звучи „счаво“. Там леко променя значението си, за да стане просто слуга. И венецианците се разделяли с етикетната фраза “ваш покорен слуга”, или съкратено – слуга, счаво. Тази формула се оказва толкова удобна, че се разпространява из цяла Италия. От честата употреба произношението ѝ се опростява до чао, и сега това е едно от най-популярните приветствия из цял свят.

Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в “Сторник”?

Фейсбук

Ако искате да споделите забравена стара дума, народен обичай, занаят, предмет от бита, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Трявна, 1925 г. Вдясно - читалището, в което се е помещавало киното. Източник: колекция на Павел Енчев

Магията на киното завладява Трявна преди повече от век

Първото кино в Трявна е открито от Стефан Коларов. По спомени на Атанас Чалъков и Христо Гочев, записани от Иван Пинтев, това се случва през 1906 или 1907 г. (Записките на Иван Пинтев се съхраняват във фонда на Държавен архив – Габрово). Прожекционният апарат е малък и се привежда в движение с помощта на ръчна дръжка, а картината се осветява с карбитна лампа, тъй като по това време в Трявна няма електричество. Филмите са неми и съдържанието им се обяснява от собственика, който е и оператор по време на прожекцията. Отначало киното се помещава в частния салон на Никола Ц. Илков, който разполага само със 100 места. Той обаче се оказва недостатъчен да побере любителите на киното и затова е прехвърлен в салона на Славейковото училище с 250 места. По време на Балканската война (1912-1913 г.) киното прекъсва своята дейност и отново отваря врати след края й. Прожекциите се преустановяват и през Първата световна война (1914-1918 г.).

Едва през 1921 г. Атанас от великотърновското село Самоводене, чиято фамилия е неизвестна, идва в Трявна с намерението да открие кино. Той притежава стар прожекционен апарат. Като научава новината, тревненецът Петър Иванов Райков успява да го убеди, че с този „първобитен апарат“ няма да успее да задоволи „вкуса на тревненци“. Затова му предлага да станат съдружници и да купят нов, съвременен киноапарат, а Атанас да прожектира филмите. Последният се съгласява. Така Петър Райков доставя от Германия нов киноапарат „Уса“, заедно с агрегат и електромотор за добиване на електричество, нужно за задвижването на апарата и за осветляване на картината. През есента на 1921 г. „новото“ кино отваря врати в салона на Никола Ц. Илков. Прожектират се американски, английски, френски и др. филми. След 2-3 месеца Атанас умира и Петър Райков поема сам работата. Поради липса на подходящ салон обаче, само след 2-3 години, киното престава да функционира.

През 1923 г. акционерно дружество „Изгрев“ доставя локомобил и динамо и електрифицира града. Понеже добитото за осветление електричество не може да покрива разходите, дружеството решава да открие и кино. През 1924 г. то доставя нов киноапарат на френската марка „Пате фрер“ и киното започва да работи в салона на Тодор Попиванчев, който разполага с около 300 места. През 1926 г. тревненците Михаил Цанев и Миньо Енчев откупуват киноапарата от дружество „Изгрев“ и той е пренесен в новопостроения салон на АД „България“, където функционира до 1934 г. По сведения на тревненеца Владимир Стойчев, събрани от вуйчовците му Борис и Илия Павлови Хаджисемкови, които за първи път стават обществено достояние, от 1924 до 1928 г. киномеханик и оператор в киното е Борис Павлов Хаджисемков. А след това, до 1952 г., брат му Илия. В продължение на два часа преди прожекциите, особено в неделни дни, споделя той, звучи музика на грамофон с високоговорител за привличане на зрителите. И допълва, че като дете дори „обслужва“ този грамофон, докато вуйчо му Илия „пренавива“ филмовите ленти. Киноапаратът не е „говорящ“ и на всяка картина има надпис.

Борис Павлов (вторият отдясно наляво, прав) – киномеханик и оператор в киното в Трявна (1924-1928). Илия Павлов (вторият отляво надясно, на същия ред) – брат на Борис, киномеханик и оператор до 1952 г. Източник: Семеен архив на наследниците на Борис Павлов Хаджисемков

През 1935 г. Дружеството за културно-економическо повдигане на Трявна и Ловно-рибарското дружество откупуват киноапарата, а киното продължава да работи в същия салон, пише Иван Пинтев. Всички длъжности – директор, касиери и разпределители, се изпълняват от членовете на двете дружества – на доброволни начала, без заплащане. Нарасналите изисквания на гражданите принуждават новите собственици на киноапарата да закупят нова апаратура за прожектирането на говорящи и музикални филми. През 1937 г. при прожекцията на музикалния филм „Чучулигата“ киноапаратът се запалва и изгаря. Макар и повреден, той е купен от Стефан Бошков и Стефан Коларов – Фърталоча, които успяват да го възстановят. Монтират го на един камион и започват да прожектират филми из Горнооряховската околия, споделя Владимир Стойчев.

След изгарянето на киноапарата, по инициатива на тогавашните председатели на Дружеството за културно-економическо повдигане на Трявна – Борис Поп Александров и на Ловно-рибарското дружество – Димитър Вълнаров, е пусната подписка сред гражданите за събиране на средства за закупуването на нов, говорящ киноапарат. Средствата са събрани. Апаратът на немската марка „Ерко“ е доставен от театър „Роял“ – София и монтиран от инженер Миланези в старото кино. А след построяването на „новия“ киносалон е пренесен там. След време, пише още Вл. Стойчев, Културното и Ловно-рибарското дружество кани хората, които са дали пари за закупуването на киноапарата, заедно с техните семейства, на безплатна прожекция на филма „Многострадална Геновева“. Тогава смятали да им върнат и парите. По спомени на Вл. Стойчев, баща му, който също бил дал 500 лева за закупуването на кино-апарата, отказал да получи обратно парите си и ги дарил на дружествата. След одържавяване на киното, най-вероятно в края на 40-те години на 20 в., негов директор е Никола Шиваров. А след като киномеханикът Илия Павлов Хаджисемков напуска Трявна, на негово място е назначен Янко Казанджиев, който работи там до пенсионирането си.

Историята за нелепия инцидент с опожарения киноапарат през 1937 г. звучи малко по-различно по сведенията, събрани от Иван Пинтев. Затова смятам за нужно да я цитирам, а уточняването на детайлите и тяхната достоверност, оставям на специалистите. По неговите записки, застрахователно дружество „България“, където е застрахован апарата, плаща на Културното дружество застрахованата сума от 40 000 лв. Цената на новия апарат обаче е 150 000 лв. В стремежа си Трявна да не бъде лишена от тази си културна придобивка, Дружеството сключва заем с Популярната банка на стойност 110 000 лв., като няколко негови членове стават поръчители. Така е доставен новият прожекционен апарат на немската марка „Ерко“ с лихтонова апаратура и киното продължава своята работа почти без прекъсване. По-късно, същият апарат е монтиран в читалищния салон на с. Божковци.

В голямата си част членовете на Културното и Ловно-рибарското дружество са и членове на читалището. През 1942 г., поради затрудненото му финансово положение, те вземат единодушно решение да подарят кинопрожекционния апарат, заедно с „цялата покъщнина“, на киното на читалището. Идеята е, то да разполага с материална база, за да изпълнява своите „благородни обществени задължения“ и преди всичко – културно-просветната си дейност. Длъжностите, свързани с киното, продължават да се изпълняват от членовете на двете дружества, вече като членове на читалището, отново безплатно. Благодарение на това читалището успява да закрепне финансово и заради приходите от киното, които не са никак малки, и има възможност да разгърне голяма обществено-просветна дейност.

Трявна, 1925 г. Вдясно – читалището, в което се е помещавало киното. Източник: колекция на Павел Енчев

Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в “Сторник”?

Фейсбук

Ако искате да споделите забравена стара дума, народен обичай, занаят, предмет от бита, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Главната улица в Търново. Източник: РИМ Велико Търново

РИМ Велико Търново разказва: Как се електрифицира старата столица

Текстът на Регионален исторически музей Велико Търново се публикува в “Сторник” в рамките на партньорство за популяризиране на дейността на институцията. РИМ Велико Търново има 23 експозиции и музейни обекти във Велико Търново и региона, сред които са архитектурно-музейните резервати “Царевец” и “Трапезица”, църквата “Св. 40 Мъченици”, Археологически музей, музей “Възраждане и Учредително събрание” и др. Открийте Регионален исторически музей Велико Търново онлайн: Посетете уебсайта. Харесайте Фейсбук страницата.

“Сторник” отправя покана към музеи, архиви, библиотеки, галерии, университети и други научно-образователни институции за сътрудничество в популяризирането на селищна история, етнография, генеалогия, езикознание и др. При желание, може да пишете на електронна поща info@stornik.org.

Първите ентусиасти за електрификация в Търновския регион се отнасят към 1908-1910 г. * Пионери в това дело са водениците в Габрово и Велико Търново, които  произвеждат ток за собствено осветление.

През 1910 г. по заповед на бригадния командир на 18-ти пехотен Етърски полк ген. Кирков военната мелница при Асеновата махала се приспособява за добиване на електрическа енергия за осветление на казармите. През същата 1910 г. известният търновски индустриалец Ангел Попов предлага амбициозен проект – да се прокопае тунел под града, успоредно на железопътния тунел, през който да се отбият водите на р.Янтра. На източната страна на тунела, където водата ще има най-голям пад, се предвижда  изграждането на електроцентрала. Проектът, обаче, среща яростната съпротива на кожарите в Асенова махала, но за компенсация при воденицата до прочутата Баш хамам се инсталира динамо за производство на електроенергия.

На 8 юли 1915 г. по инициатива на братя Георгиеви в престолнината се основава дружество „Светлина”, чиято цел е „организиране електрическото осветление на града”. При Дервишката чешма дружеството изгражда малка термична централа с  20 к.с., известна под наименованието “локомобила”.

През август 1919 г. се създава Акционерно дружество „Царевец”. Идеята му е водната сила да се използва „за добиване на електрическа енергия за осветление, водоснабдяване и индустриални нужди”. За тая цел „Царевец” поставя генератор при воденицата в Чолакова махала и подготвя терена за строеж на Леденишката хидравлическа централа.

Следващият етап от благородния  стремеж  и практическия опит за електрифицирането на града се свързва с усилията на водния синдикат “Янтра”, основан на 16 май 1921 г. Съхранените до наши дни документи сочат, че той обединява усилията на единадесет колективни членове – държавата, АД „Царевец”, Търновската градска община (встъпителната й вноска е 6 000 лева), Търновската популярна банка, Окръжната постоянна комисия и частни индустриални фирми. До края на 1921 г. в общинските помещения се инсталира електрическо осветление. През 1922 г. синдикатът пристъпва към електрифицирането на целия град. През юни същата година се решава градската мрежа да обхване и жп гара Велико Търново.

Само за година и половина след учредяването си „Янтра” построява и Леденишката хидравлическа централа, пусната в експлоатация на 26 декември 1922 г.

На 18 януари 1925 г. общинският съвет избира комисия начело с кмета, която да приеме градската електрическа мрежа и да уреди сметките на Водния синдикат с общината. Предвижда се тя да закупи от “Янтра” триста и шестдесет броя акции на стойност триста и шестдесет хиляди лева. Така електрифицирането на града става реален факт.

Сградата на площад “Баждарлък” в Търново, в която се е помещавал Водният синдикат “Янтра”. Източник: РИМ Велико Търново

Натрупаният опит и самочувствие, както и нарастващите потребности от използването на “електриката”, довеждат до идеята за изграждане на нова хидравлическа централа. Тя е построена в района около местността Синия вир  и е приведена в действиe на 6 декември 1925 г. В хода на производството обаче възникват редица неудачи, които не позволяват получаването на достатъчно количество ток.  Поради това, за да има достатъчно светлина в домовете на великотърновци, общината спира използването на уличното осветление. По същата причина се избягва и ползването на електрическа енергия за производствени цели. Но благодарение на предприемчивостта  и професионализма на управата синдикатът намира изход от критичната ситуация. През 1927 г.  „Янтра” се свързва с известната немска фирма „Бергман”, която доставя дизелов мотор. Той е инсталиран в  специално  помещение до хидроцентралата на Синия вир. Предприемат се и други мерки. Водният синдикат сключва договор с Горнооряховската кооперация „Виделина” за свързване на Велико Търново и Горна Оряховица с електропроводна мрежа през Каменец-Арбанаси. Горнооряховската община дори възлага електроснабдяването на гара Горна Оряховица на Водния синдикат и кооперация „Виделина”. По-късно на “Янтра” е поверено и електрифицирането на други селища от района. Така Воден синдикат „Янтра” наред със синдикатите „Грамадата” – Габрово и „Росица” – Севлиево “ се превръща в един от най-големите производители на електроенергия. Всъщност по-късно, на  16-17 юни 1937 г., трите “електрически сили” официално се обединяват в съюз на водните синдикати „ГЕРЕЯ” (от първите букви). През 1938 г. борбата за концесия относно електрифицирането на Габровско-Търновската област става особено остра и некоректна. През 1939 г. Министерският съвет отдава областта за електрификация на държавни мини “Перник”. За съжаление те не успяват да се справят със задълженията си и електрифицирането става факт едва през 50-те години на миналия век.

Бележка на “Сторник”: На 26 юни 1906 г. габровският индустриалец Иван Хаджиберов пуска в действие своята ВЕЦ в Габрово – втора в България след Панчаревската, но първата у нас, създадена за индустриални нужди и изцяло с български капитали. Повече може да научите от книгата “Имало едно време в Габрово”, откъсът е публикуван в сайта Габрово Daily: 26 юни 1906 г. – Иван Хаджиберов пуска в действие ВЕЦ

Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страниците ни в социалната мрежа Фейсбук:

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в “Сторник”?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Ударение в българския език. Изображение: Сторник

По ударението на думата се познава кой от коя част на България е

Из българските говори разликите в ударението на думите са значителни. Те са много по-големи от разликите в ударението между диалектите на който и да е друг славянски език. Почти всеки диалект има по някоя акцентна особеност. Именно по нея често можем да определим кой от кой край е. „Излъга̀ ме и му се върза̀х“ ни насочва към Западна България и софийския уличен жаргон. Който казва „Ходѝхми на кино и гледа̀хми филм“, много вероятно да е от Пловдив. „Ча̀ках го, но той не до̀ди“ по всяка вероятност е от Североизтока.

Ударението в повечето български говори е свободно (може да пада на коя да е сричка от думата) и е подвижно (вя̀тър – ветровѐ). Промени в ударението са започнали още в праславянската епоха.  В праславянски  е имало две музикални ударения: акут (възходящо) и циркумфлекс (низходящо). Но в определен период сричките с низходяща интонация започват да „придърпват“ ударението към себе си. И до сега в български съществуват застинали форми от предлог и съществително, в които предлогът е „дръпнал“ ударението върху себе си: прѝсърце, прѝживе, о̀тръки, на̀преки, о̀земи, на̀пролет, на̀двечер и др.

В западните и рупските говори този процес е обхванал и представките на глаголите от свършен вид: прòчета, ѝзмета, прèспа, на̀мера. Във Враца може да се чуе заканата „Като та у̀дара, нема да та по̀втора“. По-късно отметнатото ударение се разпростира и върху глаголи без представки: чèта, мèта, нè вида.

В същите региони с отметнато ударение се характеризира и повелителното наклонение: ѝздигни, нàправи, зàпали. В източните говори ударението е пренесено върху окончанието: издигнѝ, направѝ, запалѝ. Особено архаичен е трънският говор и в него ударението е запазено върху основата на думата. Както на старобългарски има оста̀ви намъ длъгы нашѧ, така на трънски  се казва Оста̀ви ме на миру!  Такова ударение се пази и в други говори по̀ на изток, но сричката след ударението е отпаднала: донѐс ми вода, напра̀в ми кафе.

Ударение може да „придърпва“ и членната форма: град – градъ̀т, ѐсен – есента̀. През среднобългарския период този процес е обхващал и думи от среден род:  мѐсо – месото̀. По-късно ударението се измества напред (месо̀то), а по закона на аналогията такова ударение остава и в нечленуваните форми (месо̀). Този процес обхваща главно балканските говори: окò, ухò, сърцè, винò, челò, селò.  Западните и рупските говори запазват старинното ударение: òко, ỳхо, съ̀рце, вѝно, чèло, сèло. В книжовния език съществуват и дублетни форми: сèло и селò, ма̀сло и масло̀.

Колоритна особеност на западните и някои балкански говори е, че в прилагателните ударението пада на последната сричка. В Бела̀ Слатина може да чуете, че маслото на кравите е жълто̀, а на биволиците е бело̀. В някои говори цялото словосъчетание се изговаря с едно ударение, само върху прилагателното:  кисело̀_млеко, студена̀_вода. Цялостна ритмична група може да се образува и с някои кратки думи, които се лишават от самостоятелно ударение: що_рабо̀тиш, още_ко̀лко, дедо_Цѐно, кака_Ма̀ра.

Върху ударението са могли да влияят и околните ни езици. В гръцки например ударението не може да пада по-напред от третата сричка от края. От това са повлияни някои родопски говори, поддържащи интензивни контакти с Беломорието. В тях четирисричните думи получават още едно, допълнително ударение: кàтерѝца, цàревѝца, бàницàта, зàтворèте, рàботèте и пр.

Свободното ударение в български, което при това не се подчинява на никакви правила, е един от „най-екзотичните“ езикови елементи. По света има около 6 000 езика, като средно на език се падат по 1 000 носители. Свободното ударение е характерно за не повече от 11% от езиците в света. Затова в областите с интензивни етнически контакти, където българският е бил усвояван като втори език (от куцовласи, албанци и др.), свободното ударение отстъпва място на фиксираното. Във вардарските говори ударението е закрепено върху третата сричка от края: водѐница – воденѝцата. Върху предпоследната сричка пада ударението в редица диалекти в Егейска Македония и Албания, например в говора на село Бобошчица:

Во е҅но се҅ло дру҅го е҅сти е҅ден ста҅рец, има е҅на чупа до҅бра. До҅йде старе҅цо во тос се҅ло. Му ве҅ле детето҅му: “Сой е҅сти та҅тка чуп’êтуй”.

Ударението е черта, по която славянските езици силно се различават. В  чешки и словашки ударението пада винаги на първата сричка, в полски – на предпоследната. Книжовният  сърбохърватски има музикално ударение, което не може да пада на последната сричка, а древни ударения се пазят само в някои далматински говори (пије́м — пијѐ̀ш — пијѐ̀). В сравнение с български, сръбското ударение обикновено е изместено с една сричка напред.

Свободно е ударението в източнославянските езици, но то не винаги съвпада с български. От тук и такива разлики, като бълг. гра̀жданин – рус. гражданѝн, или свобода̀ и свобо̀да.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА:
Как се ражда българският книжовен език?
В какво се състои заслугата на мисионерите Кирил и Методий?

Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в “Сторник”?

Фейсбук

Ако искате да споделите забравена стара дума, народен обичай, занаят, предмет от бита, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.