Батошевски мъжки манастир "Успение Богородично". Фотограф: Жоро Хаджиев

След спасение от чумна епидемия севлиевци възобновили Батошевския манастир

Масови и смъртоносни епидемии е имало доста често в Севлиево в миналото. Населението се е борело с тях с най-примитивни средства. Едно от тях било отиването на чист въздух по склоновете на Балкана. Палели са огън от сливови дърва, защото пушекът им пропъждал чумата. Предлагам две документални сведения за това.

В запазената кондика (или Парусия) на Батошевския мъжки манастир „Успение Богородично“, която е заведена и подвързана в началото на януари 1837 г. от севлиевския учител и книжовник Никола Иванов Гайдаржиолу, има интересна записка за голяма чумна епидемия: „…В лето пък 1831, по пущение Божие заради греховете наши, бе тлетворен (смъртоносен) вятър по всичката вселена, умъртвяващ човеците на часа или на минутата, (те) внезапно падаха и умираха. Тогава заради това разнесоха се гражданите от Севлиево по селата, и някои честни човеци дойдоха в село Батошево на мястото което описахме (става дума за развалините на средновековния Батошевски манастир), и искаха да ходят да гледат разсипаната обител от старите времена. И намериха това място и разпалиха се духовете им за това място стоящо в запустение, и казваха: „Ако благоволи Бог да се върнем със здраве, то ще да имаме грижа, за да обновим това място“. И така Бог живи и здрави ги върна под закрилничеството на Пресветата своя майка. И никой от зло не пострада и не забравиха своя обет, но с голяма ревност възревнаха (и обновиха манастира)!“

В една Ирмология (църковна богослужебна книга) някой свещеник е записал следната приписка (летописна бележка): „ 1837, известно да бъде как беше мор, сиреч чума, на месец априлиа. Разбягахме се по колибите и пак се възвърнахме“.

Батошевски мъжки манастир “Успение Богородично”. Фотограф: Жоро Хаджиев

Бележка на редакцията: Батошевският мъжки манастир “Успение Богородично” се намира на левия бряг на река Росица в Севлиевския Балкан. На 8 км на североизток от него по асфалтов път се намира село Батошево, а град Севлиево е на 25 км северно. Манастирът е основан по времето на цар Михаил II Асен (1246-1256) от българския патриарх и е функционирал като ставропигиален манастир – бил е освободен от данъци и пряко подчинение на патриарха. По време на османското владичество манастирът запустял. През 1831 г. избухнала голяма чумна епидемия, много граждани на Севлиево напуснали домовете си и избягали в планината. Те дали обет: ако се завърнат живи и здрави, да построят нова обител на мястото на стария Батошевски манастир. През 1836 г. с помощта на щедри дарители от Севлиево и Габрово зидарите на майстор Константин от Пещера започнали строежа на красива каменна църква. Кратка история на манастира може да се прочете в сайта pravoslavieto.com и в сайта на Информационен туристически център Севлиево. В статията са използвани съвременни снимки на Батошевския мъжки манастир от фотографа Жоро Хаджиев.

Батошевски мъжки манастир “Успение Богородично”. Фотограф: Жоро Хаджиев

ОЩЕ ПО ТЕМАТА:

Думата вирус – от “сок” през “вишня” до “отрова”
Карантина, или 40-те дни изолация в средновековна Венеция

Харесайте страниците ни в социалната мрежа Фейсбук:

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в “Сторник”?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.
Холандският учен Мартинус Бейеринк в лабораторията си, 1921 г. Откривател на вирусите и основател на вирусологията. Източник: wikipedia.org

Думата вирус – от “сок” през “вишня” до “отрова”

Микроби, бактерии, вируси – тези думи няма как да са стари. Произходът на думите отразява историята на научното знание.

Съществата, които описват тези думи, дълго време са били невидими за човешкото око.  Нещата се променят през ХVІІ век, когато холандецът Антони ван Льовенхук конструира своя микроскоп. Чрез него той открива неподозирания дотогава „свят на водната капка“, в който щъкат насам-натам чудновати създания – едноклетъчни водорасли, инфузории, амеби, дрожди. Те получават името микроби, от гръцките думи mikros “малък” + bios „живот“.

Антони ван Льовенхук. Портрет от художника Jan Verkolje (около 1680). Източник: www.rijksmuseum.nl

Льовенхук открива не само микробите, той наблюдава и рисува еритроцитите, люспичките на епидермиса, сперматозоидите, влакната на очната леща. Цели 50 години той праща писма до Лондонското кралско дружество, предизвиквайки жив интерес сред учените. Сензация предизвиква откритието му, че и бълхите, подобно на висшите същества, са мъжки и женски. Но доколкото за съществуването на едноклетъчни организми дотогава не е било известно нищо, работите му са посрещнати скептично. Затова в родния му град Делфт идва група учени, за да провери на място наблюденията му. Проверката потвърждава откритията му и през 1680 г. той е избран за действителен член на Лондонското кралско дружество.

Реплика на микроскопа на Антони ван Льовенхук от 17 век. Източник: wikipedia.org

Някои от микробите имат формата на пръчици, затова немският учен Кристиан Готфрид Еренберг ги нарича  бактерии. Bakterion е умалителна форма от гръцката дума baktron – пръчка. По-късно терминът бактерии остава за онези микроорганизми, които не образуват спори. А спорообразуващите „пръчици“ са наречени бацили. Bacillus също значи пръчица, но на латински.

С откриването на микробите изглеждало, че са открити вече всички възможни живи същества. Около век и половина след Льовенхук учените се занимават с микробите, без да подозират за огромната им роля в природата. И едва през втората половина на XIX век започват да стават открития, които проясняват колосалната роля на микробите в редица явления, които стават по света.

Луи Пастьор пръв открива, че заразните болести се причиняват от микроби. След неговото откритие всяка година се установяват причинителите на много от тежките заболявания – чума, холера, тиф и много други. Пастьор изобретява и  пастьоризацията – процес на загряване на продуктите при висока температура, за да загинат патогенните организми. Но причинителите на такива тежки болести като бяс, детски паралич, шарка или грип остават неизвестни. Пастьор предполага, че може би те се причиняват от толкова малки микроби, че не могат да се видят и с най-добрия микроскоп.

Луи Пастьор (1822 – 1895) в своята лаборатория. Източник: Уикипедия

Към края на ХІХ век е изобретен порцеланов филтър, чиито пори са по-малки от размера на бактериите. Чрез него разтвор, съдържащ бактерии, напълно се пречиства. Руският биолог Дмитрий Ивановски през 1892 г. използва такъв филтър, за да изследва патогена, известен днес като вирус на тютюневата мозайка. Експериментите му показват, че листата на инфектирани тютюневи растения остават заразни и след филтриране. Тогава се изказва предположението, че в разтвора има или отрова, или някакви свръх малки същества.

Вирусът е най-късно откритият микроб, но думата, с която го наричаме, има най-дългата история. Преди хиляди години в индоевропейските езици е имало дума *wīs- със значение „сок“. Наследник на тази думата е нашата вишня и староперсийската vīša, срещана в езика на Зенд-Авеста. В латински производни от този корен са viscum „лепкава течност, клей“ и virus. През ХІІІ век средновековният учен Бартоломей (или Бартоломеус) Англикус нарича с думата вирус „четирите телесни течности“ – кръв, жълт жлъчен сок, черна жлъчка и флегма. С течение на времето с тази дума започват да обозначават горчиви и зловонни течности, докато най-накрая започва да преобладава значението „отрова“ за думата вирус. През ХVІІІ век тази дума се използва за  причинителите на заразни болести, чиято същност остава неизяснена. Дори когато разтворът от патогенни микроби е изолиран, продължават да смятат, че те представляват някакви течности, а вирусният разтвор е наречен сontagium vivum fluidum – заразна жива течност. Понятието се използва за първи път от холандския учен Мартинус Бейеринк в негова книга през 1899 г. Представата, че вирусите представляват микроби, а не течности, се опровергава чак през 30-те години на ХХ век. Първите изображения на тези миниатюрни твари са получени след изобретяването на електронния микроскоп през 1931 г.

Холандският учен Мартинус Бейеринк в лабораторията си, 1921 г. Откривател на вирусите и основател на вирусологията. Източник: wikipedia.org

Учените и до сега спорят за това дали вирусите могат да се причислят към света на живото. Извън организма вирусите не проявяват никакви признаци на живот – не дишат, не растат, не се размножават. Тяхното развитие започва едва когато попаднат в живите организми.

Името вирус напълно оправдава значението „отрова“. Бактериите, например, могат да бъдат „добри“ или „лоши“. Благодарение на добрите бактерии тестото втасва, виното прекипява, млякото се подквасва. В червата добрите бактерии неутрализират вредното въздействие на лошите. Добри вируси няма. Вирусите поразяват всички живи същества, от растения и животни до бактерии.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА:

Карантина, или 40-те дни изолация в средновековна Венеция

Харесайте страниците ни в социалната мрежа Фейсбук:

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в “Сторник”?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.
Засаждане на дръвчета в двора на Регионален исторически музей Търговище. Снимка: РИМ Търговище

Медицински център дари и засади дръвчета в музея в Търговище

Три нови дръвчета – брезички, има вече в парковото пространство до Славейковото училище, където се помещава Регионален исторически музей Търговище. Това е станало благодарение на дарителската воля на екипа на „Медицински център ВИП” ООД с управител д-р Валентин Добрев, съобщават от РИМ Търговище.

Целият състав на медицинския център е участвал в засаждането на дръвчетата, за да се обогати и освежи зеленината до старата училищна сграда. След благородното дело дарителите са посетили и разгледали богатствата на Търговище в археологическата експозиция на музея.

Харесайте страниците ни в социалната мрежа Фейсбук:

Как да публикувате новини в “Музейник”?

Историческият сайт “Сторник” предоставя безплатна реклама на дейността на музеи, галерии и други научни институции чрез отразяване на новини за изложби, конференции, печатни издания и др. Необходимо условие за това е да сте наш партньор и периодично да предоставяте авторски исторически материали за публикуване в “Сторник”. Тематиката на материалите, които “Сторник” търси, са историите, които често остават встрани от научния и обществения интерес към “голямата” национална история – това са личните и родовите истории, малко известни факти, личности и места, историите на малки общности (улици, квартали, села и градове). Може да заявите партньорство на info@stornik.org.
Венеция. Източник: Pixabay

Карантина, или 40-те дни изолация в средновековна Венеция

Карантината възниква през Средновековието. Венеция е водила интензивна търговия с Изтока, откъдето идвали много болести. Затова въвели правилото корабът да седи 40 дена (quaranta giorni) извън пристанището, преди да бъде допуснат до града. Смятали са, че ако има някаква зараза, за този период тя ще се прояви.

Сигнално корабно знаме „Лима“, наречено „Жълт Джак“, което сигнализира, че корабът е под карантина. Източник: Wikipedia, статия за “карантина”

Защо 40 дни? Периодът не е плод на медицински наблюдения. Четиридесет е мистично число, идващо от древността. В Библията Моисей прекарва 40 дена на планината Синай, където получава скрижалите на Завета. Христос пости 40 дена в пустинята, затова Велики пости продължават толкова. Питка на детето се прави на четиридесетия ден, след толкова се прави и помен на покойник. В исляма лъжливият пророк Деджал (Антихристиста) царува 40 дена.

Тачим свети 40 мъченици, а разбойниците с Али Баба са същият брой. Турското име на Лозенград е Кърк Клисе – 40 църкви.

Окончанието –ина издава италианския произход на думата карантина. От италиански произход са също бамбина, скарлатина, турбина и броилката „андантина, саракатина“.

Карантина за войници по време на Първата световна война. Източник: Библиотеки на Университет Виктория, Канада. Снимката е част от фотоалбум от фондовете на бригаден генерал Уилям Окел Холдън Додс, командир на артилерията на 5-та канадска дивизия, служил във Франция през 1917-1918 г.

Харесайте страниците ни в социалната мрежа Фейсбук:

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в “Сторник”?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.
Стародумци

Трудните за чужденци думи, лозинките и тайните говори

Езикът служи на хората не само да се разбират. Чрез езика също така се разграничават свои от чужди. В библейската Книга на съдиите се разказва следното:

Галаадците взеха бродовете на Иордан към Ефремовата земя; и когато някой от ефремските бежанци кажеше: Оставете ме да премина, тогава галаадските мъже му казваха: Ти ефремец ли си? Ако речеше: Не съм, тогава му думаха: Речи шиболет, („поток“ или „клас“) а той казваше: сиболет, защото не можеше да го произнесе право. Тогава го хващаха, та го заколваха при бродовете на Иордан.” (Съдии 12:5-6)

В ефремския говор е липсвал звукът „Ш“ , затова думата шиболет е била своеобразен езиков тест. Такива тестове, основани на говора, са се практикували многократно в историята. По време на антианжуйското въстание, известно като Сицилианска вечерня, французите се опитвали да се скрият сред местното население. За да ги разкрият, въстаниците ги карали да кажат сицилианската дума за нахут – сiciri (чичири). Всеки, който не можел да издържи тази езикова проверка, бил убиван на място.

В българската история не са известни такива проверки за изобличаване на враговете. Езиковите тестове са по-скоро шеговити. Така например турците, в чийто език липсва звукът „Ц“, се затрудняват на фразата “Цъфнало цвете в Цариград“. За гърците пък, които нямат шушкави съгласни, препъни-камък е фразата “Чирпан има четно число жители“. За руснаците е почти невъзможно да произнесат правилно „тъпоъгълен триъгълник“.

Съществуват, обаче, съзаклятия от сънародници, в които езиковият тест не може да се приложи.. Тогава, за да се познае „кои са от нашите“, се уговаря специална тайна дума или израз, известен само на посветените. През  ХІХ век той се описва с думата “лозинка“. Това е немската  дума Lösung (от lösen „разрешавам“), която е придобила славянски облик. По-късно немската дума се заема с формата лозунг и значението й вече е друго, затова тайната дума започва да се описва с понятието парола.

Паролите и езиковите тестове са приложими в специални случаи: те служат за пропуск. Имало е, обаче, цели тайни езици, използвани от определени съсловия – занаятчии, декласирани елементи и др. За тях се използва френския термин арго (argot – група просяци, по-късно език на парижките крадци). Ето пример от тайния говор на прилепските ботушари:

“Апсико би било, апо, да я оставиш пуната и да се одгураме на шарена; како що сме посни, да го слушаме мърморецот шо ке мърмори.” (“Добре би било, чичо, да оставиш работата и да отидем на черква; нали сме християни, да чуем попа какво ще чете.”)

Тайните говори нямат собствена граматика, „кодирани“ са само думите. В попълването на тайния речник участват много думи и изрази от общия език, но с преносно значение: мисларница – затвор, обтегнат – обесен, обесник, пердашалница – курва, нощно пиле – крадец, суши просо – беден е, белушка и шоре – ракия и вино.

Заемат се и думи от чужди езици. Италиански са цекан „грош“ (zecchino), мердиня „лайна“ (merda). Албанският е език, който малко хора разбират, затова често са заемани думи от него: пуна „работа“, нуска „жена, булка“, кентоско „кучешко“ (qen  – куче), кинти „пари“ (qind – стотачка).

С упадъка на занаятчийството тези тайни говори отмират. Но думи от тях навлизат в уличния жаргон (фр. jargon „чуруликане“): тимба – „глава“, кенца – „сере“, шитосва – „продава“ и др.

Говорът може да скрива, но и да издава. Затова например в английски думата шиболет е развила значение „особеност на говора, външния вид, поведението, по която могат да разпознаят човек от определена група“. Когато св. Петър отрича да е Христов ученик, издава го провинциалният му галилейски акцент:

И ти си от тях, защото и твоят говор те издава.” (Матей 26:73)

Харесайте страниците ни в социалната мрежа Фейсбук:

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в “Сторник”?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.
Георги Хорозов (горе, четвъртият от ляво надясно) със семейството си. Снимка: Семеен архив, Николай Терзийски

Противоречията на живота – историята на Георги Хорозов и Борис Терзийски

Ние сме изтъкани от противоречия. Не само като отделни личности, но и в пътеките на кръвта, които водят далеч назад, в миналото.

Прадядо ми Георги Хорозов е роден през 1908 г. в село Ковачевица. Да, онова село, в което днес ходят тълпи от туристи, в което през годините се снимаха филми – заради автентичната атмосфера, характерната архитектура и старите тиклени покриви. Георги е син на свещеника поп Стоян, израснал в едно от най-деятелните семейства на селото – предците му са онези, които прокарали канализацията в Ковачевица. Един английски журналист скоро каза, че Ковачевица изпреварила Лондон с канализацията.

Георги Хорозов. Снимка: Семеен архив, Николай Терзийски

Георги Хорозов, също като предците си, бил буден млад мъж – членувал във ВМРО и станал кмет на едно друго прочуто днес село – Баня, Разложко. Може би сте ходили на СПА там, минералната вода е гореща и лековита. Девети септември заварил Хорозов там, на кметския пост. Живеел в Банско, в красива двуетажна къща, преустроена от метох, имал млада жена и три малки деца.

Къщата на Георги Хорозов на една от централните улици в Банско, съвременен изглед. Снимка: Николай Терзийски

Но, както много от интелигентните си съвременници, скоро след Девети септември Георги Хорозов е арестуван и никога не се връща в дома си. Гробът му до днес не е известен. На паметника с жертвите на комунизма в центъра на София, името му е записано два пъти – първо като Хорозов и на друго място като Орозов. Но си е отишъл само веднъж.

Георги Хорозов (горе, четвъртият от ляво надясно) със семейството си. Снимка: Семеен архив, Николай Терзийски

Баба ми е първото дете на Георги Хорозов и на Девети септември е била 9-годишна. Днес е на 85. Но когато била на 24, родила майка ми Мариана, която пък на 20 години се запознала с баща ми Йордан. Тогава той бил на 43. Може да ви се стори, че има грешка в изчисленията, но това е защото любовта хич не зачита математиката. А сега нека отново се върнем назад, за да разкажем една случка от живота на бащата на Йордан, моят дядо Борис Терзийски.

Докато 15-годишният Георги Хорозов бил още ученик, 19-годишният Борис Терзийски поемал в съвсем различна посока. Нека сме конкретни – с пушка вървял из горите на Рила и бягал от жандармеристите, които потушавали Септемврийското въстание през 1923 г. През горите стигнал до Разлог, съвсем близо до същото онова село Баня, когато бил заловен и отведен за разстрел в местността Предела. Жандармерията и ВМРО били онези, които наказвали комунистите. Но, фактът, че съм тук и ви разказвам тази история, вероятно ще ви накара да се досетите, че дядо Борис се спасил от разстрела. По чудо – заради грешка в името и годините. И защото е имал още детско лице. Пуснали го и години по-късно се родил баща ми – за да стане свидетел как дядо Борис малко след 1944 г. напуска партията, разочарован от онова, което вижда.

Борис Терзийски. Снимка: Семеен архив, Николай Терзийски

И все пак, противоречието е тук. Макар че тези двама мъже вероятно никога не са се срещали, преди да ги свърже любовта между сина на Борис и внучката на Георги. А аз съм доказателството за тази среща. Свидетелството, че те са били живи. И са още живи. Не само в моята кръв. Живеят и в историите, които разказвам за тях. Съдбите им най-силно развълнуваха съзнанието ми, когато започнах да пиша първия си роман – “Отлъчване”. Книгата е посветена и на двамата.

Защото любовта помирява кръвта. И превръща противоречията в живот.

Николай Терзийски, „Отлъчване“, 2017 г., изд. „Жанет 45“

Харесайте страниците ни в социалната мрежа Фейсбук:

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в “Сторник”?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.
Традиционна кушия за Тодоровден в квартал Видима на град Априлци, 7 март 2020 г. Фотограф: Радослав Първанов

На кушия за Тодоровден или Конски Великден

Празнуваме Тодоровден, наричан още “Конски Великден”. Това е един от подвижните през годината празници, празнува се в съботния ден от първата седмица на Великия пост, седмица след Сирни заговезни. На Тодоровден празнуват хората с имена: Тодор, Тодорка, Теодор, Теодора, Божидар, Юлиян, Юлияна.

Народът посвещава Тодоровден на здравето на конете – това е патронният празник на файтонджиите, каруцарите и конярите. Нарича се и „Конски Великден“. Едно време се организирало общо надбягване с коне, наречено кушия.

Отец Кръстьо Колев на традиционна кушия за Тодоровден в квартал Видима на град Априлци, 7 март 2020 г. Фотограф: Радослав Първанов

За коньово здраве и плодовитост жените месят хляб, украсен с подкова или конче. Раздават го в църквата и на комшиите, като по пътя тичат, подскачат и цвилят като коне.

Кушия – традиционно надбягване с коне. Източник: Стародумци. Снимка: кушия в град Априлци, 7 март 2020. Фотограф: Радослав Първанов

На Тодоровден рано сутринта стопанинът разчесва животното, сплита му гривата и опашката, украсява ги с червени конци, пискюли и чеснови скилидки – против уроки и лоши очи. Накрая със захарна вода заглажда косъма да лъщи, дава зоб и вода на коня и го извежда извън селото за кушията. Отново за коньово здраве жените пукат бакла и я нанизват на червен конец за конски гердан.


Конят е другар, помощник и имане. Хората го почитат и на този ден изразяват обичта и преклонението си пред неговата сила. Това животно привлича негативна енергия, затова го закичват със сини мъниста и червени пискюли против уроки и зли очи. Съществува поверие, че конете предусещат злото. Когато пътниците минават, а конят не иска да продължи напред и спира, значи там има нещо недобро.

На този ден момите и невестите мият косите си във вода, в която слагат сено от яслите на конете, за да растат дълги и гъсти като конските опашки. Това ритуално измиване предпазва от главоболие и световъртеж. Пак на този ден се сее баклата.

В статията е използвана информация от медията Габрово Daily. Снимките са от традиционна кушия за Тодоровден в квартал Видима на град Априлци, 7 март 2020 г. Фотограф: Радослав Първанов

Харесайте страниците ни в социалната мрежа Фейсбук:

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в “Сторник”?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Фарът в Бургас, 21 август 1924 г. Снимка: НБКМ-БИА, Сбирка "Портрети и снимки"

Автобиография на аптекар Асен Райнов, част 2: Бургас от моите спомени

Бележка на редакцията: “Сторник” публикува втора част от автобиографията на аптекаря Асен Райнов, съхранена и предоставена ни от неговата дъщеря Мария-Бойка Малинова. В оригинала Асен Райнов наименува тази част “Бургаз от моите спомени”, като прави уточнението, че името на град Бургас в края на 19 век се е изписвало със “з”. Тъй като в съвременния български език е възприето изписването на Бургас със “с”, в заглавието на статията използваме съвременното име, а в самия текст запазваме оригиналния правопис на Асен Райнов – Бургаз.

Моят баща Стефан Райнов е роден в Сливен. Остава сирак на 13 години и като най-голям трябва да поеме издръжката на семейството. Започва работа в търговската фирма на Миркович  и учи. Когато фирмата открива кантора в Цариград,  той е изпратен в нея.

В Бургаз идва, след като се задомява. Започва самостоятелна търговия със спиртни напитки. Фабриката „Бъдащност“ от Стара Загора му възлага представителство на бирата си и го кредитира да издигне своя „Салон – Бирария“ – постройка с лятна градина за свободното време с различни забавления, за вкуса и за душата. В Салона се организираха забави, вечеринки и концерти. Гостуваха артисти на издигнатата по-късно собствена сцена и изнасяха представления.

Като човек баща ми беше строг, честен и трудолюбив. Но и много доверчив. Той уподобяваше другите хора на своята си същност!

Майка ми Бойка Сапунджиева е родена също в Сливен. По майчина линия нейният род е от Ичера. Дядо ми, неин баща, Коста Сапунджиев, започнал да работи за Карадимитър Черното [хаджи Димитър хаджи Костов – родоначалник на Черньовския джинс – бележка на Асен Райнов], който оценил качествата и характера му и го оженил за една от осемте си дъщери.

Живи от децата им остават само сестра ми Мария и аз, като завършек на тяхното творчество. Майка ми беше добра и без особени претенции. Правеше всичко за семейството и ни предаваше наученото от своята майка – да уважаваме татко си и да го слушаме. Не правеше в наше присъствие никакви забележки, камо ли да допусне караница и плъзнали по езика навън неприлични думи. Възпитаваше ни с примери и поучителни приказки. Имаше прекрасен глас и пееше хубаво.

Бисер в паметта ми от детските години са вечерите в кухнята срещу голям празник, когато тя приготвяше гозбите за следващия ден, за да е свободна. Аз седях до нея на пода и прехласнат слушах песните за хайдути и сиротни деца. Мека газена светлина изпълваше топлата стая, печката бумтеше, яденето бълболеше, а котката под печката не мъркаше и сякаш също слушаше с надигнати уши.

Асен Райнов (прав) от ученическите му години в Бургас. Снимка: семеен архив, Мария-Бойка Малинова

Нашата къща имаше голям двор и градина. Съседи ни бяха арменци и гърци, без деца на моята възраст. Нямах другарчета и често играех сам. Станахме приятели със Симеон, когато семейството ни се сприятелиха. В игрите бяхме неразделни. Един ден едно турче умишлено започна да ни се пречка. Симеон му каза да си върви, момчето налетя на бой. Посегна и към мен, но аз не отстъпих. Извадих от джоба си детско пищовче за книжни капсули и без много да му мисля забих в главата му цевта. Момчето се развика, дойде баща му и ме подгони. Бях добър в бягането, през двора на гръцката къща излязох на съседната улица и без да ме види някой се скрих в мазето. Запъхтеният баща дойде, завъртя се като разярен бик на арена, запита жените дали са видели някого, а те спокойно отговориха, че никой не е идвал насам.

Друг ярък спомен от детските година са игрите около строежа на черквата „Св. св. Кирил и Методий“. Гонехме се по скелето около нея без умора. Един ден до подпорната греда на земята, под скелето видях в книга загърнати сребърни левчета. Погледнах ги, оставих ги на същото място и си казах, че собственикът ще се върне да ги потърси.

В училище, през свободните часове или при отсъствие на някой учител, организирахме прескачане на дългите чинове, които заемаха почти една трета от широчината на класната стая. При хубаво време, през голямото междучасие излизахме в училищния двор и там прескачахме някой от нас, който не е успял в скока. Занимавах се с лека атлетика – халки, висилка и успоредка. Пръв от нашия випуск успях да направя „смъртния скок“ на висилката в района на морските бани. По-късно футболът ме увлече и от 1906 – 1907 г. започнах да се занимавам усилено с него.

Пристанището, като входна и изходна врата на Отечеството ни, даваше добри условия за тренировки и навлизане в тайните на любимия спорт. Всички българи, които отиваха да учат в колежите на Цариград, минаваха от тук. Имаше много бургазлии сред тях. Когато се връщаха за голямата ваканция, те ни показваха как се играе „играта футбол“. Същото правеха и екипажите на чуждестранните кораби. През свободното си време слизаха на брега да играем. Отначало взимаха някой от нас, за да попълни броя на играчите. По-късно българите направихме отбор и започнахме да играем срещу тях. Състезавахме се на най-трудния терен – просторния пясъчен бряг, на мястото на морските бани. Играехме на твърда почва и в морето.

При игра срещу тима на един английски кораб бях нападател. Когато топката се оказа в моите крака, двама играчи от противника се спуснаха към мен, от двете ми страни, решени да отнемат топката на всяка цена. Малко преди да се блъснат в мен, аз вдигнах лакти, за да усиля обратната сила на удара. И двамата паднаха на земята. Успешно продължих с топката към тяхната врата. Англичаните след играта запитали чрез преводача дали съм служил войник. Аз нямах навършени 15 години.

Основахме първото футболно дружество в Бургаз през 1908/1909 г. Нарекохме го „Стрела“. Станах негов домакин. Искахме да го възобновим след Балканската война, но не намерихме архива. Той беше изчезнал. Основахме ново дружество с името „Черноморец“. В новия клуб поех длъжността секретар – домакин. Ето и имената на неговите основатели: Асен Райнов, Стефан Илич, Коста Маринов, Александър Иконописов, Цвятко Стоянов, Стефан Кръчмаров, Иван Пачеджиев, Колю Пачеджиев, Стефан Николов, Радослав Кесяков, Панайот Георгиев, Михаил Симов, Яким Симов, Коста Витанов, Никола Караиванов.

Дружеството „Черноморец“ си извоюва добро име и популярност. Започнаха да ни търсят футболисти от Ямбол и от Сливен. Договорихме с дружество „Тича“ от Варна да ни гостуват в града за една среща. Проблем се оказа липсата на средства за пътни, храна и спане. Разчитахме само на средствата от продажба на билети. Но жителите на града не ги купуваха. Това обаче не провали приятелската среща – от Варна гостите дойдоха пеша, пристигнаха малко преди самото начало на играта.

Публиката броеше 20-30 гратисчии. Играхме в двора на 24-ти пехотен полк с неописуем ентусиазъм. След мача отпочинахме заедно и варненци отново потеглиха пеша към дома. По-късно на същото място играхме и със Сливенското дружество. Вече имаше повече посетители и това показа  промяна в интереса на самите хора.

Когато дойде време да запиша пети клас, баща ми отказа издръжка. Заяви, че достатъчно съм учил и трябва да започна работа, „моята работа“ уточни той. Трябвало да си почива и е време да изуча занаята при него. Вярно е, че като ученик се развивах буйно. Не изоставах с уроците, но и нямах особено високи бележки. Посвещавах доста време на футболната игра и ако нямаше с кого да играя, се упражнявах сам. Започнаха да ме търсят за по-трудни мачове и това продължи до края на четвърти клас. По български език останах на поправка и осъзнах колко е важно да има ред във всичките ми занимания. Стегнах се и поправих бележката на много добър. Точно тогава баща ми отказа да продължа образованието си.

Той обичаше своята работа, но аз не исках да се разправям с подобни хора. Те започваха за постоянно, но само на уж. Не бяха коректни към клиентите, надписват сметките им и когато имаше най-усилена работа в Салона, обявяваха стачка. Започваха да налагат искания, макар да са приели договорените с баща ми условия и той да спазва изискванията на тяхното професионално сдружение. Взимаха си шапката и парите, събрани от работата до момента, и просто си тръгваха.

Споделих с майка си, а на другия ден с влака отидох в Сливен. Там живееха всичките ни роднини. Отидох при най-малката сестра на майка ми. Като ме видя, тя се зачуди – беше началото на учебната година. Всичко разказах, а тя мъдро не взе страна и остави времето да направи своето. Баща ми ме потърсил по телеграфа при брат си, учител по музика в девическата гимназия на Сливен. Той не знаеше да съм дошъл в града. Паниката довела до размяна на мисли и когато след три – четири дни се върнах в къщи, отдалече майка ми, като ме видя, извика „Баща ти се отказа от решението си! Но да му искаш прошка!“

Вечерта казах, че поне искам да завърша гимназия. Баща ми даде  благословия, но постави и условие – да запиша търговската гимназия. В нея се влизаше след трети клас, а аз имах завършен четвърти. Губех цяла година, но за да уча, записах втори курс. През месец септември се обяви мобилизация. Балканската война започна и гимназиите затвориха. На баща ми предприятието опустя. На никого не беше до веселие. Всичко се пренесе на фронта. Реквизираха Салона и го превърнаха в казарма.

Търговската гимназия се премести в Свищов. Там отидоха и много от учениците. Баща ми сам предложи и аз да замина. В Свищов с материала бяха цели шест месеца напред и новодошлите трябваше да учат стария и новия материал. Много се отказаха, прибраха се в Бургаз. Прибрах се и аз. Желанието ми бе да продължа в пети реален клас, но записванията вече бяха прекратени. Директорът ми разреши да стана слушател.

Тази учебна година приключи по-рано. Записах се доброволец и след това 5-ти клас в реалната гимназия. В края на учението прекъснах отново – обяви се Първата Европейска война и свикаха моя набор. По силата на едно разпореждане, в края на годината се явих като войник на изпит върху целия материал и взех матура.

На фронта имах време да мисля какво да правя в живота си и къде да се насоча. Дарование имах за рисуване, за музика и писане.  Харесвах лесничейство и минно инженерство, но за тях ми трябваше дълъг период на обучение. Фармацията също ми харесваше и легна на сърцето, защото имаше два етапа на обучение и по-леко можеше да се справя, в случай че по независещи от мен причини не успеех да завърша. Войната приключи, останахме заложници и загубих година и половина. Когато се прибрах, в аптеките вече нямаше свободни места за ученик аптекар. Не получих отговор и от Сливен, където при аптекар Юрдан Петров имаше свободно място. Започнах работа в митницата. След шест месеца дойде чаканият отговор за свободното място. Баща ми се съгласи да ми дава на месец по 500 лв. Започна първият етап от обучението по фармация, след като министерство на народното здраве ме утвърди за ученик – аптекар. Едва тогава напуснах Бургазката митница. На втория месец от обучението, моят учител ме оцени и започна месечно да ми плаща по 500 лв. На втората година увеличи заплатата на 1,000 лв. Имаше ми доверие и през лятото поверяваше и аптеката, и жилището си над нея на мен, докато беше със семейството си на море. Практическото обучение продължи две години. Да получа и теоретическа подготовка, заминах за Германия.

Ярки спомени в съзнанието от юношеските години са оставили две събития – как Халеевата комета премина над града ни и антигръцкото движение, което вдигна на крак българите.

В деня на преминаване на Кометата над Бургаз, в Салона имаше организиран спектакъл. Участваха артистите от различни народности, като сред тях нямаше само българи. Ръководител на този пъстър състав беше Атанас Ибиш-ага, грък. Заради очакваната от всички поява на кометата моя баща съобразително обяви за начало на представлението по-късен час от обикновения. След края на представлението, малко преди да настъпи полунощ, всички – артисти и публика, заедно с музиката, трябваше да се отправят към морския бряг и там да наблюдават появата на неканения гост.

Събитието вълнуваше умовете и сърцата на хората от дълго време. Астрономите предвиждаха сблъсък на кометата със земята и настъпване на края на света. Някои се повлияха от подобни приказки и без дори да се замислят пръснаха имуществото си. Не оставиха пари за обратен билет и се наложи да молят за подаяния. Други бяха обхванати от веселие и с готовност услужваха на всеки около себе си. Неизвестността на други пък донесе тъга и горест.

Необичайно шумното шествие се отправи към морския бряг след края на представлението в Салона. Халеевата комета се появи величествена в очакваното и определено предварително време. Нейната опашка освети хоризонта с бледожълта и сияйна светлина. Тя невъзмутимо премина над събралите се долу хора и продължи по своя си път. С нещо ми напомни за сянката на Хамлетовия баща. Самото време за катастрофа се предвиждаше между полунощ и първият час от новия ден. Сблъсък нямаше. Светът не изчезна и всичко си остана както е. Много се радваха, много бяха разочаровани. Започнаха да проклинат появата на Кометата. Говореше се, че тя повторно ще се яви след 80 години!

Българите изписваха името на Бургаз със „з“. То си е тракийска дума. Такъв звук липсва в азбуката на гърците, останалите да живеят в града и след Освобождението. Заменят „з“ със „с“ и в разговорния език се чува „Бургас“, „ас“ и „гас“. При общинските избори за кмет се избираше грък. Повечето чиновници в Общината бяха също гърци и си говореха на гръцки. Гърците не се събираха с българи и се държаха надменно и нахално към тях. Правеха си увеселенията сами и не ги канеха. Натрупа се неприязън. Пред чужденци изтъкваха, че те са управляващата партия в града.

Търпението приключи в края на лятото. Издевателства над мирното българско население от село Загоричане, Костурство стана повод да избухне дълго трупаното недоволство. Действията на гръцки пандури запалиха сред  българите, живущи в Тракия и Македония, искрата. Неделя е и на мегдана са се събрали българи, облечени празнично, да се веселят. В селото нахлува нередовна и въоръжена до зъби войска. Започва сеч. Загиват много – мъже, жени, деца, старци.

По това време в града имаше гръцка гимназия и гръцка черква. Тълпата в своята непримиримост нахлува в черквата, понесла на ръце поп Максим, за да отслужи на български молитва в храма. Превзета е и гръцката гимназия. Всичко, написано на гръцки и попаднало в ръцете на разбунтувалите се хора, е безпощадно унищожено. Пространството между двете сгради се изпълва с разпокъсани книги. От другата страна на залива, Анхиало или сегашното Поморие, е обхванато от огън. Пламъците се отразяват на небесния фон. Там очевидци разказваха, че бунтът събрал гърците в черквата им и когато пожарът обхванал и нея, настъпила паника. Някои искали да излязат и се преклонят пред желанията на българите. Гръцкият владика обаче упорствал. Легнал пред вратата на черквата отвътре, викайки „Който иска да излезе, да мине през тялото ми!“.

ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ ОТ СЪЩИЯ АВТОР:
Автобиография на аптекар Асен Райнов, част 1: Разкази за войните

В статията е използвана архивна снимка: Фарът в Бургас, 21 август 1924 г. Снимка: НБКМ-БИА, Сбирка “Портрети и снимки”

Харесайте страниците ни в социалната мрежа Фейсбук:

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в “Сторник”?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.
Опълченци от Габрово. Източник:  shipka.gb.government.bg

Съдбата на един български опълченец след Освобождението

Ние, българите, обичаме разказите за Руско-турската война от 1877-1878 г., която довежда и до Освобождението ни от османско владичество. Гордеем се с приноса на Българското Опълчение и с величествени места на паметта като Паметника на свободата в Шипченския проход. Но в историята има и по-малко известни разкази, много от които носят в себе си и по малко тъга. Замисляли ли сте се каква е съдбата на българските опълченци след Освобождението, как живеят, как се изхранват. В “Сторник” ще ви разкажем съдбата на един от българските опълченци, който доживява почти век – Пенчо Недков Сватов от Габрово. Роден в Османската империя, бил се на Шипка за свободата ни, живял в царска България и починал през 1947 г. в Народна Република България.

Пенчо Недков Сватов е роден на 8 ноември 1851 г. в Габрово. Обучава се на кожухарския занаят в Търново, където се запознава със Ст. Стамболов и Георги Измирлиев. Агитиран от апостолите, той е с намерение да се включи в Априлското въстание, но в историческата литература няма конкретни данни да е бил част от четите, действащи в района. След потушаването му емигрира в Румъния, a оттам – в Сърбия, за да се впише като доброволец в руско-българския отряд в Сръбско-турската война (1876 г.). Ранен е при Гредетин и изпратен на лечение. За участието си във войната е награден със сребърно отличие. Завръща се в Букурещ, където остава около шест месеца.

През април 1877 г. постъпва в Пета опълченска дружина. Преминава р. Дунав, участва в боевете при Ст. Загора, Шипченския проход, с. Зелено дърво и Шейновския укрепен лагер. Награден е със Знака за отличие на военния орден „Св. Георги”, IV степен, сребърен медал  и позлатена чаша. Уволнява се на 5 юли 1878 г. Доброволец е и в Сръбско-българската война от 1885 г., вписан във Втори конен полк.

Дълги години е председател на Габровското поборническо-опълченско дружество, а от 1924 до смъртта си е негов почетен председател. Участва в тържествата на вр. Шипка през 1902, 1922 и 1934 г. Занимава се с търговия и внос на луксозни стоки от чужбина още преди Освобождението. След 1878 г. изнася в Германия кожи от зайци и лисици, а внася кожи от тюлени, рисове, норки и др.

Умира на 22 януари 1947 г. в родния си град Габрово.

Но какъв точно човек е бил Пенчо Сватов ще ви разкрием чрез откъс от книгата „Габрово след Освобождението. Спомени от д-р Константин Вапцов”. Вапцов е габровски лекар, който пише спомени за града в средата на 20 век. Той не спестява нищо никому и затова неговите спомени са изключително живи, колоритни, до болка откровени:

На левия ъгъл (към север) на тази уличка и горния път беше къщата на Пенчо Свата или както го наричаха в целия град през последните години на живота му (умря на 94 г.) дядо Пенчо. Рядко се среща човек като дядо Пенчо Свата, който до дълбока старост да запази бистър и бодър ума си. Взел участие в отряда на генерал Чернаев при освобождаването на Сърбия, той е бил ранен и лежал дълго в една сръбска болница. Когато излязъл оттам, бил принуден да стане градинар, за да изкарва за прехраната си. През зимата отишъл в Букурещ, дето станал файтонджия на владиката и при обявяването на Освободителната война се записал един от първите в опълчението. Бил се юнашки при Стара Загора и на [връх] св. Никола, както и при Шейново, за което имаше няколко Георгиевски кръста. Дядо Пенчо беше взел участие като доброволец и в Сръбско-българската война. Богат и бездетен кожухар, той осинови роднинско момче, от което направи един от големите габровски индустриалци, но вместо радост от него дядо Пенчо изживя много неприятности, особено последните години от живота си.

В последно време дядо Пенчо изнемогваше материално, защото беше останал с бабичката си само на опълченската си пенсия.

Тъжно беше да го гледа човек как немощен се измъчва да си вади вода от кладенеца, когато в същия двор и върху неговия имот живееше осиновеният от него милионер, ала това не отчайваше бодрият старец. Даже в последно време той подари всичко, което му беше останало, на Дружеството на запасното войнство да си построи дружествен дом. „После смерти живот” – ни казваше той една философска истина, която малцина могат да разберат.

Дядо Пенчо беше много чувствителен, честолюбив и скромен. Мъчно човек можеше да го предразположи да разкаже нещо за себе си. Уваженията, които му оказваха, приемаше с голямо стеснение. Спомням си как своя подвиг на св. Никола прехвърли върху свой другар. Отишъл дядо Пенчо на знаменитата чешма, като да отиде на разходка, а то било другарят му да заеме неговото място в окопа, което било по-защитено. Когато дядо Пенчо се върнал с вода и другарят му поискал да му отстъпи обратно мястото, дядо Пенчо го възпрял. В следващия момент неприятелски куршум пробил главата му и той издъхнал върху скута на дядо Пенчо. Той разказваше това просълзен, защото нещо го накарало да отиде за вода, че да го замени другарят му в окопа и да бъде убит вместо него.

Изнемогващ материално, особено в последно време, дядо Пенчо се възмущаваше много от разни новобогаташи простаци, които се опитваха да парадират с благоволението си към него. Такива той гонеше и псуваше като безстопанствени кучета.

– Аз съм крастава коза, но с вирната опашка – казваше той с горчива усмивка.

Трябваше голяма внимателност и деликатност да му доставиш удоволствие с нещо, което ти струва пари, защото винаги се считаше задължен и той да се отсрами, макар това да му струва седмица гладуване. Дядо Пенчо обичаше най-много да му отидат приятели на гости, като си занесат яденето и пиенето, защото не им се услаждало да го изядат без него, особено пък без старинните му хайдушки песни. Тогава и той изваждаше всичко, каквото имаше в къщата си, без да мисли, че на другия ден няма да има какво да яде с бабичката си.

Колкото не търпеше подаяния дядо Пенчо даже от близки хора, може да се види от следния случай. Заведохме го на излет до св. Никола. Освен закуските, които си взехме за всеки случай от града, съдържателят на „Спасителния дом” ни даде и хубав балкански кашкавал. Хареса го много дядо Пенчо и попита дали ще може да му дадат около едно кило, че да занесе и на бабичката. Толкова му позволяваха средствата, като е смятал, че кашкавалът ще струва най-много сто лева килограм. По дюкяните същият беше изчезнал отдавна и дядо Пенчо нямаше понятие за цената му на „черна борса”. Когато си тръгвахме, дядо Пенчо поиска да плати дела си от сметката. Казах му, че на това място той е плащал с кръвта си и за това грях ще бъде сега да плаща с пари. Благодари старецът просълзен, нямаше какво да възрази на такъв довод. Тогава той се обърна към кръчмаря и попита колко струва кашкавала. Пропуснали бяхме да го предупредим и сега никакви тайни знакове и смигания не можеха да вразумят залисания в сметките бакалин и той го изтърси като бомба:

– Че кило и сто грама – 495 лева.

Като да прерязаха с нож бедният старец. Смутен той почна да потупва с разтреперана ръка пакета с кашкавала и да ни гледа въпросително – дали, с други думи, добре е чул. Едно здраво ощипване по крака на кръчмаря под масата го накара да се опомни.

Цялата сметка ли е 495 лева? – го попитах с[ъс] значително намигване – Дядо Пенчо те пита само колко струва неговия кашкавал. Нали го давахте 80 лв. килото. Или сега пак сте го повишили? На него няма да вземаш скъпо, защото на това място той се е бил за свободата ни. Даже ако съм на твое място, бих му го дал армаган за бабичката, защото ако не е бил той и такива като него, сега нямаше да живеем свободно и ти да търгуваш тук, ами щеше да робуваш в чифлика на някой келяв турчин.

Кръчмарят се смути и почна да гледа въпросително, ала повторно намигане го успокои и той се съгласи.

– Не приемам! Аз си го поръчах и ще си го платя – се възпротиви дядо Пенчо. – Че сега – ни загледа въпросително кръчмаря – го харчим 100 лв., но на дядо Пенчо ще го дам пак 80 лв. килото, както беше по-рано.

– Колко прави всичкият?

– Че кило и сто  – 88 лева.

Дядо Пенчо с охота брои сумата, даже взе от мен три лева в заем да дотъкми сметката, макар кръчмарят великодушно да се отказваше от тях. Разбира се, че останалите пари платихме с общата сметка, без да разбере старецът. Само по такъв начин можеше да се помогне на дядо Пенчо.

Веднъж бяхме с дядо Пенчо на погребение. След опелото в надгробното слово Неделчо Бенев, председател на въздържателното дружество, между другото каза:

– Скъпият покойник достигна тази дълбока старост – 73 години, благодарение на това, че през целия си живот не е пил и пушил…

– Чуеш ли, докторе, чуеш ли? – се обърна не много тихо към мене дядо Пенчо. – Пуша, откакто се помня човек, а и от винцето и ракията не се отказвам, а съм на 94 лазарника и нищо ми няма!

Обикалящите ни прихнаха да се смеят, като забравиха, че са на опелото на близък приятел.

Добър, мил старец, истински родолюбец беше Пенчо Свата, нека бъде вечна паметта за него!

Бележка на редакцията: В статията е използвана архивна снимка на опълченци от Габрово, източник: shipka.gb.government.bg. Пенчо Сватов е под номер 5, пети на първия ред отляво надясно.

Ако този откъс ви е заинтригувал, може да купите книгата “Габрово след Освобождението. Спомени от д-р Константин Вапцов” онлайн от сайта на “Български книжици” ТУК . Още истории от миналото на Габрово може да следите във фейсбук страницата “Габрово – живият град” или в сайта Габрово Daily.

Славейково училище в Търговище. Снимка: Регионален исторически музей Търговище

Музеят в Търговище дарява всеки посетител на 3 март с българското знаме

Всеки, който посети Регионален исторически музей Търговище в празничния ден 3 март, ще получи малко национално знаме.

От музея канят и на специална изложба за Националния празник 3 март – “Когато се раждаше свободата”. Всеки ще може да я разгледа от 9.30 до 13.00 ч. в Славейковото училище, а входът е свободен.

Изложбата „Когато се раждаше свободата” представя ценности от музейния фонд, свързани с Руско-турската освободителна война (1877-1878) и Освобождението на Търговище. Посетителите ще видят знаковото знаме на Българската земска войска, реликви от някогашното руско военно гробище, образи и отличия на местни опълченци, оръжие. Акцент в музейния разказ са документи и снимки от фонда на Отдел „Държавен архив”- Търговище, принадлежали на майстор Пеньо Атанасов – Бомбето, строил Паметника на свободата на връх Свети Никола в Шипченския проход. Ще може да се види и стилизиран венец от фонда на Национален военноисторически музей София, свързан с тържествата от откриването на паметника. Изложбата ще може да се види в периода 2 – 6 март т.г.

Посетителите на музея ще могат да си закупят книгата „Непокорният”, посветена на поп Сава Катрафилов, съратник и член в щаба на четата на Христо Ботев, учителствал в гр.Търговище. Автор е правнукът на героя – Георги Катрафилов, наш съвременник. Средствата от продажбата на книгата се събират за построяването на паметна плоча на загиналите 22 Ботеви четници, погребани в с. Мраморен, Врачанско. В музея може да се закупи и алманаха „Възкресение в зарево от пожари”, посветен на Освобождението на град Търговище, издание на Регионален исторически музей – Търговище.

В Славейковото училище можете да разгледате и постоянна експозиция „Възрожденска класна стая” и изложбите “От Виена и Константинопол” (гостуват Регионален етнографски музей – Пловдив и Регионален исторически музей – Русе); „Началото…”, посветена на 60 години професионално музейно дело в Търговище; “Да рисуваш със светлина!” (Щрихи към историята на фотографите в Търговище); “Велик е нашият войник”.

Как да публикувате новини в “Музейник”?

Историческият сайт “Сторник” предоставя безплатна реклама на дейността на музеи, галерии и други научни институции чрез отразяване на новини за изложби, конференции, печатни издания и др. Необходимо условие за това е да сте наш партньор и периодично да предоставяте авторски исторически материали за публикуване в “Сторник”. Тематиката на материалите, които “Сторник” търси, са историите, които често остават встрани от научния и обществения интерес към “голямата” национална история – това са личните и родовите истории, малко известни факти, личности и места, историите на малки общности (улици, квартали, села и градове). Може да заявите партньорство на info@stornik.org.