март 2020 | СТОРНИК

Университетска библиотека на СУ "Св. Климент Охридски". Снимка: Сторник

Как бай Харалампи спасява Университетската библиотека на СУ от бомбардировките през 1944 г.

По време на голямото въздушно нападение над София на 30 март 1944 г. откъм североизточната част на Университетската библиотека на Софийския университет попада бомба в сутеренното помещение и причинява значителни щети – унищожени са около 15 000 тома книги.

В началото на 1944 г. в евакуацията на библиотеката участва Харалампи Цветков – „бай Харалампи“, символ на библиотеката. Бай Харалампи засвидетелства своята преданост към нея на 30 март 1944 г., когато София е обгърната от пламъците на голямата бомбардировка. Покатерил се на покрива на библиотеката, сред бушуващата огнена стихия, скромният българин Харалампи Цветков проявява опълченски героизъм. Въоръжен с една лопата, той отхвърля от покрива падащите парчета от запалителни бомби, колкото може по-надалеч. С обгорели ръце, със сетни сили, рискувайки живота си, успява да спаси духовната светиня от пожар, за да се съхрани безценното книжовно богатство за поколенията. И това е неговото удовлетворение – изпълненият дълг, скромно и без претенции.

След бомбардировките и евакуацията, Университетската библиотека възстановява нормалната си работа и отваря врати за читателите си на 1 май 1945 г.

Илия Дурев и Елена Вълчанова през 40-те години на ХХ век. Снимка: семеен архив на Гергана Пейкова

Илия Дурев и любовта, на която лагерът „Белене“ слага край

Историята, която искам да ви разкажа, е свързана с една първа любов и с много светли мечти и надежди, унищожени от братоубийствените страсти, които нахлуват в историята на България винаги, щом настъпи време разделно. Такива са събитията от септември 1944 г., които и до днес разделят мненията в обществото ни на две.

Историята започва от едно писмо, което ми беше предадено преди време от моята баба. Тя го беше пазила грижливо цели 65 години, заедно с двете снимки на мъжа, който ще бъде главен герой на моя разказ, създаден по нейните съкровени спомени.

Илия Дурев. Снимки: семеен архив на Гергана Пейкова

Мъжът от снимките, които публикувам тук, се казва Илия Дурев и е роден в село Широка лъка. Роднини са с родопския певец Костадин Дурев, изпълнил легендарната песен “Девойко, мари, хубава”. Днес обаче в селото едва ли някой си спомня за семейството на Илия Дурев, както и за самия него, защото баща му е заклан на 13 септември 1944 г. от отечественофронтовците в двора на къщата си и хвърлен в изкоп край селото, заедно с други „съгрешили“. „Грехът“ на бащата е била кръчмата, която притежавал, и точно тя предизвиква гнева на новата власт, която го ликвидира като “народен враг”, както е популярният тогава израз. Майката на Илия е извикана от съсед, за да види къде закопават тялото на нейния съпруг и да се опита после да го препогребе. Дали е успяла, не съм запомнила от разказите на баба ми, но помня, че майката и нейната дъщеря (сестра на Илия) са напуснали селото, за да започнат нов живот в Пловдив.

С убийството отмъщението към семейството му обаче не приключва. То се стоварва върху главата и на 23-годишния син Илия Дурев, който по същото време следва последна година архитектура в София. Пълен отличник е, но вместо да се дипломира със златен медал, новото академично ръководство го изключва от университета като син на „народен враг“. Изпращат го да изкупи вината си към Родината на фронта и да се бие в последната фаза на Втората световна война. Докато всеки ден рискува живота си “не за ТЯХ, а за България”, както е написал в приложеното тук писмо до моята баба, в тила някой нарочно пуска слухове, че заедно с още 300 души Илия Дурев е минал на страната на германците. Научил този слух, той го опровергава веднага в писмото до баба ми и обяснява защо никога не би го направил – „Може да съм имал, имам и ще имам едни убеждения и политически възгледи, обаче когато се отнася за защита на страната, няма значение за мене кой възглавява управлението – важното е, че се бия за страната си. Има моменти, когато всичко ще трябва да се забрави и пренебрегне пред интересите на всички ни. Днешният момент е такъв.“

Страници: 1 2 3 4

Лъвов мост в София, 1910 г. Фотограф: Димитър Карастоянов. Източник: Кираджиев, Светлин (2006). „София. 125 години столица. 1879-2004 година“. ИК „Гутенберг“. ISBN 978-954-617-011-8

Как столичани приели първия трамвай на София

Преди 120 години София е електрифицирана. Не отнема дълго време преди по улиците на столицата да тръгне и първият електрически трамвай. Макар в случая думата „електрически“ да е излишна, поради това че т.нар. „конски трамвай“ е представлявал нищо повече от омнибус, теглен от коне по пътното платно.

За първия трамвай е писано много. Тук ще споделя с вас някои от по-интересните факти, свързани с него:

➡️ На първи януари (по стар стил) 1901 г. от депо „Клокотница“ пет трамвайни коли тръгват по бул. „Мария Луиза“, прекосяват Лъвов мост и стигат чак до площад „Славейков“. По-късно започват да се използват и другите трамвайни маршрути.

➡️ През първия и втория ден пътуването в трамвая било безплатно. Но софиянци трудно се престрашили да се качат на новото превозно средство. Според една от легендите, столичаните проверявали безопасността на трамвая, като първо изпращали децата си или някое циганче.

➡️ В началото спирките били малко – първа и последна. Пътниците имали право да дадат знак на ватмана със звънец, вързан на връв, когато искат да слязат от трамвая на избран от тях кръстопът. „Неопитните пътници искаха спирка и извън кръстовище и ватманите им я отказваха“, казва Димо Казасов.

➡️ Първоначално местата във вагоните били разделени на първа и втора класа. Разликата била наличието на плюшени възглавници върху дървените пейки в първа класа. Това разделение било наложено от белгийските акционери, които се заели със създаване на електротранспорт в София. Но напук на тях столичани винаги избирали втора класа, а спестените стотинки, при цени 15 ст. за първа и 10 ст. за втора класа, отивали за кифла, кебапче, кафе или цяла паста. По-късно класовете са премахнати.

➡️ Иван Вазов е от малкото жители, които ползвали първа класа преди нейното премахване. За нея той разказва в разказа си „В електрическия трамвай“, написан на 07.02.1901 г.

➡️ За наша радост това не е единственият разказ на Иван Вазов, в който се говори за софийските трамваи. В „Урок“ действието се развива в Княжевския трамвай, за който той пише и едноименен разказ.

Страници: 1 2

Къща на Аргир Куюмджиоглу – централна фасада, 2017 г. Източник: РЕМ Пловдив

Пловдивският род Куюмджиоглу. Част 2: Куюмджиевата къща

Регионален етнографски музей – Пловдив се помещава в най-красивата и представителна къща в сърцето на Стария град. Тя е паметник на културата от национално значение, принадлежала на богатия търговец Аргир Куюмджиоглу. Музеят представя бита, културата и традициите на две етнографски групи, населявали Тракия, Родопите и Средногорието – Рупци и Тракийци. Богатата експозиция запознава посетителите с живота на хората в региона през епохата на Възраждането. Открийте Регионален етнографски музей Пловдив онлайн: Посетете уебсайта. Харесайте Фейсбук страницата.

Ако не сте прочели първата част от статията Пловдивският род Куюмджиоглу и неговото наследство. Част 1

Многочисленото потомство, което оставя след себе си Аргир Куюмджиоглу, не успява да прослави името му и то сигурно би било напълно изтрито от времето, ако не бе построеният от него дом – най-представителната сграда в Стария Пловдив, връх на бароковата архитектура в българските земи.

Всъщност Аргир закупува този имот с три лица през 20-те години на ХІХ в., върху който тогава е имало само една къща – на ъгъла срещу църквата „Св. Константин и Елена“. Няма съмнение, че неговото местоположение е много добро и подходящо за голям градеж, който да илюстрира положението в обществото на неговия нов стопанин. Но това не става изведнъж. Чак след като натрупва солидно състояние, Аргир наема тайфата на Хаджи Георги Станчовски от с. Косово (прочут за своето време строител) да изгради нов дом за него и семейството му (Пеев 1960: 168-169; Станев 1970: 28-34).

Страници: 1 2 3 4 5

Част от семейството на Аргир Куюмджиоглу: долу – Смарагда (съпруга), Мария Н. Филипович (сватя); горе – ? (дъщеря), Хариклия (или Харитина) Хр. Куюмджиоглу (снаха), Христо Куюмджиоглу (син) и Смарагда (Змаро – внучка). Източник: РЕМ Пловдив

Пловдивският род Куюмджиоглу. Част 1

Регионален етнографски музей Пловдив се включва в инициативата на националния исторически сайт “Сторник”, който покани музеите, архивите, библиотеките и галериите в цялата страна да популяризират безвъзмездно любопитни истории и артефакти от своите колекции в дните на извънредното положение у нас, за да не губят връзката с посетителите си. Как да се включите в тази инициатива може да прочетете в статията на Stornik.org тук.

Историята, която РЕМ Пловдив представя, е за рода на първоначалния собственик на къщата, в която се помещава музеят – Аргир Куюмджиоглу. В две последователни части „Сторник“ споделя статията „Пловдивският род Куюмджиоглу и неговото наследство“ на доц. д-р Ангел Янков, директор на Регионален етнографски музей – Пловдив.

Регионален етнографски музей – Пловдив се помещава в най-красивата и представителна къща в сърцето на Стария град. Тя е паметник на културата от национално значение, принадлежала на богатия търговец Аргир Куюмджиоглу. Музеят представя бита, културата и традициите на две етнографски групи, населявали Тракия, Родопите и Средногорието – Рупци и Тракийци. Богатата експозиция запознава посетителите с живота на хората в региона през епохата на Възраждането. Открийте Регионален етнографски музей Пловдив онлайн: Посетете уебсайта. Харесайте Фейсбук страницата.

Векове наред, та чак до Освобождението, големите пловдивски православни родове считат Трихълмието, или триъгълника между Джамбаз, Небет и Таксим тепе, за най-престижно място за живеене. Изследователят на Пловдив – Никола Гашаров, пише, че „всеки българин или грък, забогатял в чаршията от търговия или от занаята, дигал жадно очи към тепетата, да построи и той там къща, да се вреди между благородниците, които отдавна, подобно на патрициите в древния Рим, са държали да живеят по високите места – по хълмовете“ (Гашаров 1934: 9).

Куюмджиевият род не прави изключение. Началото е поставено от Константин, който заедно със синовете си идва в Пловдив от Кърк клисе (Лозенград) към 1740 г. Той е бил майстор куюмджия (златар), както и неговите наследници – Павел, Иван и Никола.

Страници: 1 2 3 4 5 6 7 8

Технически университет Брауншвайг. Снимка: gauss-friends.org

Автобиография на аптекар Асен Райнов, част 3: Студент в Германия

„Сторник“ публикува третата част от автобиографията на аптекаря Асен Райнов, съхранена и предоставена ни от неговата дъщеря Мария-Бойка Малинова. В първите две части той разказва спомените си за родния Бургас и за участието си в Балканските войни и Първата световна война. В третата Асен Райнов разказва за обучението си в университетите в Хале и в Брауншвайг в Германия през 1920-те години.

Сестра ми стоеше неомъжена и това тревожеше нашия баща. В града ни се появи Стоян Титков и започна да работи в БНБ. Практик и без теоретична подготовка, той гледаше на живота от позицията на своя материален егоизъм. Насочи се към сестра ми, започна подготовка за голяма сватба. Преди венчавката, дочул приказки, баща ми попита зная ли нещо повече за бъдещия зет. Знаех, но като най-малък по години в къщата нямах право на мнение и никой не ме слушаше. След обичаите по прекрачване прага на бъдещия дом, Титков директно ми каза „Сега ще чакаш! Одеве излязохме от вашия дом. Сега влизаме в моя.“

В Сливен се освободи място за помощник – аптекар и аз заминах да го заема. Разчитах на обещаната издръжка до приключване на висшето си образование, но сам или под влияние, баща ми спря парите. Ограничих храната да плащам наема. Тревожех се как ще стигна до магистратура в Германия. Накрая поставих въпроса ребром – спомня ли си обещаното или се отказва! Баща ми се опита да избяга от отговора. Отчаян препречих пътя му и заявих „само през трупа ми“. Това го стресна, той отстъпи при условие да искам „извинение от по-възрастните и да целувам ръка“.

Теоретичната подготовка по фармация започваше с двумесечен курс в София. Майка ми задели от полученото наследство нужните средства за цялото следване. Баща ми пък искаше да не се бавя и бързо се стягам за път. Потеглих към Ерланген, малък университетски град в Германия, за който имах добри сведения. На немски знаех единствено „добър ден“ и „довиждане“. Във влака до Грац пътувах с двама българи студенти и от тях научих най-ползваните изрази и фрази.

Германия е страна на рицари. Ако студент не е излизал на дуел с шпага и не е клъцнат по лицето, все едно няма мъжко достойнство. Моето пребиваване в тази страна е също рицарско. Изпълнено със смелост и достойнство. Без шпага трябваше да разбивам всяка пречка по своя път.

Страници: 1 2 3 4 5 6 7

Чумата, "черната смърт" в миниатюра от 15 век. Източник: www.focus.it, публикувано в wikipedia.org

Магии, болести и зарази в народните вярвания

Според народните представи, ако човек умре, без да е ранен, смята се, че е жертва на магьосничество, защото представа за естествена смърт не съществува. Болест, нещастен случай и смърт се причиняват от неприятел – човек или дух, от козните на магьосник или разгневен мъртъв роднина. Според народа броят на болестите е 77 и половина или 99, като се вярва, че за всяка болка има лек, а само за половинката или за стотната няма. Разказва се също, че половината болест е най-лоша и не може да се изгони.

Подобни представи са били характерни не само за нашия народ. До късно австралийските аборигени са вярвали, че всяка смърт се причинява от магия (с изключение на бойното поле). За целта се е използвал специален уред: пръчица от кост с един заострен и един тъп край, откъм тъпия край завързана връвчица. Като насочиш острието срещу врага, кръвта му изтича и през връвчицата се изсмуква от тялото. Само при вида на тази „кост на смъртта“ аборигените изпадали в ужас.

Силата на внушението спомага за вярата в магии: при стрес нервната и ендокринната система си взаимодействат. Един етнограф описва преживяванията си в примитивно племе. Той се скарал с една жена, но му казали, че не е постъпил добре, защото жената е магьосница. След това разказва как седи пред клавиатурата на компютъра и ръцете му се подуват като боксови ръкавици. Той го свързал с кавгата с магьосницата, но после си казал, че „няма такива работи, това не може да бъде“… и му минало. Страхът бил причина за такава психо-соматична реакция.

Според древните представи, членовете на чуждите племена и родове са гледали да причинят нещастия, болести или смърт чрез вредоносни магии. Думата зараза е от един корен със поразявам, поразия, сразявам, сражение. За образа на неприятеля свидетелства развитието на индоевропейския корен *wreg- със значение „гоня, преследвам“. В английски значението „гоня“ се е развило в думата wreak ‘мъстя, изливам гнева си’. В балтийския старопруски език wargs означава ‘лош, зъл’. Това е много близко до значението, което се развива в повечето славянски езици – врагъ. Но в някои има и специфично продължение, като например сръбското и словенското значение на думата – „дявол“, както и в българската клетва „Да идеш поврага!” От същия корен е и думата вражалец, рус. ворожея – ‘магьосница’.

Страници: 1 2 3

Баба Янка от Белица на 18 години. Снимка: Маргарита Тодорова, нейна внучка

Стари обичаи за Благовещение от Белица: гонят се болестите

Маргарита Тодорова разказва спомен за празника Благовещение (или Благовец) от времето на нейната баба Янка Георгиева Саева (1899-1983) и село (днес град) Белица, област Благоевград.

Всяка година на 25 март, по църковния календар, се чества празникът Благовещение. Денят, в който Архангел Гавраил, донася Благата вест на Дева Мария, че ще роди непорочно заченат син. В църква се пали свещ пред иконата на Света Богородица с младенеца и се отправя гореща молба за подкрепа и защита на всички майки по света, на техните деца и семейства.

На този ден, по народна традиция, се отбелязва и пролетния празник Благовец. Вярва се, че на този ден се събуждат змии и гущери, изпълзяват навън и трябва да се прогонят далеч от къщите. Децата от махалата вземаха стари тепсии и тенджери и с дебела пръчка удряха по съдовете и крещяха: „Бегайте бъи (бълхи), Благовец ве гони! Бегайте змии, Благовец ве гони!“ После баба Янка ми даваше една градинска, по-голяма от мене, метла и заедно помитахме двора. Запалваше събрания на купчина боклук, за да си отидат от къщи болестите през годината.

За обяд баба сваряваше чорба от първата поникнала коприва и месеше погача за здраве. „Яж, чедо, яж! В копривата има желязо – да станеш силна и здрава!“ Сърбах чорбицата и се чудех – защо желязото не ми скърца между зъбите! На Благовец се дупчат и ушите на момичетата – за обички. Вярва се, че на този „благ ден“ раните заздравяват по-бързо. Баба ми разправяше, че по нейно време – на младини, момите за пръв път си позволявали да излязат „на рамушчьи“ (без горна дреха, само по ръкави на кошулата), а ергените по елеци. Така им било по-леко на „льулчите“ (люлките) и „връталешките“ (въртележките), на които в този ден се веселели, пеели и играели хоро.

На Благовец децата и момите сваляли мартениците и ги слагали под голям камък. След време повдигали камъка и ако имало много буболечки – особено мравки, било на пари. Вярва се, че на този ден пристига и кукувицата и трябва да си сит и с паричка в джоба, ако кукувица те закука.

Страници: 1 2

Църквата "Св. Троица" в Банско. Снимка: НБКМ-БИА, Сбирка "Портрети и снимки", Сигнатура: НБКМ-БИА С І 17861

Християнството и библейските разкази в българския език

Християнството из нашите земи датира много преди покръстването на българите. Тук са живели готите и най-старите ни християнски термини са от германски произход – църква, кръст, пости. Въвеждането на християнството и славянското богослужение ускорява процеса на интеграция на разноплеменните поданици на българската държава.

Покръстването оказва силно влияние върху българския език. Променя се целият езиков код.

Кодът представлява цялата палитра от образи, езикови средства и речеви похвати, използвани за формулиране на мисълта. Например, когато събеседникът разсъждава на ежедневни теми, но използва изрази от типа „да сгъстим редиците“, „да поразим целта“, „ще пробием отбраната„, той мисли и говори във военизиран код.

Старите езически култове изчезват и езическият код се забравя. Обаче текстове, породени от стария код, остават.

Славянският бог Чернобог е бил противник на светлия Белобог и е господар на злото и смъртта, причинител на страдания, болка и скръб. Името му живее в заканата „Черна бога ще ти покажа!“. Шаманските пътувания из света на духовете, небесни или подземни, намират отглас в израза „по друг свят ходи“ – за човек без връзка с реалността.

В римската митология бог Марс, в древността наричан Мармор или Мамерс, е древно индоевропейско божество на войната, смъртта и съня. В славянската митология Марс намира съответствие в образа на едно женско божество, името на което е запазено в различни варианти – словашката Мармурена, полската Маржена, белоруската Мара и българската Марена. В българския фолклор Марена е име на болест, запазена в клетвите „На Марена да идеш, та да се не върнеш!“, „Да маренясаш!„. Митът за злотворното същество вече е забравен, остава само думата. Такива думи, като кош-мар , кики-мора, мора̀ също съдържат името на древното индоевропейско божество. Найден Геров обяснява думата мора̀ по следния начин: „Това, което усещаме понякога, като че ни наляга нещо насън. Българите вярват, че го прави някакво злотворно същество, таласъм и проч[ие].“

Страници: 1 2 3

Сватбен портрет от 1908 г. НБКМ-БИА, Сбирка "Портрети и снимки". Сигнатура: НБКМ-БИА C III 1657

“Сторник” безвъзмездно ще популяризира принудително затворените музеи, архиви и библиотеки

Националният исторически сайт “Сторник” Stornik.org кани музеите в цялата страна да популяризират безвъзмездно любопитни истории и артефакти от своите архиви в дните на извънредното положение у нас, за да не губят връзката с посетителите си. Заради мерките във връзка с борбата срещу COVID-19 музеите, галериите, архивите и библиотеките са принудени да затворят за посетители, отменят се и събитията като екскурзоводски беседи, изложби, конференции и др.

“В тези дни на извънредно положение за музеите и другите научни институции е прекъсната естествената им връзка с публиката, те нямат на кого да разказват своите истории. Може би рядко осъзнаваме, че именно музеите, архивите и библиотеките са пазителите на нашата общностна памет – паметта за миналото на нашето селище, регион, държава. Ако помним уроците на миналото или знаем защо да се гордеем с историческа личност или събитие от нашето селище, това е, защото някой музей, архив, библиотека са съхранили спомена за тях. Затова е важно да не се прекъсва връзката им с хората и “Сторник” ще помогне за това” – споделя Момчил Цонев, създател на сайта “Сторник” stornik.org. “Решил съм да подам ръка именно на музеите, защото ежедневието на музейните работници е трудно, но няма да ги видите да протестират – защото те не са толкова много и толкова социално важни като работещите в образованието или здравеопазването. Често по-малките музеи само с 2-3 души музейни работници трябва да правят изложби, да популяризират миналото сред публиката, да посрещат посетители. И все пак се справят. Откъде знам ли? Защото съм дете на музеен работник, майка ми работи над 30 години в Историческия музей на Габрово. Познавам работата на музеите отвътре и мога да оценя тяхната важност за съхранението на паметта ни като общество”, допълва още Цонев.

Stornik.org е сайт за поселищна история, генеалогия, езикознание и етнография. Сайтът публикува авторски материали в следните раздели: „Истории“ – лични, семейни, селищни истории; „Староверци“ – народни обичаи, празници и поверия; „Стародумци“ – история на българския език и диалекти, етимология на архаични и диалектни думи; „Родослов“ – родови истории; „Гостилник“ – традиционни готварски рецепти; „Музейник“ – актуални новини за музеи, галерии, архиви и други научни институции.

Страници: 1 2

Моля, абонирайте се за нашия бюлетин