Как поевропейчените овчари ергени, „същи ингилизи“, се връщат за Коледа в родния Котел. Вместо с калпак, цървули и дрянов кривак, те тръгват с ръкавици, с омбрели, с тънки дочени дрехи. Остроумното перо на Захари Стоянов разказва в „Записки по българските въстания“ за привичките на котленските овчари преди Освобождението:
Ако в Добруджа, когато са при овцете си, котленските овчари носят голям калпак, цървули, дрянов кривак и дълга аба, то когато тия си отидат в Котел, мъчно можеш да ги узнаеш. По-възрастните от тях се обличат в дълги сукнени кюркове, подплатени с лисичи кожи, турят на главите си фесове, обуват се в чепици и носят броеници в ръцете си наместо дряновата сопа. Ергените отиват още по-надалеч: тия стават същи ингилизи. Преди да си отидат още, тия пишат „книга“ до майка си: „Много ти здраве от мене до тебе, мале, да ми изтъчеш кроене за опнати дрехи, което да бъде трайничко, защото ще си подойда за Коледа или за Димитровден.“ Младите момчета, когато ги заведат за пръв път, докато не се изминат 4–5 години, не ги отпущат да си отидат.
Тия влязват в Котел обикновено нощно време, за да не ги видят, че носят голям калпак и дълга аба. На другия ден калпакът и дългата аба стоят на тавана, защото „опнатите“ дрехи се обличат вече. Може да си въобразите като какви дрехи можат да бъдат тия, когато са кроени и ушити в отсъствието на лицето, което ще да ги носи. Като изтъкани и направени от точка зрение за „трайничко“, тяхната аба е по-дебела и от френско кюселе; панталоните са скроени да се събере в единия крачул едно добруджанско кило ячемик, долу тесни и къси, за да не се трият от обущата, а нагоре постепенно широки, като духало, тъй щото, като ги обуе човек, прилича на садило. Палтото се прави обикновено да бъде длъжко и охолничко, подплатено и отвътре с аба и описано с ширити; обущата тоже от новата мода, с високи токове и ковани отдолу, за „трайно“, с големи гвоздеи. Колкото до ризата и феса, като второстепенни неща на тях не обръщат внимание. Броеницата по всяка вероятност ще бъде божигробска.
Някои от тях, които живеят наблизо около градовете Варна, Балчик, Кюстенджа и Пазарджик, гдето ходят начесто да продават мляко и сирене с магарета, видели по улиците, че хората ходят с ръкавици, с омбрели, с тънки дочени дрехи и пр. За да не останат по-долу от тях, както правят маймуните, тия си набавят поменатите украшения от панаирите с двойна и тройна цена, защото практическият евреин, който ги продава, вижда с какъв човек има работа. Но че тия дрехи се носели в известно време от годината, нашият овчар малко иска да знае. Той ги навлича на гърба си, тънки дочени дрехи, в най-големия студ, по Коледа и Ивановден, когато се пука камък и дърво от мраз, с тънки кожени ръкавици на ръцете си, през които се познава напуканата му като церова кора кожа.
Всичко това е лесно, но да видим сега как ще да се излезе навън, как ще да се събере с хората поевропейченият овчар, който цели пет-шест години робувал по Добруджа, не виждал женско лице в разстояние на това време, забравил кога се казва „добър ден“, кога „добър вечер“, който имал повече земане-даване с вълци, кучета и магарета. Най-малко три деня ще стои той до портата, от вътрешна страна, да гледа през дупките, заедно с някого от домашните, да му показват проходящите по улицата мъже и жени, а особено момите, които той успял вече да забрави. Тук аз говоря повече за неженените, които си дохождат за пръв път след заробването им в Добруджа. Ако бъдещият къщовник не се реши да пристъпи прага и после изтичанието на трите деня, то грижливата му майка е принудена да вземе и други мерки, по-решителни. Когато той се навежда да зяпа в стъпките на някоя жена, тя, майка му, отваря полекичка портата и го изтиква на улицата, като заключи подиря му. Който е ходил в Котел или селата, той знае с какви високи дувари са обградени тамошните къщи, през които не е твърде лесно да се премине.
Поразен като от тряскавица, след няколко отчаяни погледи към дувара, придружени с глухо пъшкание, нашият приятел се отправя из улицата към кафенето, което от по-напред е било показано от майка му. Върви той с такава ревност, като че отива на бесилницата; колкото души го срещнат по пътя, с изключение на децата и момите, на всичките е длъжен да целуне ръка съгласно инструкциите, дадени от майка му; защото това било почит и „ачигьозлък“. Приучен „с рунтавия“ калпак, който не е хвърлял от главата си в разстояние на толкова години, той се чувствува, че на главата му няма нищо, че тя е гола, че може би да е излязъл от тях гологлав, без да си тури новия фес. Но не смее да си вдигне ръката, да се похване по главата, защото отвсякъде гледат на него, ще му се смеят. После няколко дена той вече обръгва и свободно си подхвърля броеницата нагоре, която тича да хване с двете си ръце.
