Васил Левски оставя автобиография в стихотворна форма. Нейният текст е недовършен или е съхранен в непълен вид. В нея Левски споменава участието си в първата Българска легия в Белград ( март-април 1862– Васил Кунчев напуска Карлово и заминава за Белград, където се включва в Първата българска легия, там получава прозвището си Левски ), пребиваването си във Влашко (есен-зима 1862 – в края на зимата напуска Сърбия и се озовава във Влашко) и участието си в четата на Панайот Хитов (28 април 1867 – Левски преминава с четата на Панайот Хитов в българските земи като знаменосец).
Погрешка в някои източници се посочва, че стихотворението е било записано от Левски в неговото тефтерче. Автобиографията му не присъства там, на страници 33-39 Левски си е записал части от „На прощаване“ от Ботев.
Оригиналът на автобиографията се съхранява в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, Български исторически архив. Текстът е без подпис и дата. Неговото авторство се определя от началото на самия текст – „Аз, Васил Лъвский в Карлово роден“.
Въз основа на описаните в текста биографични моменти, историци отнасят текста към края на 1867 г. или в началото на 1868 г. – след участието му в четата на Панайот Хитов. Това датиране фигурира в сайта на Национален музей „Васил Левски“, както и в популярното издание „Васил Левски. Документално наследство“ от 1973 г. В книгата си „Без сън, без покой“ (издадена през 1986 г.) Жечко Попов отпраща написването на автобиографията към 1871 г., като базира заключението си на сравнение на текста с други писма на Левски в начина на изписване на буквите. Според Попов е оцелял само първият лист от автобиографията на Левски и въз основа на описаните събития там по инерция текстът се датира към 1867 г. Акад. Петър Динеков смята, че автобиографичното стихотворение на Левски е написано под влияние на Ботевото стихотворение „На прощаване в 1868 г.“.
Ето и самия текст на автобиографията на Левски:
Аз, Васил Лъвский в Карлово роден, от българска майка юнак аз роден, не щях да съм турски и никакъв роб, същото да гледам и на милият си род. В Сърбия ходих и по Влашко скитах; от нийде помощ за наша свобода. Станах [и] отидох в Стара планина, с вярна дружина, с Панайот войвода, юнаци народни – техен аз байрактар; За година време всичко разгледах, което не знаех – войвода[та] аз питах, главни друмища и тънки пътеки – се ги бележа – занапред нам леки… Хубава гора, студена е и вода; за наши жени и дребни деца… Докат[о] аз проходих в Стара планина, турци-поганци мен угадиха: тежка потеря тий се вдигнаха, кат скакалци по гора тръгнаха и [в]сичко Карлово обиколиха, и по улици стража поставиха; дано мен жив уловяха или бар главата ми сдобиеха, гламави турци, мръсни агарянци… От планини слизах, за Карлово отивах с Тюрюмето Иван аз да се видех, сам-самниничек, обкичен, обръжен: с пушка белгийка и чиф[т] пищови и остра сабя на мен блещяха… През две, през три стражи си минах, на четвъртата мене съзряха: потеглих, пушка извадих и сабя, ниски ми дувар гръдобран беше, страхопъзли турци веднаг[а] се пръснаха от самичeк аз, щом ме видяха. В зора то беше – в Карлово не влязох, на кърът оста[на]х в зелени мамули; кога бе вечер, промъкнах се аз с работници хора, заедно и аз. Няма Тюрюмето, уловен той беше с още един другар – Тинко Пулев беше в[ъв] Видин запрени за три години, тяхната съдба – в друго уловени; нашите писма други посрещал; всичко подробно все той разправял. Станах да си ида пак при дружина, дал бях й дума кой ден ще стигна; ден и нощ вървях, едни цървули скъсах, за да стигна само, както си казах. Дадох и лозинка: сечено дърво. Кат[о] додох на място, няма ги тамо. Засвирих с тръба, екна ми гора, никакъв отзив от моя дружина, повторих с тръба, овчар се обади: „Доб[ъ]р ден, юначе“, тихом ми обади. Да не бъдеш ти Лъвский байрактар, с Панайот войвода, негов ти другар?“ Отговорих аз на старият овчар: „Отде ти знаеш за Лъвский байрактар?“ „Виждам те, синко, на него приличаш, като ми е казал същий войвода, ако те видя, да ти обадя, как не са тука, а при Царска мандра. Видиш [ли] овчар[и]те? Там са наблизо. Под тях, отдолу, малко по-ниско, потеря има, да свириш, недей; тебдил тий ходят с юрушки дре[х]и.“ То бе заран рано и с пушка на рамо за един–два часа стигнах ази тамо, посрещна ме стража – един наш другар: „Добре дошъл – рече – Лъвский, наш байрактар!“ Ето и дружин[а]та с Панайот войвода, всички ми се радват и „добре дошъл“ ми казват…
Стихотворната автобиография на Левски се публикува по текста от „Васил Левски. Документално наследство“, София, Наука и изкуство, 1973, с. 56-58. За детайли от биографията на Левски е използвана информация от Национален музей „Васил Левски“ и Общобългарски комитет „Васил Левски“.
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Единственото важно условие е споделеното да бъде Ваш личен спомен от миналото. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.
Историческата неточност в датата на почитане на гибелта на Апостола на свободата Васил Левски продължава с десетилетия. В момента желанието да се спази историческата истина, от една страна, и инерцията от утвърдилата се дата за почитане, от друга страна, доведе до различното отбелязване на годишнината – на 18 или на 19 февруари.
Васил Левски. Фотография. Източник: НБКМ-БИА, Сбирка „Портрети и снимки“. Сигнатура: НБКМ-БИА С І 4826
Реалната дата, на която Васил Левски е обесен през 1873 г., е 6 февруари. Това е видно и от литография, издадена през 1883 г.:
Обесването на Васил Левски. Литография от 1883 г. Споделена от историка Петър Величков в Pinterest. Източник: Неуточнен
По т.нар. нов стил 6 февруари е 18 февруари. Ето и как се е стигнало до тази грешка. През 1916 г. България преминава от Юлианския към Григорианския календар. Заради смяната на календара в България 31 март 1916 г. е последван от 14 април. Преминаването от един календар към друг налага и преизчисляване на датите за миналите исторически събития. Така историческите събития преди 1916 г. се „сдобиват“ с две дати – „стар стил“ се наричат датите по стария Юлиански календар, а „нов стил“ – датите по новия Григориански календар, валиден и до ден днешен. Преизчисляването обаче е различно за датите от 19 век и за датите от 1900 до 1916 г. За събитията в България след 1 март 1900 г. се прави поправка в датите от 13 дни – добавят се 13 дни към датата по Юлианския календар (т.нар. стар стил), за да се получи датата по Григорианския календар (т.нар. нов стил). За историческите събития, случили се между 1 март 1800 г. и 28 февруари 1900 г., към датите от Юлианския календар се прибавят 12 дни, за да се преизчислят по новия Григориански календар. Понякога обаче грешно се добавят 13 дни и за датите от 19 век.
Ето и някои примери с популярни дати от българската национална история:
Рождената дата на Васил Левски (6 юли 1837 г. по стар стил) се отбелязва правилно като 18 юли по нов стил.
За разлика от нея, обесването на Левски, 6 февруари 1873 г. по стар стил, понякога се отбелязва грешно като 19 февруари. Всъщност датата 6 февруари от Юлианския календар (стар стил) отговаря на 18 февруари от Григорианския календар (нов стил): 6 февруари 1873 по стар стил +12 = 18 февруари 1873 г. по нов стил).
Санстефанският мирен договор е подписан на 19 февруари 1878 г. по стар стил. Днес ние празнуваме Националния празник на България и подписването на Санстефанския мирен договор по нов стил – на 3 март.
Съединението на Княжество България и Източна Румелия се случва на 6 септември 1885 г. Ние празнуваме Съединението по стар стил. По нов стил датата е 18 септември.
Независимостта на България е провъзгласена на 22 септември 1908 г. по стар стил, както се празнува и досега. Датата по нов стил обаче е 5 октомври.
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Единственото важно условие е споделеното да бъде Ваш личен спомен от миналото. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.
В повестта „Мамино детенце“ от Любен Каравелов може да прочетем следния пасаж: Aх, да го вземе дяволът! Тая казанлъшка гюлова ракия е измислена, вярвайте ми, от някой дявол или от някой магьосник. Ако я пиеш, то не можеш да се откачиш от нея; ако захванеш да мислиш за нейната миризма, за бистрината й и за достойнството й, то и на съне гледаш чаши, бурета, стъклета и хунийчета; а ако захванеш да говориш за нейния род и произхождение, то заборавяш работата си, изгубваш мислите си между гюловете и между казаните и главата ти се преобразява на решетка, през която пловдивските кокони прецеждат сладкото си…
А сега директно към локмарухуто. Майката на Николчо е във възторг от това, как малкото момче се доказва като способен пияч:
…Николчо и неговите другари дошли при една върба, извадили из джобовете си две доволно големи стъклета с ракия и една хартийка с бадем и седнали на тревата. – А купи ли локмаруху? – попитал един от Николчовите другари. – Купих – отговорил другият. – А за какво ви е локмаруху? – попитал Николчо. – Aх ти, лапнимухчо! – казал Христо и изкикотил се от всичкото си сърце. – Ако в нашата гюлова ракия се налее малко локмаруху, то тя може да възкреси и мъртвите. Тъй е то! Само сопотненците и калоферците я пият без локмаруху. А знаеш ли какво казваше докторът? – Който пие гюловицата без локмаруху, той изгубва калеврите си, както ги беше изгубил и сопотнецът….
Такова любопитство предизвиква това загадъчно локмаруху, а никъде никакво обяснение! Нито пояснителни бележки в учебника, нито в други помагала. Рядко ще се намери и някой подготвен учител, който да разбули мистерията.
Думата е реликт от една отминала епоха. Lokman ruhu е турското название на веществото диетилов етер. Това е бистра течност с много характерна миризма и остър вкус. Па̀рите ѝ лесно се възпламеняват при определено съотношение на кислорода във въздуха. В медицината се употребява като обезболяващо и като упойка. Навремето спиртен разтвор на етер се е продавал в аптеките против стомашни болки.
Турското име на етера означава буквално „Духът на Локман“. Локман е древен мъдрец, споменаван в Корана. Аллах го дарил с живот, равен на живота на седем орли, всеки от които се раждал след смъртта на предишния. С този дар Локман живял толкова дълго, че надживял гибелта на собствения си народ.
За откривател на диетиловия етер се смята алхимикът Джабир ибн Хаян, известен под латинизираното име Гебер. Много от трудовете на Джабир са преведени на латински. Но името на откритото от него вещество не става популярно в Европа. През ХIV век етерът е бил синтезиран отново под названието oleum dulce vitrioli – сладко витриолово олио. А през 1729 г. немският учен August Sigmund Frobenius измисля името Spiritus Vini Æthereus, и от тогава го наричаме диетилов етер.
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Единственото важно условие е споделеното да бъде Ваш личен спомен от миналото. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.
Непосредствено след Освобождението в България за период от 20 години до началото на XX в. у нас се формират няколко основни центъра, свързани с овощарството и производството на вино – Сухиндол, Сливен, Ловеч, Стара Загора, Плевен, Чирпан, Мелник. Вината им били известни не само в България, но и в чужбина. В края на 19 век инопроизводството в България е било разпространено във всички села и градове, където са се отглеждали лозя.
В този период интензивно се въвеждат в страната новите научни постижения в областта на химията, които пряко касаят винопроизводството. В учебните заведения, където се изучава земеделие, се откриват курсове по енология, които стават основа на съвременното производство на вино у нас.
Във фонда на Националния политехнически музей се съхранява актуално за времето си „Ръководство по лозарството“ от 1894 г. Указанията в него напълно съответстват на новите и модерни технологии.
„Ръководство по лозарството“ от 1894 г. Източник: Национален политехнически музей
Илюстрация от „Ръководство по лозарството“ от 1894 г. Източник: Национален политехнически музей
Илюстрация от „Ръководство по лозарството“ от 1894 г. Източник: Национален политехнически музей
Във фонда на Национален политехнически музей се пази и етикет на Сухиндолско червено вино. То било производство на Лозарско-винарско дружество „Димитър и Драгия Влаеви“, София-Сухиндол, основано през 1908 г.
Етикет на Сухиндолско червено вино на Димитър и Драгия Влаеви. Източник: Национален политехнически музей
Лозари, 1941 г. Запазване на облагородени вкоренени лози през зимата. Илюстрация от „Лозарство“, учебник за практически и допълнителни земеделски училища от проф. Н.Неделчев. Първо издание, 1941 г. Източник: Национален политехнически музей
Инструментариум за резитба. Илюстрация от „Лозарство“, учебник за практически и допълнителни земеделски училища от проф. Н.Неделчев. Първо издание, 1941 г. Източник: Национален политехнически музей
„Сторник“ е партньор на българските музеи и научни институции
Тази статия се публикува в историческия сайт „Сторник“ в партньорство с Национален политехнически музей. На всеки институционален партньор, който предоставя авторски исторически материали за сайта, „Сторник“ предлага безплатна реклама на дейността в рубриката „Музейник“ с актуални новини за изложби, конференции, издания и др. Може да заявите партньорство на info@stornik.org.
На 14 февруари 2020 г. (петък) от 18:00 ч. в Националния политехнически музей в София (ул. „Опълченска“ 66) ще се разказват истории за молекули, вино и любов. Главен асистент д-р Божидар Стефанов (д-р Бо) от катедра „Химия” на Технически Университет – София ще разкаже не само любопитни, но и научно обосновани факти, свързани с енологични и любовни молекули.
Коя е молекулата на любовта и къде се среща тя? Защо когато сме влюбени биохимията ни започва да граничи с тази на лудостта? Наистина ли истинското вино винаги е горчиво? Как с химическа реакция можем да му променим цвета и кои подправки (и тежки метали) могат да му променят вкуса?
Гостите ще могат да зарадват себе си или своите близки с оригинален подарък. Елизабет Лазарова – творец и създател на BetyArtStone – е подбрала колекция от художествени предмети, в центъра на които са необработени камъни и причудливи природни материали. Посетителите ще могат да се разходят из експозицията на музея и да разгледат с какви телефонни апарати са се свързвали помежду си влюбените от преди повече от век, на какво са слушали музика, с какво са се снимали или пък с какви транспортни средства са се разхождали.
Входът е празничен – 2 лв. Вечерта ще бъде съпроводена с чаша вино, осигурено от винарна BLACK SEA GOLD – POMORIE.
Историческият сайт “Сторник” предоставя безплатна реклама на дейността на музеи, галерии и други научни институции чрез отразяване на новини за изложби, конференции, печатни издания и др. Необходимо условие за това е да сте наш партньор и периодично да предоставяте авторски исторически материали за публикуване в “Сторник”. Тематиката на материалите, които „Сторник“ търси, са историите, които често остават встрани от научния и обществения интерес към „голямата“ национална история – това са личните и родовите истории, малко известни факти, личности и места, историите на малки общности (улици, квартали, села и градове). Може да заявите партньорство на info@stornik.org.
Свети мъченик Георги Нови Софийски загинал на 11 февруари 1515 г. в София. Именно на този ден в календара го почита и православната църква. Градът на мъченическата му смърт останал и в името му. Георги е роден през 1497 г. в Кратово – град в североизточната част на днешна Република Северна Македония, на около 160-180 км от София по днешните пътища. Георги умира само на 18-годишна възраст. За него житиеписецът му Поп Пейо казва:
Този свети мъченик беше тогава на 18 години, тънък и висок на ръст, с продълговато лице, възрус, с вежди, издигнати и гъсти, нос гърбав, пръсти на ръцете тънки и дълги. Беше смирен по нрав, мълчалив и кротък, и украсен с всякакви добродетелни дела. Всички изпреварваше с поклона си и всеки свой познат наричаше „господин“. Никога не се смееше неразумно, нито пък излезе някога скверна дума из устата му, нито се похвали с нещо, нито завидя някому за нещо.
Икона на св. Георги Софийски Нови. Източник: pravoslavieto.com, липсват данни за иконата
Още в Кратово Георги се изучава на златарски занаят. След смъртта на родителите си се заселва в София и живее в дома на свещеника Пейо, който по-късно написва житието му. Там пише: “ След като остана сирак по баща и понеже беше толкова красив в разцвета на младостта си, че нямаше друг подобен на него по хубост в оня град, уплаши се да не го вземат насила и да го въведат в двореца на турския султан, затова остави родния си град и дойде в Сердика (София), където живееше в двора на един от градските свещеници, като придобиваше добродетел след добродетел!“. Мъченическата му история започва с желанието на местните турци от София да го накарат да приеме исляма, но Георги отказва. Тогава той е заловен и изправен пред турски съд, където отново защитава християнската си вяра. Поп Пейо предава полемиката за вярата с турския съдия и обричането на смърт на Георги като евангелската сцена на Христос с Пилат Понтийски. Софийският съдия не открива вина у Георги, но множеството иска смърт чрез изгаряне:
Съдията като видя, че няма да успее, а само по-голям смут се получава, рече на блажения: – Признай, Георги, което свидетелстват против тебе тия! А той рече: – Каквото казах, казах! Няма да намериш лъжа в устата ми! Тогава съдията рече: – Аз ще вярвам повече на множеството, нежели на тебе единия! И понеже не се отричаш от Христос, ти заслужаваш смърт! А на агарянския народ, който гледаше към него рече: – Неговият грях нека бъде върху вас и върху душите ви! Правете с него каквото щете!
(„Пилат, като видя, че нищо не помага, а се усилва смутнята, взе вода, та уми ръце пред народа и рече: невинен съм за кръвта на Тоя Праведник; вие му мислете.“, Матей 27:24).
Турците палят голяма клада и бутат в нея Георги. Три пъти го вадят от огъня, за да го увещават: „Послушай ни, отречи се от Христа днес пред нас и изпълни волята ни! Даровете, които ти обещаваме, ще ти ги дадем всичките. А после, ако ти е угодно да живееш с нас по нашия закон, ще останеш. Ако ли не, султановата земя е широка, пък има и много други царства иди с мир където искаш, и изпълни волята си! Сега само пощади своята младост и не погубвай себе си безумно! „. Но Георги отказва. Когато огънят прогорява връзките на ръцете му, Георги се прекръства и извиква с глас своите последни думи: „Господи Иисусе Христе, в Твои ръце предавам духа си!“. Това са и последните думи на Исус според евангелиста Лука: „Иисус, като извика с висок глас, рече: Отче! в Твоите ръце предавам духа Си.“ (Лука 23:46). Георги обаче не издъхва от огъня на кладата. Поп Пейо пише в житието му:
Като чуха това [последните думи на Георги] мъчителите, един от тях взе голямо дърво, удари светеца по главата и той предаде на Бога духа си на 11 февруари, 12 часа през деня, Месопустна неделя, 1515 година, третата година от царуването на турския султан Селим, при Софийския Митрополит Панкратий.
Местните християни молят да получат тялото на Георги и да го погребат. Съдията разрешава, но събралото се множество не отстъпва и продължава да подклажда огъня, за да го изгори напълно. Но светецът остава цял и невредим. Множеството решава: „Този поп очаква да вземе тялото и да го прослави като свято. Но ние нека да го горим до сутринта и ако не изгори, да го отнесем и да го хвърлим в някой тъмен ров!“
В полунощ всички вече спят. Местен християнин взема тялото на светеца от огъня, слага го във вретище (голяма торба, чувал, наметало от калчищен плат) и го отнася при градски свещеник на име Йоан. „Иоан с радост го взе, постави го на рамо и го отнесе в своята църква,“ пише поп Пейо. На сутринта софийските свещеници се чудят дали да го погребат тайно или тържествено. Решават да се допитат отново до турския съдия. Отива при съдията един от свещениците и му казва: „Знай, о, съдия, че като станах тази сутрин и като влязох по обичая си в църквата, ето че посред църквата намерих Георги! Какво заповядваш да правя с него сега?“ Съдията остава почуден: „Да знаете, че е свят. Защото ми разказаха ония, които тази нощ го гориха: „Всички ние седяхме и трупахме дърва върху му, когато внезапно стана невидим.“ И дава разрешение мъченическото тяло да бъде погребано тържествено:
…и се събра всичкият клир с митрополит Панкратий и с християните, и погребаха с подобаващи песни светото тяло на мъченика в църквата „Света великомъченица Марина“, която тогава беше митрополитска катедрала.
Църквата „Св. Марина“ се е намирала в сегашния двор на Софийската Митрополия на централната столична улица „Калоян“ 7. В „Дневник на едно пътуване до Османската порта в Цариград“ Стефан Герлах пише за престоя си в София през 1578 г.: „Главната му черква [на софийския митрополит] е „Св. Марина“, засводена и цялата изрисувана, иконите са подновени. При вратата на олтара в един ковчег лежи тялото на Св. Стефан, който е бил български цар и трябвало да стане монах. Ръцете му са открити, но лицето и останалата част от тялото са покрити. На гърдите му е поставена паничка, в която хората, които го гледат, оставят аспри. До нея гори свещ. В тази черква има българско училище.“ Герлах има предвид мощите на сръбския крал Стефан Милутин, които след това се съхраняват в църквата „Света Неделя“ (носила по тази причина и името „Св. Крал“). Според Константин Иречек „Св. Марина“ била срината от земетресение. Най-вероятно става дума за силното земетресение от 1585 г., защото църквата повече не се споменава в историческите извори.
Поп Пейо разказва, че мощите на св. Георги Софийски Нови са били изнасяни през църквата „Св. Марина“ за поклонение:
…светецът се яви насън на един от клириците в тази църква, като заповяда да изнесат тялото му от земята и това не веднъж, а много пъти. Той съобщи това на свещениците. Така бяха изнесени мощите му от гроба и положени в храма и неизречено раздаваха божествени благоволения на всички пристъпващи с вяра за слава Божия.
Още през първата половина на 16 век мощите на Георги Софийски Нови са били извадени от гроба, поставени в ковчег и пренасяни в градските църкви. През 1578 г. Стефан Герлах казва, че в София имало 12 църкви. Според Ат. Иширков и Е. Спространов в началото на 20 век сандъче с мощите на св. Георги Софийски Нови се е пазело в църквата „Св. Георги“ (Ротондата – единствената запазена до покрив постройка в София от римската епоха). В църквата се служело само в деня на св. Георги Нови – 11 февруари и 26 май. Втората дата обаче не е свързана със св. Георги Софийски Нови, а с друг от софийските светци – Георги Най-нови Софийски. В Кремиковския манастир също се е пазела мощехранителница с мощи на св. Георги Нови, изработена през 1593 г. със средствата на Теофана от с. Кремиковци, по-късно обновена от софийския златар Христо Димитров. Спространов разказва, че на деня, в който се празнува св. Георги Нови, хората вярвали, че кръвта на светеца излиза по стените на църквата „Св. Георги“ и по улици около Кафене баши („Солунска“), през която го водели, за да го изгорят. От червеникавата пръст софиянки събирали за здраве. Днес мощите на свети Георги Софийски Нови са в неизвестност, само една малка част от тях се съхранява в Драгалевския манастир “Св. Богородица” край София.
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
През 7 век в източните провинции на Византия се заражда павликянското учение. Според него светът е преизпълнен със зло и не може да е бил създаден от Всеблагия Бог. Следователно видимият земен свят е сътворен от зла сила.
От 8 век нататък ромеите нееднократно преселват павликяни в Тракия. Павликяните остават и след като земите на юг от Стара планина са присъединени към българското царство. От Тракия те се разселват и на север от Стара планина. В средата на 16 век францисканският мисионер Петър Солинат наброява 33 павликянски селища в централните райони на северна България – едно от тях е днешният град Павликени.
Процесът на привличане на павликяните към католическата църква продължава почти столетие. Католиците постигат успехи, защото между православните и павликяните съществува отдавнашен антагонизъм. Православието предава павликяните на анатема, както и онези „които ядат и пият с тях“. Католиците от своя страна допускат значителна свобода при спазването на новото вероизповедание и проявяват търпение към силните сектантски традиции. Католици станали жителите на Чипровци и на редица селища в Ловешко, Никополско и Свищовско.
В края на 17 век избухва Чипровското въстание, в което вземат участие католици и православни, без разлика на вярата. Въстанието е потушено жестоко, за един ден са избити няколко хиляди българи. Но властта подлага на особено гонение католиците, защото ги смята за австрийски шпиони.
Много бежанци търсят спасение в Мала Влахия, владяна тогава от Австрия. За разлика от крепостните селяни във Влашко, българите и в Османската империя били свободни хора, не се смятали за роби на никого и по свое желание отишли във Влашко, като искали със свои пари да си купят земя, която да обработват. Не само че не получили собствена земя, но ги сполита ново бедствие – татарските набези и грабежи. Те били обирани така жестоко, че българите били оставени само по риза, а жените и без ризи тръгнали да бягат към градовете Брашов и Сибиу. Но трансилванските немци-лутерани заради католическата им вяра не ги пускали да пренощуват, ако не платят.
Макар и католици, като спомен за старата си вяра българите продължават да се наричат „палкени“. Във Влашко палкените остават около 40 години. В края на 18 век в резултат на Австро-турската война Крайова и цялата Мала Влахия се връща под османско владичество.
Българите изпратили своя делегация в Темешвар. Темешварската управа им отпуска за заселване пустата местност Бешенов. Там получили безвъзмездно земя и освобождаване от данъци, като условие за ползването им е католическото вероизповедание. Поканата да се преселят по-навътре в тогавашната унгарска земя в Банат те приели с радост. След Бешенов се заселва и селището Винга, след тях и други села. Сега в румънския град Тимишоара има цял палкенски квартал.
След Освобождението на България банатски българи изпращат в старата си родина делегация, за да проучи възможностите за евентуалното им завръщане. Една такава възможност се появява във връзка със Закона за населяване на ненаселените земи в България от 1880 г. Банатски българи се заселват в северозападна България в селата Махмудия (днес квартал на с. Бутан), Брегаре, Джурилово (сега Нивянин) и др., а други основават нови селища, като Асеново, Гостиля и Бърдарски геран. В последното село идват и банатски немци-католици, като двете общности в Бърдарски геран споделят редица сходни черти. Това на първо място е културната близост. Банатчаните се отличават от околното българско население в редица сфери като кухнята, планировката на жилищата, обзавеждането (пухени възглавници и завивки), организацията на частните и обществените пространства, отличаващи се с ред и чистота и др.
Поради обособения и затворен живот на павликяните в миналото, в говора им са се развили някои специфични черти. В пловдивския павликянски говор вместо стб. ѫ, ъ, ѧ, ь под ударение се изговаря гласна Ъ – гл’ъ̀дạм, м’ъ̀сọ; л’ъ̀снọ. Вместо стб. ѣ се изговаря широко /ề/ като в родопските говори. Характерен е и преходът на /е/ и /o/ под ударение в /и/ и /у/: тѝбе (тебе), нѝго, дѝсет, взѝл (взел); стул (стол), нус, гул (гол), муй (мой), ул (вол), густ (гост), нуш (нощ).
В Банат палкенският говор развива допълнителни особености. Простите минали времена изчезват, остава само минало неопределено време (съм душъл и съм видềл). Редица думи развиват нови значения, непознати в книжовния български, напр. светица – първоначално „икона“, впоследствие „картина, портрет“. Върху речника на банатчаните оказват влияние и съседните им народи. Унгарската дума marha „добитък“ прониква като марва. Сръбските думи одмах „веднага“ и рђав „лош“ са заети като хома и хъргяв. От немски идват паур (Bauer) „селянин“ и Фършанги (Fasching) – карнавалът преди Пепеляна сряда, след която започват постите. В наши дни го превеждат като Заговезни, а обичаите приличат на кукерски игри.
Банатският български език е кодифициран в средата на 19 век с изданието „Balgarskotu pravopisanj“. Доколкото /а/ без ударение винаги се редуцира в /ъ/, латинската буква А бележи именно Ъ. За чисто /а/ се използва удареното á. Буквата i бележи етимологично /и/, произнасяно почти като /ы/. За И, произлязло от Е и произнасяно отворено, се използва ударено é ̀: „Maža se smejé, a žinata revé“ – Мъжъ се смейѝ, а жинътъ реви. Банатската норма се използва в литературата, периодиката, църквата и медиите, а в периода 1860 – 1896 г. е основен език на преподаване в българските училища.
В наши дни младите банатчани в България все по-често говорят на стандартен български език. В Румъния на банатски български език се издават периодични издания и книги, поддържат се блогове и интернет сайтове.
Изображение: Група девойки в народни носии на букурещките българи – католици от селата Попещ и Чопля, днес квартали на румънската столица, преселници от Свищовско в началото на 19 век. Източник: Photo album from Romania of the ’40s in the archive, Klosterarchiv Einsiedeln. www.klosterarchiv.ch. Публикувано в българоезичната Фейсбук страница Bulgarian national dress / Българска носия
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Единственото важно условие е споделеното да бъде Ваш личен спомен от миналото. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.
На 10 февруари православната църква отбелязва св. свещеномъченик Харалампий Чудотворец, а според народните вярвания празникът се нарича Чуминден. Св. Харалампий се тачи като целител и пазител на здравето от всички болести. Денят се чества и като празник на пчеларите.
Според църковното предание св. Харалампий живял през II век в Магнезия, Мала Азия, където е влиятелен епископ. На почти 100-годишна възраст римският император Септимий Север го подлага на 13-годишни мъки, но той е непоколебим, а вярата му лекува всички рани. Преди да издъхне, мъченикът моли Господ да даде телесно здраве и душевно спасение на всички човеци.
Народът почита св. Харалампий като целител и пазител на здравето от всички болести. Смята се, че той пази хората от чумата и в иконописта често е зографисан как я държи затворена в стъкленица. Затова в народния календар денят на св. Харалампий се нарича още Чуминден и се смята за край на зимните празници – на Атанасовден, 18 януари, св. Атанас вече е тръгнал за лято. От този ден може да се обработва земята, защото тя се затопля.
В народната представа чумата е стара, грозна, рошава, зла жена, която ходи с тефтер и по списъка в него мори хората. Понякога тя води със себе си малко мръсно дете. За да се омилостиви или улиса и да забрави за какво е тръгнала, при епидемии на края на селото се оставя питка с мед, шише вино, сапун, нова кърпа, гребен и вода – да измие себе си и детето, да се вчеше, да хапне сладка пита, и да отмине селото, без да причинява смърт. Св. Харалампий хваща и оковава чумата, затова празникът му е много уважаван.
Фреска на Чумата, вързана от свети Харалампий от църквата „Св. св. Петър и Павел“ в Тресонче, днес в Северна Македония. Автор: Дичо Зограф, български иконописец от 19 век. Източник: Wikipedia
Поверието гласи, че за да се предпазят от болести, на този ден сутрин рано се премитат къщата и двора, след което се готвят гозбите. Не се върши никаква домашна работа, да не се разсърди светецът и да пусне болестите. Жените месят обреден хляб и носят мед в църквата да бъде осветен на специална литургия. С този мед се маже питата, чупи се за здраве и се раздава на домашните и съседите. Осветеният мед се пази като лекарство срещу шарка и други болести до следващата година.
Бележка на редакцията: Колажът е публикуван в „Стародумци“. Изображение: Фреска на Чумата, вързана от свети Харалампий, от църквата „Св. св. Петър и Павел“ в Тресонче, днес в Северна Македония, автор: Дичо Зограф, български иконописец от 19 век, източник: Wikipedia .В статията е използвана информация от Етнографски музей на открито „Етър“.
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Единственото важно условие е споделеното да бъде Ваш личен спомен от миналото. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.
На 5 ноември 1903 г. в китното балканско село Боженци, Габровско, в семейството на търговец, е роден Цанко – най-малкото, дванадесетото дете на Тота и Деню Лазарови. Завършва прогимназиалното си образование в Габрово, след което учи в Търговската гимназия в Свищов.
На снимката от 1904/1905 г. е прабаба ми Тота Минева Денева с децата си. Родена е в с. Цвятковци през 1860 г., женена в с. Боженци за Деню Лазаров Колев, от когото има 12 деца. Дядо ми – свещ. Стефан Денев Лазаров със светското име Цанко е дванадесетият и е най-малкият и на тази снимка.
Баба Тота, която е роднина на Пенчо Семов, умира на 3 ноември 1945 г. на 83 години. Източник: семеен архив, Румяна Марокова-Косева
Цанко Лазаров (седналия най-отпред със светлия костюм) като ученик в Търговската гимназия в Свищов, около 1922 г. Източник: семеен архив, Румяна Марокова-Косева
Поради участието си в ученическите стачки по това време е изключен в последната година преди завършване на образованието си в Свищов.
По предложение на населението в с. Боженци, имайки предвид таланта му на добър певец и оратор, той завършва курс за свещеници в Черепишкия манастир.
Цанко (Стефан) Лазаров (на третия ред, вторият отляво надясно) в курс за свещеници в Черепишки манастир, 1925 г. Източник: семеен архив, Румяна Марокова-Косева
Цанко (Стефан) Лазаров (най-вдясно) от времето, когато е в курса за свещеници в Черепишкия манастир. Източник: семеен архив, Румяна Марокова-Косева
За да го ръкоположат за свещеник, трябва да е женен. На 5 май 1925 г. се оженва за Дона Иванова Лазарова (по баща Колева), дъщеря на кмета в с. Боженци по това време – Иван Колев Стоянов.
През май 1926 г. получава своя сан и е назначен за енорийски свещеник при църква „Св. Пророк Илия“ в с. Боженци, като му е дадено духовното име СТЕФАН.
Свещеник Стефан Денев Лазаров от с. Боженци, 1928 г. Източник: семеен архив, Румяна Марокова-Косева
Свещеник Стефан Денев Лазаров служи с голяма всеотдайност. На великолепния му глас, достоен за храм „Александър Невски“ в София и на прекрасното му слово идват да се наслаждават в с. Боженци много хора от околните села и Габрово, както и габровските първенци. Проповедите му по време на служба са кратки, но съдържателни. Той е миротворец между миряните и събратята си до последния си дъх. Такъв си го спомнят и до днес останалите живи негови съвременници.
Пикник на фамилията на свещ. Стефан Денев Лазаров в с. Боженци през 1933/1934 г. Източник: семеен архив, Румяна Марокова-Косева
Освен това свещ. Стефан Денев Лазаров е и виден общественик. Едновременно с духовните ангажименти в църквата е и учител, служител в местното училище, счетоводител в селското читалище, което се е помещавало на първия етаж в училището. Преподава немски език и вероучение. Изнася много религиозни беседи сред младежите от село Боженци и околните села. Помага на учителите, като обикаля по околните села да събира деца, които да учат и живеят в пансиона на селото. Само няколко години след ръкополагането му, под негово ръководство се изгражда камбанария на църквата на село Боженци.
Свещ. Стефан Денев Лазаров при Паметника на свободата на Шипка, втората половина на 1930-те. Източник: семеен архив, Румяна Марокова-Косева
Снимката е подарена на дядо по случай имения му ден на 06.I.1934г. от свещ. Христо поп Серафимов от с. Бичкиня, днес квартал на гр.Габрово. Дядо ми е свещ. Стефан Денев Лазаров, третият отляво надясно. Източник: семеен архив, Румяна Марокова-Косева
Благодарение на приятелството му с ръководни хора и влиятелни личности, той допринася за прокарването на електричество в с. Боженци. Божанкалията Петър Савеков гледа с недоверие на идеята и казва, че ще си обръсне мустака, ако в с. Боженци светне електрическа крушка. Когато светнала първата крушка, дядо ми „опрощава мустака“ на бай Петър Савека, но той не си прокарва ток до края на живота си… Едновременно със свещеническата служба доста дълги години той работи като председател на Групов търговски амбулантен съюз „България“ и като председател на контролната комисия в РКС Габрово.
Групов търговски амбулантен съюз в България, около 1934 г. Свещеник Стефан Денев Лазаров от с. Боженци е негов председател. Източник: семеен архив, Румяна Марокова-Косева
Ценен и уважаван от Великотърновския митрополит Софроний, през 1940 г. свещеник Стефан Денев е изпратен в Добруджа – Шабла за 1-2 години, където наред със служебните си задължения участва като член на комисията по прехвърляне на населението от Северна в Южна Добруджа.
Шабла, 14 март 1941 г. Спомен от възпитателките на „Детския център“ с подпис Даскалис Д. Господинова. Източник: семеен архив, Румяна Марокова-Косева
22 януари 1941 г., Шабла, Добруджа. Надписът гласи: „Настоящата подарявам на моя мил отец Стефан Денев, за да му напомня „Кончентралето“ времето, прекарано заедно в хубава и историческа Шабла – Добруджа. Защото човек умира, а споменът и ликът му остават вечно. С поздрав Димо Сталев – полицай от Комендантство Бургас“. Източник: семеен архив, Румяна Марокова-Косева
Шабла, 1940 г., с описание: 1. Петър Дим – н-к Поща Търговище. 2. Наню Ст. Нанев – Шабла. 3. Стефан. 5. Ветеринарен доктор. 6. – жена му. 7. Стражар. 8. Акушерка от Две Могили. 9. Иван Геров – лекар от Девня. 10. аз (свещ. Стефан Денев от с.Боженци). 11. Тошковски – подофицер. 14. Цветан Христов Стоянов – с. Петърница, Плевенско. 15. Никола Митов – с.Шабла. 17.Стойко Филипов – Ст. Загорско. 18. Цонев – надзорник – Плевен. 19. Курти – Шабла. Източник: семеен архив, Румяна Марокова-Косева
През 1941-1942 г. е командирован като архиерейски наместник във Враня, Моравско, Сърбия.
Свещ. Стефан Денев Лазаров от с. Боженци като офицер по време на Втората световна война, 1941-1942 г. Източник: семеен архив, Румяна Марокова-Косева
Обича да помага на нуждаещите се и изпаднали в беда – безвъзмездно, просто се раздава на хората. През 1943 г. интернират седем комунисти от с. Жълтеш и с. Бичкинята (сега квартал на Габрово) на принудителна работа в Демир Хисар, Гърция – Кольо Дачев, Васил Колев, Димитър Серафимов, Попов (баща на председателя на Окръжен народен съвет в Габрово през 80-те години Генчо Попов) и др. Предвид тежките условия на работа и лошата храна, те търсят начин да се освободят и изпращат съпругите си да се свържат с отец Стефан Денев от с. Боженци – с надеждата, че след като му обяснят действителното положение, той може да направи нещо за тяхното освобождаване. Той дава съгласието си и отива при полк. Серафимов – началник на Военното окръжие в Русе, който поема ангажимент и ги освобождава. Това му навлича много неприятности след това – арест, разпити, опит за убийство. Години по-късно габровските комунисти искат да му се отблагодарят и го карат да подаде молба, за да му бъде отпусната „народна пенсия“, но той отказва. Сред техните среди го наричат „нашия поп“.
По време на бригадирското движение участва в свещеническите бригади за изграждането на Димитровград през 1947 и 1949 г. и на жп линията Ловеч – Троян през 1948 г. Трябва да се отбележи, че четите на свещениците са давали 180 – 200% производителност, в сравнение с четите на останалите бригадири. Бригадирът Стефан Денев Лазаров е получил званието „Ударник“. Знаменосец е по времето и на двете бригади.
Свещеник Стефан Денев Лазаров в Ловеч, 1948 г. Източник: семеен архив, Румяна Марокова-Косева
Свещеник Стефан Денев се отличава с примерен живот и всеотдайно служение на Бог, за което след 25-годишна служба в с. Боженци през 1951 г. получава като награда офикията (отличието) протойерей, т.е. старши свещеник.
През периода 1958 – 1959 г. работи като ръководител на синодалната работилница за тамян в Девическия манастир „Свето Благовещение“ в Габрово, където в една от килиите е отсядал Васил Левски.Същата е била превърната в скромен музей. Но през лятото на 1959 г., въпреки изричната забрана за разрушаването и събарянето на Светата обител (обявена за паметник на културата съгласно Постановление №1608 от 1951 г. на Министерски съвет от специално назначената министерска комисия), Девическият манастир в Габрово е съборен, а тамянджийницата е зарита, въпреки протестите на по-будните габровци. Новата история на България не помни друго подобно безчинство, въпреки забраните на НИПК. Това е позор върху лицето на Габрово и българската православна вяра и духовност…
След 1959 г. протойерей Стефан Денев е бил свещеник в църквата „Св. Архангел Михаил“ в гр.Трявна, където работи всеотдайно и прави не малко за запазване на религиозния мироглед на вярващите в града.
През 1961 г. е свещеник в църквата на габровското село Враниловци, където в студ и пек обикаля цялата енория – околните села Райновци, Стоевци, Новаковци, Михаиловци, Михайловци и др.
Поради разногласия между тогавашния архиерейски наместник Иван Тодоров и свещениците от Габрово, половината от тях биват изпратени в други градове. През 1965 г. със заповед на митрополит Стефан протойерей Стефан Денев постъпва в църква „Света Троица“ в Габрово, където негов събрат е архиерейски наместник Иван Тодоров.
Тъй като по времето на социализма църквата не беше на полагащото й се достойно място в обществото и народът беше държан встрани от църковните празници и обреди, се извършваха много тайни венчавки и кръщавки дори на личности, участвали по това време в управлението на страната.
Няколко години преди смъртта си, прот. Стефан Денев Лазаров получава офикията ставрофорен свещеноиконом. От 1 март 1977 г. до внезапната си смърт на 23 юни 1977 г. служи в църквата в габровския квартал Априлово (днес квартал Новата махала) заедно с отец Павел.
Дядо ми беше необикновен човек – честен, морален, достоен за уважение. С лекота общуваше с бедни и богати, с по-ниско образованите от него и с хората от властта. Затова имаше много приятели. Беше много чувствителен. Не вярвам да има други свещеници, които се радват и плачат заедно с енориашите си. А той беше такъв. В днешно време такива хора се срещат много рядко. Беше строг, но справедлив. Обичаше много семейството си и държеше както на възпитанието, така и на образованието ни. Много обичаше хората, които се учеха и развиваха. Беше много предвидлив и далновиден.
За живота имаше една фраза, която ми напомняше често още от малка, за да не се задълбочавам толкова в борбата си с житейските несгоди: „Правдата е на дъното на морето. Спуснеш ли се да я търсиш, можеш да се удавиш“. Мъдри слова и толкова болезнено верни… Отдавна имах възможност да ги проумея, но така и не успях да свикна да се примирявам с неправдите – явно нося бунтарския дух на моя дядо и може би, за щастие…
На опелото на дядо ми дойдоха двадесет и седем свещеника от цяла България и всички, които го уважаваха и обичаха. Имаше и такива, които изказваха съболезнования дълго след погребението му, тъй като не са имали възможност да го изпратят в последния му земен път…
Ставрофорен свещеноиконом Стефан Денев Лазаров – нашият грижовен баща и дядо, посвети живота си и в служба Бог, семейството си и на обществото, което го обичаше, и го запомни като „Боженския“ поп…
За нас, неговите син, дъщеря, внуци и правнуци той ще остане един светъл пример за живот, човещина, честност, скромност, доброта и родолюбие, към които ние също се стремим, макар и да не можем да достигнем онази висотата, която той постигна в своя кратък житейски път…
Последният събрат на дядо ми, отец Павел, написа за него следното стихотворение:
В ПАМЕТ на Свещеноиконом Стефан Денев Лазаров
Времето все лети. Три години стана откак сме без тебе, покойнико любим… Но мъка не стихва, в сърцето е рана… От мил по-мил ставаш, скъп, непрежалим… Като Христов пастир ти пример беше, стадото опасе докрай, до конец. В службата църковна от Вяра гореше, молеше за всички нетленен венец. За нас ласка беше всяка твоя дума, сърцето ти беше топло и голямо, чувствително много, нежно като струна… Но, уви! – Угасна, три годин е нямо… С думи, с дела и с мъдри съвети със ПАТОС градеше винаги и безспир, в сърцата светило със сила да свети към дела Христови, към Правда и Мир. А ГЛАСА ТИ СЛАДЪК – БЕ СИЛА ГОЛЯМА! Всеки щом го чуе слуша и внимава – като него втори наоколо няма; – сърцата да трогва и да ги пленява! В пътя си житейски среща много бури, но като истински верен воин Х Р И С Т О В кръста си тежък в сърцето си тури и понесе с Вяра, Надежда и Любов! Твоят живот беше градина прекрасна, засадена с цветя в света най-красиви, тез цветя набрани във зората ясна и скрити в сърцата са спомени живи. В тез спомени ценни, от теб преживяни със нас – твойте близки и познати мили смъртта да понедем със по-леки рани, от тях всички черпим утеха и сили. ПОКЛОН, ДЪЛБОК ПОКЛОН ПРЕД ТВОЙТА ПАМЕТ ВЕЧНА! НА БОГА СЕ МОЛИМ ОТ ДУША И СЪРЦЕ, ДУХА ТИ ДА ВСЕЛИ В ЖИЗЪН БЕЗКОНЕЧНА ТАМ, ДЕТО ГРЕЕ Х Р И С Т О В О Т О Л И Ц Е!
кв. Априлово, Габрово 15.02.1980 г.
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Единственото важно условие е споделеното да бъде Ваш личен спомен от миналото. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.
Трънският е един от най-своеобразните и колоритни български говори. Макар трънчани да са едни от най-големите патриоти, говорът им е слабо познат и често се отъждествява със сръбски. Така например в село Кладница, което е в община Перник, се разказва, че след Сръбско-българската война в селото се заселват седем български рода от Знеполско, наричани от местното население „сърби“. Те слагат началото на село Сръбски Самоков. При строежа на язовир „Студена“ населението на Сръбски Самоков е разселено по околните села.
Трънският е част от крайните западни български говори. У нас тези говори заемат компактна ивица покрай сръбската граница: кюстендилското Краище, Знеполе и Граово в област Перник, Драгоман, Сливница, Белоградчишко. Разпространени са и в Северна Македония – Кумановско и Тетовско. По-голямата част от тях сега се намират на територията на Сърбия. Макар съвременните сръбски лингвисти да настояват, че „торлашките“ говори са част от сръбския език, те признават, че „много рано, още през средновековието, са поели пътя на самостоятелно развитие, затова не приличат на другите сръбски диалекти“.
Граничните области са ту под българска, ту под сръбска власт до XV в., a след това до ХІХ век образуват политическа, административна и икономическа цялост в Османската империя.
Отпадането на територии от българското езиково землище става на няколко етапа. През 1833 г. султански хатишериф предава на Сръбското княжество земи от Видинския пашалък: Неготин, Зайчар, Гургусовец. Името на последния град е сменено на Княжевац, в чест на тогавашния сръбски княз Милош Обренович.
Срещу несправедливостите при прилагането на Гюлханския хатишериф избухва известното Нишко въстание от 1841 г. Във френски, австрийски и руски източници изрично се посочва въстание на българското население.
По силата на Берлинския договор на Сърбия са дадени Враня, Лесковец, Ниш и Пирот. Значителна част от пиротското население се изселва в съседния, останал в България Цариброд.
Призрен е разположен на североизточните склонове на Шар планина. Градът е бил седалище на Призренската епископия към Охридската българска архиепископия. В резултат на Балканските войни градът е завладян от Сърбия. След Косовската война голяма част от християнското население се изселва и носителите на призренския говор намаляват. Сега в Косово запазват българската си реч само мюсюлманите-горани, които наричат говора си „нашински“.
След Ньойския договор от 1920 г. от България са откъснати редица земи от Кюстендилско, Трънско и Видинско. В пределите на Сърбия остават Босилеград и Цариброд, преименуван по-късно в Димитровград в чест на Георги Димитров.
В преходните говори липсват най-важните звукови характеристики на сръбския език. Това на първо място е музикалното ударение, което никога не пада на последната сричка (ср. дънъ̀с, срб. да̀нас). Отсъстват и меките ч’ и дж’ , белязани с буквите ћ и ђ – лискье, грозгье или лисье, грозье, срб. лишће,грожђе (листа, грозде). Също като в другите български говори, характерен звук е Ъ: тънък (срб. танак). От друга страна, на мястото на голямата носовка ѫ стои У, а не Ъ: (Да су живи предни зуби!)
В граматиката на преходните говори преобладава аналитичния начин на изразяване. На многобройните сръбски косвени падежи отговаря една-единствена падежна форма – старият винителен падеж: Я стадо куде врата, а искочи на нашега Петра майка му, Полякът òткара нашуту кобилу, Бабата закла петлатога. Както личи от примерите, употребява се определителен член, който също се скланя. В старите говори съществува троен член, подобно на родопските и македонските говори: селово (близкото село), селоно (далечното село), селото (неутрално).
Преходните говори имат и собствени особености. Ако на книжовен български се приказва, а на сръбски се прића, в различните преходни говори се орати, вреви или зборуе. Характерна черта е липсата на звуците /х/ и /ф/. /Х/ се изпуска, а /ф/ се заменя обикновено с /в/ – венер, тевтер.
Когато се снима филмът „Зона Замфирова“ на нишки диалект, много сръбски зрители се оплакват, че без субтитри филмът почти не се разбира. В съвременна Сърбия е разпространено мнението, че торлашките говори са „искључиво језик простака“. Затова жителите на Пирот, Леско̀въц или Враня, които в ежедневието говорят на диалект, с външни хора предпочитат да общуват на стандартен сръбски. В България съществуват интернет-групи, в които западните говори получават писмена фиксация. В тези групи има участници и от другата страна на границата. Съобщенията, които публикуват, често са на диалект:
Дънъска ме теше згази кола. Пишман шавиорка, не гледа у зъркалото, връча надзадън, арно дека циганье се уока̀ше , та съпре. Днес щеше да ме сгази кола. Пишман шофьорка, не гледа в огледалото, връща на заден, добре че циганите се развикаха та спря.
Бележка на редакцията: В статията е използвана стара картичка на град Трън от 1911 г., публикувана в статията за града в Уикипедия, източник на снимката: Държавна агенция „Архиви“.
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума, народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Единственото важно условие е споделеното да бъде Ваш личен спомен от миналото. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.
