Даскалоливница – тази причудлива дума е измислена от поета Петко Рачов Славейков, за да нарече Еленското училище от Възраждането. Това е първото класно училище в България, създадено през 1843 г. от Иван Николов Момчилов (1819-1869) – български възрожденски учител, преводач, автор на редица учебници и учебни пособия, автор на „Граматика на новобългарския език” (1868). През 1844 г. е построена и сградата на Даскалоливницата, която е реставрирана през 1968 г. и днес е музеен обект в архитектурно-исторически комплекс „Даскалоливница“ в град Елена.
През 1848 г. ученик в Еленското класно училище е и Славейков, който му дава името „Даскалоливница“. Това е първото училище за подготовка на учители в България. В училището са учили още прословути възрожденци – Никола Козлев, Драган Цанков, д-р Иван Касабов, Тодор Шишков, Никола и Георги Живкови, Иван Кършовски, Стоян Робовски, Сава Катрафилов, Стефан Бобчев.
Повече от сто възпитаници на Даскалоливницата разпространяват българската просвета в градове и села по целия Балкански полуостров: от Тулча до Охрид, от Гюргево и Плоещ до Солун, от Враца и Враня до Бургас, Одрин и Цариград. Еленските възпитаници основават класни училища, изграждат читалища, работят в местни революционни комитети.
Източник: Статията е създадена по информация в официални исторически и туристически уебсайтове на град Елена – visit.elena.bg, history.elena.bg, elena.acstre.com.Снимка: visit.elena.bg
Под името „Речник на диалектите в с. Горна Росица“ в средата на 90-те започнах в тетрадка да записвам всяка по-непозната, архаична и диалектна дума, която използваха баба ми Мария и други възрастни хора от моето село Горна Росица. По това време бях на 12-13-годишна възраст.
Село Горна Росица се намира в Централния Предбалкан, на 10 км от Севлиево и на 20 км от Габрово. В момента административно е част от община Севлиево, област Габрово. Край него преминава река Росица. Съществува още преди Освобождението, но е било изцяло с турско етническо население. След 1878 г. местните жители турци емигрират почти напълно, а селото се заселва с балканджии от съседните планински села в Севлиевския и Габровския Балкан.
Разбира се, този детски ръкописен „речник“ не може да претендира за академичност и изчерпателност, но беше израз на моето желание да бъда като големите историци и етнографи. Задълбочавайки се в изследването на миналото, на 15-годишна възраст започнах да публикувам етнографски статии в местните вестници в Габрово и Севлиево.
Моят първи „речник“ – Речник на диалектите в село Горна Росица. Средата на 90-те години. Снимка: Личен архив, Момчил Цонев
Ето и думите от „Речник на диалектите в с. Горна Росица“ в подредбата им от ръкописа, запазвам и обясненията на техните значения, които съм дал тогава. Прочитам ги повече от 20 години след записването им, някои от тях съм забравил вече, други все още се използват, но рядко. Останал е ръкописът, думите изчезват от говора с отиването си на възрастните хора.
Кай – каза, 3 л. ед.ч. на „казвам“ Куз – усое, усойно място Дере – дол, поток Артарисвам – спестявам, спестя Виранлив – болен Арания – голям медник (котел), ператник Тепсия – тава, голям, кръгъл, плитък и широк меден съд за печене Козяк – постелка, в която е втъкана козя кожа Ашове – всекидневна, кухня в къщата Кебе – одеяло, дебел вълнен план за постилане или завиване Дам – помещение за едър рогат добитък (манги, биволи) Миндер – дървено легло, одър Чеша, стакан – чаша Джам (жам) – прозорец, стъкло на прозорец Глина, гнила – земя, пръст Дилаф – маша, щипки за ловене на огън или нещо горещо Секира – брадва Топор Диканя – земеделско оръдие на труда, с което се вършее (отделят се зърната от житния клас) Плява – ситна слама, обвивки на житните зърна, премесени с дребна слама Виялка – машина, която отвява (отделя) зърното от сламата и боклуците Мекина – най-дребното от житния клас (боклука). Премесено с глина от него се прави кирпич. Мекина = плява Тамазлък – термин при добитъка. Когато едно едно животно се оставя за развъждане. Кересте – продукти Сакънтия – припряност Икин – земя
Моето поприще на малък етнограф и историк тръгна през 90-те. Описвам това пътешествие в моето минало, за да не се забрави, за да не забравя и аз. Възрастните хора от село, герои на този разказ, отдавна не са между нас. Останали са спомените, които записвам, за да не изчезнат и от моята памет.
На 10-годишна възраст започнах да събирам народни песни, през лятото на 1993 г. Възрастната ни съседка на село, баба Мария Кръстинкина, навремето е пеела. Когато аз отидох при нея с тетрадката и започнах да записвам на ръка, тя декламираше песните, от тях останаха само думите, нямам аудиозаписи как са звучали. Но и думите имат своята сила, ще я усетите и вие, сигурен съм:
Посъбрал Богдан дружина до 70 юнака, до 77. Още му един не стига. Чуди се Богдан, мае се кого в гората да вземе, дружина да му поведе, байряка да му развява. Най-подир Богдан намисли. Той има братче по-малко, него в гората ще вземе, дружина да му поведе, байряка да му развява. Майка им ходи по двори, по двори и по пътища, където ходи, все плаче и на Богдана думаше: – Богдане, синко, Богдане. Не ми ли стига, Богдане, дето баща ти убиха на връх Стара планина. И вий хайдути, майко, станахте, хайдути, майко, големи.
Първата записана от мен народна песен. Събирачеството на песни започна през лятото на 1993 г., когато бях само на 10 години. Снимка: Личен архив, Момчил Цонев
На 12-годишна възраст започнах да записвам и родовите истории на моето семейство. Ето я и първата документирана дата – 20 май 1995 г., с. Г. Росица, събота. Първият запис е за историята на моя прадядо Кольо, който първо работел в мина Плачковци, а през 1924 г. се отправил на най-голямото си приключение – да работи в далечна Куба. Останала ми е от това време една старовремска снимка на прадядо с бомбе и костюм във фотографско студио.
Първият ми запис на семейна история – за моя прадядо Кольо Чакалов. Датирал съм записа от 20 май 1995 г., бил съм на 12-годишна възраст. Снимка: Личен архив, Момчил Цонев
Прекарвах моите съботи и недели на село. Какво правехте вие на 10, на 12, на 15-годишна възраст? Аз записвах старини. (Разбира се, помагах и на баба ми в градината). И не съжалявам, че моето детство беше такова, някак си архаично, немодерно. След като започнах с народни песни и спомените на прадядо ми, в следващите години с диктофон, лентов фотоапарат и тетрадка посещавах възрастни хора на село през ваканциите и записвах истории, обичаи, песни, стари думи, правех родословни дървета. Чак и стихотворение за селото съм публикувал във “Габровски новини” (бр. 27, 1996 г.), а от вестникът коментирали детсткото ми творчество така: “Тринайсетгодишният Момчил Цонев е написал стихотворение за Горна Росица – селото на своя род. То носи в себе си искрената обич на момчето” (1996).
Част от записите на аудио касети, които правех през 90-те години. Съхраняват родови хроники, обичаи, спомени от едно минало. Снимка: Личен архив, Момчил Цонев
Останали са ми от това време 8 тетрадки, които съм взел със себе си (сещам се за още една, която е на село и в момента – в нея записвах рецепти от баба ми за стари ястия, погачи, туршии, сладка). Всичките са овехтели от времето, пък и как да не са – първата тетрадка беше от баба ми Мария, А4 формат с дебели корици, на която пишеше „Касова книга на…“. На корицата й прилежно съм дописал името си и началната дата – „Започната на 17.Х.1992 г.“. Тетрадката с първите ми родови истории е от баща ми – била е по лекции по руски от първия му курс във висшия институт в Габрово. Имам и тетрадка от студентските години на майка ми. Оставили бяха достатъчно празни листи, които реших да напълня с истории от миналото.
Част от тетрадките, в които през 90-те години записвах родови истории, песни, стари думи, обичаи от село Горна Росица. Снимка: Личен архив, Момчил Цонев
На 15 години публикувах първата си етнографска статия в местния вестник „Габрово днес“ – „Архангел Михаил – архистратиг или душевадник“, бр.83/ 5.ХІ.1998. Два дни по-късно публикувах и статия в севлиевския вестник „Росица“ – „Архангеловден в българската традиционна система“, бр.49/ 7.ХІ.1998. Неслучайно все за Архангеловден – това е съборът на църквата в моето село „Свети Архангел Михаил“. В статията в „Росица“ разказах спомените за горноросишкия събор на друг мой възрастен съсед тогава – дядо Иван Бижев. Баба Иванка Маринова, тогава 90-годишна, ми разказа една народна легенда за Архангел Михаил. Тя ми беше най-големият информатор за стари вярвания и обичаи. От нея записах цял речник с думи, сега разлиствам тетрадката и чета народни вярвания за Дете, Душа, Дъга, Дъжд, Дявол, Слънце, Жертва, Живот… От братовчедката на баба ми – баба Иванка Славова, записах много любопитна и рядка легенда за Ной и потопа, с която участвах в Националната средношколска конференция под егидата на ЮНЕСКО “Вода и цивилизация” – Габрово 1999 г. Темата “Всемирният потоп – краят на една цивилизация” беше публикувана в хуманитарния сборник “Денница” на Националната Априловска гимназия, книга 13. През 2000 г. написах статия за опълченеца от моето село Райно Божанов – „Опълченец от Габровско пази револвера на Калитин“: в.“Габрово Днес“, бр.17/ 3.ІІІ.2000.
Първата ми публикация във вестник на историческа тематика с разкази от моето село Горна Росица, бил съм на 15 години. „Архангеловден в българската традиционна система“: в. „Росица“, Севлиево, бр.49/ 7.ХІ.1998
Как обаче се роди тази страст към историята. Историята е в кръвта ми, майка ми е историкът от Габрово Даниела Цонева. Но всъщност нямаше да почна да събирам старини, ако не бяха две домашни от училище, които така и никога не провериха в час. Първото беше задача за лятото по музика – да съберем стари песни. Второто беше по български език и литература – да напишем историята на нашето семейство. За това домашно звъннах на баба ми на село и тя ми разказа първите спомени за моя род, които ме увлякоха. Помня, че повика в кухнята и прадядо ми, той й разказваше, тя на мен по телефона, а аз записвах. Не, тогава нямаше мейли и Месинджър, а телефоните бяха с шайба. Тази може би малка и маловажна история всъщност е моето споделяне колко е важно образованието и дали ще те „запалят“ в училище за нещо смислено или не. Така мисията в търсене на изчезващите истории, думи, обичаи и песни намери добра почва у мен. Те сякаш са някой български изчезнал кивот, а аз съм техният Индиана Джоунс. Или съвременен Найден Геров, авторът на „Речник на блъгарский язик с тлъкувание речити на блъгарски и на руски. Събрал, нарядил и на свят изважда Найден Геров“ от 1895 г., събирал думите цели 50 години. И тази страст на Индиана Джоунс или Найден Геров в света на българското минало продължи и по времето, когато вече учех в Националната Априловска гимназия в Габрово.
От всичките ми исторически занимания, най-популярно в медиите стана „Стародумци“ за популяризиране на старите думи в нашия език. Но аз събирах не само думи, а старини – преснимах и стари семейни фотографии, събрах и подредих старите документи, които баба ми пазеше из скриновете и гардеробите на различни места. Ако се чудите кой крие документи под дрехите в гардероба… това бяха нотариални актове за ниви, които са били национализирани през 40-те и половин век не са били от никаква полза. Истинско чудо беше, че ги открих, те станаха нужни едва през 90-те при връщането на земите. И аз, един 10-12-13-годишен хлапак бях „библиотекарят“ и „архиварят“ на семейното ни минало и наследство.
„Стародумци“ е игра на думи, която измислих в навечерието на Благовец (Благовещение), на 24 март 2019 г. В българския език има „сладкодумец“, затова казвам, че „Стародумци“ са „сладкодумците на старите думи“. В онзи спокоен слънчев следобед на предвечерието на празника бях разгърнал речник на диалектните думи, издание на Българска академия на науките още от 1974 г., в търсене на причудлива дума за друго мое начинание с историческа, културна и туристическа насоченост – „Балканджии от сърцето на България„. Тогава в съзнанието ми се роди и изразът „Стародумци“. Но речникосъздател и стародумец станах още в средата на 90-те, в онзи детски събирачески ентусиазъм бях започнал ръкописен “Речник на диалектите в с. Горна Росица”. Записвах си всяка непозната и по-странна дума, която използваше баба ми, и значението й. Куз – усое, усойно място. Виранлив – болен. Козяк – постелка, в която е втъкана козя кожа. Арания – голям медник (котел)… Никой не използва тези думи вече, откакто баба ми и всички по-възрастни хора, които интервюирах преди над 15 години, си отидоха. Затова и „Стародумци“, и „Имало едно време в България“, и сайтът stornik.org са моето желание да не изчезнат тези спомени, да ги съхраня и предам.
Моят първи „речник“ – Речник на диалектите в село Горна Росица. Средата на 90-те години. Снимка: Личен архив, Момчил Цонев
През 2001 г. станах студент по журналистика в Софийския университет. Но въпреки това, като първокурсник си ходех на село всяка събота и неделя. Продължих със събирането на спомени. Последният ми запис с народни песни е от 27 април 2003 г., отново с възрастната ми съседка баба Мария Кръстинкина. Беше Великден, бях си по село. Моята баба Мария Минчева почина на 30 април 2003 г. Тя ми беше връзката със селото и миналото, до нея се допитвах при кой възрастен човек да отида, кой на кого е род. И когато тази връзка изчезна, аз спрях да събирам спомени. Останаха ми ръкописните записки в десетината тетрадки, десетките аудиокасети със записи, десетките снимки на лентов фотоапарат, едно видеоинтервю на VHS касета с прадядо ми Кольо преди да почине на 93-годишна възраст през 1996 г. Завърнах се към тях през март 2018 г., когато създадох „Имало едно време в България“ с идеята да бъде експеримент за написването на най-голямата колективна история на България, с множество автори, различни лични, семейни, родови, селищни истории от различни епохи и места. Но защо „Имало едно време в България“? „Пропастта“ между 2003 и 2018 г. наистина е голяма и в тези години съвсем не бях спрял да се занимавам с история, но ето как.
Още като студент по журналистика участвах в няколко научни конференции и публикувах научни теми – “Първо слово за миналото на храм “Св. Архангел Михаил” в с. Горна Росица, Севлиевско” в сборника “Православие и краезнание” (2004 г.); “Митологични мотиви и хероизация в литературните и фолклорните извори за Георги Бенковски” в шести том на Годишника на Общобългарски комитет “Васил Левски” (2004 г.).
През 2008 г. заедно с майка си, историка Даниела Цонева, започнахме историческата поредица “Габрово – живият град”. Майка ми дълги години работеше в Историческия музей в Габрово, беше писала книга за габровските квартали, водеше предаване по бившата кабелна телевизия за кварталите. Имаше книга, както се казва, в ръкопис. Помоли ме да съм й първият читател. И от читател ненадейно станах и съавтор. Тя даваше историята, а аз бях перото на нашата поредица. Така заедно издадохме три исторически книги – “Имало едно време в Габрово” (2008), „Габрово и габровци в старата книжнина. Т. 1. Пътеписи (1662-1878 г.)” (2010), „Габрово след Освобождението. Спомени от Константин Вапцов” (2012). Самостоятелно аз написах първата детска книга с исторически факти за Габрово, наречена „Снежно Габрово за деца“ (2011).
В историческата ни поредица за Габрово се появи необходимостта да обясняваме старите думи, за да бъде онзи отминал свят по-разбираем за човека от ХХІ век. Още в книгата от 2008 г. „Имало едно време в Габрово“ към статията „Граф Цепелин прелита над Габрово с дирижабъл“ споделих кратък речник с думите дирижабъл и цепелин чрез любопитните текстове от „Българска енциклопедия“ от 1936 г. В книгата с възрожденски пътеписи от 2010 г. старите думи прииждаха отвсякъде и всяка беше обяснявана в самия текст в скоби – иначе кой знае днес думи като мердивен (подвижна стълба), вочявам се (вглеждам се), кючук (малък), кучеоки (лошави). Или пък колоритните спомени „Габрово след Освобождението“ на д-р Константин Вапцов, които издадохме 2012 г. – изобилие от стари думи като джонка (човка), паламут (дъбилно вещество от жълъдните чашки на дъб), шарлан (масло от сусам). Голяма помощ в разгадаването на старите думи както за книгите от „Габрово – живият град“, така и за „Стародумци“ сега имат различни речници – от прословутия Речник на българския език на Найден Геров до българо-турски, българо-руски речници и на диалектните думи.
Колекцията от исторически книги на Момчил Цонев и Даниела Цонева в поредицата „Габрово – живият град“
За да популяризирам поредицата ни с книги, през 2010 г. създадох и първата Фейсбук страница на историческа тематика за родния си град – отново под името “Габрово – живият град”. В нея за първи път започнах да създавам колажи от текст и снимки в няколко тематични албуми – „Великите габровци“, „Габровските събития“, „Габровските места“. През 2013 г. направих и поредицата колажи „Гордея се, че съм габровец“ – факти от габровското минало, с които можем всички да се гордеем. Именно в тези колажи използвах дизайн и подредба на текст и изображения, които през 2019 г. приложих и в дизайна на „Стародумци“. За „Габрово – живият град“ използвах професионалния софтуер Photoshop, а за „Стародумци“ – открих подобни като изглед готови дизайни на една безплатна и свободна за ползване програма, която ме улесни в създаването на колажите и препоръчвам на всеки, който няма възможност да наеме графичен дизайнер – Canva. Разбира се, не се чудете, ако и друг използва същия безплатен дизайн, няма как да се избегне това.
Колажите ми „Гордея се, че съм габровец“, които правех през 2013 г. за историческата ми Фейсбук страница „Габрово – живият град“. През 2019 г. използвах същата графична конструкция и за колажите в „Стародумци“. Снимка: Габрово – живият град Матрицата за дизайн в Canva, на чиято основа е създаден основният дизайн за „Стародумци“. Текстът в изображението е примерен и е зададен от разработчика на дизайна Canva. Източник: canva.comКолажите на „Стародумци“. Благодарение на Canva всеки може да използва свободни и безплатни готови дизайни, ако няма възможност да наеме дизайнер.
Много спомени преминаха през съзнанието ми, докато пишех този текст. Много спомени изчезнаха. Времето ни е толкова забързано и богато от визуални впечатления, че човек лесно забравя. Не оставяйте спомените да умират. Старите хора имат навика да разказват спомени от миналото си, понякога един и същи го преповтарят по няколко пъти. Не губете време. Запишете спомените им, направете видео с баба и дядо, поне днес всеки има смартфон, направете родословно дърво, снимайте старите предмети в къщата на село. Затова и започнах кампанията „Спаси спомен“, да съхраним изчезващите лични, семейни, родови и селищни истории, обичаи, думи, дори предмети. Опишете спомените на старите хора или Вашите собствени спомени и ги изпратете на имейл info@stornik.org или във Фейсбук – до “Спаси спомен”, можете да ги публикувате и от свое име в групата “Имало едно време в България”, споделете стара дума в „Задруга на Стародумците“.
„Сторник“ започва нова кампания под надслов “Спаси спомен” – да съхраним изчезващите лични, семейни, родови и селищни истории, обичаи, думи, дори предмети. Създател на кампанията е Момчил Цонев, който развива начинанията “Стародумци” за възкресяване на старите думи и “Имало едно време в България” за историите от нашия род, квартал, селище, а отскоро – и историческия уебсайт stornik.org.
Ето и призивът на “Спаси спомен”: “Всеки може да се включи в кампанията “Спаси спомен”, особено в дигиталното ни съвремие. Запиши видео с баба и дядо, които ти разказват спомените си, как са празнували едно време, какви песни са пеели, какви стари думи са използвали. Снимай предмети от миналото в къщата на село. Опиши спомените на старите хора или твоите собствени спомени и ги изпрати на имейл info@stornik.org или във Фейсбук – до “Спаси спомен”, можеш да ги публикуваш и от свое име в групата “Имало едно време в България”.
Идеята за “Спаси спомен” хрумва на Момчил Цонев, когато се натъква няколко пъти на изхвърлени на улицата снимки и книги от времето на царска България. Две от архивните снимки не просто са хвърлени, а са скъсани на две. Това безхаберие към спомените на нашите баби и дядовци го насърчава да създаде “Спаси спомен”.
Снимки от царска България, които Момчил Цонев намира на централна софийска улица разкъсани на две. Това безхаберие го насърчава да създаде „Спаси спомен“
От историите на село през поредицата „Габрово – живият град“ до спасяването на спомени
Момчил Цонев е завършил журналистика и културология в Софийския университет, но се занимава с история още от малък. През 90-те, само на 10-годишна възраст, започва да записва народни песни на село, на 12 – родовата история на своето семейство, а в следващите години с диктофон, лентов фотоапарат и тетрадка посещава възрастни хора на село през ваканциите и записва истории, обичаи, песни, стари думи, прави родословни дървета.
Тетрадките, в които Момчил Цонев записва през 90-те години истории, родове, обичаи, песни и стари думи от своето село
Книгите от историческата поредица „Габрово – живият град“: “Имало едно време в Габрово”, „Габрово и габровци в старата книжнина. Т. 1. Пътеписи (1662-1878 г.)”, „Снежно Габрово за деца”, „Габрово след Освобождението. Спомени от Константин Вапцов”
През март 2018 г. решава да възкреси интереса си към малките истории и онлайн – чрез експеримента да напишем най-голямата колективна история “Имало едно време в България”, чието заглавие е препратка към първата му историческа книга “Имало едно време в Габрово”. Година по-късно, през март 2019 г., създава и Фейсбук страницата “Стародумци”. С идеята да приближи историите от миналото още повече до съвременния човек, създава и събитието “Нощ на историите”. В първото му издание през май 2019 г. поети и писатели като Петър Чухов, Йордан Ефтимов, Аксиния Михайлова и др. разказват истории за литературата и от своето минало, а на 27 септември в Пловдив предстои второто издание на “Нощ на историите” като част от официалната програма на Пловдив – Европейска столица на културата 2019.
Момчил Цонев получава отличието си „Най-изявени млади личности на България“ за 2019 г. от Международна младежка камара. Снимка: TOYP
През 2019 г. Момчил Цонев е обявен от Международната младежка камара за една от 10-те най-изявени млади личности на България на годината. Заради културния му принос към родния град Габрово Цонев е отличен и в шестото издание на проекта “40 до 40” млади лидери. Сред най-големите му културни проекти в Габрово са първата градска онлайн енциклопедия у нас Gabrovowiki, първата градска компютърна игра за Габрово Gabroville, уличният фестивал 6Fest и др. Създател е и на общността за добротворчество “Добрите българи” и на онлайн общността за културата, туризма и историята на родния си край “Балканджии от сърцето на България”.
Веднага след Берлинския конгрес от 1878 г. се ражда националният
идеал всички българи да се обединят в една Целокупна България. На 20 юни
1879 г. в Търново под редакцията на поета Петко Р. Славейков излиза
първи брой на вестник „Целокупна България“. В програмната му уводна
статия пише: „Първото и главно нещо, с което преимуществено ще се
занимава наший вестник, е да поддържа и да отстоява тежненията на народа
ни към обединение. И тъй, нека си кажем, колкото искрено, толкоз и открито,
че ний желаем народното си обединение и ще работим за него… Догдето
ние българите живеем на бащините си огнища … дето са гробищата на
дедите и прадедите ни, по бреговете на Дунав, Марица и Вардар, по
снежните [вишини] на Балкана, по влажните и сенчести дъбрави на Доспат,
на кременистите отлози на Шар планина, и днес, и утре, и винаги ще сме
противни на туй изкуствено и насилствено разединение, което ни сполетя в
часа, когато повече от всякой друг път вярвахме, че сме близо до целта
си. Явно е, че ний ще желаем, и ще работим, и ще се борим против
пречките на обединението си и няма да се отстъпим, нито да се отвърнем
от тази си цел дотогаз, докогато се не слеем и съединим като един народ в
една Държава.”
Да живее Целокупна България, да живее Съединението на Княжество България и Източна Румелия, 6 септември 1885 г.