Моето поприще на малък етнограф и историк тръгна през 90-те. Описвам това пътешествие в моето минало, за да не се забрави, за да не забравя и аз. Възрастните хора от село, герои на този разказ, отдавна не са между нас. Останали са спомените, които записвам, за да не изчезнат и от моята памет.

На 10-годишна възраст започнах да събирам народни песни, през лятото на 1993 г. Възрастната ни съседка на село, баба Мария Кръстинкина, навремето е пеела. Когато аз отидох при нея с тетрадката и започнах да записвам на ръка, тя декламираше песните, от тях останаха само думите, нямам аудиозаписи как са звучали. Но и думите имат своята сила, ще я усетите и вие, сигурен съм:

Посъбрал Богдан дружина до 70 юнака, до 77.
Още му един не стига.
Чуди се Богдан, мае се кого в гората да вземе,
дружина да му поведе, байряка да му развява.
Най-подир Богдан намисли.
Той има братче по-малко, него в гората ще вземе,
дружина да му поведе, байряка да му развява.
Майка им ходи по двори, по двори и по пътища,
където ходи, все плаче и на Богдана думаше:
– Богдане, синко, Богдане.
Не ми ли стига, Богдане, дето баща ти убиха на връх Стара планина.
И вий хайдути, майко, станахте, хайдути, майко, големи.

На 12-годишна възраст започнах да записвам и родовите истории на моето семейство. Ето я и първата документирана дата – 20 май 1995 г., с. Г. Росица, събота. Първият запис е за историята на моя прадядо Кольо, който първо работел в мина Плачковци, а през 1924 г. се отправил на най-голямото си приключение – да работи в далечна Куба. Останала ми е от това време една старовремска снимка на прадядо с бомбе и костюм във фотографско студио.

Прекарвах моите съботи и недели на село. Какво правехте вие на 10, на 12, на 15-годишна възраст? Аз записвах старини. (Разбира се, помагах и на баба ми в градината). И не съжалявам, че моето детство беше такова, някак си архаично, немодерно. След като започнах с народни песни и спомените на прадядо ми, в следващите години с диктофон, лентов фотоапарат и тетрадка посещавах възрастни хора на село през ваканциите и записвах истории, обичаи, песни, стари думи, правех родословни дървета. Чак и стихотворение за селото съм публикувал във “Габровски новини” (бр. 27, 1996 г.), а от вестникът коментирали детсткото ми творчество така: “Тринайсетгодишният Момчил Цонев е написал стихотворение за Горна Росица – селото на своя род. То носи в себе си искрената обич на момчето” (1996).

Останали са ми от това време 8 тетрадки, които съм взел със себе си (сещам се за още една, която е на село и в момента – в нея записвах рецепти от баба ми за стари ястия, погачи, туршии, сладка). Всичките са овехтели от времето, пък и как да не са – първата тетрадка беше от баба ми Мария, А4 формат с дебели корици, на която пишеше „Касова книга на…“. На корицата й прилежно съм дописал името си и началната дата – „Започната на 17.Х.1992 г.“. Тетрадката с първите ми родови истории е от баща ми – била е по лекции по руски от първия му курс във висшия институт в Габрово. Имам и тетрадка от студентските години на майка ми. Оставили бяха достатъчно празни листи, които реших да напълня с истории от миналото.

На 15 години публикувах първата си етнографска статия в местния вестник „Габрово днес“ – „Архангел Михаил – архистратиг или душевадник“, бр.83/ 5.ХІ.1998. Два дни по-късно публикувах и статия в севлиевския вестник „Росица“ – „Архангеловден в българската традиционна система“, бр.49/ 7.ХІ.1998. Неслучайно все за Архангеловден – това е съборът на църквата в моето село „Свети Архангел Михаил“. В статията в „Росица“ разказах спомените за горноросишкия събор на друг мой възрастен съсед тогава – дядо Иван Бижев. Баба Иванка Маринова, тогава 90-годишна, ми разказа една народна легенда за Архангел Михаил. Тя ми беше най-големият информатор за стари вярвания и обичаи. От нея записах цял речник с думи, сега разлиствам тетрадката и чета народни вярвания за Дете, Душа, Дъга, Дъжд, Дявол, Слънце, Жертва, Живот… От братовчедката на баба ми – баба Иванка Славова, записах много любопитна и рядка легенда за Ной и потопа, с която участвах в Националната средношколска конференция под егидата на ЮНЕСКО “Вода и цивилизация” – Габрово 1999 г. Темата “Всемирният потоп – краят на една цивилизация” беше публикувана в хуманитарния сборник “Денница” на Националната Априловска гимназия,  книга 13. През 2000 г. написах статия за опълченеца от моето село Райно Божанов – „Опълченец от Габровско пази револвера на Калитин“: в.“Габрово Днес“, бр.17/ 3.ІІІ.2000.

Как обаче се роди тази страст към историята. Историята е в кръвта ми, майка ми е историкът от Габрово Даниела Цонева. Но всъщност нямаше да почна да събирам старини, ако не бяха две домашни от училище, които така и никога не провериха в час. Първото беше задача за лятото по музика – да съберем стари песни. Второто беше по български език и литература – да напишем историята на нашето семейство. За това домашно звъннах на баба ми на село и тя ми разказа първите спомени за моя род, които ме увлякоха. Помня, че повика в кухнята и прадядо ми, той й разказваше, тя на мен по телефона, а аз записвах. Не, тогава нямаше мейли и Месинджър, а телефоните бяха с шайба. Тази може би малка и маловажна история всъщност е моето споделяне колко е важно образованието и дали ще те „запалят“ в училище за нещо смислено или не. Така мисията в търсене на изчезващите истории, думи, обичаи и песни намери добра почва у мен. Те сякаш са някой български изчезнал кивот, а аз съм техният Индиана Джоунс. Или съвременен Найден Геров, авторът на „Речник на блъгарский язик с тлъкувание речити на блъгарски и на руски. Събрал, нарядил и на свят изважда Найден Геров“ от 1895 г., събирал думите цели 50 години. И тази страст на Индиана Джоунс или Найден Геров в света на българското минало продължи и по времето, когато вече учех в Националната Априловска гимназия в Габрово.

От всичките ми исторически занимания, най-популярно в медиите стана „Стародумци“ за популяризиране на старите думи в нашия език. Но аз събирах не само думи, а старини – преснимах и стари семейни фотографии, събрах и подредих старите документи, които баба ми пазеше из скриновете и гардеробите на различни места. Ако се чудите кой крие документи под дрехите в гардероба… това бяха нотариални актове за ниви, които са били национализирани през 40-те и половин век не са били от никаква полза. Истинско чудо беше, че ги открих, те станаха нужни едва през 90-те при връщането на земите. И аз, един 10-12-13-годишен хлапак бях „библиотекарят“ и „архиварят“ на семейното ни минало и наследство.

„Стародумци“ е игра на думи, която измислих в навечерието на Благовец (Благовещение), на 24 март 2019 г. В българския език има „сладкодумец“, затова казвам, че „Стародумци“ са „сладкодумците на старите думи“. В онзи спокоен слънчев следобед на предвечерието на празника бях разгърнал речник на диалектните думи, издание на Българска академия на науките още от 1974 г., в търсене на причудлива дума за друго мое начинание с историческа, културна и туристическа насоченост – „Балканджии от сърцето на България„. Тогава в съзнанието ми се роди и изразът „Стародумци“. Но речникосъздател и стародумец станах още в средата на 90-те, в онзи детски събирачески ентусиазъм бях започнал ръкописен “Речник на диалектите в с. Горна Росица”. Записвах си всяка непозната и по-странна дума, която използваше баба ми, и значението й. Куз – усое, усойно място. Виранлив – болен. Козяк – постелка, в която е втъкана козя кожа. Арания – голям медник (котел)… Никой не използва тези думи вече, откакто баба ми и всички по-възрастни хора, които интервюирах преди над 15 години, си отидоха. Затова и „Стародумци“, и „Имало едно време в България“, и сайтът stornik.org са моето желание да не изчезнат тези спомени, да ги съхраня и предам.

През 2001 г. станах студент по журналистика в Софийския университет. Но въпреки това, като първокурсник си ходех на село всяка събота и неделя. Продължих със събирането на спомени. Последният ми запис с народни песни е от 27 април 2003 г., отново с възрастната ми съседка баба Мария Кръстинкина. Беше Великден, бях си по село. Моята баба Мария Минчева почина на 30 април 2003 г. Тя ми беше връзката със селото и миналото, до нея се допитвах при кой възрастен човек да отида, кой на кого е род. И когато тази връзка изчезна, аз спрях да събирам спомени. Останаха ми ръкописните записки в десетината тетрадки, десетките аудиокасети със записи, десетките снимки на лентов фотоапарат, едно видеоинтервю на VHS касета с прадядо ми Кольо преди да почине на 93-годишна възраст през 1996 г. Завърнах се към тях през март 2018 г., когато създадох „Имало едно време в България“ с идеята да бъде експеримент за написването на най-голямата колективна история на България, с множество автори, различни лични, семейни, родови, селищни истории от различни епохи и места. Но защо „Имало едно време в България“? „Пропастта“ между 2003 и 2018 г. наистина е голяма и в тези години съвсем не бях спрял да се занимавам с история, но ето как.

Още като студент по журналистика участвах в няколко научни конференции и публикувах научни теми – “Първо слово за миналото на храм “Св. Архангел Михаил” в с. Горна Росица, Севлиевско” в сборника “Православие и краезнание” (2004 г.);  “Митологични мотиви и хероизация в литературните и фолклорните извори за Георги Бенковски” в шести том на Годишника на Общобългарски комитет “Васил Левски” (2004 г.).

През 2008 г. заедно с майка си, историка Даниела Цонева, започнахме историческата поредица “Габрово – живият град”. Майка ми дълги години работеше в Историческия музей в Габрово, беше писала книга за габровските квартали, водеше предаване по бившата кабелна телевизия за кварталите. Имаше книга, както се казва, в ръкопис. Помоли ме да съм й първият читател. И от читател ненадейно станах и съавтор. Тя даваше историята, а аз бях перото на нашата поредица. Така заедно издадохме три исторически книги – “Имало едно време в Габрово” (2008), „Габрово и габровци в старата книжнина. Т. 1. Пътеписи (1662-1878 г.)” (2010), „Габрово след Освобождението. Спомени от Константин Вапцов” (2012). Самостоятелно аз написах първата детска книга с исторически факти за Габрово, наречена „Снежно Габрово за деца“ (2011).

В историческата ни поредица за Габрово се появи необходимостта да обясняваме старите думи, за да бъде онзи отминал свят по-разбираем за човека от ХХІ век. Още в книгата от 2008 г. „Имало едно време в Габрово“ към статията „Граф Цепелин прелита над Габрово с дирижабъл“ споделих кратък речник с думите дирижабъл и цепелин чрез любопитните текстове от „Българска енциклопедия“ от 1936 г. В книгата с възрожденски пътеписи от 2010 г. старите думи прииждаха отвсякъде и всяка беше обяснявана в самия текст в скоби – иначе кой знае днес думи като мердивен (подвижна стълба), вочявам се (вглеждам се), кючук (малък), кучеоки (лошави). Или пък колоритните спомени „Габрово след Освобождението“ на д-р Константин Вапцов, които издадохме 2012 г. – изобилие от стари думи като джонка (човка), паламут (дъбилно вещество от жълъдните чашки на дъб), шарлан (масло от сусам). Голяма помощ в разгадаването на старите думи както за книгите от „Габрово – живият град“, така и за „Стародумци“ сега имат различни речници – от прословутия Речник на българския език на Найден Геров до българо-турски, българо-руски речници и на диалектните думи.

За да популяризирам поредицата ни с книги, през 2010 г. създадох и първата Фейсбук страница на историческа тематика за родния си град – отново под името “Габрово – живият град”. В нея за първи път започнах да създавам колажи от текст и снимки в няколко тематични албуми – „Великите габровци“, „Габровските събития“, „Габровските места“. През 2013 г. направих и поредицата колажи „Гордея се, че съм габровец“ – факти от габровското минало, с които можем всички да се гордеем. Именно в тези колажи използвах дизайн и подредба на текст и изображения, които през 2019 г. приложих и в дизайна на „Стародумци“. За „Габрово – живият град“ използвах професионалния софтуер Photoshop, а за „Стародумци“ – открих подобни като изглед готови дизайни на една безплатна и свободна за ползване програма, която ме улесни в създаването на колажите и препоръчвам на всеки, който няма възможност да наеме графичен дизайнер – Canva. Разбира се, не се чудете, ако и друг използва същия безплатен дизайн, няма как да се избегне това.

Много спомени преминаха през съзнанието ми, докато пишех този текст. Много спомени изчезнаха. Времето ни е толкова забързано и богато от визуални впечатления, че човек лесно забравя. Не оставяйте спомените да умират. Старите хора имат навика да разказват спомени от миналото си, понякога един и същи го преповтарят по няколко пъти. Не губете време. Запишете спомените им, направете видео с баба и дядо, поне днес всеки има смартфон, направете родословно дърво, снимайте старите предмети в къщата на село. Затова и започнах кампанията „Спаси спомен“, да съхраним изчезващите лични, семейни, родови и селищни истории, обичаи, думи, дори предмети. Опишете спомените на старите хора или Вашите собствени спомени и ги изпратете на имейл info@stornik.org или във Фейсбук – до “Спаси спомен”, можете да ги публикувате и от свое име в групата “Имало едно време в България”, споделете стара дума в „Задруга на Стародумците“.

Сполай ви, стародумци и търсачи на спомени.

Как да публикувате стара дума или история?

Фейсбук

Ако искате да споделите стара дума – присъединете се към Фейсбук групата „Задруга на Стародумците“. Ако искате да споделите история – влезте във Фейсбук групата „Имало едно време в България“.

По електронна поща

Ако не използвате Фейсбук, можете да ни пишете на електронната поща info@stornik.org.

Ще се радваме да станете последователи и на нашите Фейсбук страници – „Стародумци“, „Сторник“, „Нощ на историите“, „Спаси спомен“.