Мартеница. Снимката е илюстративна. Pixabay

Старите българи гонели лошотията с мартеница

В природата съществувало едно неопределено зло, което се пробуждало през пролетта. Наричало се лошотия, разказва етнографът Христо Вакарелски. Ето и какво било средството срещу тази лошотия според народните вярвания на българите:

Лошотията бягала от червения цвят. Това е и причината той да е основен в мартеницата. На 1 март, който за народа е начален ден за пролетта, пред домовете се простират червени престилки, пояси, прежди, черги, а на ръцете се връзва червен конец, наричан мартеници – за да избяга лошотията. Тъй като лошотията заплашвала най-вече децата и малките животни в двора (агнета, ярета, телета, кончета), червен конец се връзвал и на шиите и опашките на животните.

Мартеницата се носи от децата, докато пристигнат щъркели или лястовици. Тогава мартеницата се сваля и се слага под камък. На следващия ден се гадае за здравето по това каква животинка или друго нещо има при нея под камъка.

Споделеното от етнографа Христо Вакарелски в книгата му „Етнография на България“ (София, издателство „Наука и изкуство“, 1977) е един от възможните обичаи, свързани с мартеницата. По-разпространена е практиката мартеницата да представлява усукани бели и червени вълнени конци. При вида на щъркел или цъфнало плодно дръвче, среща се и обичаят мартеницата да бъде закичена на дръвчето.

Харесайте страниците ни в социалната мрежа Фейсбук:

Сторник

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Календар. Снимката е илюстративна. Pixabay

Защо казваме високосна година?

Нашият календар се основава на древните римски традиции. Самата дума календар идва от обичая римските жреци тържествено да обявяват  началото на новия месец, наричан Kalendae. По времето на Юстиниан в този празник се влага ново, християнско съдържание, и той се разпростира от Коледа до Богоявление. В славянско произношение думата става колѧда и се възприема като синоним на Рождество Христово.

В древния Рим годината е започвала през март, а февруари е бил последният месец на годината. За да поддържат календара в съответствие със слънчевата година, са удвоявали шестия ден преди мартенските календи. Той съответства на 24 февруари. Затова са казвали, че през този месец има два шести дена – bissextus: bis „два пъти“, sextus „шести“. Този термин се запазва и във Византия, но в новогръцко произношение –  βίσεξτος (висекстос). В старобългарски е заета именно гръцката дума висекстос, но с променено произношение – високосна (година). В руския език е високосный год.

По времето на Юлий Цезар древният римски календар е реформиран под влияние на египетското летоброене. Той получава името юлиански календар, при който годината започва през януари. Същевременно имената на някои месеци пазят спомена от времето, когато годината е започвала през март – September (septem – седем), October (octo – осем), November (novem – девет), December (decem – десет). Месеците квинтилий (пети) и секстилий (шести) са били прекръстени на юли и август, в чест на Юлий Цезар и Октавиан Август.

С приемане на християнството латинските имена на месеците изместват старите славянски: просинец или коложег, сечен, сухи, тревен, червен, сърпен, зарев, руен, листопад, груден, студен. Сега от ония времена са останали само названията Голям Сечко и Малък Сечко, а март е персонифициран като баба Марта.

Така, макар същността да е променена, думите съхраняват спомен за отминали епохи.

Сторник

Стародумци

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.
Камелия Кучер. Снимка: Личен архив

„Сторник“ на раздумка за рода на писателката Камелия Кучер

Камелия Кучер е българска писателка, авторка на романите „Дом“ и „Нощ“. В началото на 2020 г. започва заедно с журналиста Иван Русланов „Лицата на думите“ – YouTube видеопоредица за хората, които са отдали живота си на думите – журналисти, сценаристи, редактори, преводачи, критици, книжни блогъри, разказвачи на истории.

Фамилията й Кучер е руска, а Камелия е дете на смесен брак между българин и рускиня. Родена е и е живяла като малка в далечния сибирски град Сиктивкар, завършва висшето си образование в швейцарския град Женева. Родовата й история от руска страна е като част от филм, изпълнен с превратности, политическо затворничество, трагична любов. Историята на 20 век е по-велика от който и да е романист.

Историческият сайт „Сторник“ покани Камелия Кучер да ни гостува в новата ни рубрика „Раздумка“, в която ще представяме популярни съвременни личности, но в по-особен тип интервюта – с поглед назад към родовата история, традициите, обичаите и старите думи от миналото.

Представете се…

Казвам се Камелия Кучер и съм писател. Автор съм на романите ”Дом” и ”Нощ”, а също така съм майка на три деца. Често представям себе си по този начин. Това са двете най-стойностни мои постижения – семейството и книгите. А иначе съм дете на смесен брак между българин и рускиня. Родена съм в Сиктивкар, Република Коми, което се намира в Сибир. Зимата там става минус 40 градуса и светът става лед. Имам два родни езика: руски и български, но пиша на български език – не бих могла да си представя да пиша на друг. Преместих се в България на седемгодишна възраст с родителите ми, за да започна училище тук, а после учих в Швейцария и впоследствие съм живяла в Испания, Франция и Германия. Завърших Бизнес администрация в Женева по настояване на родителите ми – много исках да следвам хуманитарни науки, но уви – родителите ми сметнаха, че по-прагматичното решение е да следвам друго. И така. Днес живея в България със семейството си и сбъдвам детската си мечта – да бъда писател.

Романите „Нощ“ и „Дом“ на Камелия Кучер, изд. „Хермес“

Каква е Вашата основна кауза – свързана или не с историята…

Страници: 1 2 3 4 5
Стародумци

За кои думи и теми езикът ни казва да мълчим?

Има неща, за които не се говори. Във всички общества съществуват думи-табу или теми-табу. В Англия  например има списък от думи, които не се използват в парламента. Така вместо лъжа се казва терминологична неточност. В повечето съвременни общества думите, свързани със секс или някои физиологични процеси, се избягват.

Езиковото табу има древни корени. Една от причините е вярата, че самото произнасяне на името на дадено явление може да причини нещастие. На много езици четвъртият пръст на ръката се нарича безименен: вярвали са, че вената от него води към сърцето и загубата му би довела до неминуема смърт, затова името му е табу.  Табу са имената на някои животни. Невестулката е известна със своята хищност – тя унищожава много повече жертви, отколкото може да изяде, затова се нарича  с названия като байнова булчица и подобни. В северна Европа най-страшният звяр е била мечката и в славянските и германските езици старото й название е заменено с евфемизми. При германците това е дума със значение „кафяв“, а при славяните се свързва с меда – стб. медвѣдь, диалектно медун. В Западна България в чест на мечките се празнува Андреевден. На този ден варят царевица, хвърлят я през комина и казват: На ти, Мецо, варен кукуруз, да не ядеш суровия!

Болестите са били представяни като одушевени същества и имената им също се избягват. Към шарка, чума и други страшни болести се обръщат с ласкави имена като баба Писанка, сестрица, бабица. Самодивите се наричат сладки и медени.

Старият завет е преизпълнен с мотива за страх божий, Давидовите псалми призовават „Работайте Господеви со страхом, радуйтеся Ему с трепетом“. Името на божеството е предмет на забрана, формулирана в третата Божа заповед: Не споменавай напразно името Господне. Тази забрана е толкова силна, че в древните текстове в името божие гласните никога не се изписват, защото името не е предназначено за произнасяне. Когато срещнат в текста името Божие, изписвано с буквите  YHWH, правоверните евреи произнасят вместо него адонай, „господ“. Ранните християнски изследователи на Библията „заемат“ гласните от адонай и реконструират името като  Йехова, а по-късно е установено реалното произношение – Яхве.

Страници: 1 2 3
Деца от родовете Саеви и Ковачеви, село Белица, 1931 г. Снимка: Маргарита Тодорова, семеен архив

На Сирни заговезни (Запошка) в Белица

Маргарита Тодорова разказва спомен за Сирни заговезни от времето на нейната баба Янка Георгиева Саева (1899-1983) и село (днес град) Белица, област Благоевград.

Началото на дългия великденски пост започва със Сирни Заговезни, наричан и Запошка в Белица, област Благоевград. Празникът е винаги в неделя – седем седмици преди Великден и е последният ден, в който се ядат млечни продукти и яйца. Стародавен обичай през деня е прошката. Става между близки хора в рода и приятели. Традицията повелява по- младите да отидат при по-старите, да поискат прошка, като им целунат ръка.Изрича се „Прощавай“, а отговорът е „Простено да ти е!“. Кумците също отиват при кумовете за прошка.

Привечер, след като се върнеше баба ми Янка от църквата, слагаше трапезата – баница със сирене, варени яйца, варено жито с орехи, халва с ядки, кисело мляко. Веселие настъпваше при обичая амкане- хамкане. Баба завързваше на дълъг червен конец варено яйце, който провесваше на един ченгел на тавана или на края на точилката. Залюляваше конеца и яйцето се въртеше покрай насядалите на масата и те се опитваха да го захапят с уста. После слагаше бяла халва и вързаното парче те удряше по лицето, косата, сред дружен смях, докато някой щастливец не го налапа за здраве.

По- късно вечерта, по махали, се запалват огньове, тъй нареченото „га́ро“. През целия ден деца и младежи пренасят клони от хвойна от гората и ги трупат на куп на високо място по баирите на Белица. Вечерта с малко слама се запалват огньовете, събират се младежите и се играе хоро. Накрая всички прескачат за здраве позагасналия огън. Въпрос на чест е на коя махала га́рото ще бъде по- голямо.

Бележка на редакцията. В статията е използвана снимка от семейния архив на Маргарита Тодорова – деца от родовете Саеви и Ковачеви, село Белица, 1931 г.

ОЩЕ ИСТОРИИ ОТ БЕЛИЦА И БАБА ЯНКА:

Легенда за лястовиците от Белица

Поверие от Белица за караконджеровите вечери

ЗА ЗАГОВЕЗНИ

Дума на деня: говея – благоговея – заговявам – заговезни

Сторник

Стародумци

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Единственото важно условие е споделеното да бъде Ваш личен спомен от миналото. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.
Стародумци

Дума на деня: говея – благоговея – заговявам – заговезни

Заговезни са добър повод да разкрием каква е историята на думата. В старобългарския език думата „говея“ означава „изпитвам страхопочитание“, каквото значение днес е запазено в думата „благоговея“. „Говение“ в старобългарския означава „страхопочитание, благоговение“. В българската народна култура младата невеста „говее“ – мълчи като израз на почит пред свекър и свекърва и други близки на младоженеца. Днес страхопочитанието към Бога се изразява с въздържание от консумация на месо, месни и млечни продукти по време на пост. Затова и „говея“ в съвременния български език означава „не ям блажна храна в определени дни през седмицата или годината, спазвайки църковните разпоредби; постя“. Великият пост – седем седмици преди Възкресение Христово (Великден) – започва със Заговезни, когато се заговява, а на Великден се отговява.

В съвременния български език Заговезни е денят, в който по християнския църковен обичай се яде за последен път блажно преди пости. В православната и народната традиция има Месни и Сирни заговезни. Месни заговезни – или Неделя месопустна – са осем седмици преди Възкресение Христово. Неделята се нарича месопустна, защото от този ден до Великден християните престават да ядат месо. В седмицата от Месни до Сирни заговезни – или т.нар. Сирна неделя (неделя в значението на седмица) е позволено да се консумират мляко и млечни изделия – като подготовка за Великия пост. Вечерта на Месни заговезни в семеен кръг се слага трапеза с месни ястия (обикновено кокошка) и се заговява месо. През дните от Месни до Сирни заговезни по-младите посещават домовете на по-възрастните – родители, кръстници, роднини, близки и тия, от които се чувстват задължени да поискат прошка по случай неделя на опрощението.

Сирни заговезни – или Неделя Сиропустна – са седем седмици преди Възкресение Христово. Неделята се нарича сиропустна, защото от този ден до Великден християните престават да ядат сирене и други млечни продукти. Това е началото на Великия пост. По време на вечерята се събира родът и по-младите искат прошка от по-възрастните.

Страници: 1 2
Пенчо Георгиев (1900-1940), "Задушница", 1927 г., Софийска градска художествена галерия. Източник: Wikipedia

Задушница: обичаи от село Горна Росица

За задушниците в севлиевското село Горна Росица разказва Иванка Иванова Маринова. Записът е направен през 90-те години на 20 век от Момчил Цонев, създател на Сторник. 90-годишната тогава баба Иванка Маринова е един от най-големите разказвачи на стари обичаи от Горна Росица, които е записал Момчил Цонев.

Иванка Маринова (6 ноем. 1908 – 26 септ. 2008), село Горна Росица, община Севлиево. Снимка: Момчил Цонев

Има три задушници – в съботата преди Месни заговезни, преди Петдесетница (Русалска задушница) и преди Архангеловден. Рано сутрин се ходи на гробовете, прекадява се, прелива се с червено вино (или вода) на кръст, палят се свещи, раздава се хляб, варено жито, яйце за „Бог да прости“.

По задушниците се меси пита с кръст и се подава. Ако в къщата има умряло момиче, се меси кукла, а ако има умряло момче – меси се кравайче.

До 40-те дни след смъртта на близък всяка събота се прелива вино на гроба, прекадява се и се пали свещ.

Бележка на редакцията: В статията е използвано изображение от Пенчо Георгиев (1900-1940), „Задушница“, 1927 г., Софийска градска художествена галерия. Източник: Wikipedia

Сторник

Стародумци

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Единственото важно условие е споделеното да бъде Ваш личен спомен от миналото. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.
Град Браила през 19 век, днес в Източна Румъния. Източник: Wikipedia

Вазов: Съдържателите на лавки в Браила бяха все народни хора, тютюнджии българи

Въпреки разпространилата се у нас през последните години дума лафка, правилното изписване на думата за малко магазинче с различни дребни стоки като напитки, закуски, цигарени изделия, вестници е лавка. Думата идва в българския език от руския. Като второ по-разширено значение на лавка е заведение, в което се продават и консумират спиртни напитки, закуски и др.; аперитив.

Срещаме думата лавка в повестта от Иван Вазов „Немили-недраги“, която разказва за съдбата на българските емигранти във Влашко през 19 век, преди Освобождението на България от османско владичество. Всъщност повестта започва именно с описание на една българска лавка в град Браила – селище на брега на река Дунав, днес в Източна Румъния, на около 150 км от Силистра.

„Сторник“ представя началото на първа глава на „Немили-недраги“:

Нощта беше влажна и мрачна и браилските улици пустееха. Студената декемврийска мъгла, която обикновено пада покрай бреговете на Дунава, се беше напластила в една от главните улици на града и задушаваше с отровния си дъх последните минувачи, които бързаха да се приберат у дома си. Мъжделивите фенери, що стърчаха на почтителни разстояния по двете страни на улицата, едвам прокарваха мътна и неопределена светлина през мъглата и като че още повече увеличаваха мрака. Всичките лавки и магазини бяха затворени вече; никаква светлина или шум не излизаше навън; понякога само се чуваха уединени крясъци и псувни на някои закъснели картоиграчи в някое затворено казино.

[…] най-любопитни бяха лавките на тютюнджиите българи. Ето там една лавка с разтворена врата. Вътрешната страна, сиреч тая, която гледа сега към улицата, представлява един турчин с традиционната чалма на глава и с дълъг чибук в ръката. Минувачът не би се заинтересувал в това изображение от много обикновена и първобитна живопис, ако да не забележеше под коленете, на турчина думите, раздраскани с гвоздей, вероятно от патриотина тютюнджия: Долу тираните! По-нататък, на другата тютюнджийска лавка с подобно изображение, нямаше тия думи, но затова едното око на добрия турчин бе изчовъркано. Други тютюнджия, вероятно по патриот и по-разпален неприятел на турското племе, при турчина си заръчваше да изпишат и един хъш с гола сабя, който показваше вид, че се готви да заколи злополучния чалмоносец. Обикновено такива лавки биваха най-много посещавани от емигрантите и хъшовете. Съдържателите на тия лавки бяха въобще се „народни“. „Народен“ се наричаше там всякой българин, избягал от въжето, от тъмницата или от насилието на турците, който имаше какво-годе състояние и помагаше по силата си на бедните и презрени останки от героическите чети на Хаджи Димитра и Филип Тотя. Всеки такъв „народен“ тютюнджия даваше на вяра тютюн на съотечествениците си, с блага надежда, че ще му се разплатят при по-добри времена; най-после и да му не платят – нищо няма: те са хъшове, бедни хора, казваше си той и се усмихваше.

Страници: 1 2
Проф. Стефан Дойнов. Премиера на книгата "Имало едно време в Габрово", 2009 г.

Напусна ни историкът проф. Стефан Дойнов

На 19 февруари 2020 г., след продължително боледуване, почина изтъкнатият историк проф. д-р Стефан Колев Дойнов, съобщиха от Държавна агенция „Архиви“.

Роден е на 29 април 1936 в с. Царева ливада, днес в Община Дряново. Завършва история в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Работил е като учител в Априловската и Вечерната гимназия в Габрово, както и като музеен работник в Исторически музей Габрово. От 1981 г. е старши научен сътрудник в Института по история при БАН. През 1993-1997 г. е началник на Главно управление на архивите при Министерски съвет. От 1997 е ст.н.с. І ст. (професор) в Института по история – БАН. Преподавал е в Софийския университет.

Името му свързваме с редица задълбочени исторически изследвания в областта на Българското Възраждане. Проф. д.и.н. Стефан Дойнов е един от рецензентите и автор на предговор към книгата „Имало едно време в Габрово“ – първата книга от историческата поредица „Габрово – живият град“ на Момчил Цонев и Даниела Цонева от „Сторник“.

Бележка на редакцията – В статията е използвана биографична информация от фейсбук страницата на Държавна агенция Архиви, Институт по история на БАН и „Кой кой е в Габрово“ (изд. Габрово, 2004). В статията е използвана снимка с проф. Стефан Дойнов от премиерата на „Имало едно време в Габрово“ през 2009 г. в Исторически музей Габрово.

Фрагмент от снимка: Родственици на Васил Левски пред паметника му в София, 1895 г. Източник: Национален музей "Васил Левски" - Карлово

Родът на Васил Левски

„Сторник“ публикува текст за родословието на Васил Иванов Кунчев – Левски, представен в сайта на Национален музей „Васил Левски“ в Карлово:

Васил Иванов Кунчев – Левски е наследник и представител на стари карловски родове: Караиванови по майчина и Кунчеви по бащина линия. Сред предците на Апостола са много горди и непокорни българи – Драгой, Видул, Кръстил, Върли Гюро, Иван Тахчиев, Генчо, Васил Караиванов.

Дядото на Левски по бащина линия Кунчо, който е бил бояджия, има пет, а по други сведения седем деца, които оставят многобройно потомство.
За родствениците на Васил Левски по майчина линия има повече сведения. За основател на рода се приема Кара Иван Тахчиев, по занятие майстор на чешми и калдъръми. Дядото на Апостола Васил Караиванов отглежда осем деца – четирима сина и четири дъщери, между които е и майката на Левски – Гина.

Майката на Левски Гина Караиванова с внука си Начо Андреев Начев, син на сестрата на Левски Яна. Източник: Национален музей „Васил Левски“ – Карлово

Женитбата на сина на Кунчо Видолов – Иван с дъщерята на Васил Караиванов – Гина сродява двата уважавани рода в Карлово и създава едно дружно семейство. То ражда и отглежда 5 деца: Апостола Васил Левски, неговите двама братя Христо (около 1840 – 1870) и Петър (около 1844 – 1881) и сестрите Яна (около 1835 – 1913) и Мария (около 1847 – 1851).

Родословно дърво на рода на Васил Иванов Кунчев – Левски. Източник: Национален музей „Васил Левски“ – Карлово

Братята на Васил Левски

И двамата братя на Апостола са свободолюбиви и непокорни като него и споделят несретния живот на българските хъшове. Христо Кунчев (около 1840-1870) учи абаджийство, работи в хана на вуйчо си Генчо Караиванов и като панталонджия в Пловдив. Там се сближава с Христо Иванов Големия. Емигрира в Румъния, а после в Сърбия. Не е приет във Втората българска легия по здравословни причини. Работи като абаджия и издържа брат си Васил при тежкото му боледуване. След разпускането на легията отново се отправя за Румъния. Близък приятел е с Христо Ботев, когото свързва с брат си Васил Левски. Покосен е от туберколоза. Умира ненавършил 30 години на 9 април 1870 г. в Букурещ.

Васил Левски (вляво) заедно с брат си Христо Иванов Кунчев (в средата) и Христо Иванов – Големия (вдясно) в Белград през 1868 г. по време на Втората българска легия. Описание на снимката по НБКМ, БИА. Източник: Национален музей „Васил Левски“ – Карлово

По-малкият брат Петър Кунчев (около 1844-1881), буен и непокорен, е готов да жертва живота си за освобождението на поробения народ. Доброволец в четата на Христо Ботев, заловен след разгрома и, той успява да избяга по пътя към конака в София. По-късно постъпва в редиците на българското опълчение. При боевете на Шипка е тежко ранен. Лекуват го в Търново и Харков. Умира от туберкулоза в родния си град през 1881г., три години след като се завръща в освободеното отечество. Заради голямата му прилика с брат му Васил го наричат Петър Левски. Гина Кунчева не дочаква завръщането на Петър след войната. Тя склопва очи в зората на свободата на 27 януари/ 8 февруари 1878 г.

Страници: 1 2