Васила Шанкова, вдовицата на Миньо Шанков. Снимка: Веселина Векова

Силата на родната кръв – за рода на Шанкови

Внучка съм по бащина линия на подофицер Миньо Станев Шанков, загинал в Балканската война. В родното му село Александрово, Ловешко, има паметник на загиналите във войните. И неговото име е изписано там. И само това. Нищо друго не знаехме за него. Не знаехме къде е загинал, къде е гробът му.

Дълго време се рових и търсих някаква информация и един ден попаднах на публикация от Военен архив Велико Търново, в която бяха изнесени имената, датата, годината и лобното място на загиналите в Балканската война. Моят дядо подофицер Миньо Станев Шанков е загинал на 13.07.1913 г. на връх Дебочица, Горноджумайско. Там е и гробът му. Не знам дали има паметна плоча на това място, не знам дали има поне един кръст. Бях много щастлива, че открих тези факти за него.

Когато загинал дядо ми, баща ми бил на две годинки. По-късно баба ми се омъжва в с. Летница, Ловешко. Тежък бил животът им поради трудния характер на отчова (отчов – втори баща, бележка на редакцията). През есента на 1944 г. баща ми бил мобилизиран и изпратен на фронта. Край село Крива паланка той попада под вражески обстрел и получава множество рани. Другарите му успяват да го изнесат от полесражението и го оставят на грижите на една жена, докато дойде санитарният обоз. Откарват го в Кюстендил. Там лекарите не дават никаква надежда за живота му. Изпратена е телеграма до майка да отиде да го види, докато е още жив. Тя не могла да го познае, казваше, че е бил като кълцано месо от рани, а шинелът му бил на решето и опърлен от куршумите.

Баща ми оцелял, но останал инвалид. До последните си дни носи в коляното парче олово. Не могли лекарите да го извадят. Показваха негови рентгенови снимки на студенти по медицина, за да видят как плътта е сраснала с метала.

Баща ми имаше медал за участието си във Втората световна война, на него пишеше: ,,Наше дело правое, мьi победили.“ На всяка кръгла годишнина от войната получаваше поздравление и подаръци от СССР.

Когато се ражда брат ми, записват го на името на отчова (втория баща – бележка на редакцията). Не се минава и един месец и на вратата дошла една циганка другоселка да врачува. Майка се опитала да я отпрати, но циганката започнала:

Страници: 1 2
Част от стенопис в Дом на доброто, изобразяващ Дядо Влайчо

Ясновидецът Дядо Влайчо: На лошото с добро да отвръщаш

Представяме откъс от книгата „Ясновидецът“ от Златина Великова, посветена на Дядо Влайчо (1894-1981) от новозагорското село Коньово, придобил популярност сред българите със своите предсказания. По думите на авторката, историите в книгата са разказвани от хора, които са имали контакт с дядо Влайчо, или от техни потомци. Авторката е използвала и писма, писани от дядо Влайчо, части от дневника му, стихове и записани пророчества. Великова открива, че родовите и семейните истории на много хора в Новозагорско са свързани с него по един или друг начин. След издаването на книгата се появяват още и още истории. Текстовете в книгата са разказани с позабравения език на нашите баби и дядовци, който и аз се опитвам да възкреся и запазя, споделя Великова.

– Хайде, Тодорке, запрягай Мичка, че окъсняхме! И торбата с хляба сложи! Ей къде е закачена на крушата. Пък аз ще взема още едно було за тебе – да не ти нахапят пчелите розовите бузки, че старото се е изпокъсало. Ще трябва да го позакърпиш. Знам, знам, че було не си кърпила, ама ще те науча, не бой се!

Дядо Влайчо слага новото було в каручката при другия багаж и отваря вратника, докато Тодорка оправя кушума на Мичка. После подръпва леко кантармите и магаренцето потегля шарената каручка из улиците на заспалото още село. Знае си пътя към пчелина Мичка, хич не чака да я подканят, а Дядо Влайчо и Тодорка крачат след нея.

Младото момиче току се отбива от пътя да откъсне някое цвете от синурите под осъдителния поглед на ясновидеца и дорде стигнат до горе, цял букет е набрала. Ще го натопи после и ще украси с него стаичката на пчелина, пък ако остане време, венче ще си свие, ще го сложи на главата си и цял ден ще подтичва с него край кошерите.

– Съща самодива! – вика й Дядо Влайчо. Той не дава на другите да късат цветята, ама като гледа как Тодорка като дете им се радва, сърцето му омеква и не смее да я сгълчи – И пчелите, миче, искат на младо и хубаво да се радват! А не все дърт козел като мене да гледат.

– Обичат те тебе пчелите, Дядо! Щото си добър. Добрината ти усещат. Затуй ни було, ни духало ти трябва, като отваряш кошерите, пък мене ме жилят. – Младото момиче показва все още подутата си от вчера ръка, а старецът се смее:

Страници: 1 2 3
Недовършената църква на Калиманица е единствената оцеляла сграда, след като селото бива разрушено заради построяването на язовир Огоста. Калиманица е родното място на Йордан Радичков. Снимка: Деян Владов

Радичков: Всеки има своето малко отечество – родното място

За малкото отечество на родното място пише Йордан Радичков в разказа „Малко отечество“ от сборника „Педя земя“ (1980 г.):

„Истина е, че България е отечество на всички ни, но си мисля, че наред с това всеки човек има и едно малко отечество: това е родното място, къщата, от чийто праг за първи път е погледнал света, дворът с чисто пране по тела, мама, която събира привечер прането, а моя милост се държи за полата й и гледа с любопитни очи съседните къщи, бялата кариера зад къщата, Балкана зад кариерата и слуша човешки гласове, кучешки лай, камбаната на старата часовникова кула. Ще мине време, момчето ще се осмели да остави полата на майка си, ще надникне на улицата и докато стои на разтворената вратница, ще открива, че и други деца стоят на разтворените вратници. Постепенно ние ще се запознаем, ще се сближим, ще тръгнем неусетно да се къпем в реката през лятото, после ще се съберем в училището, за да учим азбуката и таблицата за умножение, ще се катерим по планинските склонове за малини и кестени, ще правим пързалки през зимата, докато ни покарат сколуфи, и когато ни покарат сколуфи, ще усетим, че вече сме възмъжали, ще забележим, че около нас има момичета, пък и момичетата, от своя страна, ще ни забележат, но няма да ни остане време за това, защото тръбата тръби и моя милост трябва да седне остриган в новобранския влак. […]

В тридневен отпуск съм, една година не съм виждал родното градче, а ми се струва, че цяла вечност съм отсъствувал. […] Миризмите на махалата ми са познати, есен е, мирише на есенни цветя от градините, жени варят сладко по дворовете или пекат лъскав червен пипер за туршия. Камбаната на часовниковата кула бие, като брои наум ударите. […] моя милост, стискайки пълното кепе, бутва старата вратница и влиза в двора. Мама пресява боб на двора – на една страна отделя шушулките, на друга страна зърната – зърната са шарени. Поплака си мама на рамото ми, успокои се, стори ми се, че е остаряла, но лицето й все тъй излъчваше светлина. […] След толкова дълго отсъствие стаята [ми] приличаше на изоставен и студен полог, дъх се носеше в нея на босилек и на старо дърво. Мама е увила с хасе абитуриентския ми костюм на окачалката, лански календар виси на стената, край календара висят забити с кабъри снимки на момичета…“

Страници: 1 2
Църквата "Св. Архангел Михаил" в село Горна Росица, община Севлиево, построена 1885 г. Снимка: Васи Маринова-Късева

Архангеловден – съборът на с. Горна Росица

Статията е публикувана за първи път във вестник „Росица“ (Севлиево), бр.49/ 7.ХІ.1998 г., под заглавието „Архангеловден в българската традиционна система“. Авторът Момчил Цонев тогава е на 15 години и е ученик в Национална Априловска гимназия в Габрово, но вече събира родови истории, песни, диалектни думи, обичаи от своето село Горна Росица. Повече за историческите занимания на автора може да прочетете в статията на „Сторник“ „Как едно 10-годишно момче събираше народни песни и родови истории“.

На 8 ноември (21 ноември – стар стил) православната църква чества Събора на Св. Архангел Михаил, известен в българската обичайна (празнична) практика като Архангеловден (Рангеловден). Според библейско-християнските представи, арх. Михаил е вожд на небесното войнство и първи вестител на Божието слово. В българската народна митология арх. Михаил се определя като ангел на смъртта, който взема душата на умиращия с нож или меч в ръка. Поради тази причина той е наричан „душовадник“ или „вадидушник“. В събота преди Архангеловден се чества най-голямата задушница през годината според българската народна традиция. Това се определя от своеобразния образ на арх. Михаил като ангел на смъртта и „душовадник“. На този ден жените ходят на гробища и подават хляб и варено жито за „Бог да прости“.

Празникът на св. арх. Михаил е определен за събор на с. Горна Росица и на църквата, наименована на „началника на ангелското войнство“. Общоселският събор се посреща с голямо оживление и трепет. На този ден никой не работи, а всички се веселят и празнуват. По стародавна традиция, на Архангеловден се коли курбан – овца, шиле, агне, което е пазено специално за празника-събор. Неслучайно по-старите хора казват, че „туй агне съм го оставил за курбан на Архангела“ (разказал Иван Бижев Митев, роден 1914 г.). Освен курбан, на празничната трапеза обезателно има и два обредни хляба. На сбор идват най-близките роднини и приятели, като се е случвало в Горна Росица да слизат на събор балканджии от Стоките и околните махали. В миналото имало традиция като мине пладне, моми и ергени да отидат на общоселското хоро на мегдана на Чалъкър (сега новия квартал на селото). Там на равната поляна играели докъм заник слънце, когато всеки се разотивал да „шета“ на добитъка. Редовни свирачи на горноросишкото хоро били дядо Тотю Недялков Гайдаря, Иван Папанчето, Драшко Недевски Касапов и Димитър Колев – Полянчето. На събора идвали да свирят и музиканти-власи от съседните села Сърбеглий (Яворец), Кастел и др.

Страници: 1 2
Димитър Демиров, неговата съпруга Елена и тяхната дъщеря Екатерина. Снимка: Личен архив на Гергана Пейкова

Демировата къща и Демировият род от Пловдив

Един романтичен изглед към пловдивското Джамбаз тепе отключи у мен спомени за рода на моята майка. Той тръгва от моя прапрадядо Аргир Демиров (1838-1928 г.), чиято паметна плоча все още стои върху фасадата на старата Демирова къща, която дели една стена с пловдивския храм „Света Марина“.

Паметна плоча за Аргир Демиров върху Демировата къща в Пловдив. Снимка: Личен архив на Гергана Пейкова

Истинското име на Аргир Демиров е Сребрьо Семерджиев, роден е през 1838 г. в родопското село Павелско, но изгубил родителите си рано, бил осиновен от гърци, чието име приема. Умен и предприемчив човек, той решава да се заеме с търговия в Пловдив и… успява! Издига свой дюкян, а по-късно и няколко хотела по главната улица в града. На самата паметна плоча е изписано, че е първи касиер на Народния дом, а моята баба разказваше, че като съратник на Димитър Благоев и симпатизант на БСДП (тесни социалисти), събирал всеки заделен златен грош за делото, което вярвал, че ще донесе по-добър и справедлив живот за хората. Пловдивчани на шега му казвали „Аргир Чучулигата“ ,защото знаели за неговите политически увлечения. Хората го обичали, защото помагал с каквото може и уважавал всеки. Общувал приятелски и на техния език с всички етноси в Стария град: гърци, евреи, турци, арменци и цигани.

Аргир Демиров (вляво) на разходка по Главната улица в Пловдив със своя доверен деловодител. Снимка: Гергана Пейкова

Така учил и сина си – моят прадядо, който носеше неговото име – Аргир Демиров. Когато отраснал, го записал във френския католически колеж „Свети Августин“. После на свой ред пък прадядо записал своите двама сина Георги и Димитър Демирови пак в същия френски колеж. По-големият (д-р Георги Демиров) беше един от най-известните и добри ортопеди в града, а по-малкият син Димитър завършва икономика и счетоводни науки в София и е сред основателите на ТПК „Марица“ в Пловдив. Той е и моят дядо, баща на майка ми. 

Седнали: Димитър Демиров (вляво) и неговия брат д-р Георги Демиров (вдясно), внуци на бай Аргир Демиров. Снимка: Личен архив на Гергана Пейкова
Димитър Демиров, неговата съпруга Елена и тяхната дъщеря Екатерина. Снимка: Личен архив на Гергана Пейкова

Историята на стария Аргир Демиров е описана накратко от Никола Алваджиев в Библията на пловдивчани „Пловдивска хроника“, където става дума и от кого прапрадядо ми откупува имота на някогашната улица „Гаврил Генов“ 5, за да издигне своя дом. Много видни гости е посрещала оттогава, но и много съдбоносни моменти и превратности е преживявала къщата на майчиния ми род! Сред тях са: оцеляването след последствията от Чирпанското земетресение през 1925 г., изпращането на дядо ми Димитър и брат му Георги на фронта, радостното им посрещане след погрешната новина, че дядо ми най-вероятно е убит. А после идват одържавяването, колективизацията, взетата от новите народни управници след 1944-та каса с пари, събирани лично за нуждите на Социалистическата партия от нейния касиер, моят пра-прадядо… Принудителната раздяла с дърворезбованото слънце, украсявало големия таван във вестибюла на къщата и преместването му в Етнографския музей, продажбата на пианото по време на купонната система, смъртта на своите истински собственици, разпиляването на техните наследници, смяната на собствеността и умишленото й занемаряване от новите й стопани  днес, за да се изчака да падне сама. А тя стои, скромна и тъжна, в подножието на Стария град, напомняща за някогашната си хубост, горда и равнодушна към оскверняващите я графитомани и очакваща своя край……!

Страници: 1 2
Снимката е илюстративна. Pixabay

Първите български „бюлетини“ през Възраждането били бобени зърна

Старите българи са гласували с бобени и царевични зърна вместо с хартиени бюлетини през Възраждането и в първите избори след Освобождението. За това свидетелстват първите историографи на Габрово.

В книгата си „Историята на града Габрово и Габровските въстания“ братя Гъбенски споделят за технологията на изборите в градската българска община (известна първоначално и като съвет на старейшините) в Габрово през 60-те години на 19 век: „Изборът ставал така: произнасяло се името на първия кандидат и всеки избирател пускал в една кутия бял или чер боб – белия за одобрение, а черния за неодобрение – и това се повтаряло, доде всеки избирател пусне боб за всичките кандидати. После събирали боба и който е получил най-много бял боб, той се провъзгласявал за старейшина.“

Какво и през Възраждането, в килията при габровската църква “Света Троица” стават и първите избори след Освобождението – за градски и окръжен управителен съвет в Габрово. Гласува се с бобени и царевични зърна, разказва историографът д-р Петър Цончев в „Из общественото и културно минало на Габрово“.

В новообразуваната българска държава се появяват и хартиените бюлетини. Но с тях се появява и феноменът „Бай Ганьо прави избори“. Явно Алековият герой е имал свои последователи. Откриваме интересен разказ как Напито и Косатя са „печелели“ избори в квартал Шести участък в Габрово едно време. Откъсът е от спомените на д-р Константин Вапцов „Габрово след Освобождението“, публикувани в поредицата „Габрово – живият град“, прочетете повече в сайта Габрово Daily тук.

Може да закупите книгата „Габрово след Освобождението. Спомени от Константин Вапцов“ онлайн в „Български книжици“ ТУК. Габровци могат да закупят книгата от книжарниците в Габрово „Том 1“ и „Златев“.

Как да публикувате стара дума или история?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история – влезте във Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Страници: 1 2
buditel

Как Денят на св. Иван Рилски стана Ден на българските будители

Първото честване на Деня на народните будители е през 1909 г. в Пловдив. През 1922 г. министърът на народното просвещение Стоян Омарчевски предлага 1 ноември се чества като Ден на българските народни будители. Любопитен факт е, че по това време 1 ноември е денят, в който Българската православна църква чества св. Иван Рилски (днес почитаме духовния покровител на България на 19 октомври). Публикуваме Окръжно № 17743 на Министерството на народното просвещение от 28 юли 1922 г., с което се определя 1 ноември за празник на българските будители.

Окръжно № 17743 от 28 юли 1922 г. гр. София.

До преди войната [Балканските войни и Първата световна война – бел. ред.] образованието и възпитанието в нашите училища бе насочено към едно планомерно и системно развитие на сред учащата се младеж на национални и отечествени добродетели, от една страна, и на граждански и културни, от друга. Любов и почит към стариннобългарското, благоговение пред дейците и строителите на нашето национално дело, старание и съревнование към доброто и хубавото, увлечение в идеалното – бяха мили, симпатични явления, които със своята същност трогваха и правеха живота приятен, съдържателен и високо смислен. Тия добродетели, насаждани в душите на поколенията в продължение на цели десетилетия, бидоха основно разклатени от отрицателните резултати на войните преди всичко в самото общество, а от там и отражението на отрицателни прояви сред учащата се младеж. Последната се увлече от всекидневното, забавителното и лекото в живота; волност, безгрижие и лекомислие обладаха душата й, и лека-полека тя се отдалечи от ценното и същественото в живота и миналото.

А в полумрака на нашето минало се откриват големите фигури на редица велики българи, които с необикновено увлечение и с една завидна самопожертвувателност са служили на своя народ, които не са пожалили ни сили, ни младост, за да положат основите на нашия културен и политически живот.

От Паисия насам до наши дни се редят светлите и лъчезарни образи на големи културно-обществени дейци, далечни и близки строители на съвременна България. Софроний Врачански, д-р Петър Берон, Неофит Бозвели, Неофит Рилски, братя Миладинови, Сава Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Левски, Караджата, П. Р. Славейков, Иван Вазов и мнозина още големи и малки строители на нашето възраждане и освобождение, както и големите фигури на политико-обществени и културни дейци след освобождението са завещали на поколенията своите несъкрушими, светли дела, които трябва да се сочат като примери, като образци на бляскаво изпълнен отечествен и национален, културен и граждански дълг. Стореното от тях ни удивлява, трогва, възнася; то окриля нашия дух; то му дава полети и творчество; то говори на сърцето и душата със силата и блясъка на идеала, с обаянието на обикновеното.

Страници: 1 2 3