Читатели на „Сторник“ споделиха истории от цялата страна как едно време бабите им са ги плашели с караконджули и таласъми или пък какви опасни създания са бродели нощем навън. Повод за това стана статията в „Сторник“ със спомена на Маргарита Стоянова за караконджерите, разказан й от нейната баба Янка Георгиева Саева (1899-1983) от Белица. В тази статия обобщаваме какво ни споделиха още читателите на „Сторник“. Може да прочетете отново спомена на Маргарита Стоянова тук: Поверие от Белица за караконджеровите вечери
Веселина Векова: За „Бялата риза“ от Летница
И в моето градче Летница се разказваха страховити истории за „Бялата риза“. Не знам кого хората наричаха така – дали призрак, караконджул или таласъм , но големи страхове беряхме като деца, а и по-големи даже.
Все се носеха слухове как еди-кой си видял на двора си Бяла риза, друг пък на улицата или на покрива на къщата си. Описваха я като къса мъжка риза с дълги ръкави, надолу под нея нямало нищо, било празно, чернеело се. Явявала се на много хора през нощта.
Една нощ един мъж излязъл навън по малка нужда и видял до дувара бяла риза. Глътнал си езика от страх, започнал да отстъпва назад. В това време бялата риза взела да бяга и да се катери по дувара, съборила няколко цигли. Събудено от шума, кучето на стопанина се разлаяло и се нахвърлило върху бялата риза. Съборило я на земята и започнало да я ръфа. Ризата взела да охка, а стопанинът добил кураж, доближил до ризата и видял най-големия крадец на града. Взел една сопа и яко го наложил. Вдигнала се голяма патардия.
И след този случай пак ни беше страх от Бялата риза и не смеехме много да закъсняваме вечер. Има още страховити истории по моя край, но за тях друг път.
Караконджул. Източник: „Стародумци“
Веселина Векова: Легенда за скалите „Тодорини кукли“
На 10 километра югозападно от Вършец и на 6 км от прохода Петрохан се намират скалите „Тодорини кукли“. Легендата разказва, че по тези места е живяла мома Тодора. Била много силна и безстрашна. Пред своите дружки тя казала, че сама посред нощ ще се изкачи на скалите и който момък я последва ще се омъжи за него. Никой от ергените не посмял да тръгне след Тодора и тя отишла сама. Когато стигнала най-високата част на скалите, понечила да забие хурката си, но пробола с нея полите си, изплашила се, защото си помислила, че зъл дух я е хванал и полетяла в пропастта. На другия ден хората намерили момата мъртва и оттогава нарекли на нейно име скалата „Тодорини кукли“.
Как бабите плашеха децата едно време
Николай Кринков: Една моя прапрабаба някога си решила, че много иска да види караконджулите, с които ги плашели, че обикалят нощно време из селото. Излизала сама посред нощ, но уви нямало нищо. Тогава й хрумнало да създаде малко напрежение у съселяните. Една нощ взела една газена тенекия и започнала да удря с все сила, обикаляйки из селото… Дълго време е била тема на разговор.
Катя Божилова: И аз като малка съм плашена с таласъми и караконджули. Къщата на баба беше до река и от градината по стълби се слизаше дотам. До нас беше и мостът на реката. И за да не ходим там, непрекъснато ни се повтаряше, че под моста има таласъми и караконджули. Ама ние периодически ходехме там с братовчедите да ги видим, ако са дошли, и винаги бяхме много разочаровани.
Иля Златанов: Когато от подземния свят изпълзят злите сили
В по-ново време караконджулът се използва главно като плашило за децата. Но в образа му се крият древни митологични представи. Според традиционните поверия в края на старата година „земята става на решето“ и от подземния свят изпълзяват злите сили. Те остават горе само 12 дена, но гледат да причинят зло. Подобни образи имат и другите балкански народи. Турският караконджолос язди хора, като с преправен глас ги подмамва и ги извежда извън селото. При гърците киликандзери стават хората, родени през мръсните дни, защото са заченати на Благовещение. Когато са на земята, те живеят в пещери и воденици. Имат зверски облик: кривокраки, космати, имат проточени ръце с дълги нокти и големи зъби. Срещу караконджули, които са сили на мрака, пази огънят.
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума, народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Единственото важно условие е споделеното да бъде Ваш личен спомен от миналото. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.
Александър Теодоров-Балан е първият ректор на Софийския университет. Три пъти е избиран на този пост (1888-1889, 1896-1897, 1902-1903). Основател е и на Университетската библиотека в Софийския университет. През 1884 г. става редовен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). Акад. Александър Теодоров-Балан е един от основоположниците на българската филологическа наука. Сред по-важните му изследвания са: “Българска литература” (1896), “Книгописният труд на българите”, (1906), “Български книгопис за 100 години (1806-1905)” (1909), “Българска граматика” (1930), “Нова българска граматика” (1940) и др. Умира на 100-годишна възраст в София на 12.02.1959 г.
Любопитен факт за него е, че е масон. Член е на Великата зидарска ложа “Заря” от основаването ѝ през 1914 г., както и на Въздържателната ложа “Човещина”, създадена през 1924 г. като клон на Ордена на тамплиерите.
„Сторник“ публикува откъс от статията „Великият майстор акад. Александър Теодоров-Балан. Приносът му за развитието на масонството в България“ на Георги Балански (Сп. „Зидарски преглед“, книга II, 2009 г.):
Александър Теодоров-Балан. Снимка: НБКМ-БИА, Сбирка „Портрети и снимки“, сигнатура НБКМ-БИА С 3131.
Родът Теодоров-Балан има около двеста години изучена и документирана история. В СУ „Климент Охридски” е експонирана постоянна музейна сбирка, посветена на акад. Александър Теодоров-Балан, един от основателите и първи ректор на университета.
Александър Теодоров-Балан е роден на 15 октомври 1859 г. в с. Кубей, Бесарабия. Роден е в семейството на Стоян Мартинов Балан и Мария Грекова. Стоян Балан е изселник от Сливен по време на Руско-турските войни, а Мария Грекова е дъщеря на виден възрожденец – Панайот Греков и сестра на Димитър Греков.
Детството на Александър Теодоров-Балан и неговите четирима братя преминава в силно просветена за времето си среда.
Дядото, Панайот Греков, е родом от Станимака, днешния гр. Асеновград. Получил е първоначалното си образование в Бачковския манастир. След поредната Руско-турска война е принуден да бяга от турския башибозук и през 1830 г. се изселва в гр. Болград, Бесарабия. Преброяване на населението от 1 януари 1835 г. е показало, че по това време в Болград е имало 14 семейства с общо 96 души преселници само от Станимака. След заселването си в Болград той открива търговски дюкян. Бил е високо образован и заможен за времето си човек със силно родолюбив дух. Той има значителни заслуги за просвещението и образованието на младите българи, като е способствал за разпространяване на българска книжнина.
Името му остава в историята най-вече като един от основоположниците и
спомоществователите на прочутата Болградска класическа гимназия „Св.
св. Кирил и Методий”. Той има лична заслуга за нейното откриване през
1858 г. Като един от най-изтъкнатите болградски първенци Панайот Греков
(заедно с Георги Минчев) представя на княз Никола Конаки-Богориди през
януари 1858 г. решение на българските общини с искане за основаване на
българска гимназия, а по-сетне активно участва в нейното настоятелство.
От тази гимназия са излезли редица видни българи, записали имената си в
новата история на възкръсналата след петвековно чуждо владичество
държава.
Грамота на княз Николай Конаки Богориди (1855 г.), с която присъжда на Панайот Греков благородническата титла банъ. Снимка: www.uglb.bg, липсват данни за архивния източник.
За големите си обществени заслуги за развитието на българската общност в Бесарабския край, за подпомагането и организирането на образователното дело сред младите българи, Панайот Греков е първият българин, удостоен с благородническата титла бань. Тя му се дава на 30 януари 1855 г. в гр. Яш от Молдовския княз Николай Конаки-Богориди, заедно с грамота за присъждането й и ритуално чукче. Панайот Греков не остава чужд и на борбата на българския народ за национално освобождение. Голямо приятелство го свързва с Г. С. Раковски и други революционери, които активно подпомага. Редовно е посрещал в дома си и е давал подслон още на Любен Каравелов, Христо Ботев, Васил Левски и други възрожденци. В Болград е имало и клон на Българския централен революционен комитет.
Обща снимка на Балан с неговите братя: (седнали) акад. Александър Балан, генерал Георги Тодоров, (прави) проф. д-р Атанас Теодоров, Мартин Тодоров, инж. Михаил Балански. Източник на снимката: kultura.bg, липсват данни за архивния източник.
Такава
е средата, в която са се възпитавали и придобили началното си
образование Александър Теодоров-Балан и неговите братя. Още на
5-6-годишна възраст те са можели да четат, нещо, което е било
изключителна рядкост по онова време. Доколко плодотворна е била
семейната среда говори и развитието на останалите братя от фамилията
Теодоров-Балан, всеки записал името си в историята на България.
Генерал Георги Тодоров [брат на Александър Теодоров-Балан – бележка на редакцията], роден на 10 август 1858 г. в с. Кубей, Бесарабия, възпитаник на Болградската гимназия. Избързвам да подчертая, че той също е бил свободен зидар. Като офицер от запаса на 3.01.1927 г. той е посветен в ложа „Светлина”. По повод на смъртта му на 16.11.1934 г. ложата провежда траурно заседание със слово от Стоян Коледаров, Велик секретар на Великата ложа. (Н. Недев, “Българското масонство 1807- 2007 г.”).
Деветнайсетгодишен Георги Тодоров се записва в състава на Първа рота на 7 опълченска дружина и взима участие в освободителната Руско-турска война. След Освобождението завършва първия випуск (1879 г.) на Военното училище в София, след което учи в генерал-щабната академия в Санкт Петербург.
Генерал Георги Стоянов Тодоров. Снимка: НБКМ-БИА, Сбирка „Портрети и снимки“, сигнатура НБКМ-БИА С 2482
Пътят му на военен преминава през няколко войни: Сръбско-българската, Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Връх във военната му кариера е командването на II българска армия през Първата световна война, когато осуетява съединяването на дебаркиралите в Солун съглашенски войски със сръбската армия. Предвождал и III българска армия на Добруджанския фронт. Като генерал от пехотата от края на юни 1918 г., в самия край на войната, е назначен за помощник-главнокомандващ на действащата армия. Носител е на най-високите воински ордени. След пенсионирането му е назначен за генерал-адютант на цар Борис III. Днес неговото име носят селище и гара в близост до гр. Петрич, има издигнати паметници.
Мартин Теодоров [среща се и като Тодоров – бележка на редакцията], третият поред брат, е роден на 18.02.1864 г. в гр. Болград. Завършил е право в Русия и Франция. Виден юрист, бил е народен представител в XIII и XIV Народно събрание. Между 1905 г. и 1908 г. е кмет на София. Дейността му е свързана със значителна строителна дейност по благоустрояването на града: Боянският водопровод, корекцията на Софийските реки, полагането на нови трамвайни линии, откриването на Народния театър „Иван Вазов“, начало на строежа на Софийските хали, Централната баня и други значими за града обществени сгради. По негово време Софийска община внася от Австро-Унгария керамичните блокчета – емблематичните за столицата ни „жълти павета”, с които се настилат част от централните булеварди и площади.
Мартин Ст. Тодоров. Снимка: НБКМ-БИА, Сбирка „Портрети и снимки“, сигнатура НБКМ-БИА С А 199, сн. № 39
Четвъртият брат, проф. Атанас Теодоров, е роден на 31.01.1872 г. в Болград. Завършва медицина в Виена през 1899 г. През 1904 г. специализира там съдебна-медицина. Той е един от създателите на Медицинския факултет през 1917 г., през 1919 г. е избран за професор по съдебна медицина, а през 1926 г. създава катедрата по съдебна медицина. Автор е първият оригинален български учебник по съдебна медицина, както и редица други. Със своята научна, организаторска и преподавателска дейност е признат за основоположник на съдебно-медицинската школа в в България. През 1952 г. е удостоен с Димитровска награда – първа степен.
Проф. Атанас Теодоров. Снимка: geni.com, източник: албум на Елисавета Караминкова
Най-малкият брат, Михаил Теодоров-Балански, е роден на 29.10.1976 г. в Болград. Завършва през 1904 г. във Виена машинно инженерство със специалност „Топлотехника”. Той е един от първите българи с тази специалност, един от основателите на топлотехниката в България. Проектира и осъществява авторски контрол на отоплителните инсталации в едни от най-големите и представителни сгради в столицата, като Двореца, Българска народна банка, Земеделска банка, Съдебната палата и др. Има значителен принос в изграждането през двайсетте и трийсетте години на миналия век на железопътния парк на България, като национален консултант при вноса на локомотиви, пътностроителна и друга едрогабаритна техника. Той е един от основателите на Българското инженерно-архитектурно дружество (БИАД), като почти непрекъснато е избиран в ръководните органи на дружеството. През 1915-1919 г. е подпредседател на настоятелството на БИАД. През 1943 г. е провъзгласен за почетен член на БИАД. За приноса си като член на Върховния съвет на БИАД е признат за един от най-дейните радетели за изграждането в София на Висше техническо училище с два факултета (12.06.1941 г.) – „Строително-архитектурен” и „Машиннотехнологически”. („Дейци на Българското инженерно-архитектурно дружество 1893-1949 г.“, изд. „Проф. Марин Дринов“, 2001 г.)
Откъсът от статията „Великият майстор акад. Александър Теодоров-Балан. Приносът му за развитието на масонството в България“ на Георги Балански се публикува по текста от сайта www.uglb.bg.
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума, народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Единственото важно условие е споделеното да бъде Ваш личен спомен от миналото. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.
Бележка на редакцията на „Сторник“: От Игнажден или Коледа до Йордановден според народната традиция са т.нар. Мръсни дни, наричани още Мръсници, Караконджови дни, Вампирови дни. Това е времето на родилните мъки на Богородица и раждането на младенеца Исус. Според народа този период е зло време, в което действат нечисти сили, явяват се свръхестествени демонични същества като караконджоли, вампири, таласъми и др. Маргарита Тодорова разказва спомен, разказан от баба й Янка Георгиева Саева (1899-1983)в село (днес град) Белица, област Благоевград.
„Баба ми Янка на 18 год. от гр. Белица, обл. Благоевград – сладкодумна разказвачка на приказки, стари народни поверия и празници“. Снимка: Маргарита Тодорова, нейна внучка
Привечер седяхме с баба ми Янка в кухнята на старата къща. Навън валеше едър сняг на парцали и бързо затрупваше – улицата, дърветата и къщите. Зад нас печката на дърва бумтеше и във фурната се печаха картофи. Баба ми разказваше:
– От моята баба знам, чедо, че в началото на месец декември – от Игнажден, та чак до Ивановден, настъпват така наречените караконджерови вечери. Караконджовците били яки, млади мъже, които се скитали в нощта, къпели се в студената река и затова хората не бивало да закъсняват вечер, да не викат силно, за да не им вземат караконджерето гласо̀ . Те самите пеели нощем, но мигом изчезвали, щом петелът пропее. Плашели се и от светена вода, затова и на Йордановден щом попът поръсел със светена вода по домовете, завинаги изчезвали. Една вечер дружки от селото се събрали на попрѐлка – седянка. Едни прели вълна, други плетяли, а трети намотавали прежда от мотовилка на кълбета. Разказвали си страховити приказки.
– Мене не ме е страх от нищо! – рекла една мома. – Здрава съм, яка съм – ка̀мен да стисна, во̀да чье пусне! Мога сама сега да ида на гробището и урката ми в пръвия гроб да забуча!
Спогледали се дружките, но тя тръгнала. По пътя за гробището на баира не се мяркала жива душа. Само дърветата и храстите хвърляли призрачни сенки по земята. Момата изглежда много е бързала, че като стигнала първия гроб, замахнала с все сила, но забола и престилката си с хурката дълбоко в пръстта. Неразбрала това, понечила да тръгне, но не успяла. Вероятно е помислила, че някой караконджор не я пуска. На сутринта, щом пропели първи петли, отишли на гробището и там я намерили умрела.
Затава̀ старите ора са рекли :,, Да би мирно седѐло, не би чудо видѐло. Айде и комбите (картофите) вече са готови! Апни си с шарена солчица, но гледай да не се опариш!
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Единственото важно условие е споделеното да бъде Ваш личен спомен от миналото. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.
Цариградски вестник от 1858 г. съобщава за земетръс в София: „Половината част на запад от града, гдето никога не е имало вода, в този час се показва гореща вода да изригва и изкачва нагоре и толкова много, колкото да кара три камъка воденични“. Според преданието овцете охотно газели мочурливите ливади и болните овце оздравявали. Минералната вода започва да се използва през 1909 г., откогато е и името Овча купел. Защо именно купел, а не гьол, извор, мочур или нещо друго? Купел е църковният съд, в който се кръщават младенци. Отговор на този въпрос може да се намери в Библията.
В Евангелието от Йоан, глава пета, се казва „А в Йерусалим, при Овчи порти, се намира къпалня, по еврейски наричана Бетезда , която има пет притвора; в тях лежеше голямо множество болни, слепи, хроми, изсъхнали, които очакваха да се раздвижи водата, защото Ангел Господен от време на време слизаше в къпалнята и раздвижваше водата, и който пръв влизаше след раздвижване на водата, оздравяваше, от каквато болест и да бе налегнат.“ Там Исус изцелява разслабения (от старобългарски език, парализиран, недъгав – бележка на редакцията) с думите „стани, вземи одъра си и ходи“.
Овчи порти в Йерусалим са дължали името си на животните, които са прекарвали през тях за жертвоприношение в храма. Къпалнята Бетезда се е намирала в непосредствена близост до тях. По време на Първия кръстоносен поход Йерусалим е завладян от кръстоносците и е основано Йерусалимското кралство. По това време къпалнята започва да се нарича Овча купел по името на близките Овчи порти.
В софийската местност, която по-късно ще стане квартал Овча купел, е имало пасища и блата. След земетресението през 1858 г. бликва извор, който местните овчари са наричали Жежката вода или Гьоло. Названието Овча купел вероятно е било дадено от образовани хора – няма точен източник. Аналогията с библейската Овча купел е очевидна – търсено е внушение за целебната сила на водата. Впоследствие възниква легенда, че болните овце газели водата и оздравявали. Около новопостроената баня започва да се разраства квартал.
Сега в Йерусалим древната Бетезда е засипана и на нейно място има паркинг, а полуразрушената софийска баня има сюрреалистичен вид. На много места в англоезичния свят има болници, носещи името Бетезда, а в американския щат Мериленд има градче с това име.
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума, народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Единственото важно условие е споделеното да бъде Ваш личен спомен от миналото. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.
Пенчо Койчев е един от знаковите български архитекти на ХХ век. По негови проекти са изградени Съдебните палати в София и в Русе, мавзолей-костница в Плевен, дворецът в Царска Бистрица, северното разширение на сградата на Народното събрание и др. „Сторник“ представя автобиографията на арх. Койчев (27.01.1876, Дряново – 27.01.1957, София):
Роден съм на 27.01.1876 г. в град Дряново /Търновско/ от православни родители също от град Дряново. Баща, Генчо Радев Койчев, майка – Цана Дочева. Били сме 5 деца, от които живи – две момчета, Иван и Пенчо и едно момиче – Велика. Другите са починали още в Дряново. През 1879 г. родителите ми се преместват в град Силистра, понеже там баща ми е имал брат търговец Райчо Койчев. Баща ми е бил от кротък род, майка ми, по майка кротка, по баща – много серт човек. Баща ми от малък е ходил лете като чирак и отпосле като дюлгерин с група майстори на България и Добруджа, а зимно време е упражнявал занаят абаджилък. След като се оженва, построява си къща с дюкян в Дряново, гдето едновременно с търговия упражнява и занаята абаджилък, особено дамски тоалети – сукмани и скъртейки, подшити с кожи и поръбени с лисичи кожи. След преселването си в Силистра купува една турска къща, построява дюкян и продължава да се занимава с търговия – бакалия, предприемачество, лозарство и най-после – доставчик-предприемач на месо и дърва за горене на военните части в Силистра. Баща ми е бил человек със здрав организъм, не е страдал от никакви болести, пъргав, интелигентен. В Дряново пръв е внесъл петрол, купен от Търново за горене, понеже дотогава са си служили с лоени свещи. Хората се боели от този артикул, понеже горял. Да покаже неговата безопасност, той пред клиентите сръбнал от газта за да видят, че няма никаква друга опасност освен като се запали – гори.
По природа аз съм бил много слаб /обяснимо от маларията в Силистра, от която съм страдал ежегодно/, нежен, смирен, чувствителен. Като ученик в първоначалното училище в Силистра съм бил един от първите ученици. Там свърших първоначалното училище, обичах рисуването и музиката. За другари имах Иван Кирилов – съдия, писател, вече покойник, Цоньо Брашлянов – общественик и др.
След свършването на третокласното училище, родителите ме пращат в Русе – реалната гимназия, понеже брат ми Иван служеше там като офицер. Гимназията свърших в 1896 г. с отличен успех по математическите предмети и добър – по другите предмети.
След свършването на гимназията, като силен математик и рисувач, родителите ме изпратиха да следвам инженерство в Белгия – Гантския университет. Програмата на този университет е такава, че 2 години се изучават общи дисциплини и за това се казват подготвителни, а останалите години застъпват специалните материи. След свършването на двете подготвителни години и изкарването с успех изпитите си връщам се в Силистра при родителите си и пожелавам наместо инженерство да свърша архитектура, на което последните се съгласяват и след 3 години – колкото е и курса, свършвам университета в 1901 г. с отличие. Особено бях обичан от професора си по архитектура Louis Cloquet, който със своите съвети и бащинско държане спрямо мене, с неговия труд и здрави принципи в изкуството ми бяха винаги за пример в моята житейска дейност като архитект.
Надпис на гърба на снимката от арх. Койчев: “Ганд 1908” (Пенчо Койчев по време на следването си в Ганд). Източник: koichev.wordpress.com
След свършването на университета, връщам се в България, пълен с енергия и мечти, обаче предвид настъпилата стопанска криза, след като опитах в София, Пловдив, Русе и др. да се заловя на работа – частна, общинска или държавна, не сполучих, върнах се при родителите си в Силистра на прехрана. Едва след 9 месеца можах да постъпя в министерството на обществените сгради и пр. на 01.03.1902 г.
На 28.07.1902 г. – назначен за окръжен архитект в гр. Плевен.
На 22.02.1903 – преместен в Министерство на обществените сгради и пр.
На 31.12.1906 – назначен началник бюро за зданията при Дирекцията на постройките на железниците и пристанищата, гдето служих до 01.09.1914 г.
На 28.09.1908 се венчах с Невенка Спас Тричкова, на 01.07 1909 г. ми се роди първороден и единствен син Борис.
През 1910 – назначен за частен преподавател в рисувалното училище по архитектура. На 01.09.1914 г. – назначен за редовен преподавател в средното техническо училище в София, гдето служих до 01.08.1917 г. След тази дата отново ме назначиха началник на архитектурното бюро при Дирекцията на постройките на железниците и пристанищата, гдето служих до 04.01.1919.
След тази дата излязох на частна работа, като постъпих директор на Архитектурния отдел в дружество ”Средец”, член в управителния съвет и известно време – член-делегат, гдето работих до края на 1921 г.
В началото на 1922 до 15.03.1924 г. се установих на частна практика в София и на последната дата с царски указ съм назначен за началник на архитектурното отделение при Министерството на благоустройството – министър Стоенчев и после – министър Славейко Василев. Тази длъжност заемах до 01.06.1928 г., когато ми се поверява, от Министерството на правосъдието, да изработя плановете и ръководя строежа на Съдебната палата в София, предприятие от 8 500 м2 на стойност 200 000 000 лева /Кулев, Кънчо Миланов, Върбанов, Качаков/. Политическото и стопанско положение на страната в това време беше много критическо, работите по този строеж се извършваха винаги под страх всеки момент да бъдат спрени. Партизанщината се ширеше в най-широки размери, особено 1932-1933 г. Министър Качаков искаше от мене да охранва свои партизани като ги държеше на постройката без да има нужда от тях, а аз да заверявам надниците им. Беше назначил най-долни хора като надзиратели , на които аз трябваше да поверявам важни задачи на контрола, за да не крадат предприемачите материали и работите да се извършват съгласно техническите правила. Особено настоявах да се уволнят надзиратели, които стояха без работа, даже не идваха на работа, а трябваше да им заверя надниците. С това се създадоха едни невъзможни отношения между мене и Качаков. В края на лятото Качаков беше на курорт в Гьозекен, заместваше го министърът на просветата Бояджиев. При един мой доклад за непотребни вече някои надзиратели, Бояджиев ги уволни. Качаков като се връща не ме приемаше вече на доклад. В строителната комисия по строежа на Съдебната палата участваха чиновници, някои от които само да си запазят мястото угодничеха безогледно на всеки министър. Какво е говорил по мой адрес Качаков в строителната комисия не ми е известно, обаче на 13.09.1933 г. получавам заповед „предвид свършването на строителния сезон се уволнявам“ и мястото ми се заема от архитект Папазов, мой помощник и зет на министър Бояджиев.
Българска действителност. Аз, автор на това велико дело, дето съм вложил всичките си познания и труд, за да дам един монумент, който да слави българското име на вековете, като един разсилен съм махнат. Благодарение че всички планове – общи и детайли – в които е въплътена творческата ми мисъл бях вече подготвил, ж.б. скелет извърших, каменната облицовка започната, тухлената зидария свършена, мазилки обикновени също, изготвих тръжните книжа за покрива, за централно отопление, осветлението, телефони и всички детайли за всички работи изготвих, мога да бъда спокоен, че това грандиозно дело ще се завърши според моите идеи и разбирания за слава българския народ.
С този строеж турих точка на моята дейност като архитект с убеждението, че аз- доколкото съм можал – съм изпълнил гражданския и професионален дълг.
В моята дейност като архитект съм извършил следните по-важни работи:
1. Още в 1903 г. спечелвам първа премия за строежа мавзолея паметник на падналите руси в боевете около Плевен,който се построи по мои планове и ръководство. При откриването му бях награден с български орден Гражданска заслуга V степен и руски Свети Станислав III степен.
2. В 1906 ми се възлага изработването на плановете и ръководство строежа на санаториума за туберкулозни “Фердинанд I” при с. Искрец, застроен на площ 2000 м2 .
3. През 1910 г. Н.В.царица Елеонора ми възложи да изработя плановете и да ръководя строежа на двореца в Царска Бистрица. Намирайки рационализъм и голяма естетика в българското строително и декоративно изкуство, и царицата понеже много ценеше българското народно изкуство, по нейно желание и съгласие приложих това изкуство както в архитектурно, така и в декоративно отношение в широк мащаб, особено българското резбарско изкуство по врати, тавани, стълби, стени, камини и пр. За тази работа бях любимеца на царицата и бях отрупан с нейното внимание и подаръци.
4. Като началник отделение под мое ръководство и идеи и с помощта на архитекти от отделението изработих плановете и се започна строежа на следующите държавни здания в София:
I Мъжка гимназия
I Девическа гимназия
Анатомически институт при Ветеринарния факултет
Хигиенически институт
Анатомически институт при Медицински факултет
Психиатрията
Ентомологически музей при двореца
Техническото училище в София и др., в Плевен – Мъжка гимназия, в Ловеч – Кожухарско училище, преустройство на Народното събрание в София и др.
Като архитект на Съдебната палата-София изработих плановете и се
построиха здания за мирови съдилища в Трявна, Орхание, Етрополе,Нови
Пазар, Симеоновград, Харманли, Лъджене, Пещера, Борисовград.
Построиха се основите на Окръжни палати в
Лом. Преустроиха се Окръжните палати в Кюстендил и Шумен и изработиха се
плановете, детайлните чертежи и се построи ж.б. скелет на Русенската
съдебна палата.
Като архитект на частна практика построих много частни постройки от различно естество и назначение.
Основател съм на дружество ”Съвременно изкуство”, дописен член на археологическото дружество. Бил съм председател на Българското архитектурно дружество. Член от централния комитет на дружество “Червен кръст” и дружество за борба против туберкулозата.
Победител на по-важни конкурси: Мавзолей в Плевен -I премия,
III Мъжка гимназия – II, Дом на инвалидите- I, Санаториум за гръдоболни на пощенците- I /заедно с архитект К.Николов/ и др.
Още като млад архитект най-много ме е привличало и очаровало българското строително и декоративно изкуство,
за това съм събирал от цялата страна мотиви от това изкуство, писал съм
по него, държал съм сказки за същото и съм пропагандирал то да бъде
запазено. По-важни трудове по тази ми дейност са:
1.Художествени богатства на България. Списание на българското инж. и арх. дружество, година VII.
2. Българската къща- паметници и художествени богатства.Известия на етнографския музей, 1908.
3. Pour la Nation Artistique Bulgare.L’Art Publiqueq (Bruxelles), Nr 3 et 4, Decembre 1910.
4. Резбарското изкуство в България. Известия на Бълг. археол. дружество, 1910.
5. Значение на старите български къщи и тяхното запазване. Списание на българското инж. и арх. дружество, 1910.
6. Българското архитектурно изкуство.Издание на Министерство на благоустройството, 1925.
7. Българските художествени богатства. Реч с проекционни картини, държана на 1907г в Конгрес на бълг. Инж. и арх. дружество
Други трудове
8. Нещо върху естетиката. Списание на българското инж. и арх. дружество, год.VII.
9. Народният театър в София, Списание на българското инж. и арх. дружество, год.IX.
10. Храма Александър Невски. Списание на българското инж. и арх. дружество, год. X.
11. Принос към устройство на Софийската гара. Списание на българското инж. и арх. дружество, 1907.
и много други статии по вестници и списания.
Съдебната палата в София.
Всичко гореказано написах собственоръчно днес,
2 февруари, 1937
Като архитект започнах кариерата си с най-любимото си творение – Мавзолеят в Плевен /1903 г./ гдето името ми е издълбано върху камъка под гранитната плоча на Цар Освободител и Фердинад I и свърших най-грандиозното ми творение – Съдебната палата в София /1933 г./. Завистта ми е създала много неприятели от колегите архитекти, но един ден името ми ще бъде написано на главната фасада от дясно под първата колона в горния край на гранитния цокъл, за което съм поставил камък с размери два пъти по-дълъг от другите.Там да се пише:
Съдебна палата София
Архитект Пенчо Койчев
1876-19…
Забележка
На 28 септември се венчах с Невенка Спас Тричкова от София – баща Спас Тричков от Пирот, майка – Цветана Хитева от Карлово /баща – Иван Хитев – Карлово, майка – Богдана Ирасек – чехкиня. Роди ми се син Борис на 1.VII.1919, който се венча с Лили Атанасова-пианистка. На 11.VII.1945 г. ми се роди внуче Невенка.
Като ерген бях активен член в кружока “Българановци”, хранихме се гостибница “Средна гора” на ул. “Раковски” срещу Славянска беседа. По-известни другари бяха Ал.Божинов – карикатурист, Сава Огнянов – актьор, Елин Пелин – писател, Ал.Балабанов – професор по […], Петър Нейков – дипломат, Васил Кирков – актьор, Андрей Протич – писател, д-р Киселков- лекар, Александър Кипров- писател и др. Весели, безгрижни, добри младежи. Тогава се издаваше и списанието “Българан” от Ал. Божинов и други.
Отляво надясно: писателят Елин Пелин, карикатуристът Александър Божинов, арх. Пенчо Койчев и художникът Петър Морозов (около 1905-8 г.]. Източник: koichev.wordpress.com
Бележка на редакцията на „Сторник“: Автобиографията на арх. Пенчо Койчев се публикува по текста в специалния сайт, посветен на неговия живот и дейност – koichev.wordpress.com. Липсват данни за източник. Според самия текст автобиографията е написана на 2 февруари 1937 г. Статия за живота и дейността на арх. Пенчо Койчев може да прочетете и в сайта „Дестинация Дряново“, автор Ники Карагьозов.Основно изображение: Съдебната палата в София в строеж. Архивна снимка на Пенчо Койчев, източник: koichev.wordpress.com
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума, народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Единственото важно условие е споделеното да бъде Ваш личен спомен от миналото. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.
Публикация във в. “Тунджа”, 30.01.1932 г. Източник на снимката: фейсбук страница Архив Ямбол
„Сторник“ препечатва текста, публикуван във Фейсбук страницата на Държавен архив Ямбол на 27 януари 2020 г.:
Твърди се, че най-популярната и вкусна супа след пилешката е шкембе чорбата. Всеки е чувал за вкусната ямболска шкембе чорба, дори и в съседния Сливен. Не помним точно кога шкембе чорбата се е превърнала в градска легенда. Но дали е ямболска класика, или храна за махмурлии, “специалната” супа от телешко или агнешко шкембе – млечна, пикантна и мазничка e истински еликсир, подходящ за всички сезони. В началото на седмицата, в понеделник ви каним на вкусна шкембе чорба, която да ви ободри след почивните дни и подготви физически и психически за работния ден, който предстои.
Рецепта за шкембе чорба. Източник на снимката: фейсбук страница Архив Ямбол
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума, народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Единственото важно условие е споделеното да бъде Ваш личен спомен от миналото. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.
Имало едно време… Като малка, растях при баба ми Янка на село (Белица, днес град в област Благоевград). Играех на големия чардак от старата къща, опасан с лозница. От сутрин до вечер, слънцето се провираше през зелените листа и правеше слънчеви зайчета върху миндера, играчките, книжките.
Напролет под стрехата, свиваха гнездо лястовички и по цял ден чуруликаха. Загледана в неуморния им труд, баба ме попита дали знам защо опашките на лястовичките са раздвоени. Поклатих отрицателно с глава и тя заразказва:
Имало едно време, момък на име Стоян. Като му дошло време да се ожени, довел от съседното село красивата мома Калина. Посрещнали я, сватба направили, но тя така и не продумала нито на свекър, нито на свекърва – ,“сра̀мела се“. Днеска, утре, та така до девет години! Отчаян, Стоян рекъл на майка си:
-Мале, сигурно Калина е онемела ! Ще потърся друга мома за невеста!
Довел чернооката мома Мавруда от тяхното село. Венчали се в църква и тръгнали към къщи. На прага ги посрещнала невеста Калина с погача в ръце.
– Стояне, коя e тази жена? Дали е твоя сестрица или млада комшийка? – попитала Мавруда.
-У-у-у, мари ! Я девет годин се сра̀ма на свекор и свекръва, а ти още праго не си престъпѝла и думаш!
Засрамила се Мавруда невеста, вдигнала ръце към небето и викнала:
– Боже,боже, прѐстори ме на цръна лястовица, да фръкна надалеку, под стреите на кащите гнездо да права – да гледам ка млади невести се сра̀мат на свекор и свекръва.
Разперила ръце и литнала. Отзад се развяло булченското було. Стоян се пресегнал да го хване, но само го откъснал по средата.
– Затова оттогава, чедо, опашките на лястовичките са раздвоени! – каза баба.
Гледах с учудване лястовичката, която беше замлъкнала, за да изслуша приказката.
На изображението: Янка Георгиева Саева (1899-1983) (най-вдясно) с приятелки. Завършила е земеделско училище, където са учели готварство, шивачество, подредба на дома. Тук са с първите блузи, които сами са си ушили. Беше прекрасна разказвачка на приказки, легенди, традиции. На нея дължа любовта си към книгите. Светла й памет – споделя Маргарита Тодорова.
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума, народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Единственото важно условие е споделеното да бъде Ваш личен спомен от миналото. Ако искате да споделите история за вашия род или селище – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.
Баба ми Райна по бащина линия е родена на 25 юли 1883 г. в капанското село Гецово в семейството на даскал Михаил. И понеже съдбата си знае работата, точно на същия ден след 100 години аз родих малкия си син. Баба ми има по-голям брат Пеньо и две сестри – Станка и Дочка. Пеньо завършва Педагогическото училище в Шумен и помага със средства и на трите си сестри също да го завършат. Баба ми завършва с пълно отличие. Получава отличната си диплома, облечена в ученическата си престилка и потъвала от срам, че е толкова бедна. Омъжва се за Михаил Петров от Разград, който също като нея в крайна бедност е завършил шуменското Педагогическо училище. Понякога дори крадял сол от хазяйката си, за да си поръси хляба. Той е назначен за главен учител в село Турлак (бивше село Хлебарово, сега град Цар Калоян, Разградско), а баба Райна за учител. Установяват се да живеят там. Там дядо ми бил известен като даскал Михаил Алафрангата, защото беше много висок и слаб.
В периода 1908-1921 г. им се раждат 6 деца – 3 момчета и 3 момичета. Едното момче – Василчо, умира скоро след кръщенето си, а Верчето умира на 6 годинки в най-гладните години по време на войните. Дядо ми бил мобилизиран, а баба ми се грижела за децата и го замествала като главен учител. От четирите деца най-голямата дъщеря Надежда завършва по семейна традиция шуменското Педагогическо училище и се завръща като учител в село Турлак. Дори е учител на най-малкия си брат в началните класове. Връщала се от училище и се оплаквала от него на майка си: „Мамоооо, кажи му на Иван!“. По-малката дъщеря Здравка завършва Стопанско училище, а големият брат Любомир – Железопътно училище. Когато по-големите Надя и Любен се връщали през ваканциите в село Турлак, по-малките Здравка и Иван все питали майка си: „Какви са тез големите, дет само идват и си отиват?“ Просто разликата в годините между тях била много голяма заради рано починалите им братче и сестриче… Най-малкият брат Иван, моят баща, въпреки съпротивата на баща си и с помощта на сестрите си и брат си, завършва математика и физика в Софийския университет.
След пенсионирането си баба Райна и дядо Михаил се установяват да живеят в град Разград. Къщата на дядо Мильо и мамето Райна беше на ул. „Васил Левски“ № 83, малко преди “Опасния завой“ на влизане в града. Ние живеехме в апартамент в центъра на града и аз всеки ден минавах по улица „Иван Вазов“ и дървеното мостче над Лома, за да отида на гости у баба. Толкова обичах прекрасната градина – с разноцветните гиргини и димитровчета, с неизброимите алени, жълти и оранжеви калдаръмчета, грейнали между облите камъчета на пътечките (калдаръмчетата, които обичам и до днес и съм си завъдила в две сандъчета на балкона и им се радвам цяло лято). С усойния и малко страшен малинаж на гърба на съседната къща, където малините узряваха отново за часове, след като съм ги обрала, с високата зарзала в най-далечния ъгъл на градината, която прилича по силует на топола, с плодове бели като албиноси, но с чуден вкус, с тъмно зелените „дървени“ круши, които всъщност бяха масловки и ядяхме чак през зимата. Слънчевата вода в голямото корито на ивицата трева между цветната и зеленчуковата градина, където баба ме къпеше. Странно миришещите жълти пиленца, които баба донасяше от люпилнята всяка пролет в една кошница. Помня и приятелката на баба – туркинята Айше, която тя с любов наричаше „придворната“ и с която си говореха на турски. Странните миризми, шумове и плашещ полумрак на къщата и странната голяма ярмомелка, останала от опитите на дядо да отглежда кокошки и свине „по научен метод“. Разпилените в мазето клечици за подметки на обувки и странните железни обущарски приспособления, с помощта на които дядо Мильо поправяше обувките на цялата рода (а занаята научил от един другар войник – обущар по време на войната, в която бил писар). В къщата имаше и „свинска стая“, с под, замазан от баба и Айшето с конски фъшкии и слама, където държаха царевицата за кокошките. Имаше и един проклет червен петел, който веднъж ме клъвна по клепача, докато носех вода на кокошките – въпреки дворната метла, която носех за защита. Дядо ми го заколи още на следващия ден. А външната тоалетна – в нея се подхлъзнах и в дупката на тоалетната потъна новия галош на баба, а дядо каза с любов – след като разби вратата и ме извади: „Как не падна и с двата крака вътре?“. Помня дядо, седнал на малко столче в беча, който си лъска голата глава с едно пешкирче, щом се изпоти, а аз се промушвам покрай него леко… Имаме си закачка и той ме ощипва и казва „Малка проклетийо“…
Най-любимото ми занимание беше да седнем с мамето Райна край масата в салона – където ухае на липа, която се суши на вестници по пода през юни, или на дюли, наредени върху красивата библиотека през есента, или на масловки през зимата, които аз се чудя как да докопам, защото са на високо. И мамето изважда една бяла бохчичка, завързана по два пъти на възел, развързва я, крайчетата й се къдрят, а тя започва да вади от „канцеларията“, както я нарича, снимки, документи, някакви хартийки, дори копчета и започва да ми разказва за семейството ни, забавни учителски истории и истински капански истории, които ми разказва на автентичен диалект. Имам си една любима и почти винаги завършва с нея по мое настояване. И слава богу, защото я запомних и сега ще я разкажа и на Вас:
Чудната капанска история на мамето Райна
Това е разказът на Данка от село Турлак, разказан ми от моята баба Райна:
Чи́ кът ма забуля́, бульо Райке, гърбо́! До́фтура да́ди ина́ расце́пка за ино́ люка́рству да са ма́жа. И те́йку впрегна би́вулицити у кару́цата и на узурунтъ́ тръ́гнайми за спицари́ята у градо́.
Пък то кат са отво́рило ино́ ми ти вре́ми – гре́йнало ино́ ми ти слъ́нчици – све́ти ли све́ти, кат цъ́йнали ини́ ми ти кусти́ченца – поле́нки, поле́нки, кат зачирили́кали ини́ ми ти сти́ченца – чирли́к-чирли́к, чирли́к-чирли́к.
И изведнъж кат са изви́ ина́ ве́ялница – върти́, су́чи, вей, си́пи, върти́, су́чи, вей, си́пи, въ́х мър Бо́жке – Гьорги́й! Идва́м, сти́гнайме у градо́, ку́пийми люка́рствуту у спицари́ята и си додо́йме у се́лу с би́вулицити.
Речник на старите думи, описани от Мирослава Баръмова:
Зарзала – плод, подобен на кайсията, но с горчива костилка. Беч – отворено пространство пред входната врата на частта от къщата с „работните“ помещения – кухня, мазе, складове. Като стая е и е част от къщата, но без предната стена. Бохча – вързопче от по-голяма кърпа или парче плат, което се използва за събиране на едно място на разни предмети. Гьорги́й – чудеса.
Капанците са етнографска група българи, живеещи в Североизточна България – Разградска и Търговищка област.
На архивната снимка: Райна и Михаил Петрови с децата и внуците. 50-те години на 20 век. Личен архив на Мирослава Баръмова. Прави отляво надясно: Здравка – по-малката дъщеря на Райна и Михаил Петрови, Любомир – по големият син на Райна и Михаил Петрови, Божанка – съпруга на Любомир. Седнали отляво надясно – Райна Петрова, Михаил Петров. Клекнали отляво надясно: Райна Петрова – по-голямата дъщеря на най-малкия син Иван (моя сестра), Румяна – дъщеря на Любомир и Божанка, Маргарита – дъщеря на Здравка и Иван Гълъбов
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума, народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Единственото важно условие е споделеното да бъде Ваш личен спомен от миналото. Ако искате да споделите история за вашия род или селище – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.
Ние възприемаме думата „важен“ като чисто българска, все едно че открай време съществува в нашия език. Около нея има цяла плеяда сродни думи и изрази: придава си важност, маловажен, важи или не важи и др. Но дали винаги е било така?
В старобългарския език няма точен еквивалент на думата важен. За да изтъкне, че бащата на Кирил и Методий не е кой да е, летописецът казва, че е бил „мъж добророден и богат“.
XXIII глава на Вазовите „Чичовци“ започва така: „Дълбоко мълчание царуваше на кьошка, дето бяха наредени всичките първенци“. „Първенците“ са тогавашните важни личности. Авторът подробно описва чорбаджиите от града, но в текста думата важен не се среща нито един път. Речникът на Найден Геров е замислен като тезаурус на българския език, но и там думичката важен липсва. Тогава понятието се е изразявало с други думи , както например у Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“:
Макар и гяури, били са хора с нофуз — обясняваше Хасан аа Бурмалията на Кескин Пехливан, когато той му натякваше, че не се чини такъв ихтибар на хора-раи.
Това, че думата важен е заета от руски, едва ли може да бъде изненада. Книжовният български език се оформя под силното влияние на руски и църковнославянски. Но как тази полска дума попада в руския е друга история.
Към ХІІІ век Киевска Рус се разпада под ударите на татаро-монголите. Североизточните руски земи изпадат във васална зависимост от Златната орда, а западните са присъединени към Литовското княжество. В края на ХV век Московия придобива независимост, докато украинските земи остават в дуалистичната Жечпосполита, където господства полски език.
През XVII в. в Московското княжество се засилва интелектуалното влияние на украинците. Украинските монаси и свещеници – образовани, знаещи езици, закалени в диспути с католиците – се ценят високо в Московската патриаршия. Западно-руският език, предшественик на украински и белоруски, започва да оказва значително влияние върху руския книжовен език. През западно-руски навлизат и редица полонизми: бутылка, кухня, музыка, цель. Един от многобройните полонизми е и думата важный (ważny). Тя възниква в полския език като производна от waga ‘тегло’. Т.е. важен е такъв, който има голяма тежест. Обаче думата waga в полски на свой ред е заемка от немската дума Waage. На немски тя значи везни, но в полски развива значението ‘тежест’. Думата бързо се асимилира в полски и дава редица производни: ważny ‘който има тежест, достоен за внимание, важен’, uwaga ‘внимание’ , uważać ‘придавам тежест, внимавам, грижа се’. Последната дума също е заета в руски (уважать), откъдето прониква в български. Тя иззема част от значенията на по-старите думи тача и почитам: възгледите на опонента могат да се уважават, но не и почитат или тачат.
В нашата ДНК са записани редица маркери, по които може да се проследи историята ни до дълбока древност. Така и едничка дума съдържа в себе си цялата история на Източна Европа: монголските нашествия и разпадането на Киевска Рус, немските колонии в Полша, ролята на Великото литовско княжество, културното влияние на западните руси върху Московия и потокът от руски книги към България, благодарение на които ихтибарът отстъпва на уважението.
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума, народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Единственото важно условие е споделеното да бъде Ваш личен спомен от миналото. Ако искате да споделите история за вашия род или селище – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.
Повестта на Любен Каравелов „Българи от старо време“ показва живота в подбалканското градче Копривщица през 40-50-те години на 19 век. Повестта е определяна като шедьовърът на Каравеловата проза, един от образците на новобългарската белетристика. Колоритът на повествованието кара българите от старо време да оживеят пред нас. Повестта е публикувана за първи път на руски през 1867 г., а първото й издание на български език е от 1872 г. – на страниците на в. „Свобода“ и в отделна книга. Една от главите на повестта е посветена на копривщенските свахи. СВА̀ХА се използва за сватя – майката на женен син или дъщеря по отношение на родителите на снахата или на зетя.Публикуваме откъси от главата „Копривщенските свахи“ на повестта „Българи от старо време“ на Любен Каравелов:
С една дума, любов между двете млади и невинни сърца се захванала и вървяла все напред и напред, без никаква задна мисъл с всичката своя искреност – каквато съществува само в младите и неразвалените души.
Но
ако тая любов и да била невинна и ако отношенията на двете млади и
невинни същества и да били ангелски, то коприщенските свахи захванали
вече да разпространяват за нея твърде лошави слухове. Няма на тоя свят
нещо по-лошаво от езика на коприщенската богата бабичка. Сиромасите си
имат работа и стараят се с кървав пот и с тежки мъки да изработят една
пита хляб; майките са заняти със своите дечица; момиченцата шетат по
къщите си, садят цветице в градинките си и пеят своите песенчици:
Садила мома ран-бял босилек, хем го садила, хем го пазила…
А
мъжете имат големи работа и всичкото си свободно време жертвуват на
кръчмата. Не са такива бабичките! Коприщенските стари чорбаджийки нищо
не работят и от утринта до вечерта само хората предумват. Да ви опази
господ да се попаднете на техния езичец! Коприщенските свахи вие можете
да срещнете при всеки мъртвец, дето тия плачат за умрелия и плачат
действително, плачат от всичкото си сърце: от тях живите място не могат
да намерят – и в гроба ги намира езикът им; а за мъртвия тия свахи
всякога намират и сълзи, и кръстове, и молитви.
Трябва да
забележа, че женското население в Коприщица е по-многочислено от
мъжкото; последньото ходи по света да прави търговия и да печели за
зимъска. Коприщенските мъже се занимават повече с абаджилък, със
скотоводство и с беглихчилък – коприщенското масло и сирене се славят и в
Цариград. Ето защо в Коприщица твърде често остават само селските
терзии, купците, берберинът, поповете, клисаринът и копачите. Всичките
земеделчески домашни работи изпълняват жените и работниците.
И ето, на бабичките се открива свободно поле да дъвчат от немай-къде всичко, щото е живо и младо, всичко, щото не е бабичка.
Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?
Фейсбук
Ако искате да споделите стара дума, народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Единственото важно условие е споделеното да бъде Ваш личен спомен от миналото. Ако искате да споделите история за вашия род или селище – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.
По електронна поща
Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.
Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“ и „Сторник“.
