Априловска гимназия в Габрово. Снимка: Габрово - живият град

Как са гасили пожар в старо Габрово – история за общински кон и частна кокошка

Чудим се защо българите от миналото са били сякаш по-задружни. Животът е бил такъв. Например, след Освобождението всеки гражданин в Габрово е помагал в гасенето на пожари. Гори една къща, но помагат всички. Но дори в един пожар едно време е имало някои комични ситуации. Това научаваме от книгата „Габрово след Освобождението. Спомени от Константин Вапцов“, част от историческата колекция „Габрово – живият град“ на Момчил Цонев и Даниела Цонева.

Може да закупите книгата „Габрово след Освобождението. Спомени от Константин Вапцов“ онлайн в „Български книжици“ ТУК. Габровци могат да закупят книгата от книжарниците в Габрово „Том 1“ и „Златев“.

„Когато говорим за пожарната команда, нека кажем няколко думи за пожарното дело в града. Въпреки опустошителните пожари, много години след Освобождението в Габрово нямаше пожарна команда и едва към средата на последното десетилетие от века в общинския бюджет се появи и пожарната команда с командир и четворица пожарникари. Дотогава всеки гражданин беше пожарникар. Градът имаше първобитна помпа, която се носеше на ръце (да можела да минава навсякъде), която се пазеше в обора на общинския кон – инвентарът на чистителната команда. При пожар отнасяха помпата на мястото му, като често трябваше да се забавят, докато извадят от помпата насадената в нея кокошка. Гражданите се нареждаха един до друг до някой воден източник, обикновено на реката, и подаваха от ръка на ръка пълни менци вода. Тогава развиваха и прикачваха червото към помпата, което се оказваше обикновено пробито на няколко места и пръскаше навред, но не и върху огъня.“

Как да публикувате стара дума или история?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история – влезте във Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“, „Сторник“, „Нощ на историите“, „Спаси спомен“.

stornik.org

Как се е създал Зрънчевият род от село Цървище

Зрънчевият род е една от най-големите родови общности в малкото планинско дупнишко село Цървище (сега в Кочериновска община). Този род наброява няколкостотин души, пръснати из цяла България и по света: Дупница, Кюстендил, Бобов дол, Благоевград, Радомир, Перник, София, Пловдив, Търговище, Силистра, Варна, Бургас, Гоце Делчев; в САЩ (Чикаго, Ню Йорк, Ню Джърси, Маями), Барбадос, Лондон, Мадрид, Виена, Оман.

Интересна е историята за началото на рода, разказана ми от моя дядо Стоичко Петрев Зрънчов (1869-1957) през 1954 г., когато като студент в Дупнишкия учителски институт проучвах говора на родното си село. Развили са се тези събития в края на 18 и началото на 19 век. Разказът е на диалект:

Корено на нашио род не се повни. Негаш Зрънчовци са седели у „Зевниците“, одоват „Белата чешма (местности в сегашната махала Оревица – б.м). Тамо им йе била кашата. Били са маш, жена и детенце.

Еднаж дошли двамина турци. Може да са били и некои скитници. Вечерали, що вечерали, па едено турчин рекал: „Чорбаджи, тека и тека, ние сме дошли пари да ни дадеш!“ Деда имал пари, жътици, ама рекал: „Аман, аго! Каде туа у такваа кориа че наеш пари? Нема!“ Какво е било баш, не знам, сигур са ги били, та им дал от жътиците. Па станат турците, та си кренат. Фанали пато за накае Шопйето, ама феднага се поврънали и чекали одвонка да чуат що че си думаа двамата.

Жената рекла: „Какво, мажо, остана ле нещо за детето ели сичко земаа?“ Имали они едно момче. Не сам турил на акъл, ама катога е имало десетина – дванаесе години. А он и рекал: „Земаа ми това! Коку да зимаа, за Гоше се че има!“ Гоше било детето. Ка чули това турците, па улезнат унетре, па ка ги фанат – живи са ги пекли на огньището. Откаде помош, брате, оно – гора, сама каща, ти го знаеш какоф йе пущиньак и са, а тогай е било и по-страшно.

Арно, ама детето избегало! Избегало още ка улезнали турците, та у Руено. Сигур е гледало оттамо какво е горела кащата заедно с баща му и макя му. И вечем не се врнало, загубило се некаде. А оно да сретне некаде некой турчин и тое го земал да му е чираче. Турчино го одвел чак у Цариград. Работило оно тамо, що работило, станало гулем маш. И тогай му домилело за дома, та фанал да си мисльи за беганье. Па испазил, тое, Гьоргия, еднаш, ка го немало турчино дома, земе си манку дрешки и лебец, па избега! Бега, бега, ама куга се врнал господаро му и видел, дека го нема слугата му, йаане коньо, та по него. И го стигне – не знам каде, некаде каде Одрин ле, по-натам ле, ама го стигне. Сас конь бил, затова!….. Не бил лош човек турчино, не му се карал и не го врнал, платил си му за работата и го пущил.

Тогай си дошел деда Гьоргия туа и се засельил на сегашното место. Напраил си кащичка, оженьил се, родили му се деца и тека нашио род се саздал.

Как да публикувате стара дума или история?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история – влезте във Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“, „Сторник“, „Нощ на историите“, „Спаси спомен“.

"Габрово след Освобождението. Спомени от Константин Вапцов", изд. 2012, ред. Момчил Цонев, съст. Даниела Цонева и Ирена Узунова

Речник на старите думи в спомените на д-р Вапцов за Габрово

През 2012 г. издадохме спомените на габровския лекар д-р Константин Вапцов „Габрово след Освобождението“. Писани в средата на 20 век, спомените на Вапцов възкресяват едно отминало Габрово с неговите колоритни личности, забавни случки и отдавна изчезнали места. Още докато съставяхме книгата, усетих чара на онези градски истории от Габрово, които може би са незначителни, за да влязат в голямата национална история, но придават жив дух на миналото. Именно в текстовете на д-р Вапцов предусетих, че искам да популяризирам точно тези малки истории – каквото се случва вече в сайта stornik.org.

Езикът на д-р Вапцов е разговорен, използвани са не малко остарели думи и чуждици (предимно турцизми). Това наложи и в самия текст на спомените да правим пояснения на техните значения. Стилът на д-р Вапцов е твърде директен, остър и саркастичен в подхода при изясняване на събитийните или личностни характеристики от историческия му разказ. Общественикът Кънчо Янков определя неговия разказвачески стил като  „неизчерпаем извор на здрав хумор, де шекерлия, де пиперлия”, използван от Константин Вапцов „според случая”.  Колоритността на Вапцовите спомени не се определя само от тяхното съдържание, но и от вложената в тях авторова енергия, от особеностите на езиковия му стил. Въпреки липсата на приповдигнатия тон, с по-голямата близост до ежедневния, на места диалектен габровски говор, спомените на Вапцов за Габрово след Освобождението се четат лесно, дори и когато са изпълнени с фактология и образи. В речника на старите думи от Вапцовите спомени ще откриете частица от говора на габровци от 19 и първата половина на 20 век.

Може да закупите книгата „Габрово след Освобождението. Спомени от Константин Вапцов“ онлайн в „Български книжици“ ТУК. Габровци могат да закупят книгата от книжарниците в Габрово „Том 1“ и „Златев“.

Речник на старите думи в спомените на д-р Вапцов „Габрово след Освобождението“

айол – ей ти; бе човек
ангросист – търговец на едро
антерия – мъжка горна, къса дреха от груб домашен вълнен плат
армаган – подарък
атлазен – копринен
ахтарин – дребен търговец на бакалски стоки
бахчия – градина
вапцам – боядисвам
вапцилка – боя за боядисване
варак – тънки листчета от злато или сребро за украса
витриол – бояджийска сярна киселина
гериз – отходен канал
гологан – стара монета от десет стотинки
даалии – 1. планинци от южните родопски склонове; 2. размирни турци, албанци и потурчени християни, които в края на ХVIII и през ХIХ век извършват нападения над мирното население
дара (тара) – тегло на съда или опаковката на стоката
даяма – лятна кошара за добитък
джонка – човка, клюн
долап – дървен шкаф за дрехи, обикновено вграден в стената
драм – стара мярка за тегло, равна на 3,1 грама
драмбон – свирка
ерина – козя вълна
кале – крепост, твърдина
калъч – сабя
капа – шапка
кастер – калаен съд за ракия
качърдисвам – избягвам
кърджалии – членове на турска разбойническа дружина
кърмъз – вид тъмночервена боя
мангал – жарник; метален или глинен съд за отопление чрез разгорещени въглища
мера – свободна общинска земя за пасище
мерджан – морски корал, използва се и в търговията
паламут – дъбилно вещество от жълъдните чашки на някои видове дъб
пусула – бележка, записка
разгеле – тъкмо навреме или на място
рупче – четвърт от грош; някогашна монета от пет стотинки
русан – хоросан
ручане – ядене
симид – хляб, приготвен от бяло брашно с нахутена мая
суват – лятно пасище на планина
тире – дебела памучна прежда
увес – наклон за водата във воденичен улей, пад, стръмнина, отвесна посока, спусък
уем – жито или брашно, което воденичар взема за меленето
хаван – метален или порцеланов съд за чукане на твърди неща – захар, орехи, лекарствени вещества
харемлик – отделение от къща или отделна къща за жени у богати турци
чауш – турски сержант
чепат – неокастрен, неогладен
шарлаган, шарлан – масло от сусам, орехи и др.
шевекер – работене на седянка
юз – четвърт ока, сто грама

Как да публикувате стара дума или история?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история – влезте във Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“, „Сторник“, „Нощ на историите“, „Спаси спомен“.

Онлайн музей на Габрово gabrovomuseum.bg

Стартира “Онлайн музей на Габрово” gabrovomuseum.bg

Създателят на Stornik Момчил Цонев стартира най-новото си историческо начинание – “Онлайн музей на Габрово”. Виртуалният музей на адрес gabrovomuseum.bg ще разказва за личностите, събитията и местата на Габрово от миналото. Това се случва именно на духовния празник на Габрово 14 октомври.

В екипа на онлайн музея влиза и дългогодишният историк и изследовател на Габрово Даниела Цонева – автор на книгата “Габровските квартали” и съавтор на книгите от поредицата “Габрово – живият град”, както и на над 200 популярни и над 60 научни статии.

“Онлайн музей на Габрово” е логично продължение на досегашните исторически начинания на Момчил Цонев. През 2008 г. двамата с историка Даниела Цонева започват книжната поредица “Габрово – живият град”, в която до момента са издадени общо 4 книги – „Имало едно време в Габрово” (2008, 2009), „Габрово и габровци в старата книжнина. Т. 1. Пътеписи (1662-1878 г.)” (2010), „Снежно Габрово за деца” (2011), „Габрово след Освобождението. Спомени от Константин Вапцов” (2012). През 2010 г. Момчил Цонев създава първата и най-голяма до момента Facebook страница за нашето минало – „Габрово – живият град“. В тази страница през 2013 г. Цонев започва няколко поредици, които сега намират място и в „Онлайн музей на Габрово“ – „Великите габровци“, „Габровските събития“, „Габровските места“, „Гордея се, че съм габровец“. По модела на световната енциклопедия Уикипедия Цонев създава през 2013 г. и градската енциклопедия на Габрово – Gabrovowiki. Две години по-късно се появява и първата градска историческа компютърна игра у нас – Gabroville. В нея чрез приключенията на един космически габровец посетителят научава любопитни факти за Габрово.

Най-доброто от Gabrovomuseum.bg ще бъде представяно и в националните исторически начинания на Момчил Цонев – сайта stornik.org, кампанията “Спаси спомен” и “Стародумци”.

За първи път идеята за „Онлайн музей на Габрово“ е обявена от Момчил Цонев в статия в „100 вести“ на 18 февруари 2014 г. под името „Виртуален музей на Габрово“ – „създаването на онлайн музей, който да представя културно-историческото наследство и изкуствата в Габрово. „Виртуалният музей на Габрово“ ще използва всички съвременни възможности на мултимедията, за да представи по един по-атрактивен начин историята на Габрово“, пише тогава Цонев.

В. "100 Вести", 18.02.2014: „Виртуален музей на Габрово“ е следващото начинание на „Габрово – живият град“
В. „100 Вести“, 18.02.2014: „Виртуален музей на Габрово“ е следващото начинание на „Габрово – живият град“

Момчил Цонев: „Онлайн музей на Габрово“ е моят подарък за духовния празник на нашия град

“Онлайн музей на Габрово” е моят подарък за духовния празник на родното ми Габрово – 14 октомври, деня на св. Петка Българска. Работя за каузата Габрово от 2003 г., с труд и постоянство. Още като студент организирах срещи с творци, които гостуваха от София. Винаги съм следвал новаторския дух на най-великите габровци – така се родиха моите начинания като първата градска онлайн енциклопедия Gabrovowiki и първата градска историческа компютърна игра Gabroville. За мен една от най-важните и стойностни рубрики в новинарския ми сайт Габрово Daily е историческата – защото смятам, че е важно съвременните габровци да четат не само за ремонти, инциденти и престъпления. Те трябва да познават и да се поучават и от великите габровци от нашето минало – затова и „Онлайн музей на Габрово“ е обществено важно начинание. Напоследък съм чест гост и в национални медии заради по-големите ми национални начинания като „Стародумци“, stornik.org, „Нощ на историите“, „Добрите българи“. Никога не пропускам да споделя, че съм габровец, дори да разкажа някоя габровска история – в ефира на БНТ, БНР, bTV, Нова телевизия, България он еър, Дарик радио… Правя го не по административно задължение, а по призвание – да се говори и чува все повече за приноса на Габрово и габровци.

Моя отдавнашна мечта беше създаването на специален исторически сайт за Габрово. И сега той вече е факт – създаден изцяло от мен, без помощта на публично или частно финансиране, без фондове и проекти, само следвайки моята мечта. Както писах още през 2014 г. в статия в „100 вести“ при обявяването на идеята за Онлайн музей на Габрово – „Нека покажем, че красивите неща в Габрово са се случвали поради волята и силата на неговите най-будни граждани – от делото на благодетеля Васил Априлов до индустриалния устрем на първите ни фабриканти“.

Уникалните за страната музеи, културни и научни институции в Габрово са добре дошли за партньорство, амбицията ми е “Онлайн музей на Габрово” да се превърне в „музей на музеите“ за нашия град.”

През 2019 г. Момчил Цонев получи национално признание за културната си дейност – Международната младежка камара го обяви за една от 10-те “Най-изявени личности на България за 2019 г.”, беше избран и сред “40 до 40” млади лидери за тази година. Уличният фестивал 6Fest, който Момчил създаде в Габрово през 2017 г., беше единственият габровски фестивал със самостоятелно участие в програмата на Пловдив – Европейска столица на културата.

Паметник на Иван Хаджийски в Троян. Снимка: Stornik

Домът на старите българи в спомените на Иван Хаджийски

Иван Хаджийски е роден на 13 октомври 1907 г. в Троян. Завършва философия и право в Софийския университет. През 1937 е главен неплатен сътрудник на сп. „Философски преглед” до забраната му през 1942 г. В него излизат повечето студии на Хаджийски, известни от „Оптимистична теория за нашия народ”, оформени под това заглавие от Нешо Давидов 20 години след публикуването им. Активно участва в списването на сп. „Изкуство и критика”, редактирано от Георги Цанев. През 1940 г. излиза от печат първата част на „Бит и душевност на нашия народ”. На 26 септември 1944 г. заминава като доброволец – военен кореспондент в Щаба на Втора българска армия. Загива като герой в местността Висока чука, до с. Велико Боненце на 4 октомври 1944 г. в боя с дивизията на елитните части от СС „Принц Ойген”. Бел. ред. Биографичната справка за Иван Хаджийски е по данни от Музей на народните художествени занаяти и приложните изкуства – Троян.

„Оптимистична теория за нашия народ“ на Иван Хаджийски започва с текста „Романтиката на бащиния дом“. Роден през 1907 г. в Троян, Хаджийски пише текстовете от оптимистичната си теория в края на 30-те и началото на 40-те години. Дори тогава той споделя, че романтиката на българските еснафски домове от началото на 20 век вече е безвъзвратно изгубена. Но още с първите редове от „Романтиката на бащиния дом“ всеки може да почувства как собите и дюкяните оживяват, как замирисва на маджун и попара, как изпод козяците и антериите се подават живите силуети на онези стари български семейства. Вътре в архитектурния разказ как са изглеждали старите български къщи Хаджийски е вплел семейни истории, миризми на гозби, живо усещане за минало.

„Стародумци“ или старите думи в текста на Иван Хаджийски: Соба, асма, менци, маджун, попара, тас, тепсия, делва, претрия, сукман, шаяк, трапезник, борч, дюкян, черга, замая, долап, поменик, сливовица, одър, козяк, антерия, сахан, оджак, дувар, нощви, бахча, търнокоп, казма, стоборка.

„Еснафският дом с дълбоко привързаните един към друг съпрузи, с домашното огнище, в което майката светица простираше грижовно крило над съпруг, деца и старци, с добродушно усмихнатия дядо, с гальовната баба; с издадените стрехи, с дворчето, постлано с камъни, обрасло в трева; с лехите цветя около оградата и около пътеките; изпълнен с полусенките на лозниците, с тихото шумолене на минаващото поточе, което леко люлее надвесените над него тревици, този мил и незабравим бащин дом в Копривщица, Трявна, Елена, Тетевен, Клисура, Сопот, Карлово, Троян, Дряново, Котел, Жеравна, Градец, който или е останал само скъп и тъжен спомен, защото върху неговото място е построена някоя съвременна безвкусица, или пък пустее, обитаван като от призрак от бледата фигура на някоя леля или баба, този бащин дом е обвит с оная романтика, която струи от Дебеляновите стихове:

Да се завърнеш в бащината къща…

Животът на нашето семейство минаваше пролет и есен около огнището във втория кат на къщата, зимно време — в собата на долния етаж, а лятно време — на двора под сайванта и асмата.

На лавицата до огнището висяха калайдисаните менци, които всяка сутрин и вечер с мелодичен звук минаваха през вратите от лавицата до чешмата и обратно. Те бяха подарък на тати от чичо за сватбата му. В тях мама преливаше лугата, когато вареше сапун, и шарата, когато вареше маджун от сини сливи. Над тях бе голямата паница, в която сутрин ни правеха сиренова попара.

Тази паница, чийто ръб бе олющен от дървените лъжици, ако би могла да разкаже за чувствата ни на малки зверчета, когато гладни, дебнещи се кой да застане откъм страната, дето има най-много сирене, лакомо грабехме с бързи и строги погледи към онези, които правеха пробив в чужд край за докопване на някое по-голямо парче сирене, за да се бием най-после кой да грабне последната хапка и да си припомним в гневен спор, във вид на взаимни изобличения цялата история на други подобни престъпления.

До паницата стоеше изправен тасът, с който ходехме да раздаваме на съседите: от варения ориз, от вареното жито, от варените и печени тикви, от гроздето, от ябълките, от пържените мекици, от сливовия маджун с тикви, от тънките пити.

До таса, внимателно захлупена, бе счупената малко порцеланова чиния, заради чието изтърване ядох най-незабравимия бой в моя живот. Там бяха паниците за чорба и кисело мляко, гърнето за боба и олющеният, сякаш пратен от вечността, опушен пръстен гювеч.

Този гювеч, този гювеч — и сега е жив пред очите ми. Всяка неделя от фурната до дома той пареше в ръцете ми, а след това по устата ми, защото мама от пестеливост режеше наред чушките, без да отделя лютивите. Когато случайно гювечът не лютеше — това чувствувах по миризмата му, — възбуден от тази миризма, която с чувство на глад и повишен апетит изпълваше цялото ми същество, съблазнен от припечената му повърхност, над която се подаваха така сладко хрускащи парченца балканско овнешко, прегорели картофи или чушки, аз бързо топвах залък или тайно, със съответна прикриваща бързина налапвах парче месо, за да почна да „чета гредите“: дигах глава и духах парещото устата ми парче.

Но този гювеч ме помни и с друго. Един неделен ден, събрани около него, изпълнени с въодушевлението на неделния апотеоз — главно дейно лице, в което бе именно гювечът, — когато в необичайно благоразположение баща ми дигна ръка и след поканата всички бързаха да натопят залък, аз започнах да ям отделно счукан кромид, посолен със сол.

– Какво правиш?
– Няма да ям вече месо. Ставам вегетарианец.

Баща ми сви недоумяващо лице, което взе бързо свиреп вид, и ми залепи един теоретичен довод срещу вегетарианството, изпълнен с такава логична сила, че отхвръкнах от стола сред двора… Може ли по-голяма обида: да се навежда той цяла неделя над антерията; да изкара този гювеч бод по бод, и ти… да плюеш отгоре му? Та ти плюеш върху бащиния си труд, върху бащината си грижа, върху бащината си чест, върху неговото еснафско самодоволство и самолюбие.

Отдолу на лавицата беше широката плоска тепсия, в която мама или ние чистехме ориз, боб и леща и на Коледа върху й слагахме нарязаното месо от свинята; с нея си служехме, когато цепехме за сушене сини сливи. До нея бе по-малката, дълбока тепсия за баница със сирене — единствената баница, която познаваше мамината неписана готварска книга. Тази баница у нас се точеше само на Св. Васил. За мама да бъде хубава тази баница значеше: да сложи повече мас в нея, защото да сложи повече брашно или сол нямаше смисъл, а повече сирене и яйца — нямаше сметка. Но макар че блажнотата й не ни създаваше гоненото удоволствие, баницата винаги ни вълнуваше, защото в нея напрегнато дирехме нашия късмет. До тях се мъдреше голямата стара делва. В делвата пролетно време мама правеше гулиена чорба: прекипял сок от залени с вода гулии (гърдули), а когато излезеше зелето — в нея кипеше резливата претрия: ситно кълцано и претрито зеле, посолено и заляно с вода.

До огнището бе тъмната стаичка. Там бяха дървените ракли от наставени без пирони дялани дъски, пълни с надиплени сукмани, миришещи на нафталин, топчета шаяк и платно за ризи, покривките, кърпите за ядене и дългите трапезници. Над раклите бяха окачени дрехите. Този свят на дрехите от различни стилове, на различна възраст, възстановяваше и напомняше за редуващите се поколения на нашия род: дядо Пенчо — първия троянски учител, дядо Банко — фалирал троянски кръчмар, борча на когото баба със стан изплати, за да спаси къщата, вуйчо Иньо — който свършил-несвършил гимназия, притиснат от бедността и дребните възможности на Троян и България, замина за Америка — страната на неограничените възможности — за да работи, учи и стане артист със световна слава.

В тази стая аз тръпнех пред загадките на съдбата, пред надеждите и катастрофите на тези, които бяха преди мен и чиято кръв, име, а може би и съдба носех и аз.

Пред огнището към улицата бе малката стая. Там бе леглото на майка ми. Над главата й на стената имаше пирон, побит кой знае кога. Над него чернееше малко опушено петно от петролната лампа, която неотлъчно висеше на пирона. Всяка вечер до късно мама, лежейки в леглото, четеше и учеше това, което не бе могла да научи в четирите отделения. Когато тя се помина, покосена от туберкулоза, наследство от моминска бедност, от борчовете на дядо и от непосилен еснафски труд (особено през Световната война, когато тя бе първият търговец, защото единствена от чаршията можеше да изписва стоки), аз заех мястото й под пирона с лампата, наследявайки големия сандък с нейни и на забягналия ми вуйчо книги. На тази умна майка светица, почитана от цялата махала, до която се допитваха близки и далечни съседи, аз дължа всичко.

В тази малка стая за пръв път познах аз що са сълзи от радост, когато една сутрин през войната, заинтересуван от необичаен шум, влязох в нея и там ме посрещнаха засмените и щастливи лица на мама и на върналия се в отпуск татко.

В тая малка стая издъхна мама.

До нея бе голямата стая. Там посрещахме гости; там стояха шевните машини; там зимно време шиеха престилки, блузи, ризи и гащи за дюкяна; там спяхме и играехме ние — децата; там на нашия широк креват прекарахме половината от детския си живот: сутрин — в борба из неразтребените черги, дърпайки ги за изпитване на силата, правейки опит да завием някого и да му не даваме да шава. В него вечер търсехме отмора от привечерните буйни игри на улицата, а зимно време — от игрите с шейни по снежните склонове на Капинчо. Колко зъзнене падаше през зимата, когато стаята бе изстинала и ние, обикновено мокри, се завирахме като в ледена дупка в халището, изнесено от съседната тъмна и студена стая.

Върху това легло лежахме, когато бяхме болни. В неговите железни пръчки се впиваха нашите ръце, когато, превити от болка, се гърчехме. Там познавахме нежността на майчините грижи. Върху него се изправяхме за пръв път, освободени от замаята на болката. Седнала на него, втората ни добра майка ни прегръщаше, за да оздравеем, и ние наистина се чувствувахме по-добре и по-здрави. По ръба на това легло прохождаха новите ни малки братчета.

Зад голямата стая към двора бе задната тъмна стая. В нея спеше чиракът на тати. Може би тя му помогна да умре от туберкулоза. В тая стая в двукатен долап стояха старите икони, кандила, дългите, тесни листчета на баба с имената на живи и умрели — които носеше в черква за поменаване от попа, — помениците, чието писане бе моя привилегия; в нея на дървения одър държахме завивките за спане. А върху една подвижна лавица стояха зимно време квасните хлябове, а по Великден — козунаците. От тази стая имам два незабравими спомена.

В ранни години, когато през учебните ваканции вуйчо Иньо се връщаше от Плевен, там сутрин под лавицата намирах наредени два реда лимонадени шишета. Когато пораснах, разбрах, че това било финалът от бохемските гуляи на тогавашната троянска интелигенция, която по липса на вино търсеше опиянение и силни преживявания в студената и греяна троянска сливовица и в лимонадените шишета.

Една година в тази стая внесохме изгорели несполучените, некипнали (сигурно поради опит за по-пестелив състав) козунаци, които при печенето се бяха овъглили и вкоравили дотолкова, че решително всички се отказахме да ги ядем, дори и тати, макар че той неотстъпно прилагаше за себе си правилото „пени се, не пени — ке го ям“ и затова обираше всичко, което ние поради прекалено посолване, подлютване, поизоставяне, вкисване, дори и вмирисване не можехме да ядем. Та, казвам, след като и баща ми не можа да намери сили в горното правило, за да почне да чупи със зъби печената керемида на козунака, тази задача се възложи на батя Нена — чирака. В това отношение имаше само едно улеснение, че козунакът съгласно реда на къщата бе до него, до леглото му. Ма с чирак — нали идеше от Чифлика, от мечите дупки, дето мечките слизат из букака по задник, изяде не само козунака, но обра и трохите му.

В долния етаж бе дюкянът, за който няма да ви кажа нищо, защото той от осъзнаването ми като човек е бил за мене гнездо на ужас, мъка, досада и смърт. Заради този дюкян тати и досега в душата си ми е смъртен враг и никога няма да признае, че и аз съм направил нещо на този свят — по простата причина, че не исках да го заместя в него и че неговите дребни еснафски интереси, сметки, мисли и чувства още от малък ми вдъхваха непреодолимо и нестихващо отвращение и не представяха за мене дори и научен интерес.

Зад дюкяна, издигната и свързана с тъмно коридорче, което често бе причина нови гости да си удрят главата в прага и доста време да не могат от срам и смущение да проговорят защо са дошли, беше зимната соба. По-голямата част от собата бе заета от един одър с козяк, върху който тате шиеше антерии, обърнат с лице към малкото прозорче в стената, през което се виждаха улицата и дюкянът, а ние, легнали по корем, четяхме и пишехме — събирахме от книгите наука, а от козяка бълхи. Върху одъра ядяхме и спяхме, завити с халището, наслагали глава върху твърди сламени възглавници. По-после се пренесохме в по-голямата стая, а там остана да спи само тати: да варди дюкяна, по-право, да е спокоен, че с него не става нищо.

До одъра бе желязната печка, ниска, дълга като сандък за захар. На нея готвехме. В ъгъла бе една подвижна двукатна лавица. Лавицата с менците, тавите, саханите и паниците бе в тъмното коридорче.

В началото целия си зимен живот прекарвахме в тази стая, а после там само денувахме. Но с тази ниска, тъмна и студена в ъглите стая са свързани най-хубавите ми спомени, защото в нея прекарвахме зимните празници.

С най-голямо и радостно оживление тази стая бе изпълнена по Коледа. […]

Напролет животът на семейството с тенджерите, саханите, паниците и лъжиците се пренасяше на двора около летния оджак под сайванта. Този оджак бе върху издигната с високи камъни плоскост. Отдясно бе лятната лавица, отляво долапът в дебелия каменен дувар. На този оджак се печеха чушките, пресните царевици; там тичахме, когато прекипялото мляко почваше да пращи в огъня и мама от мазето, дето размесваше хляба, нададеше вик:

— Иване, Банко, млякото!

В долапа в стената (пезула) стояха делвите със свинска мас, с маджун и сливов мармелад.

Над двора бе голямата асма, разстлала се върху здрав дъбов скелет. Гроздето бе единственият строго забранен за отделно късане плод. Ние можехме — всеки отделно за себе си, и то когато иска, да друса узрели присади; можехме да си брулим зелени и узрели ябълки от шекерката, която узряваше към Петровден; можехме да висим колкото искахме по черницата и джанката, но гроздето се береше само пред всички и за всички.

Баща ми предварително прочиташе гроздовете. Тежко ни и горко, ако някой грозд липсваше и ако нашето оправдание — че плъх прегризал дръжката, та паднал гроздът, а ние сме изяли само запазените здрави зърна — му се видеше не подозрително, а направо неубедително. Затова ние се опитвахме най-много да се качим на асмата и да късаме зърна от горния край на гроздовете, които не се виждаха отдолу.

Но понякога по цели часове трябваше да седим приковани неподвижно между шумата, ако баща ни ненадейно влизаше в двора с работа, която го занимаваше по-дълго: да тупа (разчепква) памук за антерията си, да я настила, да мери и сортира стока, да вади каче от мазата, да му подтяга обръчите и да го налива с вода.

Ако ни забележеше при весело настроение, той само подигравателно се обаждаше: „Тези плъхове пак нагънаха гроздето“ — но ако, както обикновено, бе разлютен, ние слизахме под барабанния огън на здравата му дрянова пръчка, с която той тупаше антериите, за да разстила равномерно памука им.

В дъното на сайванта до външната стълба на къщата, отделени с нарядко наковани букови дъски, бяха дръвникът с цепените дърва, нощвите с брашното и големият пън, на който понякога кълцахме месо.

От двора по каменна стълба се влизаше в мазето. Това мазе с потъмнели от влага дувари, с почернели дебели греди, изпълнено с тайнствен полумрак, сред който едва се очертаваха силуетите на големите каци за сливова каша, за зелето, бъчвите за вино и ракия, отново говореше за вечността на времето, изпълваше ме с някакъв трепет, странна смесица от страх от тъмното, от тайнствеността на обстановката и от смътната надежда да открия в някое тъмно кьоше или в рохкавата влажна пръст на земния под някоя стара чудновата вещ, остатък от миналото. За голямо мое разочарование обаче освен два стари позеленели бронзови свещника и едно ръждясало конско чесало намирах само парчета стъкла от счупени прозорци и ръждясали пирони от горели греди.

На една дъска до най-близката до вратата стена бяха подредени: качето със сланина, в която се бъркаше всеки ден, а понякога и по два пъти, сутрин — да се вземе за гозбата сланина, пръжките от която се ядяха на закуска, а след обед за ядене на тези, които отиваха на работа по къра.

Ние децата бъркахме в качето, когато отивахме да се къпем, да берем ягоди или да играем на свинка с ядене.

До него бе качето със сирене, в което бъркахме за сиренова попара и за баница. Да ядем чай със сирене ни бе непознато, а сирене с хляб — невъзможно, защото баща ми, за да трае сиренето на топлината и на детския глад, купуваше гергьовско сирене, най-бедно откъм масло, което стоеше твърдо като камък — саламурата не можеше да го разяде, та детските ли ни езичета.

След това идеха качетата за зелена туршия, които лятно време стояха обърнати, за да не се прашат, а зимно време, пълни, бяха покрити с венци от лозови пръчки, затиснати с плоски заоблени речни камъни, които троянци и сега пращат с куфари на софийските си зетьове, за да си затискат туршията.

На висока скеля до другата стена стояха бъчвите с ракия и с вино от нашите сливови бахчи и от лозето ни. От тези бъчви аз от малък не се интересувах, тъй както не се интересувах и от тютюна. В нашия бащин род няма пушачи.

В мазата бяха големите каци, заети само няколко месеца за прекипяване на сливовата каша. Не особени симпатии ми вдъхваха тия каци, защото брането на сливи, катеренето в най-силния припек и суша по дърветата, боден от сухите им клони, събирането цял ден с наведен гръб на сливи из тревата, жилен от оси и мухи, боден по босите крака, обливан немилостиво от жарко слънце и пот, и то когато волните викове на къпещите се в реката мои свободни другари се носеха над бахчите — всичко това бе истинска мъка за мен.

Тази мъка продължаваше с пренасяне за пестеливост на набраните сливи с количка или на гръб, омокрян от гнили и размазани сливи, с вадене с медник кашата от каците, сипването й в казана за варене на ракия и приключваше с изваждането й оттам след изваряването на ракията.

Единствено весела бе мазата, когато режехме зелето. Тогава в нея грееше с обилна светлина голямата лампа и ние в най-интимно настроение образувахме кръг, в който ни събираше тясното място, нуждата да се душим срещу студа и най-после разположението на баща ни, който нямаше какво да прави отрязаните от зелките листа и кочани и по неволя трябваше да ги оставя на нас. Ние лакомо обирахме здравите части от листата и белехме кочаните, молейки се в душата си дано тати си е объркал сметката, та да остане някоя и друга зелка, след като се напълни и препълни кацата и след като той се опита да натисне безуспешно, друсайки се с цялата си тежест, наредените зелки, за да ги сбие и намери място и за тия „пущини“.

— Не потъват, тяхната мама — ръмжеше, задъхвайки се той, — какво ще ги правя?

Но нали и той бе не само еснаф, но и човек, чието сърце можеше някога да се поразпусне, опитвахме и ние сегиз-тогиз от някоя рязана с широк, тържествен жест цяла зелка:

— Яжте, момчета, и поменувайте.

Таванът непрекъснато ни напомняше своето съществувание. Лете през него минавахме, за да излизаме на покрива да сушим върху горещите му плочи орехи, цепени, попарени сливи, джанки, домати, боб.

Зимно време по него разстилахме кочаните царевица. В единия ъгъл бе сандъкът със сушени сливи, до него този с орехите, а на гредите бяха наредени да съхнат едрите — за пране, дребните с миризма — за лице и ръце — калъпи на домашния сапун.

По тези царевици, особено зиме, всяка вечер мишките водеха танкови сражения, за които целият таван от край до край с всичките си ъгли бе бойно поле. Въпреки това тати не вземаше котка. Не търпеше той гърла, които подядат хляба. При това той бе направил дупки за комшийските котки. Но вместо котка ние често изпъждахме мишките, за да ги заместим в сандъците със сушени сливи и орехи.

Мотиките, кирката, търнокопът, казмата, с които се запознах още твърде малък, стояха зимно и лятно време дигнати на гредата на сайванта. Още от първо отделение аз лично обръщах с казмата градината зад къщата, в която мама садеше боб, лехи с чесън, врачовник, а по края бяха лехите с мерудия, момина сълза и зюмбюлите. Несвършващите се плодове на боба бяха обикновената ни храна през лятото. […]

Зад предния двор (до къщата) беше задният двор (черният), отделен с преграда от високи стоборки, над които цъфтеше старо бяло цвете.

В задния двор бе дръвникът, малкият дървен сайвант с оджака за варене на ракия, курникът, кочината, леглото на козата и най-сетне нужникът, скован от дъски от сандъци — бащино произведение. Този нужник играеше роля в сравнителната зоология на най-малкия ни и най-весел брат Тончо.

— Какво си мислите вие бе — обръщаше се той към децата с нужния научен авторитет, примесен с леко презрение към слушателите си и с израз на най-голямо самомнение, — слонът е по-голям от нашия нужник.

Задният двор бе поле за ежедневно обучение в трудолюбие на децата.

В градината, която бе част от задния двор, извисяваха клони черницата и джанката. На тази джанка, покатерен за полузрели джанки, под впечатление на Гоголевия „Тарас Булба“ аз се опитах да издекламирам първите си и последни стихове:

Гърмят литаври, бият барабани,
мигом казаци сбраха се на сбор.

От задната улица градината бе отделена с дувар от камъни, наредени без всякаква мазилка за спойка. Между неспоените камъни имаше по-големи и по-малки дупки. […]

Можем ли обаче да мислим не за представно, а за фактично връщане към тази романтика на стария еснафски бит? Можем ли да изнасяме тази романтика в нашите романи, противопоставяйки я на настоящето?

Това може да стане само когато оживим отново затворената дряновска чаршия, когато отворим прогнилите тетевенски кепенци в страничната улица, когато наредим по сънните копривщенски веранди отново редица от калфи и чираци… Т.е. никога.

Не само това. Дори да е възможно това връщане, то няма да ни ползува по чисто психологически причини. Какво впечатление ще ни правят простата храна на еснафа, гергьовското агне, коледните пържоли, когато ние ги ядем колкото пъти има месо на месаря или поне имаме тази теоретическа възможност? Нима могат да ни правят впечатление старите театрални обреди? За еснафа, който не е виждал нещо повече, който няма по-силни преживявания, те са най-доброто и най-интересното, но какво могат да дадат те на уморените от шума и разнообразието на новия живот? Ние се вълнуваме от представата на старите народни трапези по курбани и сватби, но можете ли тури един залък в уста на такава трапеза, на която гозбата е приготвена от старо жилаво месо, което не се дъвче, а се гълта несдъвкано: която е или солена, или безсолна; която люти, та се къса; която няма никакви подправки и никакъв вкус; където всички ядат с пръсти, оцапани чак под мишниците, мляскащи, оригващи се безцеремонно. Легендарното печено агне често пъти представяше само полусурово месо.

И ако посещението на старите еснафски градове ни прави романтично впечатление, то е от тишината и спокойствието на техните пусти улици и дворове, от чистотата на въздуха, от спокойствието, безневрастеничността на хората, от стария стил на улици и къщи, който така успокоява умореното око и освобождава душата от потиснатостта на градските блокове, най-сетне от добротата, старата доброта и човещина на хората.“

Как да публикувате стара дума или история?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история – влезте във Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“, „Сторник“, „Нощ на историите“, „Спаси спомен“.

Сградата на читалището, началото на ХХ век. Архив на Исторически музей Севлиево. Източник: sevlievo.bg

Приключенията на учителя Тодор Бурмов: „Севлиевската публика беше гладна за ракия“

През 1859 г., преди 160 години, габровецът Тодор Бурмов – бъдещият първи министър-председател на Княжество България – е учител в Габровското училище. Севлиевската община го кани да председателства публичния изпит на учениците в Хаджистояновото училище. Вижте какво се случва в Севлиево, разказано в „Спомените“ на Тодор Бурмов.

Днес разстоянието между Габрово и Севлиево е около 28 км и се изминава с автомобил за около половин час. Преди 160 години обаче пътуването между двете селища никак не е било безпроблемно: „Севлиевската община […] беше изпроводила писмо и кон с един нарочен человек, съдружен от едно заптие. Понеже беше опасно от разбойници да се върви само, аз се постарах да намеря добри другари, с които и стигнах благополучно в Севлиево.“

Изпитът е на 3 май 1859 г. Учителят в първото новобългарското светско училище (Габровското) знае колко е важен добрия пример: „Аз забележих, че те [учениците] не се добре сещаха за това, що се питаха и затова не им задавах почти никакви въпроси, а само ги хвалех,

за да имат добро възпоминание от първото изпитание в училището им и обикнат образованието.

Преди изпитанието, както и подир него се казаха речи за възбуждение любов към просвещението.“

„Всичката церемония, изпитание, произнасяне речи и раздаване награди трая едвам три часа.

Севлиевската публика беше гладна за ракия.

Още догде се раздаваха наградите, чуваха се непрестанно гласове „ракията огладня, хайде да излязваме!“ В Севлиево имало обичай да пият ракия най-много сутринта и преди обяд и то в кафенетата. Преди да излезем от приемната стая на училището се даде сладко и по една-две чаши ракия по случай извънредния празник, за какъвто се имаше изпитанието. Оттам чорбаджиите потеглиха с мене на Мишовото кафене, гдето се дадоха още по 10 чаши [ракия], догдето се приготви обедът… Като се наместихме на трапезата около 30 души… пихме още по 2-3 чаши ракия и тогава се почна обедът. След трапезата отидохме да се разходим по градините и пак да пием ракия с причина, че ще се вечеря след малко време.“ В Дневника си Бурмов уточнява и какъв е бил обядът – чорба с дроб, яхния от агне, сърма от лозови листа и печено агне.

Въпреки намерението на Бурмов да отпътува към Габрово още на следващия ден, севлиевци „с един глас протестуваха“ – „ние сме наредили, рекоха, да ядем и пием наедно с Вас цели три дни по случай тържеството, което имахме днес в училището“. И Бурмов остава в Севлиево, докато… „Насила могох да измоля да ме пуснат поне на третий ден преди обяд да си тръгна.“ Но и отпътуването на учителя към Габрово не минава без отпразнуване – севлиевци изпровождат Бурмов на 4 километра от града до реката, където слагат пак „тържествена трапеза с много ястиета и питиета“. На трапезата са… „пак същите лица, които пирувахме наедно в неделя и понеделник“. След обяда част от севлиевските чорбаджии започват „много охотно“ да се борят „за свое и общо развлечение“, след което пък се захващат за риболов, а уловената риба дават на Бурмов да си я носи в Габрово. „И така за три часа изпитание севлиевци си устроиха за сметка на училището три дни пируване, в което взеха участие по-заможните и охолни хора“, заключава Бурмов. Въпреки непрестанните тридневни празненства, в Дневника си Бурмов допълва: „За севлиевците се носи мълва, че те много пият ракия, но пред мене те много дип не пиха. Те имат обикновение да пият ракия повече сутринта на кафенето.“

Севлиевци пиели ракия заради… проблеми с некачествена вода

Пиенето на ракия било обичай за българите в средата на 19 век, пише в спомените си друг габровец – Димитър Видинлиев. Този обичай съществува и в Габрово, но… „пиенето на габровци не беше да се напиват, както севлиевците, а да се повеселят.“ Любопитният габровец попитал един от по-старите севлиевци защо пият толкова ракия, а той му отговорил: „… хубава работа, че ний ако не пием ракия, всички ще измрем от тази кална вода, която имаме.“

Какво се е случило с този обичай на севлиевци ли? „От Освобождението ни до днес севлиевските граждани, не само че напуснаха [в]сяко питие и почнаха да живеят порядъчен живот, но напреднаха много и по цивилизацията и по образованието“, разказва Видинлиев.

Как да публикувате стара дума или история?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история – влезте във Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“, „Сторник“, „Нощ на историите“, „Спаси спомен“.


Тъгата на Иван и Кица по Беломорска Тракия

Има стари фамилни имена, които подсказват и качества от характера. Част от името го получаваш като наследство, а ти можеш да прибавиш и частица от себе си. Така се е случило с прадядо ми от Беломорска Тракия, Гюмюрджинско. Само да отбележа, че гърците упорито заличиха това географско понятие, сега всичко е Македония. Та техният баща Атанас е бил едър, силен и „луда глава“ човек. След проливни дъждове била придошла реката и отцепила селото от света. Налагало се да се отиде до другото село, но никой не се наемал. Впрегнал воловете си Атанас, напоил ги с по един бъкел вино и пресякъл реката, не го подвели верните му помощници. „Ех, Дели Атанас“– чудели се съседите му – това име му останало. Един от внуците му, завършил строително инженерство в Мюнхен и отнесъл това фамилно име и в далечна Америка, проектирал пътните надлези след войната в щата Пенсилвания и носел с гордост името си.

И дядо ми Иван беше като баща си Дели Атанас – едър, силен, леко попрегърбен… С черни шаячни потури, черна долома, бяла домоткана риза и червен пояс. Дълги ръце и едри отрудени длани. Баба ми Кица минаваше под мишницата му, но тя беше шията. Често го гълчеше, а той слушаше виновно, но сякаш не чуваше. Имаше една безкрайна тъга в очите и на двамата, не знаех откъде се беше взела. Отговорът дойде след много години, те отдавна се бяха преселили в отвъдното.

За броени минути преди няколко години бях в тяхното село, недалече от Бяло море – тогава село Кушланий, сега Ксилагани. Срещу църквата една възрастна жена се беше навела над лехата в двора си. Сякаш се открехна врата в миналото и видях по–голямата дядова сестра Петра, беше облечена по същия тертип – черен гриш, сукман и черна забрадка на главата.

Много се вълнувах, когато потеглихме от Кърджали през Маказа за Комотини. Спускахме се надолу по Родопски Снежник към Бяло море, онова ласкаво море, споменът за което пълнеше очите на моите баба и дядо със сълзи. Същия път е извървял и керванът от волски талиги, натоварени с покъщнина, дребни деца и жени през 1925 г. Дали са поглеждали назад? Знам, че са преглъщали сълзите си, бежанците от Беломорска Тракия. „Иване, тури копача по–отгоре! Пътят е тежък, а Кица е все болнава…Та, ако… Е, ти знаеш!“ В талигата били вуйчо ми Атанас и леля ми Добра, а оттатък в Кърджали две години по–късно се родила и майка ми Дора, която все подканях да ми разказва тези истории.

Как да публикувате стара дума или история?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история – влезте във Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“, „Сторник“, „Нощ на историите“, „Спаси спомен“.

stornik.org

Имало едно време две сестри от двата бряга на Дунав

Преди години бях на гости на една приятелка в село Долно Линево, на двайсетина километра до град Лом. Селото се намира на самия бряг на река Дунав. Откъм българско брегът е каменист и висок, а откъм румънско нисък, песъчлив и мочурлив.

Отидохме на селските гробища да запалим свещ на майката на приятелката ми. Гробищата се намират на най-високата част на брега. И там чух историята на две сестри от селото – Русана и Йона.

В началото на петдесетте години на миналия век румънски селяни минавали с лодки през Дунав, за да купуват царевица. Една от сестрите, Русана, се залюбила с един румънец, омъжила се и заминала с него. Уговорили се Русана и Йона да се виждат на брега на реката в определени дни.

Знае се, че когато се наведе човек над водата на река и започне да вика, звукът се усилва и се чува надалеч. Така правели и сестрите: нагазвали дълбоко във водата, навеждали се ниско над нея и викали, разговаряли.

Случило се така, че след време Йона се разболяла. Рибари донесли вестта на Русана. Станала една сутрин тя и тръгнала към Дунава. На пет, шест километра било селото на Русана до брега. Стигнала по пладне. Започнала да се взира в отсрещния бряг. Било лято и по това време друг път на реката имало много хора, но сега било пусто. Надявала се Русана да види я жени да перат, я рибари да ловят риба или деца да се къпят. По тях искала да прати хабер на сестра си и да ги пита как е.

Стояла жената и чакала. По едно време видяла откъм българско по пътя да се задава върволица от хора. Най-отпреде им вървяла волска каруца. Вперила поглед Русана в хората, а те извили отстрани на пътя и потеглили към гробището на хълма. Нагазила тя във водата до кръста, навела се ниско и завикала:

– Йон -а-а- а, Йона-а-а-а. Йона, сестро!

Стреснати от виковете ѝ, хората спрели, познали Русана. Една жена се отделила от тълпата, влязла във водата, навела се над нея и завикала.

– Йона, сестра ти Йона погребваме. Нощес почина.

Над реката се понесли писъци, изплашени птици се разлетели, а тъжното шествие продължило към хълма.

Стояла там Русана, докато погребват сестра ѝ, стояла, докато хората се разотишли и последният човек се скрил от погледа ѝ.

Имало едно време две сестри, две съдби на двата бряга на една река…

Картичка с отвлечените Елън Стоун и Катерина Цилка. Източник: Snimka.bg, Wikipedia

Аферата „Мис Стоун“ – разказана на диалект от село Цървище

Малко хора знаят, че дупнишкото село Цървище е свързано с нашумялата в началото на миналия век по цял свят афера „Мис Стоун“. Ето накратко тази история:

През лятото на 1901 г. в Банско пристига американската мисионерка мис Елена Стоун от Американския съвет за чуждестранни мисии, за да инспектира протестантските училища в България. От Банско тя е трябвало да отпътува през Горна Джумая (днешния Благоевград) за Солун, придружавана от учителката от Банско Катерина Стефанова Цилка. Четата на Яне Сандански (ВМОРО) научила за това пътуване на американката и на 21 август 1901 г. направила засада на пътя между Банско и Горна Джумая. Четниците пленяват двете жени, успяват да ги прехвърлят през турско-българската граница в района на с. Бараково, преминават Струма и се установяват далеч от всякакви пътища – в село Цървище, едно никому непознато селце в подножието на Руен.

в Цървище двете пленнички прекарали три месеца – от края на август до края на ноември 1901 г. През цялото това време те са укривани и хранени от дядо ми по майчина линия Мито Ковача – македонец по рождение, преселник от с.Треботивище, Щипско. Несъмнено дядо Мито е имал някаква връзка с четата на Сандански – не може хората му да вдигнат жените от Предела в Пирин, да изминат десетки километри през планини, гори и реки и да търсят убежище в неизвестно село в Осоговския балкан. Явно цялата акция е предварително уговорена и решена.


За пребиваването на двете жени в Цървище разказва баба ми Петра – жената на дядо Мито. През 1954 г. като студент в Дупнишкия учителски институт трябваше да запиша на диалект някаква случка из живота на мои стари роднини. Помолих баба Петра да ми разкаже някоя случка от старо време. Ето какво ми разказа тя:

„Че ти раскажа какво дедо ти Мито кри американката у зевнико. Тогай он се си седеше доле у Селото, а ние туа, у маалата, у Оревица. Там ни беше зевнико. Туа си дождаше еднаш-два пати у месецо, а децата му носеа за яденье. Ка по некое време оне маш фана да си дожда дома два-три пати у седмицата. И се си кренува от туа по тевнина – я дзаран у зори, я навечер. Яаане коньо и че ми рече: „Па, Петро, не мори децата, я че си прескокна за леп!“ А дисадзите на коньо – пуни! Що тура, що носи – откаде да знам! Маш! Сайбия! Га по едно време глеам: сиреньето у качето намалевя, и месото намалевя, и ошафките, а па лебо не мож да ни стигне до четвръток. (Някога хляб се е месело един път седмично – обикновено в понеделник – б.м.) Сетих се дека он носи сичко това некаде. Па го спопа една вечер. Ама испръвен тека сосем леко: „Ти, мажо – викам му, – нещо ногу си напунил дисадзите!“ А он – само пуа на нос: „Това – вика – не е женска работа!“ „Море чекай – викам – оно баш е женска таа работа, току кажувай коя ми яде лебо на дечицата!“ И он – що – обрат-заврат – нема каде, кажа сичко. Македонците откраднали една американка и а докарали доле, у нашио зевник, да а криат. Сакали злато за неа, откуп сакали. Злато сос мулища са докарували за таа американка.“

През 1974 г. направих магнетофонен запис от майка ми – дъщеря на баба Петра, която неведнъж е слушала този разказ за отвлечената американка, но го интерпретира по свой начин:

„Меси мама зелник, опече го, заметне на рамо торбата самун леп и че го однесе у Селото на тата. Тое ден тека, друг ден тека, сички дома знаат – тата ногу яде зелници. А оно било за жени некакви, докарани и турени у зевник, имаше под Роглиньето. Турени у тое зевник. Не, турени са пръво у Мутавджийската каща,  у Василькьовата каща са турени. Арно, ама тие жени били грамотни, почнали да гледаа по картини (вероятно календари -б.м.) и да се подаваа на прозорците. Они (четниците -б.м.) ка разбрали, дека че ги научат (разкрият -б.м.) там, скрили ги у тое, дабок зевник, у Зрънчов зевник, у тевно. Там са ги чували. Арно, ама момата родила па дете. (Тук явно мама бърка – Катерина Стефанова Цилка не е била мома, а току-що омъжена за албанеца Цилка). Била бременна, родила дете… Па после какво е станало сос тие жени, каде са откарани, не знам. Некаде са карани тие жени. Та са пари земани за них, та са ги дали, врънали са ги тиа американски жени.“
 

Разказът на майка ми разкрива интересен момент: че в аферата „Мис Стоун“, освен дядо ми Мито, са замесени и други хора от селото. Един от тях е Георги Мутафчийски – прадядо на сегашния директор на Военно-медицинската академия в София ген. проф. д-р Венцислав Мутафчийски. За съжаление повече данни липсват, защото цялата акция с отвличането и откупа за мис Стоун се е пазела като най-голяма тайна.

Бел. ред. – След продължителни преговори аферата приключва с плащането на откуп през януари 1902 г. и освобождаването на пленените жени през февруари.

Как да публикувате стара дума или история?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история – влезте във Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“, „Сторник“, „Нощ на историите“, „Спаси спомен“.

Завет - Завещание

Заветът на Априлов

Един от най-големите благодетели от 19 век за българското образование е габровецът Васил Априлов. Роден на 21 юли 1789 г., той умира само на 58-годишна възраст на 2 октомври 1847 г. С неговото дарителство и на Николай Ст. Палаузов, на 2 януари 1835 г. в Габрово за всички ученолюбиви българчета отваря врати първото новобългарско светско училище в българските земи – това е Габровското Априлово училище, чийто наследник днес е Националната Априловска гимназия.

След смъртта си Априлов оставя значителни средства, чието разходване за благородни начинания е упоменато в неговото завещание. Старата дума за завещание е завет. Затова и Априловото завещание е издадено след смъртта му, през 1849 г. в Одеса, под името „Заветът на Василия Евстатиева сина Априлова“. За мащаба на благотворителността на Априлов най-пълноценно може да се разбере от неговия завет. Споделяме част от статията за Априловото завещание, публикувана в сборника „Априловски свод“, издание на БАН, 2009, съставител Петрана Колева:

От цялото си имущество (76 000 сребърни рубли) Априлов завещава 60 000 сребърни рубли на Габровското училище (първото новобългарско светско училище, основано по негова воля в Габрово през 1835 г., чийто наследник днес е Априловската гимназия) – „вечно в полза на учебното заведение на родината ми Габрово“, „с намерение да ся образова словенското племе българете, да ся разшири образованието и науките“; да се подготвят „достойни учители и преподаватели“. Априлов подробно разпорежда в какви срокове и за какво да се изразходват лихвите от 60-те хиляди сребърни рубли, като „капиталът остава небутан“.

Васил Априлов. Публикувано в Wikipedia, изображението е обществено достояние. Източник: Държавна агенция Архиви, фонд: 546К, опис: 1, арх. ед.: 108, лист: 21

Априлов предвижда средства за: текуща издръжка на Габровското училище; ежегодна помощ на четиримата българи семинаристи, учещи в Одеса с руски стипендии; една стипендия за габровец, който да учи в Одеса и да стане учител в Габровското училище; помощ на бедни юноши, които искат да учат в Габровското училище; възнаграждение на Н. В. Савелев-Ростиславич, който да напише и издаде история на България, и разноски за превеждането й на български и гръцки език.

Априлов мечтае след 60 години – т.е. около началото на 20 век – с лихвите от 60-те хиляди рубли в Габрово да се открие „заведение на високите науки“, т.е. Габровското училище да се преобразува в „духовна академия, лицей или университет“. Душеприказчиците (изпълнителите на завещанието) имат грижата да направят в Габрово и „книгохранилище (библиотека) […] и печатня (типография)“.

ОЩЕ ПУБЛИКАЦИИ ЗА ВАСИЛ АПРИЛОВ И АПРИЛОВОТО УЧИЛИЩЕ:

Габрово Daily: 2 януари 1835 г. – открито е Габровското Априлово училище
Габрово Daily: 21 юли 1789 г. – роден е Васил Априлов
Габрово Daily: 2 октомври 1847 г. – умира благодетелят Васил Априлов
Габрово Daily: Васил Априлов – космополитът от Габрово
Габрово Daily: Васил Априлов: Габрово – „главен разсадник на българското образование
Габрово Daily: Васил Априлов – първият краевед на Габрово
Габрово Daily: Национална Априловска гимназия – приемникът на първото новобългарско светско училище от 1835 г.
Онлайн музей на Габрово: Страница, посветена на Габровското Априлово училище и Априловската гимназия
Онлайн енциклопедия Габрово: Статия за Васил Априлов
Онлайн енциклопедия Габрово: Статия за Национална Априловска гимназия

Подкрепете ни да стигнем до повече хора, като харесате страницата ни в социалната мрежа Фейсбук:

Как да публикувате стара дума, обичай, родова или селищна история, песен, легенда, рецепта или спомен от миналото в „Сторник“?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума и свързан с нея народен обичай, легенда, песен, рецепта – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история за вашия род или селище, за историческо събитие, личност или място – присъединете се към Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.